Гери Йо's Blog: Gery Yo is here, page 11

Лабиринтът – невъзможно бягство и неспирен екшън

ИК Бард Преводач: Юлиян Стойнов
Докато нещастни младежи с изгубена памет се опитват да напуснат един лабиринт, хиляди фенове на творбите на Джеймс Дашнър се надбягват към киносалоните, за да видят екранизацията на поредната антиутопия, която си намира място на екрана. Наистина вампирите бяха завладени напълно и свалени от престола си в модата на литературата и пенсионирани. Почнаха да се бълват антиутопиите в тийн варианта си и те ни радват с изобилие, но Лабиринтът радва и с учудващата за мен духовитост, оригиналност и, разбира се, жестокост.След като всички гледахме "Игрите на глада" и очакваме революцията на окръзите, в тази книга пък се появяват тийнейджъри затворен в място, приличащо на лабиринт. Макар да е повече от ясен паралела с ритуалите по инициация на тези момчета, те не всички са достойни да продължат съществуването си.Завръзката на романа настъпва с идването на Томас. Новак, който няма спомени и е пуснат на една поляна, която граничи с вечно променящ се лабиринт, обитаван от получудовищни машини, които пречат на затворените момчета да разгадаят тайната му и да разберат дали има път отвъд. Кои са те и какво правят там, не е ясно, ясно е само, че това е игра на смърт, в която малка е вероятността те са победители. Без това неговото идване може би хлапетата щяха да живеят в своята илюзия, но да оцелеят по-дълго.Дали истината може да е по-жестока, дали има и по-лошо от живота им в лабиринта….Това намекват героите на читателите. Книгата ни държи в неизвестност до края на първата част от трилогията.Това не е книга на социалните драми и романтична любов, това е едно от четивата за оцеляването, приятелството, честта и саможертвата,  разкриването на всяка нова тайна, което, обикновено води до друга.За пръв път при момчетата, нарекли себе си "езерните" е спуснато момиче, което изпада в кома, но не  престава да шепти името на Томас. А самият Томас не си спомня нищо и всички те, които не помнят или не искат да си спомнят. Не очаквайте дълбокомислено четиво за вашия уикенд и свободното време, но се осмелете се да влезете в лабиринта и да видите дали сте достойни да оцелеете. 
Гери Йо

http://tebeshirche.blogspot.com/

Калната река - калната история на възхода

Калната рекаИюн ЛиИК СиелаПреводач: Анелия Данилова
Точно книги като „Калната река” ни карат да не четем „Игрите на глада” като приказка за лека нощ, защото такива игри е имало и ще има вечно в човешката история, игри на глад, малодушие, убийства и поругаване на човешкия дух. Те са се случили. Когато книгата е фантастична те забавлява, когато е реалистична те потресава.Писана от китайка, която напуска страната си и няма издадена книга в комунистически Китай, а е родена в нашето съвремие, но която връща в миналото. Може би, заради сълзите, които е изплакала като малка без да знае защо. А старите хора в Китай казват, че това е плачът от минал живот.Книга, която е забранена в родината й, се подразбира, че е срещу комунизма, оплюващ го и показващ го в цялата му същност или като всяка друга диктатура управлявала дадено кътче на Земята сега или преди хиляди години, това не е от значение. Июн си е харесала скорошната деградация (в края на миналия век), наречена революция. Тя като жена е против реда в Новия Китай и много хора биха й казали, че ако беше родена в Класическия Китай, щяха да счупят краката й, да я направят красива кукла обречена да угажда на мъжа си. Новите жени в Новия Китай не угаждат никому. С историите в книгата е пределно ясно, че точно през 1979 година, това са само празни думи и зад затворените врати, жените са толкова слугини, колкото са били в целия патриархат на човечеството. Но все пак две жени са в центъра на историята, контрареволюционерката Гу Шан, екзекутирана след 10 мъчителни годни в затвора, убита, за да може някой партиен лидер да получи бъбреците на младия човек и поругана даже в смъртта си. И Кай, която има всичко, кариера, мъж, който я обожава и син, така мечтан за китайското общество, защото именно синът уважава предците в смъртта им. Но вместо да избира лесен живот и увлечена от умиращия от туберкулоза Цзилян, тя изгубва всичко. На диктатурата й трябва смъртна присъда, „за да контролира маймуните” и тя е осъдена на смърт. Една вечна безрадостност на едно сиво общество, може би описва България преди години, Куба и със сигурност Северна Корея. Хора без бъдеще, измъчвани заради клюки, хора без мисъл, с промити мозъци. Свят, в които всички живеем дори днес малко или много.Не, книгата на Ли не е следобедно четиво, тя няма да ви разсее и забавлява, тя ще ви накара да се замислите. Не като всяка социалистическа държава, а като човешки същества. Масите, които уж властта не наказва, но държи в здрав юмрук. Това би могло да се случи, би могло да се е случило и пак ще се случи, защото хората не са намерили отвора и значението на думата мир, тя ще си остане само дума. Властта от друга страна дава чувства и води ръката на екзекутора. Хубаво е да се четат китайски автори, те знаят, те помнят, те носят древната душа на конфуцианството, раздрана от новите куршуми на комунизма. Те се присмиват на традициите, но са част от тях, те са за равноправието, но вътре в себе си желаят превъзходство. Те са един древен народ, които само друг народ като нашия, толкова древен и толкова тъпкан може да разбере.

