Гери Йо's Blog: Gery Yo is here, page 8

Мъдростта на зелената амеба

Велина МинковаИК Колибри
По принцип не обичам книги за социализЪма в целия му блясък, така заразило повечето български автори, даже мисля, го изтърсих на авторката (без да знам, че това  е тя, но и да знаех,май нямаше да ме спре), но точно тази книга си я бях набелязала отдавна, заради присъствието на Северна Корея. Всичко източно трябва да се прочете, независимо от какъв ъгъл, а  когато разбрах, че е вече познавам авторската, която е точно толкова забавна колкото главната си героиня, сe разтопих от радост.Страшно интересно ми беше да видя смяната на режима с през очите на една тийнейджърка преходът в страната ни, който идва, тъкмо когато в едно момиче идва преходът от дете към жена, първата любов, опознаването на една доста различна култура. За разлика от другите избрани за международния лагер, Александра знае езици, тя е доста интелигентно и будно дете, което може да оцелее навсякъде и през всичко, може би освен в отличие по биологията, заради неналичната в учебниците зелена амеба.Заинтригува ме, защото аз така и не станах никога пионерче (а баба ме готвеше за такова), режимът не издържа толкова, а сигурно ми се е ходело на такъв лагер, даже сигурно съм се влюбила в някой от там, че сега сърцето все към Изток ме праща. Е, в лагера нямаше никакви бойни изкуства и там пишат със собствена азбука, не с йероглифи, но няма нищо – подробности. Важното е забавният стил и приключенията на момичетата. Много бързо се чете книгата и се чудиш, защо няма повече.А заглавието, то само по себе си е едно хайку (знам,че е японско, вие пък!) Просто с това заглавие синопсис не ти трябва. Коя е тази зелена амеба, кой е тоя молив, какъв е тоя режим лишен от смисъл като предишните две. Какво идва след това, още по-безсмислен такъв. Защото още сме като зелени амеби стискащи молива на собственото си безсмислие.  Но нека не го гледаме от лошата страна, нека се посмеем и замислим и да полетим с Александра към братска КНДР.
Гери Йо

Аз още броя дните - балканска тъга в общочовешки катаклизъм

 ИК СиелаЕдна малка книга силно напоена с ракия и трупове, това е кратко описание книгата за тази любовна история. Една документална история за проклятието на човешкия род - войната.Макар доста истинска, тази история ми напомни на уникалния роман на Шан Са - „Момичето, което играеше го”. Една уж противоречива любовна история, която всъщност е повече от нормална -  двама съседи влюбени от детство. Да, двамата имат различни вероизповедания, но в  романа, религията има почти нищожна роля, нито Айда е ревностна мюсюлманка (как би могла) нито Давор християнин, те са една двойка, каквито има хиляди по света  в клишираното: грешното място, в грешното време. И цялата тази балканска мъка давена в тонове алкохол. Жените на Балканите са силни, те нямат пороци, излишно идеализирано (но дали?), мъжете се имат пият или пушат, мъжете не могат да преживят войната психически, при все че на война те наистина са силният пол и издевателстват по всички начини над женските тела. Все пак на мен женският образ ми беше най-добре развит и уникален по своему. Но то така става  с хората, които четат книги. 
И все пак книга пълна с разчленени трупове и с една единствена красива смърт- последната.Просто спомен за преди няма  и 25 години, случил се наяве, това прави книгата страшна, защото е вярна. А и е написана с този привкус, гледната точка на автора през интервютата и личните истории, като досие, картичка и ясна, искрено болезнена. Предупреждаваща. Мака да не обичам балкански истории пълни с алкохол, животът от панелките до болка познат, все пак тукашните герои оправдават пороците си. Урок да ценим, това което имаме, от ергена-преподавател, който преживява своя катарзис с мъката на една нация, кара да се огледат читатели, си колко много имаме, колко силни сме всъщност. Който може и който го е  разбрал, разбрал.За тази война се сещам само за сегмента от клип на Майкъл Джаксън Еarth song (ако не се лъжа), така че моето поколение има нужда от тази книга. Макар да не ме учуди и грам, защото навсякъде едни и същи низости. Много добра идея са цитати за войната разхвърляни из повествованието. Изобщо авторът използва различни прийоми, въпреки относително краткия текст, който се чете на един дъх, защото няма излишно повествование.  Никой не е спирал да брои дните, всички хора продължават да ги броят, докато вършат съвсем същите неща и те продължават да се случват навсякъде по света. И тези дни няма да имат край, докато не се излекуваме от тази болест омразата, тя както знаем е нелечима, затова ще сме такива. Ние все още ще броим дните.
Гери Йо

Поуките от индийските сериали

ВНИМАНИE: Да не се приема текстът като обида към индийския народ или индийската култура или към създателите на споменатите сериали(те толкова си могат!), това е иронично-забавен текст.

