Гери Йо's Blog: Gery Yo is here, page 10

Недоизречено

Разказът спечели нетрадиционния конкурс "Недоизречено 7" за автори над 21 години 
- Лицето ти издава кога ще нападнеш – възкликна Патрик надменно.„Не, не беше вярно”, си казах аз, но въпреки това го направих и той едва не ме накара да изпусна сабята. Добре че в другата си ръка държах нож и не изгубих контрол. Винаги обичах да имам де оръжия и то за различни дистанции в боя. - Не беше чак толкова добра изненада – спря той и прибра сабята си в ножницата, после прокара пръсти през влажната си руса коса, а аз загледах  в хубавото му стегнато тяло, което блестеше на отиващата си светлина, Патрик винаги тренираше гол до кръста. Това напоследък ме разсейваше или беше тренирал повече, или промяната беше в мен.Ще дойде ли ден когато няма да ме е страх да му кажа колко е  хубав, се чудех. Ще дойде ли ден, когато той щеше да ми каже как се чувства, когато гледа мен. Разтърсих глава, за да изгоня грешните мисли от главата си, днес не само слънце й липсваше на Земята, но и кислород, щом ми идваха такива предателски мисли.А аз тренирах по късо спортно горнище,което откриваше стегнатия ми корем, по който имаше капчици. Грабнах суитшърта си в ръка, едни от малкото дрехи които имах. Не знам защо го разнасях, можех да го изгубя. Не е като често да ставаше студено. Винаги беше около 27 градуса. Той прекъсна мислите ми:- Виждам в очите ти! Дори да свеждаш поглед – взе брадичката ми в ръка той и аз потръпнах. - Да не настинеш?-  Не, просто… миришеш гадно – излъгах нагло и се опитах да се отдалеча.   -Е, наоколо няма вода, както и на почти цялото кълбо, така че да се прибираме. - Да, да се прибираме, баба ще се сърди – огледах небето, гъстите винаги облаци закриваха небето и сякаш допускаха все по-малко слънчеви лъчи.  - То е вечно тъмно – ритнах едно камъче ядосано, сама не знаех на какво, аз не бях живяла във времето, когато слънцето е греело повече по 12 часа на Земята. Днес цялата планета вече беше сива, на небето тежаха облаци невещаещи дъжд, а тежък прах, вече близо 50 години. Баба често ми разказваше какво  било тогава, в един свят, в който си свободен да обичаш. Токова хубаво ли беше да обичаш? Дали това, което изпитваше към Пат беше нещо подобно? А тогава на моята възраст  момичетата и момчетата са се забавлявали, слушали са музика, танцували са, ходели са на специални места за хранене и са яли разни невероятни неща, не са се обучавали по цял ден на тактика и бойни изкуства и не са се грижели само за бъдещо на Обществото.Като жена бях  длъжна да дам две деца на обществото, така съчетани да са гените на двамата човека, че да продължи човешкия род, от който бяха останали малко Общества живеещи на екватора. На 18 щяха да намерят най-подходящия за мен кандидат, същото щеше да се случи и на 22 години, ако бях родила здраво дете. Като жена бях длъжна да мога да се защитавам и убивам за благото на рода си, защото бях ценна и трябваше да съм здрава. Пат все ми казваше, че боговете ще прощават убийствата ми, защото жената дава живот, но често му напомнях, че за да се роди едно дете трябват двама. Аз бях едва а 17, но Пат навършваше 18 след месец и щяха да го пратят при временната му жена. Хващах да мечтая, че мен ще изберат някога и ще ни съберат. Това, разбира се, беше невъзможно, най-вече защото Пат беше чистокръвен, имаше хубав генотип, нямаше болни роднини, аз имах само баба, която ме държеше семейството на високия си ранг, оцеляла беше след Края и помнеше предишния свят, но майка ми имаше починали дечица и беше заболяла. Аз също не бях най-добре, имах симптоми за болестта, затова тренирах така упорито и бях една от най-добрите воини на Обществото, дори бях придружавала някои от жените с добри гени и здрави дечица, за да ги пазя. Ако не беше баба, може би семейството ми даже да бъде прогонено да станем прокудени, да полудеем или да свършим като мърша.Заедно вървяхме през пустошта, светлината съвсем се губеше. Редица големи изсъхващи дървета сякаш сочеха стоманената крепост, където се населяваше Обществото. Той вършеше мълчаливо, когато изведнъж направи недопустимото, леко хвана ръката ми малко над лакътя и ме отклони към единия стълб. И двамата се гледахме в очите без да проговаряме  - Представяш ли си какво е ако имахме слънце половин денонощие? – започна той. - Старейшините казват,  че пак ще има – вдигнах поглед към небето, в същия цвят като очите му - сиво. - Да, но когато го е  имало… свободата тогава. - Пак си говорил с баба – едва не изкрещях - Обичам да я слушам … - каза замечтано.Баба ми само разказваше едно и също. Никога не му омръзваше да я слуша. Но на мен ми беше омръзнало да я слушам, какво значение имаше какво е било, щом сега не е това тук беше моят свят. Не някакви измислени приказки, в която никога не съм живяла. Не знам какво е да имаш дете от любимия. Да не мислиш само за оцеляването на рода. Още един ден. След това още един. Да преживее утре. А то да си има свое утре! Но това си ще моята, моята реалност, не някакви чужди спомени, които баба се опиташе да ми вмени! Спомени, които Пат беше взел за себе си. Спомени, които баба се опитваше да съживи с всяко едно разказване. - Обикновено ти бързаш да се върнем. - Защото е имало смисъл – стисна юмрук той в едната си ръка  - тук няма да ни видят.Не знам какво стана, после ръцете ни хванати заедно, той тръгна нагоре по раменете ми и стигна лицето ми с тях. Усетих как потръпнах от необичайния жест. Гальовни и нежни пареха лицето ми, проследяваха линиите му. Аз не се отдръпнах:   - Знам коя е. Казаха ми.  -Коя? – сепнах с, сега ли трябваше да мисля за другите здрави момичета. - Името й е Саяна – той не гледаше вече в мен, а някъде надалеч, само ръцете му ме галеха. - Тя е много красива, има вече едно дете, без аномалии – започнах като по учебник. Аз я виждах висока и стройна с тъмна кожа и невероятни къдрици да дондурка бебенцето си. Така уверена пред комисията, когато я допусната обратно след като беше при първия си временен съпруг. Затова й бяха избрали Пат, той нямаше все още деца, беше в перфектно здраве, чудесна форма и без нито един брат или сестра с аномалии. След  18 години всеки мъж беше длъжен да има по едно дете четири поредни години, ако първото се родеше здраво.  -Тя е за теб – изрекох и усетих болка в ляво, лека и невинна, но болка, която ме караше към непокорство и грешни мисли. Ревност, гняв, омраза. - Не говори така, не говори! Тя не е като теб! Не я искам!- Тези думи са забранени, престъпно е да не се подчиниш на Обществото, което се грижи за теб и те храни и обучава започнах да рецитирам кодекса, но сърцето ми туптеше неудържимо, оборвайки това, което беше чуло.  - Казват, че съм прекрасен екземпляр, че трябва да имам колкото се може повече деца, дори повече от 4! Това е ужасно, не е редно. - Прави са, нима не осъзнаваш колко ще се издигнеш в Обществото? - Не съм бик за разплод. Искам само една жена. Да имаме… как го казва баба ти – брак. Да имам деца само от нея и тя да има деца само от мен. -  Това са глупости ние не бива да си принадлежи. Трябва да принадлежим на Обществото. - Нямам сили да те деля с никого – пусна косата ами тя и тя се спусна по раменете ми, той я погали, после леко докосна устни в моите – Искам да сме неразделни.През мен премина отново тръпка, после ми стана горещо, сърцето ми не искаше да се успокои.  - Да вървим – изведнъж се сепна, беше изгубил контрол само за миг.Аз също се стреснах, как можах да се подам, можеха да ни накажат и двамата. Беше стриктно забранено и никой не биваше да узнава. Такива мисли да принадлежим само на един човек и да се възпротивим на Обществото не биваше да имаме повече… - Не бива да изричаш тези думи, никога. Всички да остане тук и сега. Разбра ли?  - той вървеше бързо пред мен и не отрази реакцията ми, с поглед към наближаващия ни дом, като робот, в какъвто се опитваха да го превърнат! Не, не робот, като уважаван член на Обществото. Ние повече нямаше да мислим така, никога нямаше да се подадем, ще забравя. Поне аз! Обещавам си ще мога, лесно е! Не бива да обичам, не бива. Всичко от сега нататък трябваше да недоизречено. Така е правилно. Чу ли, сърце, чу ли?Дали?
 Гери Йо