Гери Йо

47 ронини – вдъхновен от действителен случай

47 ронини  Джоан Виндж

Преводачи: Венера Атанасова, Стоянка КарачановаИК ХермесПризнавам си не бях си взимала досега книга, писана по филма, класическият вариант е обратен, но поне вече разбрах, че и по този начин книгата, макар напълно по филма, може да го превъзхожда. Е, разбира се, бях една от първите отишли да видят  новата адаптация на легендата и в кината. Не след дълго като ми попадна в ръчичките книгата се насладих на макс, като всеки самоуважаващ се фен на японските митове и легенди.Очаквано, но жителите в страната на изгряващото слънце заклеймиха филма подобно на „Мемоарите на една гейша”. Как иначе, тук в разгара а събитието се оказва един мелез отгледан от духове приели будизма тенгу, макар наричан от любимата си - тенин, божествен принц, всички самураи го ненавиждат. В центъра намираме и любовната история, която е редом (ако не и лекичко измества) главната идея, а именно връзката господар-самурай, защото самурай означава "този, който служи", а самураят без господар се зове ронин. Щом няма на кого да служи, той е обезчестен.Но някога ронините от провинция Ако, не са искали да водят такъв живот и в един мирен период под здравият юмрук на Токугава те все пак си спечелват безсмъртие, възркасявайки самурайския дълг, които е заспал под купища бюрокрация и правила. В годините когато Япония не е имала нужда от войни самури, те са се превърнали в надменни аристократи, отхвърляйки всичко чуждо и почивайки на лаврите на предците си.Макар историята да е по действителен случай, начинът, по който я интерпретират е урок по японска митология и урок по вълшебство. Колкото и правоверна  за японските традиции (не обяснени от самия филм), историята на книгата е красива фантастика за това как би било ако магията водеше света ни. С кутсуне, духът на лисица, наричан неправдоподобно вещица, демоните йокаи и други ками и тенгу.Заедно с това вярна на любовта, която е обречена да умре, но и ронините са тръгнали на смърт и я получава като награда за усилията си. Смърт с чест - сепуку, дори и мелезът е обявен за достоен за тази чест. Макар краят да е ясен, съдържанието запленява и описанията и терзанията на героите са предостатъчни за роман, нищо че е написан по холивудската измислица. Една безсмъртна любовна история, която няма как да е обречена, защото Кай и Мика са две стари души, които ще се срещат в животи напред и които са част от кръговрата на прераждания, в която човешката душа е окована до постигане на просветление. Смъртта като изкуство и като цел, смъртта във всичките й лица, сепукото на обезчестения господар, смъртта на предателя, смъртта на ронините, която ги обрича на безсмъртие.Все пак изцяло в източния дух книгата ни загатва философията на безкрайността и краткостта на човешкия живот, но вечността на духа. Има място отвъд живота и смъртта,където небето е безоблачно, а реките бистри.Помни ме и аз ще те намеря там.Всеки самурай си отива с полъха на поезията, която най-добре описва чувствата.
С последното хайку на Кай ви препоръчвам новия прочит на старата легенда.
Гери Йо