Индийските сериали са прекрасни - те имат хубава музика, която за моя изненада не се припокрива с балканската и близко източна музика, имат страхотни одежди и в тях нищо не става (бързо). Може да си ги гледаш и слушаш как пеят и се гледат докато си работиш, превеждаш, редактираш разтягаш, тренираш. Абе за загуба на време са чудесни. Безобидни и наивни…обсебили ефира ни, както преди това турските, а преди тях латино сапунените опери. Съвсем нормално явления. Но идва НО-то, винаги има но.Като жена, която все пак си ползва мозъкът от време на време започнах да се замислям, що за урок и послание носят те, на какво учат, например техните братя от корейските и китайските сериали прокламират свободен дух, високи бойни умения, летене и...равноправие.между половете, все има една жена войн, все  и тя спасява и управлява съдбата си, нещо исторически не толкова достоверно, поглеждайки историята, но приятно някак, все пак това е филм с  художествена стойност. И докато те са исторически в по голямата си част, индийските не са, те са един документален филм за тази древна страна, но в нашата епоха.Очаквах от родината на будизма и кама-сутра толкова повече, но получавам само един наръчник за поведението на жените. Спокойно те не са взели от британското колонизирали много, техните жени чинно стоят прави и чакат мъжете си да се нахранят, никой не им отваря вратите. До тук с историята. Те вече са толкова много, явно героите преливат (и актьори един в друг) за да бъда обективна ще се спра на три заглавия минали през полезрениeто ми „Моята Карма”, Малката булка” и „Цветовете на любовта”.Да „Малката булка” и е предупреждение за нравите на индийците и техните родственица отдавна напуснали родината си. Да се омъжиш на 12 си е задължително, поне в западналите региони(макар незаконно!), това е предупреждение, манипулация от екрана да се промени обществото им, това го разбирам.   Но нека погледнем и другите, там момичетата нищо не правят, те завършват един колеж с отличие (все е колежи все се трепят да завършат) и колкото и да са богати попадат в кухнята женени. Никаква кариера, ни нищо. Да се захватат с работа само през лошите за тях моменти, бедност, болест, предателство. Ако жената не се омъжи, тя няма за какво да живее, нейното съществуване е напълно безсмислено. И макар да реди образование след образование, и да я зарязва съпругът й даже сценаристите на малката булка я образоваха, но сигурно е спаднал рейтингът и те от кмет я върнаха в кухнята и я направиха суперАнанди на повикване, да покаже някой и друг индийски проблем, но чинно да  поднася ястия. Другите изучени индийки веднага напуснаха училище, за да служат в домовете си.ХраненеВъобще яденето е  издигнато в някакъв култ, вярно много вкусни тези вегетариански ястия и аз редовно огладнявам, докато ги гледам, ама те само това правят по цял ден. Все се готви за някого, мъжът е  много важен, той е Богът на дома и все ходи да се поти във фирмата (какво прави там освен, че  е обречен по западно и говори по телефона не е ясно, но е страшно трудно). Единият беше писател, но освен да оплакваше традициите друго не постигна, той беше единственият четящ нещо с много серии и заглавия.  Ако пропусне ядене, мъжът ще умре, защото му се носи ядене на обяд или цялата къща се взривява, че мъжът е ненаяден, защото този по изглежда само това умее да яде и не бива да търпи никакви лишения. А да яде навън е ужасно мъчение, каква ли храна продават там не ми се  мисли, щом е  толкова страшна, че това е престъпление, не му стига, че яде „домашно приготвено ястие” останалите 20 хранения на ден на епизод. И ако мъжът е тъжен и не слага хапка в устата си, някой тръгва да го храни като бебе, имаше и няколко подобни случки в обратна посока, но те бяха изкарани едва ли не като геройство на мъжа, че кара жената да се храни. Тя трябва да готви, що трябва да яде. А и голямо постене пада, седят гладно преглъщат и готвят. Абе такава мъка, рядко е виждал човек. Вярно повечето сериали се развиват на маса, ама чак пък толкова. Не че всички не ми изглеждат вече еднакво, не това не е расизъм (аз съм си бая мургавка, все едно негър да вика негър в САЩ), аз и от турските сериали, от които не съм гледала ни един все едни червенокоси лелки виждах и имаше един рус, който напомняше на Клаус от „Дневницитена вампира”. Отклонихме се, а не биваше, да нахраним индийските сериали искахме, че, нахранихме ги, и за да бъда обективна тук там е има някой старец на когото са забранили да яде пържено, но той така или иначе умира (може пък да прекалил с това охранване в миналото)Любовта О, това им харесва на жените в сериалите, чистата и романтична любов, така е правилото. Аз не знам дали това би им харесало на жените, но къде я видяхте тая любов, бе? Поне в останалите сапунки някой се влюбва  в някого, забравняват им, ония се целуват натискат бягат, бебета, амнезии, то и тука бебета бол и амнезии, ама любов няма. Родителите се срещат веднъж и хоп женят ги за следващите 7 живота, хич не е шега работа. Рядко някой от героите опознава половинката си и докато си мислех, че след сватбата ще се опознаят, жената, вече изпълнила предназначението си отива в ултра гигатнска къща( и трите сериала присъства), пълна с роднини и почва да им готови до в несвяст, ако е на село ги чака да се наядат, предвид да седне, ако е в града сяда накрая и тя, за разнообразие. Увита със сари и накичена като коледна елха. Да, тези одежди са красиви, но как с тях се върши домакинска работа не знам. Но сигурно е  добро кардио.