"Някъде", на един малък остров събрал голямо разнообразие от сърца, съдби и националности

Това е един роман роден от моята любов към Полинезийските острови в частност за Самоа и мъжете, които тези острови са ни дали, една картина на отминаващия си деветнайсти век с неговите промени навсякъде, едно малко парче земя огънато под тежестта на много народи не само на местните от техните съдби, сълзи и спомени и най-вече любовта им. Не вярвам скоро да се появи на книжния пазар, той не е в "модерен" жанр, но все пак нека видим дали този откъс ще си събере читатели и дали някои ще иска да продължи да чете.
Тъмните му очи се затваряха. Тези толкова тъмни и издължени очи. Много му се спеше. Затвори ги само за миг. Една ръка докосна бузата му, той едва не подскочи. - Съжалявам – промълвиха устните му. - Виждам, че си много уморен...- тя не знаеше как да започне, искаше да му го каже, но все още не беше събрала смелост.Питър се надигна леко, защото го заболя гърба. Как можа да задреме на масата? От колко дни не беше спал повече от три  часа? Вчера, онзи ден, по-онзи ден? - Защо не идеш да си легнеш – попита Наима и впи тъмните си очи в тези на Питър и всеки път й изглеждаха все по-дълбоки и екзотични. - Събуди ме, за да ми кажеш да си лягам ли? – той се засмя с тази негова ослепителна усмивка. Винаги се смееше, никога не показваше слабостите, никога не показваше колко го боли, всичко подминаваше с една едва доловима ирония. Този дивак, както го наричаха, не беше особено див що се отнасяше с оръжията на хладния ум и правилната преценка. А това го правеше още по-опасен. Но когато го разберяха повечето хора, вече беше късно.
Самият Питър беше незаконен син на английски благородник и една от дъщерите на вожд от Самоа. Дори името му не беше Питър, това беше английското му име. Бе израсъл в племето на майка си – мислеше като самоанец и тачеше традициите си, но беше изучил и всички тайни оръжия на белите хора. Сега, когато беше при властния си баща, той нямаше друг избор освен да му се подчинява, не само като родител, но и като господар. Но се беше забъркал в заговор срещу заселниците и баща му го повика, за да осигури мира в околностите. Това беше само претекст. Той искаше момчето да му е пред очите, а за свободолюбивия Питър това си беше жестоко наказание. Той не харесваше официалностите и етикета, обичаше да е сред природата, а нe да се подчинява на чужда воля. Наима виждаше всичко това в очите му, тя го разбираше и то много добре, но никога не се осмеляваше да му го каже. - Да не би да ми има нещо на лицето, та си се втренчила така в мен? - Гледам очите ти, те ми казват толкова много.Питър не я разбра и добави: - Да, сигурно имам огромни сенки под очите и на мен ми се иска да се наспя, за пръв път тази седмица, но онзи идиот брат ми искаше да обиколим околията тази вечер. – той се изправи и се протегна.Ризата му бе разкопчана и Наима се втренчи в оголената мургава плът на гърдите му. Толкова беше стегнато тялото му, това никоя дреха не можеше да скрие. Той, разбира се, не се и опитваше отрасъл на място, където беше свикнал слънцето да гали кожата му. Как искаше и Наима да е на мястото на тези слънчеви лъчи, да погали гърдите му чак до стегнатия му корем, да усети мускулестите му ръце върху себе си. После си пожела да си зашлеви шамар. Тя не правеше така! Тя не се поддаваше на чара на мъжете, както някога бе направила глупавата й майка. Самата Наима беше също като Питър дете на две доста различни култури и беше също толкова низвергната в очите на обществото. Майка й била млада и бедна девойка, дошла на това диво място, заради баща си от Англия. Но на пристанището идваха кораби от близо и далеч – от по-близката Америка или от далечна Европа, но също и от името на императора. От страната на изгряващото слънце – от далечна Япония. Майка й си беше загубила ума по един точно такъв моряк, наричащ себе си самурай. Младата англичанка изведнъж се прехласнала по всичко чуждо, дори изучила религията му, почнала да спазва обичаите му. Тъй като била бедна и трябвало да заработва като продава покривки и гоблени, измайсторени от собствените й ръце. Нямало е кой да я сватоса за подходящ мъж, нямала зестра, баща й бил прекалено зает да види как бавно, но сигурно губи дъщеря си. Така се появила Наима, трябва много да са се обичали, ада прекрачат всички граници или да са били ужасно глупави. Тя не знаеше нищо за баща си освен, че е от Япония. Скоро майка й се споминала и невръстното бебе си имаше един английски дядо и един стар помощник капитан, който решил да остане на Острова. Старият японец твърдеше, че не може да я възпита като жена, защото е мъж и ще я възпита като момче и щя я накара да се държи като млад търговец, но и като млад войн. Бе я приел за своя ученичка. Той беше мил с нея и говореше красиво. Макар че наближаваше 80-те, тялото му беше гъвкаво като на младеж и от малка я хвърляше насам-натам. Учеше я на бойни изкуства. Климатът, който не понасяше на много европейци, не пречеше на стария самурай, духът на морето лекуваше различни болести. Така отгледана от странния Сакичи-сан и своя английски дядо, тя беше странна находка за семейството на лорд Ричард. Тя беше посланик на добра воля и единствената, която японските мореплаватели допускаха до себе си, не достатъчно, защото кръвта й беше смесена с кръвта на гайджин, но все пак им беше по-близо до тях, отколкото всеки друг на острова.Наима беше сигурна, че се е изчервила загледана в Питър. Какво имаше толкова в този мъж, та не можеше да отлепи поглед от него? И дали той беше забелязал? - А, да все още няма. – той оголи рамото си. Тя съвсем се опули. Нима го беше осъзнал силата си върху крехкото й съзнание и нарочно се събличаше пред нея?  - Днес ще говоря с лорда. Отново. Е, може би не точно днес, а утре – той се засмя, защото осъзна, че навън е тъмно. - Но не мисля, че скоро лордът ще склони да си направя татуировката – очите му потъмняха и той се намръщи.