Пробуждане на драконите в сагата на Диас

 ИК Артлайн Студиоспреводач: Александър Драганов


Тези, които ме познават изобщо няма да се учудят, че пиша ревю за драконов роман или за да сме по-точни за „Елмазеният дворец”, книга първа от четирилогията на Стивен Диас „Спомен за пламъци”. Но тези, които ме познават още повече, ще са учудени, защото знаят, че моята драконова любов се корени дълбоко на изток, за родоначалниците и закрилниците, дракони обожествявани в почти всички азиатски страни.Това ме прави още по-скептична към всяко фентъзи съдържащи това митично създание, което в  повечето случаи замества в някакъв вид еднорози и всичко го яхат напред-назад или крадат девици, които както е казал Огнян от романа ми: „И какво ще ги правя тях?”Но главната  идея на Диас радва. Древните дракони са с промити мозъци и сега са дрогирани и оседлани. Това продължава, докато жестокия принц Джехал крои планове за своето надмощие, а прекрасната млада и бяла като сняг Пряспа, не е нападната и отлита на далеч. Тъй като високо в планините не могат да я упоят, спомените за преражданията се връщат.Героите са многобройни действието се развива бързо, прозата се чете гладко. Не се усещат страниците, отлитат и ни оставят в очакване на следващата книга. На мен мъничко да ми липсваше пълнотата на образите, на малко от тях са отделени повече от една глава, а както знаете аз съм жадна за още. Но есенцията от герои прави историята пълна и човешкия живот невероятно преходен и крехък не само в сравнение с могъщите дракони, но най-вече в сравнение с омразата, гнета и амбицията.Не ми допада апетита на драконите за човешка плът особено, малко ги изкарва лакоми и глуповати, не защото свързвам драконите с доста религии защитаващи вегетарианството, а защото ги принизява и не ги прави толкова по-мъдри и уравновесени.Въпреки това Стивън знае как да държи читателя си жаден и гладен като дракон след кървавата битка и ни кара да искаме продълженията, които са още три. Надяваме се на българския пазар да излязат скоро в името на всички драконолюбци.
Гери Йо

Не мисли и не съди. Просто слушай!

  Слушай
Сара Десен Издателство ЕгмонтТова е поредната тийнейджърка история, така я приемат повечето хора, които започват да четат някоя от книгите на Сара Десен. Те се оказват по-дълбоки истории за израстването на личността, в този най-труден в живота на човек период, над който се надсмиваме, но докато го преживяваме, не ни е било забавно. Роман за своевременна инициация, както обичат да казват специалистите. История за  себеоткриването.Анабел си има всичко, тя е красива, работи като модел, живее в стъклена къща, през която хората надничат и виждат перфектното американско семейство - майка домакиня, баща архитект и три красиви руси принцеси.Но всичко е за заблуда на противника, защото семейството е пред разпад, едната й сестра е болна, другата далеч от къщи, майка й едва се справя с депресиите си, а самата Анабел има тайна, която разяжда сърцето и я кара да се отдалечава от приятелите си, докато не се самоизолира съвсем. Положението изгледа трагично. Тогава тя просто започва да… слуша.Анабел намира сродната си душа и подобно на него и лек за почти всички болежки на душата – музиката. Музиката помага да се пребори с тишината в себе си и да я приеме. На фона на това милата и любезна Анабел среща искрения до болка Оуен, който се бори с гнева си. По своята всъщност и това  е любовна история, защото първата любов е най-сладка и незабравима.Но също така и една семейна история, за тайните и границите на сплотеността, как може да делиш един покрив с хора, на които те е страх да се довериш, които се надъхват с фалшиво въодушевление или не желаят да споделят нищичко.Една история в своя чист реализъм, тук няма и полъх от фентъзи, има само човешки страхове, предразсъдъци и гняв. А битката с тях често  е по-кървава и от вампирска схватка.  