РомантикаРомантичните моменти в сериите се броят на пръсти. Основата на „Цветовете” имаше една единствена такава история, но след като тъмното момиче се омъжи веднага почна да се готви и романтиката умря, някой и друг скрит момент и до тука, преди брака. Някои героини са поругавани от мъжете. Че те мъжете нали само това правят, ненаситни са, излизат ли вечер искат да изнасилват, такива са свободните мъже, може би затова ги женят от рано, да не насилват кой където му падне. Защото ако едно момиче излезе вечер с рокля по западен стил все я хваща някой ненаситники макар следващите 100 епизода да се прокламира, че не е нейна вината, все пак момичето си ходи увита като буба, т.е. внушение – ако не ходиш увита и си за изнасилване. След като я насилятт или се опитат почва да й търсят съпруг, че иначе не си е изпълнила предназначението. Психологически травми, ама моля ви се те живеят така има-няма 5000 години, защо на някого трябва да му пука за оная дето готви по цял ден и се жени. По същата причина можеха да използват маймуна или крава (тя и без това там е свещено животно), но тогава не могат да се размножават така успешно. БебетаА истинското предназначение на всяка жена е да ражда деца, защото индийците са изчезваща и замираща нация, в сериалите се прокламира разплода, все едно са зайци, макар на тях да им трябва китайския закон, въпреки ултра популацията си, в сериалите се намеква – раждай, плоди се. Не обичай, не изпитвай друго, стои увита и бременна. И те това правят, ако някоя жена има проблеми с това, то тя е половин човек(ако някога е била цял). В „Малката булка вече има поне 4 случая, то жената вместо да реши да не ражда, решава да си рискува живата, само и само да не и се карат старите. Добре ,че по спартански принцип не я хвърлят от някоя скала (може пък да не са намерили скала) Болна ли е, тя не става за нищо, моля върнете я за скраб, трябва да има наследник. Мъж, разбира се. Не помните какво правеше мъжът? Оня, дето яде. И рита, понякога има невероятна екшън сцени, където мъжа, стоял цял ден на стола цял сериал,  убива по 10 едновременно, но това е на 500 серии на веднъж (от храната ще да са бойните умения).Голямата къща. Ей това нещо няма край, а уж на малка площ много хора, цялата рода, която да реша всеки днес без която си загубен, без никаква близост, не знам как тоя народ е написал кама-сутра, децата се правят така между другото без да се споменава как са заченати, младите почти не се докосват (освен ако не се хранят), големите вървят след тях и им вгорчават живота. Макар супер бoгaти жената завършила колеж само готви и прислужва и вместо да вземе някаква облага, че е врязва в богато семейство, тя им се отблагодарява със слугински труд, веднъж на една героиня й хрумна подобно нещо, че не е върховно удоволствие да разтрива спаружени бабешки крака и тя, разбира се, беше най-злата от всички.Но ако са отделени от семейството си, не е щастие, ето още едно доказателство от къде идва тая привързаност за дома то дом, хубаво, ама по цял ден някой прави чай, за да е изпит за миг, докато го хокат по-старите. Уважението към по-възрастните е изведено в култ, както във всяко други човешко общество, все пак никой не иска като остарее да го зарежат, от тук се корени тази традиция. Но в индийските сериали колкото престъпения да извършват възрастните, то им се разминава, щом си доживял 60 кради бебета и плачи пред съдията, независимо дали възрастният човек не слага още гвоздеи в ковчега на това общество и сериалите, които промиват мозъците. Бъди послушна, скланяй глава, радвай се на тълпата около себе си, очи и си бужитата и бълвай деца. И е напълно разбираемо, извергнаите и неукии жени искат да си изкарат злобата на някого цялото унижение и са се схванали за строя, глезените мъже просто не могат друго.
Ето какво е подвласнието на тези сериали в почти 90% от члауаите, пояив ли се образована жена, която да  е егоист, тя свата върл злодей, защото има мозък и веднага има 1000 лоши качества, накрая я обличат подобаващо и тя почва да готви чинно, защото това  е смисълът на живота. Никаква еманципация, никаква истинска любов. Принцът ти го избира родата на чаша чай  броят парите да си продадат невинното момиче, което трябва да иде да прислужва и да се плоди.  Не ме арзиарйте погрешно и на индийския мъж не му е лесно, с цялото това ядене…в много малки изключения той мисли изобщо, следва всичко сляпо и разбунтува лис е, са минимум 200 епизода сълзи и сополи, че горкият изгладнял мъж му е дошла някаква революционна мисъл в главата.ВдовицитеПри все че жените раждат млади повечето вкъщи и сериалите са пълни с вдовици, как повечето даже деца, омъжени без да са виждали съпрузите си. И въпреки всичко те са на рояци, в сериала. Ако мъж овдовее, той си взима друга жена (как ще се оправя в следващите 7 живота не ми се мисли!) Ако е жена тя се отказва от всичко и прекарва останалата част в пост и молитви, но вместо духовно отриване тя е даже насилвана от духовниците но поне има нещо добро в  героините вдовици, те единствени се влюбват на пук на всички и рестартират живота си(и всикчо отначало). Сега ако сравним американските сериали с тези все едно гледаме нещо извънземно. Или просто исторически сериал, определено те показват едно общество, което има много да работи за бъдещето си, не се заблуждавайте, при американските сериали направени за износ те надценяват себе си. Явно се много близо до това общество, щом намира такава популярност. Сега въпросът ми е защо толкова жени гледат това щом се  купуват, явно им харесва да  е така, явно смятат че тайничко това име  предназначението, явно не сме мръднали през последните 2000 години. Едно време всяка сапунка приключваше със сватбата бяха 200 епизода усилена борба за да се съберат младите, имаше някаква романтика. А тези?

