"Някъде", на един малък остров събрал голямо разнообразие от сърца, съдби и националности

Това е един роман роден от моята любов към Полинезийските острови в частност за Самоа и мъжете, които тези острови са ни дали, една картина на отминаващия си деветнайсти век с неговите промени навсякъде, едно малко парче земя огънато под тежестта на много народи не само на местните от техните съдби, сълзи и спомени и най-вече любовта им. Не вярвам скоро да се появи на книжния пазар, той не е в "модерен" жанр, но все пак нека видим дали този откъс ще си събере читатели и дали някои ще иска да продължи да чете.
Тъмните му очи се затваряха. Тези толкова тъмни и издължени очи. Много му се спеше. Затвори ги само за миг. Една ръка докосна бузата му, той едва не подскочи. - Съжалявам – промълвиха устните му. - Виждам, че си много уморен...- тя не знаеше как да започне, искаше да му го каже, но все още не беше събрала смелост.Питър се надигна леко, защото го заболя гърба. Как можа да задреме на масата? От колко дни не беше спал повече от три  часа? Вчера, онзи ден, по-онзи ден? - Защо не идеш да си легнеш – попита Наима и впи тъмните си очи в тези на Питър и всеки път й изглеждаха все по-дълбоки и екзотични. - Събуди ме, за да ми кажеш да си лягам ли? – той се засмя с тази негова ослепителна усмивка. Винаги се смееше, никога не показваше слабостите, никога не показваше колко го боли, всичко подминаваше с една едва доловима ирония. Този дивак, както го наричаха, не беше особено див що се отнасяше с оръжията на хладния ум и правилната преценка. А това го правеше още по-опасен. Но когато го разберяха повечето хора, вече беше късно.
Самият Питър беше незаконен син на английски благородник и една от дъщерите на вожд от Самоа. Дори името му не беше Питър, това беше английското му име. Бе израсъл в племето на майка си – мислеше като самоанец и тачеше традициите си, но беше изучил и всички тайни оръжия на белите хора. Сега, когато беше при властния си баща, той нямаше друг избор освен да му се подчинява, не само като родител, но и като господар. Но се беше забъркал в заговор срещу заселниците и баща му го повика, за да осигури мира в околностите. Това беше само претекст. Той искаше момчето да му е пред очите, а за свободолюбивия Питър това си беше жестоко наказание. Той не харесваше официалностите и етикета, обичаше да е сред природата, а нe да се подчинява на чужда воля. Наима виждаше всичко това в очите му, тя го разбираше и то много добре, но никога не се осмеляваше да му го каже. - Да не би да ми има нещо на лицето, та си се втренчила така в мен? - Гледам очите ти, те ми казват толкова много.Питър не я разбра и добави: - Да, сигурно имам огромни сенки под очите и на мен ми се иска да се наспя, за пръв път тази седмица, но онзи идиот брат ми искаше да обиколим околията тази вечер. – той се изправи и се протегна.Ризата му бе разкопчана и Наима се втренчи в оголената мургава плът на гърдите му. Толкова беше стегнато тялото му, това никоя дреха не можеше да скрие. Той, разбира се, не се и опитваше отрасъл на място, където беше свикнал слънцето да гали кожата му. Как искаше и Наима да е на мястото на тези слънчеви лъчи, да погали гърдите му чак до стегнатия му корем, да усети мускулестите му ръце върху себе си. После си пожела да си зашлеви шамар. Тя не правеше така! Тя не се поддаваше на чара на мъжете, както някога бе направила глупавата й майка. Самата Наима беше също като Питър дете на две доста различни култури и беше също толкова низвергната в очите на обществото. Майка й била млада и бедна девойка, дошла на това диво място, заради баща си от Англия. Но на пристанището идваха кораби от близо и далеч – от по-близката Америка или от далечна Европа, но също и от името на императора. От страната на изгряващото слънце – от далечна Япония. Майка й си беше загубила ума по един точно такъв моряк, наричащ себе си самурай. Младата англичанка изведнъж се прехласнала по всичко чуждо, дори изучила религията му, почнала да спазва обичаите му. Тъй като била бедна и трябвало да заработва като продава покривки и гоблени, измайсторени от собствените й ръце. Нямало е кой да я сватоса за подходящ мъж, нямала зестра, баща й бил прекалено зает да види как бавно, но сигурно губи дъщеря си. Така се появила