Разторг или бой до смърт

Разторг или бой до смърт
Антон Фотев ИК MGB
Една наистина хубава фентъзи книга (а, дано и поредица), за която си струва да се пише, защото определено си струва да се прочете. В битки и описания, Антон Фотев ви показва постапокалиптично бъдеще, подобно а Стефан Кръстев-Цефулес и ви чете историята такава каквото може да я види някой  воин (или увлечен по бойните изкуства дух). Сега тези истории са доста четени, но игрите на главните герои не са на глада, а на честта.При него хората са само Славяните (дано краят на света не е дошъл след поредния Чернобил), които  имат законите на войната на източните народи и могат да си имат хан, а не княз. Но да не забравяме, че книгата е във фантастичния жанр и можем само да намерим познати линии и сюжети.В земите им различните племена се бият помежду си и се кланят на боговете и богините си и малкият внук на мечките е отвлечен при поредния боен поход. От него става  невероятен боец, на име Разторг, но хич не си представяйте смирения старец, който го учи на тайното бойно изкуство на върха на планината. Този образ се появява по-късно. 
Представете си мрачните робски килии, където момченцето е превърнато в безпощадно оръжие от ръцете не на някой палач, а на друго дете. Той му дава ново име и го кръщава Разторг.  Щом почнах да го чета с представях сцени от „Дани кучето.” Искаше ми се даже да има още глави за това обучение.Малкият се превръща в голям и силен гладиатор, който убива по заповед. Трябва да похваля автора за добрата психология на книгата, наистина прекрасно описва потока на съзнание на почти осакатения психически роб и жестокия до лудост княз.Точно в нюанса на историята са и някои от думите, леко остарели диалектни, които напомнят на някаква приказка. Макар думи като „гладиатор”, „багатур” и „тикин” да ми се струваха не на място през цялото време. Усещането ми за народна приказна се подсили и заради хубавата мома, за чиято ръка харните люде с здрава кръв се бият, която иска златна, а елфическа ябълка. По наш си народен подход без да робува на излишните моди във фентъзито, но това не означава, че задължителните във всяка такава книга битки за пренебрегнати. За наслада на читателит,е те са множество и прекрасно описано, истинска наслада за всички запален по пътя на воина. По своята личност Горян прилича на Далебор от стефановия епос, което ми направи романа  по-вълнуващ при четене. Жените славянки са войни и живеят като монголки и се бият като китайки, всички са горди и красиви. Разбира с, не всяка се бие до смърт, има си и женствени образи, но какво без тях е приказката? Но тук и злите са с красиви тела и лица, почти всички в романа имат своята блестяща външност.С неочакван край, с боен пълнеж и все пак изначалните човешки отношения, романът си търси своето място в съвременната българска вълшебна литература. Ще чакаме продължението, което се надяваме да е още по-епично и кърваво.
Гери Йо