Момиче на пружина

Паоло Бачигалупи
ИК Бард Най-накрая, най- накрая изтокът влезе в антиутопиите. Аз така чаках, а се оказа, че то било написано и ме чакало в книжарниците. Както се казва в книгата съгрешила съм нещо, щом чак сега с промоция на Бард пристигна направо у нас, зачетох ли я моментално другите 4 книги, които четях й направиха път и минаха на заден план. Без нелогични и гръмки грeко-римски имена, има si автентични и не чак толкова тайландски божества и крале. Една антиутопия обсебена от историята и показваща  едно бъдеще, към което стремглаво сме тръгнали. Ако може да се нарече реалистична антиутопия. Стряскащо точна към едно източно общество, което оцелява след Потопа (за мен нали все Изтокът ке пребъде, какво ми се връзвате!), което спокойно е можеше да мине и нашата родина с цялата тази корупция.Ако Джеймс Клавел беше решил да напише антиутопия, тя би била точно това, а доста вярно изградени образи на двама  тайландци, противоположни като ин и ян или не чак толкoва различни, японка, китаец и западняк.  Макар мисленето им да подхожда по скоро на по-миналия век, то авторът пердполагам го е е напарвал с цел. Невероятния патриотизъм на тайландците, чиято гордост минава в горделивост и води до края им. Наивността на чуждестранния агент, който се разболява смъртоносно и се влюбва в една жена, която не е точно човек, но не е  машина. Най-после мечта на човекът да е станал създател се е сбъднала и това не е хубава за сбъдване такава. И една съвременна, генетично модифицирана гейша, момичето на пружина.  Макар създадена от хората, тя има душа и съзнание, което в крайна сметка побеждава генетично наведените модификации. И доказва, че е по-добър прототип от човека, какъвто го познаваме. Битките във вътрешния свят на фона на битките на хората избиващи се едни срещу други, подлъгани по слухове и неясна кауза.