Наима, трябва много да са се обичали, ада прекрачат всички граници или да са били ужасно глупави. Тя не знаеше нищо за баща си освен, че е от Япония. Скоро майка й се споминала и невръстното бебе си имаше един английски дядо и един стар помощник капитан, който решил да остане на Острова. Старият японец твърдеше, че не може да я възпита като жена, защото е мъж и ще я възпита като момче и щя я накара да се държи като млад търговец, но и като млад войн. Бе я приел за своя ученичка. Той беше мил с нея и говореше красиво. Макар че наближаваше 80-те, тялото му беше гъвкаво като на младеж и от малка я хвърляше насам-натам. Учеше я на бойни изкуства. Климатът, който не понасяше на много европейци, не пречеше на стария самурай, духът на морето лекуваше различни болести. Така отгледана от странния Сакичи-сан и своя английски дядо, тя беше странна находка за семейството на лорд Ричард. Тя беше посланик на добра воля и единствената, която японските мореплаватели допускаха до себе си, не достатъчно, защото кръвта й беше смесена с кръвта на гайджин, но все пак им беше по-близо до тях, отколкото всеки друг на острова.Наима беше сигурна, че се е изчервила загледана в Питър. Какво имаше толкова в този мъж, та не можеше да отлепи поглед от него? И дали той беше забелязал? - А, да все още няма. – той оголи рамото си. Тя съвсем се опули. Нима го беше осъзнал силата си върху крехкото й съзнание и нарочно се събличаше пред нея?  - Днес ще говоря с лорда. Отново. Е, може би не точно днес, а утре – той се засмя, защото осъзна, че навън е тъмно. - Но не мисля, че скоро лордът ще склони да си направя татуировката – очите му потъмняха и той се намръщи.Наима се сети какво има предвид той. Преди около месец Питър й бе споделил, че е време да си направи традиционната самоанска татуировка, но баща му отказваше и заплашваше с всички средства незаконния си син само като му споменеше нещо подобно. - Да, това е ужасно – не бива да те спира! – промърмори Наима. - Той много неща не бива да прави, но ги прави. – поклати ядосано глава Питър - Кой какво да прави? – появи се Кийт Стивънс, наследникът на лорд Ричард, неговият първороден му син – Хайде, мелез такъв, да вървим – отношението му към Питър беше като към най-долен слуга, той не го признаваше и никога не се беше обръща с Питър като към брат. Възпитанието на жесток и строг господар му се поддаваше успешно. Урок, който Питер така и не беше научил от баща си. - Ето го и оня – погледна го на криво Питър. Той не се учуди, че брат му го нарече „мелез”, много хора от имението му викаха така, но само Кийт се осмеляваше да му го каже в очите. - Хайде, да вървим. Не искам да си губя вечерта в глупости! - Да, разбира се! Иначе няма да остане време за игри на карти и за пиене. - Ах, ти! – Кийт се приближи към него, но Наима застана между двамата – А и за теб имам нещо. Донесе го един кланящ се странник. - Защо не започна с това – ядоса се Наима – Какво каза той? - Освен, че се кланяше и ми даде това – подаде й намачкана бележка той – нищо не каза.Тя се възмути, такава бележка не се подаваше така! Това е послание от друг човек и не биваше да се мачка или хвърля преди Наима да се е запознала със съдържанието й, иначе нагрубяваше човека, под чиято четка бяха излезли йероглифите. - Хайде, тръгвай, самоанецо! - Идвам, бате! – усмихна се престорено той и беше готов за поредната атака с думи, а и може би не само към брат си, когато видя ядосаното лице на сър Ричард пред себе си. Кийт се усмихна и подмолно каза: - Добър вечер, татко!Докато Питър се закова на място. - А, ти толкова ли не можеш да кажеш едно „добър вечер” – обърна се към другия си син лордът. - Не е добра, щом Вие сте толкова разгневен, сър – скръсти ръце Питър.Наима го погледна съпричастно. Все пак това бяха хора от семейството му и единствени близки на английска територия, а се държаха с него като с непознат. Тя продължаваше да чете и това в очите му. - Никъде няма да ходим, твоите безумно смели приятелчета са напуснали поредното си обиталище и то са го подпалили.- сър Ричард наистина беше бесен – Ти знаеше ли нещо? - Не – кратко отвърна Питър - Не, ли? – лордът вече се разкрещя – не ми отговаряй така! - Наистина не знаех. Техният водач – той направи пауза, за да назове името му – Умага вече не иска да ме вижда. Смята ме за предател. Не се е свързвал с мен и аз не успях да го намеря! - Не ми се оправдавай! Не трябваше да се стига до пожара на скривалището им.