Порочна връзка, невинна развръзка

Порочна връзка, невинна развръзка. Разказите на Стефан КръстевРазказите са малки мъниста, всяко с различна форма. Затова е трудно да направиш книга с тях, не винаги герданчето става подходящо за носене. Може би точно заради това, както и други не толкова скромни причини, българският издател се пази от тях като от Дракони във Вестерос.А що се отнася за родните, те се борят със зъби и нокти, за да видят бял свят, хубавото, че като го видят белия свят(който хич не е бял) е възхитен от тях. Повечето сборници с разкази на лавиците са ми именно на български автори и няма как да не спомена „Порочна връзка”, скандално заглавие, скандална картинка отпред, въпреки че в нашия век на полуголи изпълнителни и холивудстки екшъни, разказите и картинката са най-невинни, но това си зависи от гледната точка. Всеки разказ си заслужава да се прочете да помислиш над него, даже четенето на тънката книжка е всъщност дълъг път на философия и осъзнаването,а  защо не и на себеопознаване, така че не приемайте повече от един на ден.Откровени до болка, разказите умело съчетават лека нотка на фантастичния свят с ежедневните проблеми, изписани по невероятен затрогващ начин, без да се натрапват. А всеки разказ е измамен и ви изненадва, краят е непонятен, заглавието първо подвежда, после се разочаровате, че не е по представите в, но историята ви залива в кръговрат от диалози и описания, накрая сте учудени и облекчени, харесва ви дори края на разказа. После се питате, няма ли още, но като се замислете, разбирате, че всяка друга дума би била излишна.И така цели 25 разказа, от които нито един не ще е предвидим, един ще ви отврати в друг ще се влюбите, но няма да останете разочаровани или още по-лошо безпристрастни, защото такъв е геният на автора Стефан Кръстев-Цефулес, непредвидим, пълен и изненадващ.
Гери Йо

Memoria de mis putas tristes

След фалшивата „предизвестена смърт” на Габриел Гарсия Маркес преди около година, този път е официално – великият, безсмъртният Габо ни напусна на 17 април 2014 година. Остави след себе си ужасно много книги, ужасно много истории – легендарно лошия му правопис, за който самия той признава неведнъж, а не забравяме и легендарната омраза между Габо и едно друго светило на латиноамериканската литература – Марио Варгас Льоса.
Но не мисля сега да ви говоря за клюките около живота му. Съвсем не. Ще ви говоря за една прекрасна книга, за която със сигурност съм споменавала и преди, и за която няма да се уморя да разказвам, поне докато не я видя издадена на български.
Memoria de mis putas tristes е книга, която от самото си издаване е обект на критики от страна на различни организации. Габриел Гарсия Маркес е обвиняван не в друго, а в пропагандиране на детската проституция. 
„Годината, в която навършвах  90, поисках да си подаря една любовна нощ с невръстна девица.”
Сюжетът е спорен, за това две мнения няма – мъж на преклонна възраст, който решава да си подари едно последно удоволствие – да бъде с девственица преди края на живота си. Ужасно, ще кажете вие. Е, и аз така си мислех и поради това закъснях толкова много, преди да прочета книгата. Голяма грешка беше от моя страна, а ще бъде и от ваша, ако спрете до тук.
В центъра на книгата изобщо не е сексът, още по-малко детската проституция – съвсем не. Фокусът на книгата е тъжната равносметка на един мъж, в залеза на живота му, спомен за всичките му жени, за всичките му любови. Равносметка, разбита от желанието му за последен път да направи нещо лудо, да се почувства жив. Това е началото на една авантюра, която оставя героя, а ще остави и вас без дъх.
Защото, верен на таланта си, а и с прекрасна тънка самоирония Габо ни повежда в преживяванията на един „старец”, който в залеза на живота си се влюбва. Чувството за хумор, с което ни води през перипетиите на влюбеният, оглупял мъж печели сърцата ни. Имаше епизоди от книгата, в които се смях на глас. Не, не просто на глас, със сълзи. Имаше моменти, в които тъгувах заедно с главния герой – по изгубената любима, по изгубената младост...
А когато, след един обрат на съдбата любовта, която е изглеждала невъзможна и безумна, се оказва съвсем реална, е тогава... Тогава главният герой, а с него и ние, установяваме, че 90-тия рожден ден е просто ново начало.
Memoria de mis putas tristes е книга, която успява да ни докаже едно нещо – човек е на толкова години, на колкото се чувства. И че любовта, в крайна сметка побеждава всичко, дори ходът на времето, дори старостта.