Много философски въпроси, съпоставени от будистка гледна точка, може би затова ми легна на сърце и забрави да стане. И все пак това е един ужасен дебют, защото е прекалено добър за такава книга,  Паоло, макар лично за мен няма лесно да надскочи Момичето на пружина, философските въпроси, които всеки си е задавал за себе, поставени така на място.Наводнено бъдеще и новия потоп, които по едни своеобразен начин наистина изчиства света от хората и дава живот на наша подобрена версия, сътворена от самия човек. Все пак като всяко повествование си има слабости, може би прекалена статичност през първите 100 страници, заменени от шеметни действия след това, много подробности, но това приляга на подобна творба.Следпотопен Банкок заслужава описанието си, но не и края си. Какъв е краят ли? Прочетете сами и се спасете от жежкия Тайланд с чаша чай с Емико.

Червено сърце в златни окови

ИК СиелаПреводач: Станислава Комогорова-Комата
Напоследък антиутопиите започнаха да се множат на българския книжен пазар като си признавам, че съм зарибена (не че не си личи от ревютата). Поредната успешна поредица на която попаднах и чакам третата част е „Червеният изгрев” на Пиърс Браун. Поради стечения нa обстоятелствата заедно с „Алената кралица” ги започнах по едно и също време имам чувството, че Виктория и Пиърс са и са пили кафето заедно, докато тя остава на Земята, Пиърс взима слънчевата система и разделя хората на цветове (понеже трите ни раси са малко), но не само на червени и златни и сребърни, а на десетина по цвят. При мен беше много червено с алени кралици, разкази за Марс и за капак чудесната поредица на Пиърс. Ако може да ги прочетете така и вие, ще си увеличите удоволствието, макар този бунт на червените да няма етикетче тийн, му се радвах както и на кралицата.В очакване на финала, двете книги показват един пълнокръвен свят, който е по-богат от всяка антиутиопия прочетена до сега и върви към епик фентъзито. Защо ли си мисля, че ще има спин-оф и за героите и от други цветове? Ще чакаме, а междувременно да се прочетат двете книги една след друга си е пълно удоволствие, неспирно действие и екшън навсякъде, даже по едно време действието ми тръгна като на забързан каданс Очевидна градация. Втората книга ми допадна даже повече. Докато първата започна убеждаващо, по едно време малко влезе в рамката на  „Игрите на глада”  в това обучение и ми доскуча, прекалено дълго беше това биене и изнасилване на каймака на обществото им, втората имаше повече структура и дори повече действие, което говори колко може да се развие авторът в бъдеще. Все пак Пиърс е млад. Хареса ми психологизмът на повествованието, уж златните на Браун са усъвършенствали общуването и човешкото поведение, а  ги прави на глупаци много лесно едно уплашено 17-годишно момче. Образът на неговата съпруга или първата любов, както самият Дароу осъзнава (много правилно) е много сладък рефрен през цялото време, точно преди да започна поредицата си прочетох на български „Спутник, моя любов” и някак образите на Ео и Сумире ми се сляха в главата и двете не могат да свикнат да живеят в света, в които са родени. Дълбоко в себе си всеки от нас не е, независимо дали населяваме измислен антиутопичен свят или антиутопичната ни родини в момента. Понякога не е необходимо да ни обесят на някакъв площад, ако вътре сме обесени и вече мъртви. Ако трябва да търся недостатъци - може би малко е досаден изборът на  римските и гръцки имена, западът има някакъв комплекс от тази Римска империя, че почти във всяка антиутопия изкарва имената им като имената на злодеите, ако авторът не беше робувала на тази мода, щеше да е още по-увлекателна поредицата. Преводът е с повече от страхотен, чудесно побългаряване на измислените думички, но от Станислава Комогорова-Комата никой не е очаквал по-малко. Все едно книгата е  написана на родния ни език.Червено изгрява слънцето на поробените раси от модифицирания свят на Пиърс подобно на развяващо се японско знаме, то ще огрее цялата галактика. Заповядайте с мен да оглавим поредната революция поне в душите си. 
Гери Йо

