Desislava

“Light thinks it travels faster than anything but it is wrong. No matter how fast light travels, it finds the darkness has always got there first, and is waiting for it.”
― Terry Pratchett, Reaper Man

“Знаеш ли какъв ми се ще да стана? Искам да кажа, ако ми дадат да си избера, дявол да го вземе.
...все си представям малки дечица да си играят на някаква игра в една голяма ръжена нива. Хиляди деца — а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа — освен мене. А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта — искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза отнякъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителят в ръжта. Знам, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда. Зная, че е лудост.”
― J.D. Salinger, The Catcher in the Rye

“Всеки стоеше откъм собствената си страна в нашия нов свят и в продължение на дълги периоди можехме само да махаме и да си правим знаци през глъчката и олелията. Вечер, когато всички задължения бяха изпълнени, се тръшвахме, капнали, да гледаме новини, телевизионни викторини или стари филми и макар никой от двама ни да не се осмеляваше да го изрече гласно, сигурен съм, че и тя понякога се питаше дали всички подробности и формалности, всички отегчителни и нелепи прозаични ангажименти не бяха засенчили така наречения смисъл на живота. Едва много по-късно ми хрумна, че смисълът вероятно не се заключава в подбрани мигове, заснети от мен и залепени в дебелия семеен албум; смисълът на всичко по-скоро се корени в съвкупността от повтарящи се тривиални дейности, в самото повторение, в закономерностите на това повторение. В течение на еднообразното всекидневие бях усещал смисъла като внезапна и мимолетна лекота, когато, залитащ от изтощение, спирах помежду кухненската маса и миялната с поредната мръсна чиния в ръка и до слуха ми някъде от вътрешността на апартамента долиташе смехът на децата. В случайни, откъслечни мигове ме спохождаше прозрението, че именно рутинно повтарящите се думи и действия са средоточието на онова, което се бе превърнало в мой живот; че не бих могъл да се доближа повече до същината на битието си.”
― Jens Christian Grøndahl, Silence In October: A Haunting Literary Psychological Novel of Marriage, Memory, and the Mystery of Connection

“Where do we get the energy to keep on hoping and praying that things will get better? What makes us believe we DESERVE a happy life to begin with? Is this just an American phenomenon? We just assume that we are entitled to happiness? And when we do get the things we wished so hard for, are we happy? Or do we just want more...? And what about people in less developed countries who's lives are REALLY hard? People who live in places where infant death, widespread disease, rape, general oppression, poverty and starvation are the norm. Why do THEY keep going? Do they hope for happiness too, or do they think there are no other options but to keep living. I need to know.”
― Jessica Kenley, Kidowed