Питър се отегчи и се обърна към прозореца, загледан в сърпа луна навън, но Кийт го хвана за рамото и каза: - Не обръщай гръб на баща ми! Разговорът не е приключил!Питър се вбеси – поредното незаслужено обвинение и изви ръката на брат си: - Колко пъти да ти повтарям да не ме докосваш! Казах ти го веднъж и ти пощадих ръката, но този път не се знае – Питър често се караше с брат си и сблъсъкът рядко оставаше само на думи. - Пусни го, Питър! – развика се лорд Ричард, Наима изобщо не знаеше как да реагира и остана настрана. - Чуваш ли ме, момче? – лордът го бутна и ми удари юмрук в брадичката, Питър не очакваше и само отстъпи като постави пръсти на кървавите си устни. - Но той… Той трябва да престане да ми заповядва и да си знае мястото – оправда се Питър. Не можеше да повярва. Не, че баща му заставаше на страната на по-големия си син, а защото все още изпитваше раздразнение и обида. - Това е мястото му, Питър! Той е господарят тук, ти май не си разбрал как да се държиш с него!Питър наведе глава. Как искаше да се прибере у дома. Не това място не беше дом, това беше неговият затвор. - Хайде, Кийт, да тръгваме и не му позволявай повече да те докосва така!Кийт все още търкаше китката си. Как да не му позволява, когато дивият самоанец не само беше по-силен, но се биеше и по-добре. Ах, как ненавиждаше този дивак!След като излязоха, Питър удари с юмруци по масата и седна на един стол, взел главата си в ръце. Сякаш до този момент никой не беше забелязал Наима, която стоеше отстрани, в другия край на помещението, с бележката в ръце. Тя бавно се приближи с гъвкавостта на котка и докосна напрегнатите му рамене. Очакваше и нея да нападне или най-малко да й се разкрещи да се маха, но не го направи, тя започна бавно да разтрива раменете му. Питър само обърна глава и каза съвсем тихо: - Върви си, Наима, късно е!Но тялото му не искаше тя да си тръгне, той за миг се отпусна.  - Не го мислиш! Позволи ми да ти помогна. Трябва някой да има и на твоя страна. Само за миг.Той наистина се отпусна на меките й пръсти. Тя владееше малко от японския масаж и се опитваше да свали напрежението от него. Питър се отпусна назад и затвори очи.Имаше нужда от това. Когато ги отвори, обърна глава към нея и й се усмихна. Взе ръката й от рамото си и я докосна съвсем леко до устните си.Тя потрепна цялата, той колко неустоимо нежен можеше да бъде само. По този начин искаше да й благодари за всичко – за подкрепата, за милите думи и сега за така милите й ръце. И без това беше доста уморен и след този масаж така се отпусна, че здравият му разум започна да го напуска. За разлика от много други мъже, той я намираше за особено привлекателна. Обичаше прекрасните й очи и белите скули. Макар да се опитваше да не я приема като жена, усилията му бяха големи, но в този момент нямаше сили за тях. Както бе хванал ръката й така се изправи държейки дланта й в своята и я прегърна с другата си ръка, след това допря устни до нейните, една съвсем лека и нежна целувка, след това още една. Наима, обаче, се уплаши. Не, тя не искаше да му се отдаде и дори не го желаеше го попита какво иска той. А Питър просто искаше да се наслади на малките й розови устни, не я докосна другаде, не намекна за нищо друго. Може след това би попитал за съгласието, а може би просто би я пуснал, защото тази вечер беше уморен от живота. Но Наима се паникьоса! Блъсна го и му удари шамар.Сякаш нещо събуди Питър от прекрасен сън. Той едва осъзна какво бе станало. Дивият самоанец що се отнасяше до жените изобщо не беше невъздържан. В племето опита се почиташе и той много добре знаеше какво иска една жена. Дори белите жени го бяха молили за час-два насаме и от тях бе чувал, че някой мъже били груби и дори в повечето случаи не взимали съгласието на жените си. Това, което направи не беше нищо обидно или грубо. А сега Наима го беше отблъснала. Шамарът й не беше силен или нещо, което би наранило добре тренираното тяло на Питър, но уцели мястото на удара на баща му и сега устните му пак кървяха. Той отново я изтри с пръсти. Преди миг го бяха унизили. Отпусна се за пореден миг и сега отново.