Най-сетне свободна от кошмарите на миналото

ИК ЕмасПреводач: Емилия Ничева-Карастойчева
Когато прочетох, че това  е историята на малката дъщеричка от „Не без дъщеря ми” си помислих за миг, но Махтоб е малко момиченце. Все пак не бива да забравяме, че книгата е по действителен случай, а  тези герои растат и живеят в реалния свят, не оставят завинаги малки в повествованието.Взех си я по-скоро от сантиментална стойност, бях прочела отдавна „Не без дъщеря ми”, не точно в бума й, но все пак има повече от 10 години и е останала запечатана в съзнанието ми. Още щом стигнах до последната страница се запитах, ама как продължава няма ли още?„Още-то” се сбъдва през 2013 и в края на 2015 дойде при нас, макар да не очаквах много съм доволна от това, че книгата е писана от психолог и си личи, малката Махтоб е превъзмогнала случилото се, но как, какъв е животът й. Хареса ми, че не са безкрайни излияния, напротив показват живота с всичките ми плюсове и минуси. Все пак благодарение на майка си тя има живот, който само американското правителство може  да й даде, дори леко й завидях в някои моменти. За голямото си сплотени семейство, за възможностите, които й предоставя славата на книгата на майка й. Махтоб е силна и трудна за съжаление, това я прави така симпатична.Добър е изборът на повествованието да е в ретроспекция. Все пак тя е вече друг човек, който години след случилото се бори с демоните си, но е на безопасно място в дома си и най-вече чувства се в безопасност, което в нейния случай не винаги е било така. За дете, което точно "у дома" са се случвали драмите и после домът често е бил похищаван от преследвачи.Може би книгата ме кара да съжалявам за две неща, Махтоб от една страна обърната към религията, става точно толкова религиозна, само че с друга религия, намирам го за парадокс на живота. Така и не се появява лице в лице с баща си, макар че оставяйки впечатление от неговата личност, самозаблудата го е обзела до толкова, че прошка в очи в очи е невъзможна.Махтоб превъзмогнала миналото си, преборила се с коварна болест и все пак успяла да изживее един хубав живот – какво по-хубаво от това!
Гери Йо

Мъже без жени, души без любов

ИК КолибриПреводач: Дора Барова
"Eдинствено мъжете без жени разбират колко мъчително и болезнено е да се превърнат в мъже без жени, да загубят чудния западен вятър”Макар да не съм мъж без жени (или без жена)  и макар рядко да пиша за чак за толкова известни книги тук, то не се сдържах да напиша нещичко за този прекрасен японски букет от мъжка душевност.С чудесен превод от японски на Дора Барова и редактирана от Братислав Иванов, след голямото чакане книгата е вече при нас и всеки любител на Мураками или на Далечния изток вече я има.Тези самотни мъже и под самотни Мураками няма предвид само такива, които нямат жени, те нямат и приятели, те започват да странят от света или са самотници, странни персонажи, при които любовта е не само жената до тях. Тя им е най-добрият приятел, истинското лице на любовта съблечено от дрехите на сексуалните желания. 
Героите са необикновени мъже, попаднали на обикновени жени, които са ги разочаровали в повечето случаи. Под необикновено по-скоро се има предвид  „странно” да се каже, мъже, които са излишни на света. Защото не са били и достатъчно силни да задържат жените си или след тези жени те нямат сили да продължат. Когато жената се откроява с нещо, тя е поставена редом с тях като гърбавото момиче или жената-шофьор. Това прозира в някои от историята (за мен може да прозира, за други да е тежка завеса, те ще видят друго). Влюбеният Самса ме накара да се включва в книгата, даже си представих как пиша подобен антиутопичен роман. Последният разказ, дал името на сборника, е черешката, която кратко и ясно описва идеята на целия сборник, "Кино" е магично странен и шинтоистки, а невписващия се Китару е символ на свободният дух в нареденото ни общество, не само в Япония.Това са самотните мъже, които не мразят всички жени, те са наранени от тях, но не проклинат целия им пол. Или умират тихичко, или не го правят основа на историята си. Все си мисля, че ако авторът беше западен щеше да има едно мрънкане безкрайно. 
И все пак какво са мъжете без жени, каквото и жените без мъже, самотни хора, които мечтаят за истинската любов за ин, което допълва ян.  
Гери Йо