Наима се сети какво има предвид той. Преди около месец Питър й бе споделил, че е време да си направи традиционната самоанска татуировка, но баща му отказваше и заплашваше с всички средства незаконния си син само като му споменеше нещо подобно. - Да, това е ужасно – не бива да те спира! – промърмори Наима. - Той много неща не бива да прави, но ги прави. – поклати ядосано глава Питър - Кой какво да прави? – появи се Кийт Стивънс, наследникът на лорд Ричард, неговият първороден му син – Хайде, мелез такъв, да вървим – отношението му към Питър беше като към най-долен слуга, той не го признаваше и никога не се беше обръща с Питър като към брат. Възпитанието на жесток и строг господар му се поддаваше успешно. Урок, който Питер така и не беше научил от баща си. - Ето го и оня – погледна го на криво Питър. Той не се учуди, че брат му го нарече „мелез”, много хора от имението му викаха така, но само Кийт се осмеляваше да му го каже в очите. - Хайде, да вървим. Не искам да си губя вечерта в глупости! - Да, разбира се! Иначе няма да остане време за игри на карти и за пиене. - Ах, ти! – Кийт се приближи към него, но Наима застана между двамата – А и за теб имам нещо. Донесе го един кланящ се странник. - Защо не започна с това – ядоса се Наима – Какво каза той? - Освен, че се кланяше и ми даде това – подаде й намачкана бележка той – нищо не каза.Тя се възмути, такава бележка не се подаваше така! Това е послание от друг човек и не биваше да се мачка или хвърля преди Наима да се е запознала със съдържанието й, иначе нагрубяваше човека, под чиято четка бяха излезли йероглифите. - Хайде, тръгвай, самоанецо! - Идвам, бате! – усмихна се престорено той и беше готов за поредната атака с думи, а и може би не само към брат си, когато видя ядосаното лице на сър Ричард пред себе си. Кийт се усмихна и подмолно каза: - Добър вечер, татко!Докато Питър се закова на място. - А, ти толкова ли не можеш да кажеш едно „добър вечер” – обърна се към другия си син лордът. - Не е добра, щом Вие сте толкова разгневен, сър – скръсти ръце Питър.Наима го погледна съпричастно. Все пак това бяха хора от семейството му и единствени близки на английска територия, а се държаха с него като с непознат. Тя продължаваше да чете и това в очите му. - Никъде няма да ходим, твоите безумно смели приятелчета са напуснали поредното си обиталище и то са го подпалили.- сър Ричард наистина беше бесен – Ти знаеше ли нещо? - Не – кратко отвърна Питър - Не, ли? – лордът вече се разкрещя – не ми отговаряй така! - Наистина не знаех. Техният водач – той направи пауза, за да назове името му – Умага вече не иска да ме вижда. Смята ме за предател. Не се е свързвал с мен и аз не успях да го намеря! - Не ми се оправдавай! Не трябваше да се стига до пожара на скривалището им.Питър се отегчи и се обърна към прозореца, загледан в сърпа луна навън, но Кийт го хвана за рамото и каза: - Не обръщай гръб на баща ми! Разговорът не е приключил!Питър се вбеси – поредното незаслужено обвинение и изви ръката на брат си: - Колко пъти да ти повтарям да не ме докосваш! Казах ти го веднъж и ти пощадих ръката, но този път не се знае – Питър често се караше с брат си и сблъсъкът рядко оставаше само на думи. - Пусни го, Питър! – развика се лорд Ричард, Наима изобщо не знаеше как да реагира и остана настрана. - Чуваш ли ме, момче? – лордът го бутна и ми удари юмрук в брадичката, Питър не очакваше и само отстъпи като постави пръсти на кървавите си устни. - Но той… Той трябва да престане да ми заповядва и да си знае мястото – оправда се Питър. Не можеше да повярва. Не, че баща му заставаше на страната на по-големия си син, а защото все още изпитваше раздразнение и обида. - Това е мястото му, Питър! Той е господарят тук, ти май не си разбрал как да се държиш с него!Питър наведе глава. Как искаше да се прибере у дома. Не това място не беше дом, това беше неговият затвор. - Хайде, Кийт, да тръгваме и не му позволявай повече да те докосва така!Кийт все още търкаше китката си. Как да не му позволява, когато дивият самоанец не само беше по-силен, но се биеше и по-добре. Ах, как ненавиждаше този дивак!След като излязоха, Питър удари с юмруци по масата и седна на един стол, взел главата си в ръце. Сякаш до този момент никой не беше забелязал Наима, която стоеше отстрани, в другия край на помещението, с бележката в ръце. Тя бавно се приближи с гъвкавостта на котка и докосна напрегнатите му рамене. Очакваше и нея да нападне или най-малко да й се разкрещи да се маха, но не го направи, тя започна бавно да разтрива раменете му. Питър само обърна глава и каза съвсем тихо: - Върви си, Наима, късно е!Но тялото му не искаше тя да си тръгне, той за миг се отпусна.  - Не го мислиш! Позволи ми да ти помогна. Трябва някой да има и на твоя страна. Само за миг.Той наистина се отпусна на меките й пръсти. Тя владееше малко от японския масаж и се опитваше да свали напрежението от него. Питър се отпусна назад и затвори очи.Имаше нужда от това. Когато ги отвори, обърна глава към нея и й се усмихна. Взе ръката й от рамото си и я докосна съвсем леко до устните си.Тя потрепна цялата, той колко неустоимо нежен можеше да бъде само. По този начин искаше да й благодари за всичко – за подкрепата, за милите думи и сега за така милите й ръце. И без това беше доста уморен и след този масаж така се отпусна, че здравият му разум започна да го напуска. За разлика от много други мъже, той я намираше за особено привлекателна. Обичаше прекрасните й очи и белите скули. Макар да се опитваше да не я приема като жена, усилията му бяха големи, но в този момент нямаше сили за тях. Както бе хванал ръката й така се изправи държейки дланта й в своята и я прегърна с другата си ръка, след това допря устни до нейните, една съвсем лека и нежна целувка, след това още една. Наима, обаче, се уплаши. Не, тя не искаше да му се отдаде и дори не го желаеше го попита какво иска той. А Питър просто искаше да се наслади на малките й розови устни, не я докосна другаде, не намекна за нищо друго. Може след това би попитал за съгласието, а може би просто би я пуснал, защото тази вечер беше уморен от живота. Но Наима се паникьоса! Блъсна го и му удари шамар.Сякаш нещо събуди Питър от прекрасен сън. Той едва осъзна какво бе станало. Дивият самоанец що се отнасяше до жените изобщо не беше невъздържан. В племето опита се почиташе и той много добре знаеше какво иска една жена. Дори белите жени го бяха молили за час-два насаме и от тях бе чувал, че някой мъже били груби и дори в повечето случаи не взимали съгласието на жените си. Това, което направи не беше нищо обидно или грубо. А сега Наима го беше отблъснала. Шамарът й не беше силен или нещо, което би наранило добре тренираното тяло на Питър, но уцели мястото на удара на баща му и сега устните му пак кървяха. Той отново я изтри с пръсти. Преди миг го бяха унизили. Отпусна се за пореден миг и сега отново.