Наима го гледаше като вцепенена. Тя се чувстваше заплашена от него? И от кога? В нея той видя добродетелната англичанка, отколкото екзотичната жена-войн. Но Наима знаеше, че не я  беше страх от него, иначе никога не би му зашлевила шамар, тя знаеше хиляди други начини да се защити, а не само  да подразни противника. Тя, сама се учуди на реакцията си. Гледаше с източните си очи и не продумваше. - Това искаше, нали? – той показа капките кръв по пръстите си, а тя отстъпи плахо: - Браво, Наима! Успя! И ти успя да ме нараниш! Дано да си щастлива, защото, ако си едно от оръжията на баща ми, то работиш отлично! - Това няма нищо общо с баща ти! – каза бързо тя – има общо с мен...има общо...Аз.... - Ти? И ти ли си жадна за кръв както другите, Наима? И ти ли искаш кръвта ми? Същата си като тях! Те всички искат кръвта ми. Браво, Наима, получи  я! – последното го изкрещя ядосано и излезе като затръшна врата на кухнята след себе си. А Наима се строполи на пода, докосна бузите си, наистина плачеше, а не бе плакала от малка, но сега плачеше, защото бе наранила единствения човек, който я разбираше.Яростта на Питър блестеше в очите му и даваше бясно изражение на лицето. Той искаше да си тръгне, за пръв път толкова много искаше, че дори не се прибра в стаята си, нито в отдалечената колиба, която бе поискал, когато пристигна, за да не се прибира всяка вечер в имението на Стивънс. Имаше голяма кавга за нея с баща си, но поне в това успя да се наложи. Но сега за пръв път и тя не му се струваше достатъчно далече от всичко, построено от белите хора, нито толкова уютна. Беше на границата на имението и започна да удря бясно по ствола на едно от старите дървета, било там векове преди хората на баща му да стъпят на тази земя. Трябваше да прогони гнева от себе си. Ръцете му се покриха с червени капки и отказаха да го слушат, а той се облегна на дървото като дишаше тежко. Щеше да пресече границата. Щеше! Заради нея? Ако я пресечеше, още утре баща му щеше да прати ловци на глави след него и може би щеше да го обяви за престъпник като Умага. Какво щеше да се случи? Та той не отговаряше само за себе си, той беше син на Ата, той имаше хора, за които да мисли. Племето беше неговото семейство, там имаше толкова скъпи хора. Не можеше да си представи как белите мъже нахълтват с техните оръжия, а беззащитната Синела – неговата седем годишна братовчедка, ги посреща с големите си тъмни очи, въоръжена само с невинни детски сълзи. Питър потрепери, трябваше да остане А Наима го изкара от равновесие и за малко да стане катастрофа! Не знаеше, че толкова държи на нея, че да го накара така да побеснее. Не! Той просто имаше нужда от подкрепата й и винаги я бе намирала в очите й, но днес се беше уплашила от него. Защо? Защо всички се страхуваха от него, та той беше само един заложник. Защо белите го сочеха с пръст и го наричаха демон, когато той си беше наполовина бял? Питър дълго търсеше тези отговори, но не ги откриваше. Щеше да се бори с тях цял живот с шепа предразсъдъци,примесени с голяма доза неразбиране. Те никога нямаше да го приемат в своя свят, той щеше да си остане чужд! Завинаги! Като Наима! Мислите отново го върнаха при нея. Поне и тя щеше да страда като него. И нея никога нямаше да я приемат. Питър въздъхна. В далечината се мерна ездач, той се опита да се скрие, но ездачът се приближи, беше го видял първи. Макар да се отклони от пътя си. Питър си помисли, че сега не му е до разправия с друг бял. Но когато приближи си отдъхна. Беше Филип. Вторият син на лорд Ричард. - Питър? Ти си, нали? Мисля, че те видях. Питър! - Аз съм! Как ме видя? - Какво правиш тук? – Филип се приближи до него и го хвана за раменете, видя ръцете му – Какво е станало? - Разхождах и се прибирам. - Искаше да си тръгнеш, нали? - Не! Къде ще ходя посред нощ? – Питър тръгна крачка преди него, за да не може Филип да види лицето му. - Какво ти направиха този път? - Нищо! - Питър! – Филип го настигна - Тези рани не са нищо! Ти ще се самоунищожиш тук! Ще се съсипеш! - Разбира се – усмихна се накриво самоанецът – аз не вирея в такива почви. Аз съм заквасен от друго тесто. - Грешиш! Ти си ми брат!Питър се спря и го погледна в очите и този път се усмихна истински: - Радвам се, че съм твой брат. Искам винаги да остана такъв! - Това не може да се промени, това е въпрос на кръв – посочи вените си Филип. - Не! Това няма нищо общо с кръвта, това е да го чувстваш в сърцето. Другото е случайност! - Стига! Питър, не говори така, ти си част от нас! - Ти си единственият, който мисли така! - Ела, да ти превържа ръцете! Хайде! – хвана го той за лакътя, за да види по отблизо какво си беше причинил Питър - Баща ти няма да се зарадва, че ми помагаш. - Аз помагам на брат си!Питър дръпна ръката си и тръгна редом с Филип, които водеше поводите на коня си. - Защо не си тръгнеш? – попита изведнъж Питър - Какво? - Ти си свободен да си тръгнеш, когато пожелаеш. Нищо не те спира. Ти не си наследникът и знам, че не ти харесва особено тук! Но можеш да се махнеш. - Може би някой ден! - погледна звездите над себе си той. - Животът си тече, Филип! Ти поне можеш да се възползваш! - Стига, Питър! Кажи какво се е случило днес? - Да е станало днес? Аз съм в това окаяно положение откакто съм дошъл.Филип само обърна невярващо очи.

Гери Йо