Откъс

  Из Глава 3- И ще полетим!- Не, ти не пожела да вземем коне…- Ти виждала ли си ме близо до конете! Най много така да се изплашат, че да паднеш на дебелия си врат и да го счупиш. Хайде на небето.  - Не – скръсти ръце тя. - Така ли?Мястото беше разкаляно и без стръкче трева, бяха напуснали града пред учудения поглед на Руби.   - Ето, падаш в калта…. И после ще пищиш: "Огняне, къде има вода"… - започна да я бута той – Ето…Тя залитна няколко пъти, като я държеше и като реши, че няма друг изход го обви с крака. Той не очакваше и залитна, като самия той стъпи в калта, тя се наведе и му плисна една буца в лицето, като едва си поемаше въздух от смях. - Ужасен си! Ужасен – последното каза на срички.-  Нали ти се ходи? Виж, колко прекрасен разклонен път, а ако завали ще стане още по-прекрасно… Ето, падаш, падаш… - А ти сега съвсем ще почернееш, черни драконе…Руби само поклати глава: - Така ли мислите да се държите през целия път? - Не, сега ще я заведа на едно място с вода – той я грабна и полетяхаРуби подбели очи и ги последва.След доста време прекарано в миене и търкане, те отлетяха към една от бърлогите на Огнян, издигаща се над водната повърхност. Тази пещера се хареса повече на Раела, имаше някаква подредба, имаше си даже килим на пода, а на една от сетне бяха отрупани с книги. Тя се усмихна, тук смътно й приличаше на нещо, което беше виждала. - Какво има? Не ти ли харесва?- О, хубаво е, но… нещата са крадени! - Не са!Двете го погледнаха укорително: - Не всички! Някой ги намерих в морето… - Плувал си? – очите на Руби добиха познатото им вече учудване. - Но ти си огнен дракон… - Е, случвало ми се е, но не видях ни един воден дракон… - Чудя се, дали те не са измислица… - За хората и ти си измислица, Руби….Раела леко докосна книгите и взе една внимателно, сякаш бяха живи същества. Изглеждаха толкова крехки. Сигурно бяха на стотици години и магията, която ги пазеше си отиваше. Раела я усещаше без да мога да обясня как. Тя отвори едната и там намери една рисунка на три жени, сплели ръцете си, едната имаше руси коси, другата червена, а третата – черна. Тя се вееха нагоре като плащовете над тях. Роклите им бяха бели и също се вееха, като почти закриваха лицата им. Отдолу бяха имената им. - Затова са ме кръстили това… - Е, нали го пишеше на одеялото – подмина я той и зарови в един сандък. - Пише, че всяка е имала по девет черни дракона. - Да, според легендата те спасили земята ни от тъмните сили. - Тъмните сили? - Нашествениците, тези , които ни нападат и сега. - Сега  – замисли се тя – после свали поглед към книгата -  девет! Аз едва се оправям с един.  - Чух те – провикна се Огнян - Е, не знам дали ще си намериш други, но като него едва ли ще намериш – обърна поглед към него той – последният черен дракон, за който чух го уби неговата жрица – изпусна се тя.Огнян изпусна това, което държеше. После се обърна и отлетя. - Чакай – извика тя и погледна бясно към Руби. - Аз.. не исках… мислех, че знае… - Какво е това? – вдигна от пода меката материя тя. Бяла и лека, тя галеше ръката й. - Рокля на жрица – обясни Руби и се загледа в звездите. Раела я притисна към себе си. - Защо го е убила? - Е, не буквално. Това е невъзможно… - Не мисля, че той знае и това! – кресна й тя. - Дори странстващите го знаят! Историята лети навред, повелителката му довела до гибелта му. На черен дракон! Един от последните! И как да го опази, как да го напътства, как да го повелява..Тя стисна по-здраво коприната, но нежната материя не й отвърна нищо в отговор.
Гери Йо