Наима го гледаше като вцепенена. Тя се чувстваше заплашена от него? И от кога? В нея той видя добродетелната англичанка, отколкото екзотичната жена-войн. Но Наима знаеше, че не я  беше страх от него, иначе никога не би му зашлевила шамар, тя знаеше хиляди други начини да се защити, а не само  да подразни противника. Тя, сама се учуди на реакцията си. Гледаше с източните си очи и не продумваше. - Това искаше, нали? – той показа капките кръв по пръстите си, а тя отстъпи плахо: - Браво, Наима! Успя! И ти успя да ме нараниш! Дано да си щастлива, защото, ако си едно от оръжията на баща ми, то работиш отлично! - Това няма нищо общо с баща ти! – каза бързо тя – има общо с мен...има общо...Аз.... - Ти? И ти ли си жадна за кръв както другите, Наима? И ти ли искаш кръвта ми? Същата си като тях! Те всички искат кръвта ми. Браво, Наима, получи  я! – последното го изкрещя ядосано и излезе като затръшна врата на кухнята след себе си. А Наима се строполи на пода, докосна бузите си, наистина плачеше, а не бе плакала от малка, но сега плачеше, защото бе наранила единствения човек, който я разбираше.Яростта на Питър блестеше в очите му и даваше бясно изражение на лицето. Той искаше да си тръгне, за пръв път толкова много искаше, че дори не се прибра в стаята си, нито в отдалечената колиба, която бе поискал, когато пристигна, за да не се прибира всяка вечер в имението на Стивънс. Имаше голяма кавга за нея с баща си, но поне в това успя да се наложи. Но сега за пръв път и тя не му се струваше достатъчно далече от всичко, построено от белите хора, нито толкова уютна. Беше на границата на имението и започна да удря бясно по ствола на едно от старите дървета, било там векове преди хората на баща му да стъпят на тази земя. Трябваше да прогони гнева от себе си. Ръцете му се покриха с червени капки и отказаха да го слушат, а той се облегна на дървото като дишаше тежко. Щеше да пресече границата. Щеше! Заради нея? Ако я пресечеше, още утре баща му щеше да прати ловци на глави след него и може би щеше да го обяви за престъпник като Умага. Какво щеше да се случи? Та той не отговаряше само за себе си, той беше син на Ата, той имаше хора, за които да мисли. Племето беше неговото семейство, там имаше толкова скъпи хора. Не можеше да си представи как белите мъже нахълтват с техните оръжия, а беззащитната Синела – неговата седем годишна братовчедка, ги посреща с големите си тъмни очи, въоръжена само с невинни детски сълзи. Питър потрепери, трябваше да остане А Наима го изкара от равновесие и за малко да стане катастрофа! Не знаеше, че толкова държи на нея, че да го накара така да побеснее. Не! Той просто имаше нужда от подкрепата й и винаги я бе намирала в очите й, но днес се беше уплашила от него. Защо? Защо всички се страхуваха от него, та той беше само един заложник. Защо белите го сочеха с пръст и го наричаха демон, когато той си беше наполовина бял? Питър дълго търсеше тези отговори, но не ги откриваше. Щеше да се бори с тях цял живот с шепа предразсъдъци,примесени с голяма доза неразбиране. Те никога нямаше да го приемат в своя свят, той щеше да си остане чужд! Завинаги! Като Наима! Мислите отново го върнаха при нея. Поне и тя щеше да страда като него. И нея никога нямаше да я приемат. Питър въздъхна. В далечината се мерна ездач, той се опита да се скрие, но ездачът се приближи, беше го видял първи. Макар да се отклони от пътя си. Питър си помисли, че сега не му е до разправия с друг бял. Но когато приближи си отдъхна. Беше Филип. Вторият син на лорд Ричард. - Питър? Ти си, нали? Мисля, че те видях. Питър! - Аз съм! Как ме видя? - Какво правиш тук? – Филип се приближи до него и го хвана за раменете, видя ръцете му – Какво е станало? - Разхождах и се прибирам. - Искаше да си тръгнеш, нали? - Не! Къде ще ходя посред нощ? – Питър тръгна крачка преди него, за да не може Филип да види лицето му. - Какво ти направиха този път? - Нищо! - Питър! – Филип го настигна - Тези рани не са нищо! Ти ще се самоунищожиш тук! Ще се съсипеш! - Разбира се – усмихна се накриво самоанецът – аз не вирея в такива почви. Аз съм заквасен от друго тесто. - Грешиш! Ти си ми брат!Питър се спря и го погледна в очите и този път се усмихна истински: - Радвам се, че съм твой брат. Искам винаги да остана такъв! - Това не може да се промени, това е въпрос на кръв – посочи вените си Филип. - Не! Това няма нищо общо с кръвта, това е да го чувстваш в сърцето. Другото е случайност! - Стига! Питър, не говори така, ти си част от нас! - Ти си единственият, който мисли така! - Ела, да ти превържа ръцете! Хайде! – хвана го той за лакътя, за да види по отблизо какво си беше причинил Питър - Баща ти няма да се зарадва, че ми помагаш. - Аз помагам на брат си!Питър дръпна ръката си и тръгна редом с Филип, които водеше поводите на коня си. - Защо не си тръгнеш? – попита изведнъж Питър - Какво? - Ти си свободен да си тръгнеш, когато пожелаеш. Нищо не те спира. Ти не си наследникът и знам, че не ти харесва особено тук! Но можеш да се махнеш. - Може би някой ден! - погледна звездите над себе си той. - Животът си тече, Филип! Ти поне можеш да се възползваш! - Стига, Питър! Кажи какво се е случило днес? - Да е станало днес? Аз съм в това окаяно положение откакто съм дошъл.Филип само обърна невярващо очи.