Сев Самоковлийска

The Joy Luck Club by Amy Tan

Издателство: G. P. Putnam’s Sons, 1989
Как да нарека тази книга? Чиклит? Не, не е чиклит. В нея не става дума за нещастни любови и неудачи. А може би да?
„The Joy Luck Club” всъщност Е любовна история. За най-нещастните от всички любови – между майка и дъщеря. За най-тежките неудачи – тези, в отношенията помежду им.
Книгата разказва историите на четири китайки, избягали в САЩ по време на Втората световна войната, в търсене на щастие, нов живот... И историите на техните четири дъщери, американки. Пропастта, която възниква така естествено между отделните поколения.Пропаст, която осъзнават и се опитват да преодолеят когато вече е прекалено късно.
Първа част от книгата представлява историите на майките. Техните терзания, перипетии, техните надежди и мечти. Всички тези очаквания, които те имат за живота на дъщерите си, всички тези неща, които в крайна сметка карат дъщерите да се разбунтуват.
Втората част е историята от гледна точка на дъщерите. Родени американки, които говорят английски перфектно, за които кока-колата и свободата са нещо нормално. Деца, необременени от спомените от войната, от „стария” морал, от ценностите на Китай.
"The Joy Luck Club" е красива история за всичко онова, което губим докато отчаяно се опитваме да НЕ се превърнем в собствените си майки. За всичко онова, което пропускаме в процеса на еманципация, тъй заети да се изградим и докажем като личности. Роман за разбирането – понякога закъсняло. Роман за прошката. За прошката от наша страна, за това, че майките ни не са перфектни, а ни подтикват ние да сме. За прошката от тяхна страна, за това, че обикновено ги разбираме когато е прекалено късно за да поправим каквото и да е в отношенията ни.
За мен лично е книга, която преобърна мисленето ми. Книга, в която – не ме е срам да кажа – открих себе си. Открих грешките, които правя. Книга, която ме научи да съм по-толерантна. Да се запитвам първо „Защо”, а после да реагирам по идиотския начин, по който реагират всички дъщери.
Като край на днешното излияние ще ви предложа цитат от въпросния роман. Преводът е ужасно любителски, мой, но така ще е, докато не се намери някой, който да издаде тази книга на български както си му е редът...
Северина Самоковлийска
Пера от хиляди ли разстояние




Старицата си спомняше един лебед, който беше купила преди много години в Шанхай за смешна сума. Птицата, хвалеше я продавачът на пазара, преди време е била пате, което протягало врата си с надеждата да се превърне в гъска и вижте го сега! Прекалено красиво, за да бъде изядено.
После жената и лебедът пропътували океана, който беше дълъг много ли*, протягайки шии към Съединените щати. По време на пътя, тя гукаше на лебеда, казвайки му: „В Америка ще имам дъщеря досущ като мен, но там никой няма да й казва, че ценността й се измерва със звучността, с която се оригва съпруга й,  там никой няма да я гледа с пренебрежение, защото ще я задължа да говори идеален английски. И там ще бъде прекалено сита, за да преглъща каквато и да е печал! Ще знае какво искам да кажа, защото ще й подаря този лебед. Едно животинче, превърнало се в повече от онова, което се е очаквало от него.”
Но когато стигнала в новата страна, имиграционните чиновници й отнели лебеда и тя останала да кърши ръце, само с едно перце за спомен. После трябвало да попълни толкова формуляри, че забравила защо е отишла там и какво е оставила зад себе си.
Жената остаряла и имала дъщеря, която израстнала, говорейки само английски и поглъщаща повече кока-кола отколкото печал. Жената отдавна искала да даде на дъщеря си единственото лебедово перо и да й каже: „Сега може би това перо не струва нищо, но идва отдалеч и носи със себе си всичките ми добри намерения.”
И чакала, година след година, до деня, в който щеше да може да каже това на дъщеря си на идеален английски.




Преведено от „El Club De La Buena Estrella” Amy Tan, Tusquets Editores, Барселона, 1990г. превод на испански Джорди Фибла Оригинално заглавие „The Joy Luck Club”

* китайска мярка за разстояние приблизително равна на 540м.