Калната река - калната история на възхода

Калната рекаИюн ЛиИК СиелаПреводач: Анелия Данилова
Точно книги като „Калната река” ни карат да не четем „Игрите на глада” като приказка за лека нощ, защото такива игри е имало и ще има вечно в човешката история, игри на глад, малодушие, убийства и поругаване на човешкия дух. Те са се случили. Когато книгата е фантастична те забавлява, когато е реалистична те потресава.Писана от китайка, която напуска страната си и няма издадена книга в комунистически Китай, а е родена в нашето съвремие, но която връща в миналото. Може би, заради сълзите, които е изплакала като малка без да знае защо. А старите хора в Китай казват, че това е плачът от минал живот.Книга, която е забранена в родината й, се подразбира, че е срещу комунизма, оплюващ го и показващ го в цялата му същност или като всяка друга диктатура управлявала дадено кътче на Земята сега или преди хиляди години, това не е от значение. Июн си е харесала скорошната деградация (в края на миналия век), наречена революция. Тя като жена е против реда в Новия Китай и много хора биха й казали, че ако беше родена в Класическия Китай, щяха да счупят краката й, да я направят красива кукла обречена да угажда на мъжа си. Новите жени в Новия Китай не угаждат никому. С историите в книгата е пределно ясно, че точно през 1979 година, това са само празни думи и зад затворените врати, жените са толкова слугини, колкото са били в целия патриархат на човечеството. Но все пак две жени са в центъра на историята, контрареволюционерката Гу Шан, екзекутирана след 10 мъчителни годни в затвора, убита, за да може някой партиен лидер да получи бъбреците на младия човек и поругана даже в смъртта си. И Кай, която има всичко, кариера, мъж, който я обожава и син, така мечтан за китайското общество, защото именно синът уважава предците в смъртта им. Но вместо да избира лесен живот и увлечена от умиращия от туберкулоза Цзилян, тя изгубва всичко. На диктатурата й трябва смъртна присъда, „за да контролира маймуните” и тя е осъдена на смърт. Една вечна безрадостност на едно сиво общество, може би описва България преди години, Куба и със сигурност Северна Корея. Хора без бъдеще, измъчвани заради клюки, хора без мисъл, с промити мозъци. Свят, в които всички живеем дори днес малко или много.Не, книгата на Ли не е следобедно четиво, тя няма да ви разсее и забавлява, тя ще ви накара да се замислите. Не като всяка социалистическа държава, а като човешки същества. Масите, които уж властта не наказва, но държи в здрав юмрук. Това би могло да се случи, би могло да се е случило и пак ще се случи, защото хората не са намерили отвора и значението на думата мир, тя ще си остане само дума. Властта от друга страна дава чувства и води ръката на екзекутора. Хубаво е да се четат китайски автори, те знаят, те помнят, те носят древната душа на конфуцианството, раздрана от новите куршуми на комунизма. Те се присмиват на традициите, но са част от тях, те са за равноправието, но вътре в себе си желаят превъзходство. Те са един древен народ, които само друг народ като нашия, толкова древен и толкова тъпкан може да разбере.

Гери Йо