Гери Йо

Леденият дракон, в леденото сърце на едно дете

Джорддж Р. Р. МартинПревод: Валерий РусиновИК Бард
Едно не му е хубаво на „Леденият дракон” на Джордж Мартин - свършва бързо. Но все пак говорим за една приказка, макар и типично по мартински.
Красива, кратичка, но все пак за деца. Е, не за прекалено малки дечица, защото показва осакатяването на войната. Макар и в един драконов свят.Въпреки че казват, че това е история от света за "Огън и лед", това не е съвсем вярно. За  малката Адара зимата идва всяка година и не трае с години, заедно със зимата идва и леденият дракон, без да е ясно драконът ли носи студа или студът дракона. Самата приказка е създадена през 1980, което я прави около десетина година преди „Игра на тронове” да почне да се ражда в главата му. По-скоро я виждам като прелюдия към огромния му труд, а в лицето на малката Адара се появява първообраза на Денерис, която събужда драконите и става ездачка на Дрогон. Може би пишейки тази  приказка са се раждали първите идеи за огромната сага, която направи мен и още милиони хора по планетата, запленени от стила на фантаста. Може би, това е било начало редактирано после в главата на автора, а може би е просто е светът на Вестерос, преди сезоните да продължат толкова дълго. Като всяка истинска приказка, а вълшебните приказки се водят „принизени” митове, те някога са имали статукво на религия и в тях живее магията на древността и в своята същност крият жестокост, мистичност и справедливост в странни граници. А какво е съвременната фантастика ако не приказки за възрастни?Леденият дракон е в сърцето на малката Адара, но светът е една западна приказка все още, вълшебствата се случват в детството, порасналата Адара няма да е Денерис, както многото читатели оставили драконите назад във времето. Но едно си остава същото - само най-солените сълзи носят драконите, само най-големите саможертви правят драконовите момичета.
Адара губи майка си през лютата зима и студеният дъх на дракона влиза в душата й, Денерис губи своя хал и в пламъците от кладата му се раждат драконите.Илюстрациите правят книгата още по-примамлива и Луис Ройо трябва да бъде похвален наравно сМартин, та даже и повече, тъй като красотата на думите може да си съперници само с красотата на графиките - не прекалено цветна като книжка за деца от детската градина, а за тези деца, които са на крачка от следващия етап от живота си, би била прекрасна. А защо не само ей така да ви краси къщата, докато прочетете самата приказка няколко пъти.Макар самата тя да се прочита за по-малко от половин час.А заедно с това, към книжката върви и плакат на ледения дракон, така че книгата си е  истинско малко бижу, задължително за дома на всички любители на драконовите светове на Джордж Мартин
Гери Йо

Преобразени в жестокия вампирски свят

Ако Десислава Дюлгерян беше западна писателка, то сега щеше да се снима филм по трилогията й, а тя щеше да е навъртяла доста голям хонорар, защото книгите ни предлагат всичко от ърбан фентъзито до последната страница. Не изневерява на стила и използва умело клишетата, но с разлистване на страничките все пак ви изненадват и то във възходяща градация. Наблюдава се една многопластовост и в двете книги, в които разстилане като панделка или по-скоро една матрьошка, която отваряте с всяка изминала глава. Първата книга започва така обикновено вярно на жанра си, едно чудато момиче, което разбира, че изобщо не познава света, в който живее, но все пак детайлност в живота й може би леко биха ви подразни или напротив - точно това цели авторката да ни поднесе един цялостно изграден образ, в който читателят да се превъплъти, макар мен леко да ме отегчи. Образът на Диана е пълен, потокът на съзнанието, макар на места леко нелогичен, все пак цели да покаже мислите на едно човешко същество с необходимите метаморфози на съзнанието, които са описани подобаващи. Иронията която се вплита в разказа на главната героиня е едно от най-свежите неща с книгата. Това прави стилът още по-четивен и провокационен. Истинско удоволствие е да се чете за вътрешния свят на героинята, макар и с този подход на първо лице единствено число, да е отнета пълнотата в тази си цялост на останалите герои. В света на Дюгерян вътрешните битки и границите на съзнанието е по-разтворено от елементите на битката в реален план, което прави книгата добро четиво, без пренасищане с екшън, но в никакъв случай с отсъствието им. Промяната в един ум, който разкрива все нови нови способности, но с разгърнати описания, а когато се описва нещо така абстрактно, трябва да умееш да го разкажеш майсторски. Вътрешната борба с врага е много по-плътна и ярка.Преобразена книга първа е хубава прелюдия, в която се наблюдава в повечето фентъзи поредица, по-неясна, с по-човешки емоции и земни мисли, но все пак точно към края не ти позволява да я оставиш.
В книга втора авторката е дала изцяло властта на въображението в изрисуването нас един вампирски свят, който очарова с неговата оригиналност и напълно се различава от общоприетите митове и легенди за кръвопийците. Може би точно обяснението на Десислава за произхода на вампирската раса и връзката му с човечеството ме накара да уважавам книгата така. Няма да крия в началото си помислих, че тази история би ме изненадала с малко неща, но сгреших.Тъй като смятам, че хиляди преобразени чакат да влязат в света й, няма да разкривам повече информация, само ще кажа, че и тук я има силната главна героиня, която от миролюбива студентка намира хищническа природа, вярва на новите спътници около нея, докато нищо не се оказва черно и бяло, няма ясно изразено добро и зло, а както знаете съм пристрастна към този вид истории.С нетърпение очаквам третата книга, макар според мен, Диана заслужава поне още няколко книги, но нека не бъда хищна. Ако обичате градското фентъзи не подминавайте Преобразената в никакъв случай, та било и само, за да изберете българското.