„Марудските катакомби” и „Хоризонтите на лудостта" прочетени заедно

През крaя на миналата година точно за празницитe Донко Найденов ни изненада с две книги в жанровете най-силни за него – хорър и мистерии.Първата е джобна книжка на ИК Монт. Това издателство има страхотна инициатива не само да издава съвременни български таланти, но също така да издава новели под формата на малки книжки за нищожната цена от 2 лева. Чудесно и удобно за всеки обичащ хубавите истории.„Марудските катакомби” е истинска мистерия, която ви държи в очакване да се разплете пред очите ви, но също така и съдържа доста философски въпроси, които остават с вас след подемането на уж лекия жанр. Краят е очарователен и интересен особено за човек, който е любител на динозаврите като мен какво общо имат те ли? Няма да ви кажа, прочете сами.Сборникът „Хоризонтите на лудостта” е плод на ИК Gaiana Book, малко издателство, което дава път на българските таланти, за което могат да имат само адмирации. Tой съдържа също 2 мистерии и 4 разказa в стил ужаси. Противно на очакванията, фаворит не ми е „Вампирът”, а новелата, с която започва сборникът „Константа на времето”, страхотен избор тя да е първа и да грабне читателя още от начало.Макар да не чета много ужаси, то разказите и новелите във втората част на сборника наистина хващат вниманието дори читатели като мен, така че ако обичате тези жанрове, сигурно вече  сте прочели „Хоризонтите на лудостта” и там някъде сте намери своите хоризонти на удоволствието от текстовете.
Гери Йо

Принцеса Бари – урок по човечност върху древна корейска легенда.

Преводачи: Георги Ангелов, Румяна МарковаИК Колибри
Сок-йонг ни предлага една истинска история, която ни отваря с неподправен реализъм света, в който живеем в широки граници като се съблазнява да добави и малко корейска митология и да ни разкаже тази тъжна приказка за Принцеса Бари. Mомичето от легендите, което кръщават така, защото и нейният баща не е искал седмо момиче, защото и нея се опитват да убият като е ненужна в едно общество на мъже. А най-ироничното е, че това става не преди векове, а в една комунистическа страна, която прокламира равенство. Патриархатът е почти нелечим в доста култури дори и в нашите балкански души и нямаме право да обвиняваме героят на Хуанг, но и не можем да му симпатизираме. Така нареченото момиче израства в света на Ким Ир Сен.Но комунистическият строй е само началото на малката и невръста Бари, още на 11 години тя минава в Китай отделена от многолюдното си семейство. С баба шаманка, Бари наследява очите към отвъдното от нея и вижда не само разрушенията и смъртта в страната си, но и страданията на душите им. След кратко пребиваване в Китай, Бари заедно с китайката Шанг попада на търговци на хора и стига в Лондон в окаяно състояние като нелегална имигрантки. Там целта на живота според духът на бабата на  на корейското момиче, което има видения, е че трябва да изпълни дълга да открие „живата вода” досущ своята съименница не сепват. Не случайно се омъжва за мюсюлманин малко преди атентатите на 11 септември.  Съпругът на Бари отива да търси брат си вербуван за ислямската идея и макар исляма като религия да присъства, тя не навлиза дълбоко в  учението.  За нея екстремизмът в религията е обяснен в изцяло далекоизточен маниер, а според източните религии хората починали от насилствена смърт с е превръщат в гладни духове и страдания за тези хора, не ги чакат нито рай, нито девици. Показвайки греховете им и отговаряйки на въпросите им Бари минава през виденията събрали цялото настояще страдание. В своите сънища Бари и самият автор показват как нашият свят не се е променил, как навсякъде има войни и никой не може да спре това, убийства  в Африка не сепват, същите тези британци страдат от атентат, а крайните мюсюлмани получават своето мъчение затворени между световете във вечни мъки. Всички страдащи души тя вижда, докато изпада в транс след смъртта на невръстното си дете. Не открива жива вода, май за нашия свят жива вода вече няма. Щом има един свят, към който толкова народи искат да имигрират, защото войната е дошла в домовете си. Западът и той бива обстрелян също, защо не вървим към доброто и цялата земя не стане един своеобразен Лондон, където хиляди емигранти представени в малката й коперацийка (има и българско семейство) се стълкновят, вместо това човекът не спира да се самоунищожава, тръгнала от далечния Изток, тя вижда толкова  страдания на хора, които няма нищо общо с ужасите в нейната родна Северна Корея, кара читателят да се замисли и не ни дава покой.През виденията на Бари толкова фантастични колкото и ужасяващи се описва човешката природа и това което си причиняваме едни на други, изглежда така безсмислено и така боли, а въпреки това светът не се променя. Няма изненада, че живата вода не може да стигне до този свят, защото човечеството вече не я заслужава. А приказките с хубав край за принеси и принцове си остават само това – приказки.
Гери Йо