Гери Йо

Докторът - мехлем за душата

Иво ТопаловИК Хермес Често казвам на нещо случващо се карма! Tака е трябвало да стане и същото ми се получи с новата и втора книга на прекрасния български писател Иво Топалов. Сега ще кажа една малка тайна, но вие не му казвайте – не знаех точно за какво е книгата, смятах, че е фентъзи (предполагам това се дължеше на подготовката на мое представяне в София и един упорит бронхит едновременно, но стига съм се оправдавала). Когато отидох да си я взема помислих, че ми се е причуло, че е за д-р Георги Лозанов. После чух и думата сугестопедия и си мислех, че това се дължи на факта, че бях слушала до 2 часа след полунощ по радио Хоризонт точно за  сугестопедия с участието на моя близка приятелка. Не ставайте смешни, разбира се, че знам какво е това, всеки студент във Факултета по педагогика на СУ го знае, според мен това е второто име, което трябва да научи след това на Коменски. Защо бях толкова обстойна ли? Защото малко хора, дори читатели знаят кой е той, много хора са се сетили за  журналиста със същото име и това вече е доста жалко. Затова тази книга трябваше да я има, тя трябваше да бъде написана и ако знаех, че се пише сигурно щях да отброявам дните до излизането на пазара. Но аз не знаех и бях приятно изненадана. Първо искам да обясня, че от тук нататък ще пиша като читател. Аз така и не станах преподавател по метода на сугестопедията, която предлага бързи резултати за кратко време. Аз съм почитател на българския гении, на самия професор, чийто постижения могат да се използва много повече в момента. Направо е жалко, че точно в нашата държава учителите са хулени, учебниците пренаписани и нов скандал излиза почти всеки месец как пишело, че Левски бил едва ли не престъпник и подобните нему случаи.Точно в тази държавица се прави метода, по който изпреварихме всичко по учене не само на чужди езици, защото сугестопедията съвсем не служи само за това. И точно в тази държавица, много малко хора познават метода. Вместо това всеки патриот се гордее с историята и древността ни, но много от тях забравят да се гордеят с българските изобретатели, със съвременните автори, не се четат техните книги, със съвременните учени отишли да творят в чужбина. А Георги Лозанов дори не е от нашето поколение, не е педагог. Някога някой ми каза, че откритията  в тази наука (примерът се отнася почти за всяка друга) се правят от човек отвън, с друга специалност. Та той е психиатър и разгадава как човешкият мозък да приема повече информация за кратък период от време. Но през цялата книга то не следва живота на един човек, даже не обръща внимание на любовните истории, той проследява по-скоро психиката на доктора и опорните точки на неговите изследвания. Кой случай го вдъхновява да тръгне по този опасен път, да загърби сигурното и да се отдаде на новото и неизследваното. Те няма как да бъдат напълно изчерпателни за богатия жизнен път на професора, но все пак обхващат най-важното, което да запознае читателя от ума до начина, по който той възприема. Книгата все пак не се чете много леко, тя има нужда да бъде осмислена. Но примерите по психология са страшно интересни, както и изпитанията, през които професорът преминава, за да докаже верността на твърденията си.Този вид методология минава през всички вече написани сценарии на нещо ново и иновативно, бива откраднато името и биват издадени много книги с неговото име без да са чат от учението му. Създателят на сугестопедията е обвинен, че я разпространява на страни извън Соц. блока и прекарва 10 дълги години под домашен арест. Но макар режимът да се сменя, новото управление му носи повече забрава, защото вместо сега в повечето ни училища и то държавни да учим по нея, представете си вече 50 години колко напред в това можеше да бъдем, ние си залагаме на класно-урочната система, от които резултатите вече клонят към плачевни. Надявам се с новата „кръв” на такива преподаватели, които станаха известни в последните години в изучаването на чужди езици, да дойде и учението на доктора. Също така, както си пожелахме с автора - и някой да продължи делото на изследванията на професора и скоро наистина да оценим съкровището, което ни е дадено. Книгата показва наяве и неизбежността на контрол от държавните служби, които ни напомнят, че тайни няма. Чак се чудим как е могъл да направи толкова много в тази тягостна атмосфера и въпреки всичко. Диалози, които ни показват умовете нaагентите и техните мисли. Диалогът определено е силен в творчеството на Иво Топалов, той е разнообразен и интригуващ, достигаш десетина страници. Не досажда, а разкрива интересни факти от света на главните герои.
Докторът тук носи името Александър, защото все пак то е литературна творба, всички имена в книгата са заменени, но всеки може да се досети, кой известен политик или деец от близкото ни минало стои зад тях. Книгата е интелектуално четиво и балсам за душата, тя те кара да се замислиш и да не спираш да разсъждаваш за света, в който живеем, за ума ни, за личните ни избори(например асистентката на професора без да е арестува, се самоизолира, грижейки се за болните си родители).Забавни са думите на автора на края на книгата, които показват тънко чувство за хумор и отдаденост на писането и действат разведряващо след финала на книгата, който, както почти всеки живот не е щастлив. Особено животът на велик учен изпреварил времето си.

Легенди и митове от Вестерос

ИК Сиелапреводач: Емануил Томов
„Светът на Огън и лед” или Историята на Вестерос е не просто препоръчителна, но и задължителна за всеки Мартинов последовател и не се съмнявам всички вече са посегнали към книгата по един или друг начин. Макар да пропуснах рицарските дуели, с които са я представили на Панаира на книгата, аз я свалих от саморъчно и страшно хубав железен трон и едва склоних да я върна на милите хора от щанда на Сиела, за да ми дадат друга и да ми я сложат в торбичка. Това се дължи на факта, че голямото тежко нещо си е чиста скъпоценност, която всеки дом трябва да има ей-така за красота. Илюстрациите са прекрасни, корицата е страхотна, червено черна (цветовете на Таргериените), самите картини са дело не на един, а на много художници. Книгата е писана от майстер и започва в царуването на крал Робърт, но на края се предполага, че свършва някъде из 5-тата книга, тъй като на железния трон стои владетеля,  с който авторът ни остави в „Танц с дракони”. Макар да се препоръчва за всички стъпващи в историята, развитието на събитията поне на трона, може да разочарова някои, затова е хубаво първо да сме прочели Песента.Но ако сте чели внимателно петте книги, доста от нещата вече ги знаете и няма да ви учуди почти нищо, което до накъде ме разочарова. Подробностите са това, което Елио Гарсия-Младши и Линда Антънсън са ни дали с благоволението на самия автор.Макар пъстър и своеобразен Мартин дава изцяло свобода на въображението си и ни показва, че понякога то също няма край, като неизследваните морета и древни светилища на света му. Всичко е  написано с догадки, което пък кара читателя да се чуди дали няма да бъде оборено или доказано в някои от бъдещите книгите. Драконите владеят поне стотина страници от 300 и ни показват рода Таргериен. Точно като ин и ян, или като Везерис-Денерис, толкова различни са техните крале, макар от един род. А сред достойни на брой владетели отговарят поне двама напълно луди и неуравновесени. С драконите показват превъзходството си, но все пак в тях има нещо(освен драконите), което те кара да ги заобичаш. Крале, които в желанието си да запазят кръвта си чиста, запазват лудостта си и се принизяват до хора, дали тази им грешка е отпрати драконите за близо 200 години и защо никой дракон не благоволил да се излюпи дори на Егон Невероятния (беше интересно хлапе в Рицарят на Седемте кралства).Показва ни и всички седем кралства в тяхната същност и тяхната история, като учебник по история, които чете с интерес и затаен дъх. Какво ги отличава и какво са правили предците на нашите герои е много интересно, но и необходимо за пълния образ на кралствата във Вестерос.Наистина е невероятно нарисуван е светът, който Мартин да описва, макар в скелета си този свят на прилича на средновековието от тяхна гледна точка, с  неясни граници за света, който обитават. Виждаме сходство с нашата история номади на Изток и по нататък  велика империя с малко познания за самата нея. Отличава го драконите, които ни карат да се чудим колко от измислиците са приказки за лека нощ или наистина тези чудни същества обитават планетата на Мартин, но и разнообразието от раси хора. Би трябвало да е планета щом ни намекват, че светът може да е кръгъл. Но дали е такава, която тепърва се развива, макар науката да няма никакъв прогрес вече хиляди години или такава, която вече е била убита от нещо магия или научен прогрес, аз предпочитам магията. Не е много ясно, но това са си лични догадки. Разбира се, това ми дойде на ум, тъй като много от местата, където се предполага, че има остров, дори цял континент са негостоприемни за хората, дали не са условията, или нещо е направило тази планета негостоприемна мога само да гадая, но едно е ясно - Ориста е застигнала Валирия е оставила поражения, повече от колко се предполага, без континента Вестерос, които е в основата  на повествованието. Накъде ли ще отведе Денерис в следващите книги и затова я е пуснал да се лута там из непознатото, както направи и с Джон Сняг. Ще си отговорим след години, когато тази сага все пак свърши. А докато чакаме може да се любуваме на прекрасните илюстрации и легенди в света на Старките, Таргериените, Ланистърите и онзи огромен трон сътворен от мечовете на падналите в битка.

Дъщеря на меча, дъщеря на Япония

Стив Байн
ИК Сиела
Преводач: Мирела Стефанова

„Дъщерята на меча”- поредният опит да се разгадае душата на японеца от западен автор, това е Стив Байн  с книга първа от поредицата „Съдбовни остриета”, разбира се, трябваше да я имам, не само заради японската история, но също така и историята на жена-войн. Леко парадоксално ще кажа, че ако мъж пише за жени войни сякаш се е получава по-добре, защото не се влизат в подробностите на женското мислене, което очевидно ми липсва, когато изобразявам войнствените си героини. Но тук проговори авторът, а аз исках да дам думата на читателя в мен.Въпреки че е описана като ърбан или градското фентъзи, то навява на традиционна японска приказка и до тук вълшебното, защото японските митове са вълшебни изпълнени с духове ками, с кутсуне, с буди, с дракони. Тук няма ни един дракон, но има три свещени меча, стари, но силни, които пишат съдбата.Единият пази, другият дава победата на този, който не я търся и наказва самодоволните и желанието за победа на всяка цена, а третият убива, защото в него е душата на отритната жена, а тази душа е много силна и невероятно погубваща. Макар в центъра на тази пагубна сила, наранена от любов жена, то любовни истории изобщо липсват, романтиката отстъпва място на ясното и логично съзнание на детектив Оширо и нейната борба да се докаже в полицията на страната, която има дума за смърт от преработване. Страната, която не иска да гледа напред щом не й изнася, и за която жените и тяхната личност е силно пренебрегвана. Но най-вече търсейки себе си, намира своя сенсей, който си признава, че в неговото време не биха му позволили да обучава жена. Но само жена може да победи с меч меча на пагубността.Интересна и нестихваща, отваряща вратички към древни епохи, за малко запознаваща ни с други герои, със смели самураи, с обричането на честта, с обсебването за власт. Тази книга ни отваря вратите на Япония, поне такава каквато я вижда Байн, и е задължително четиво за любителите на страната на изгряващото слънце, а другите да внимават, след това могат да търсят всички автори писали за Япония. Япония е загадъчна любовница, което я прави  винаги привлекателна, понякога обсебваща като мечът „Красивата певица”, почти като „Планински тигър”, защитава своите и като „Славна победа нетърсена” винаги е на страната на честните сърца..Хайде да видим какви битки ни готви Байн и в следващите части, ние сме в гард и подходящо въоръжени с любопитство, го очакваме! 
Гери Йо

Мечове в морето, мечове навред!

Нали обичам мечове(не толкова, когато някой ме преследва с такъв) и много се зарадвах, че ми подариха новия фентъзи сборник „Мечове в морето”, предният имаше по-голямо разнообразие, но в този подборът ми се струва много добър, малко но-качествен, макар темата да е различна.
С другото, което ме привлече са новелите, които открих и които не бих искала да завършват  като такива. От това се дължи само на любовта към по-дългата проза, предполагам.В челната тройка са трите новели, които много бих искала да видя като завършени романи. Първото ще да е пътуването към останките на Атлантида в „Съкровището на Атлантис, на Мирослав Петров. Започва като исторически роман и се намъква лекичко в ръкавицата на фентъзито. Всичко си му е на мястото, особено битките и действието което кара 40-те странички да свършат доста бързо.Новелата „Океан” на Иван Димитров също интригуваща антиутопия, в която героят тъкмо е преоткрил себе си и се поставя край, а си струва да се развие, както и „Стоманена целувка” на Милен Станиславов, която ми звучи като прелюдия и първа глава на много приключения занапред.Разказът на Сибин Майналовски е част от поредицата за кръчмата „Зелената котка” и ще ви накара да се смеете, особено ако имат вкус за иронията в жанра. Може да доведат до пристрастяване към другите истории на неговите чудаци и да потърсите сборниците му с разкази и предния брой на мечовете. Брой звучи обнадеждаващо, дано всяка година, Националният клуб за фентъзи и хорър да ни радват с поредни си меч.За разлика Бранимир Събев остава верен на стила си с разнообразни разкази с нови герои и  персонажи и ни черпи с поредния си разказ за трудния избор. Както и Явор Цанев, разказ с много мечове, които се кръстосват с легендата, а тя оцелява винаги.Тримата пазители на Александър Драганов е своеобразно продължение за героите, с които ни срещна и в предния сборник има нужда да бъдат прочетени предварително, макар авторът да се е постарал приключенията им да могат и да се четат поотделно. Но аз съм твърде пристрастна и го харесвам повече като преводач. Донко Найденов си е име в българското фентъзи и винаги дава на читателя си колкото е нужно интрига с доза описания и действие, така че да го четеш е пълно удоволствие.Единствената представителка на женския пол я оставих за накрая. Lady Pol the BELOVED обхваща приказното и се обляга на него подобно на Александър Драганов и ни пренася в тъй обичания свят на русалките и техните традиции.Дано има още много мечове и още много истории, ние техните читатели вече сме дали своя меч в служба на тяхното творчество.
Гери Йо

Есента на Гериното недоволство

Доста социално, некнижно, но искрено до болка. Може би много от вас няма да се съгласят, с този пост нямаме за цел да обиждаме пушачите, българите или емигрантите, това е като глава от книга, а как ще се казва и дали нещата се променят в следващата глава зависи само от нас...

Гери Йо:
По принцип винаги съм се гордяла с българската си кръв, до последно, колкото и да във вените ми, но днес разбрах, че не съм за тази държава, че съм от друга планета на много от вас е известно. И понеже имам "некъФ" бг ген, а ние обичаме да се оплакваме, ще се оплача, не че съм интелектуална в държава, в която не се чете, не че съм учител в държавата на неграмотните, а че съм болна, в държавата на здравите пушачи! И това не е обиден пост за пушачите, а за всички българи, и не, вие мили мои приятели, ще го прочетете и ще се възмутите, защото не сте такива (и затова ви уважавам), но аз ще си се оплача, ей така да ми олекне.
Аз съм тежко болно, ето я моята диагноза: обсебена от справедливостта. Днес малко колабирах и не ми беше добре, срещнах се с една приятелка в близко кафе, никой не сяда вътре и ние решихме, че може да седнем вътре студено ни. Е,човекът, с когото бях - Йоана, е ПУШАЧ, но не одобрява пушенето вътре. Уви! надеждите ни бяха разбити, от истинските МЪЖЕ в България и техните истински ЖЕНИ! Понеже на МЪЖА (истинския) му е студено, влиза вътре, взима женско сако (ЖЕНСКО!) пали цигара, приятелят му също, високо интелигентната приятелка, която напада мен на П***тка, ми обяснява в очите, че никой не би хареса ЖЕНА като мен, тя го била облякла, да не му купува антибиотици. Горкото момиче си мисли, че да си проститутка в Италия значи, че си желана жена и жената трябва да обича мъжа... Оф, как мразя патриархата, но дори аз не смятам, че трябва да обличам мъжа до мен(ей, затова нямам МЪЖ - ИСТИНСКИ) със собствената си дреха и да наричам интелигентни жени с женски полов орган. Аз им обяснявам, че щом съм седнала сервитьорката ни е предупредила, че не може да пушим тук и ги помолих (Герганооо, ама и ти си възпитана) после им казах, че е незаконно. Те ми се изсмяха. В лицето! Но не, те идват от Италия, те само та се държели като граждани, защо да не са селяни тук, тук ще паря каквото си искат, Цитирам дословно. Почват да крещят и да обиждат, аз само казвам, че понеже една от нас не е здрава (не уточнявам и аз гордост имам, глупав ген), но той ми казва хронично болните "да мрат", що и ние не пушим като тях,(подразбирай болните да се съобразяват със здравите, пардон- с НЕГО) да почнем веднага, мъжът с дамското сако не се стресна, приятелят му не запали цели 10 минути(засякох!), мъжете ИСТИНСКИТЕ МЪЖЕ с дамски сака, които прави 2000 лева в Италия (да, изглежда валутата в Италия е вече левове) и ние сме глупавите да седим тук, в тази беззаконна държава. Скарвам се със сервитьорките, те казват,а ма и вие да ми бяхте поискали пепелник щях да ви дам. и ме изгониха от кафето, защото на истинския МЪЖ му е студено, платих и излязох, победена, унизена, че не ми е добре и че съм искала малко кофеин с добра компания за някакъв си половин час. Телефон за нередности няма, управителката затваряше дадения си телефон, Закон няма! Законът е на българите от Италия, п***ите на България, нейните интелектуалци и хронично болни са изгонени.
Вече съм решила да престана да ходя по кафета. Не стигнахме до бой, а може би щяхме, но аз не си цапам ръцете с такива. Направихме панаир. А когато споделих на познати ми обясниха, че няма изход в България да се примиря, трябвало да си тръгна, ще ли да ме проследят и пребият! Да трябва да си тръгна...от този свят, трябва да спра да излизам, защото хората от Италия искат да пушат тук и сега! Аз обичам Италия, една страна, с красиво минало и топли плажове, може би трябваше да ида там, ако не бях болна, да работя за 2000 ЛЕВА и да се върна в България при истинските МЪЖЕ и ЖЕНИ. Точно тези имигранти искам да си оставят в мишата дупка, където живеят (не)законно из Западна Европа. Точно ТЕ изгониха от тук, мои близки хора и всеки ден ми липсват! Нека не се връщат, но точно те си идват насам, умните хора обръщат гръб на тази страна.
Не знам колко от вас изтърпяха до края, благодаря ви, че прочетоха за есента на моето недоволство, защото аз обичам да се оплаквам, аз съм дете на този велик народ, но не съм ни жена, ни мъж, според гореописаното! Аз съм човек, които никой няма да послуша, но вярвам мнозина ще прочетат.

http://tebeshirche.blogspot.com/2013/...