След багера Quotes

“Ти си в мен като фигурката във вътрешността на матрьошка. Знаеш ли какво е матрьошка? Не, разбира се......
Матрьошката представлява кукла, поставена в кукла, поставена в кукла. Ти си най-вътрешната. У мен. Малко, усмихнато човече. Ти не растеш, не се променяш. Ти само обличаш кожа върху кожа, като ризи, всяка нова маска - неточно копие на първата. Като че някаква изначална болка в центъра издига щит след щит, да се предпази от нова скръб, нахлуваща от вън. Така ли е с всеки и с всичко? Нима и грамадният дъб пази своята първична рана, която обраства с нова кора срещу жестокостта на всяка нова зима? Не знам.
...................
Но какво да направя, за да те стигна? Да троша една след друга? Да събличам дрехите, които си навлякъл срещу ледения вятър на живота? Или да пробия обвивката с един точен изстрел?”
― Jack Harte, След багера

“Камионът започна да се спуска на завои по склона на планината Кърлю, надолу към полето. В главата ми се въртеше една-единствена мисъл. Защо? Защо трябваше да изоставим нашите места, канарите над морето, скалистия бряг, планините и реките, сивите молози и буренясали ливади, за тази равна шир, където очите не виждат нищо освен няколкото сиромашки ниви от двете страни на пътя.

Защо? Защо да оставим приветливото баронство,където познавахме всички и всички ни познаваха, където бяхме свързани с всяко живо същество? Защо? Защо?”
― Jack Harte, След багера

“Гледах тази равна шир, това бъдеще, докато татко размени няколко думи с мама и останалите, които зяпаха през страничните дъски на каросерията. Мама беше настояла да пътува отзад с останалата част от семейството. Татко единствен знаеше къде отиваме, затова трябваше да седи в кабината и да показва пътя на шофьора, който никога дотогава не бе напускал границите на графство Слайго. И когато ми предложиха мястото в кабината между Мартин Хенри и татко, аз бързешката приех. Но когато чух песента, която постепенно се разнесе зад нас, помислих си, че може би съм сбъркал и може би е по-забавно в гнездото, оформено от дюшеците и завивките, разположени между масата, столовете, шкафа, рамките на леглата, всичките ни мебели.

След като разгледах бъдещето, отидох отзад да позяпам миналото. ”
― Jack Harte, След багера

“Помниш ли гледката на кон и рало, които браздят зелено поле в самия край на зимата? Онова тясно зелено поле покрай Рак Роуд, което се спуска на вълни към морето? Мъжът зад ралото подтиква коня с кратки думи като удари на камшик и бърза да обърне почвата, за да улови първото топло слънце в деня на света Бриджит.

А белите птици от брега, изгладнели от зимната оскъдица, се събират на ята и се спускат в хищни набези над прясно изораната земя. Пищят и крякат в спор за плячката. Кафявата ивица върху зеленото поле се разраства и привлича още птици, които се спускат в пръстта и я усвояват, сигурни, че гладът е свършил.

И с багера беше така, нали? Помниш багера, плъзнал със своите вериги по торфеното блато на Мидландс, огромна машина от стомана и целеустременост, размахваща своите зъбци и ножове, разрязваща повърхността на пролетното торфище със своите остри като бръснач кофи. Стрелата се спуска надолу, забива челюсти и откъсва парчета прогизнал торф. Победоносните кофи издигат своята плячка високо нагоре и нагоре и я изсипват в бумтящия стомах на машината. А екскрементите, изстискани през стоманеното черво, излизат, наредени на подноси, сякаш са от фараон, минават по дългото рамо и падат отстрани на редове.

И ние вървяхме след багера като гладни птици. Долетели от Кери и Донегал, от Клеър и Мейо, от всичките бедни графства по западния бряг на Ирландия. И още преди да дойде лятото се разпилявахме на ята по торфището, намирайки прехрана в екскрецията на багера, ликуващи в своята победа над нуждата, усвояващи земята.”
― Jack Harte, След багера

“Докато заобикалях задната част на камиона, Майки извика:
– Роби, Франк се изпика в ботуша ти.
В каросерията избухна смях.
– Не им обръщай внимание, Роби – каза мама. – Лъжат, искат да те ядосат.
– Не, Роби, истина е – каза Майки. – Много му се ходеше, а нямаше къде. Викахме на татко да спре камиона, но той не ни чу. Никой от вас не ни чу. Затова Франк взе единия от ботушите ти и се изпика вътре. – И отново избухна веселие някъде между столовете и таблите на леглата.

– Не им вярвай, Роби – чух отново гласа на мама, спокоен и убедителен. – Ботушите ти се намокриха в дъжда и те измислиха тази история за Франк, за да те ядосат. Те просто ти завиждат, че се возиш отпред с татко.

И отново се чу подигравателен смях, докато гласът на мама не стана строг и възстанови реда.”
― Jack Harte, След багера

“Матрьошката представлява кукла, поставена в кукла, поставена в кукла. Ти си най-вътрешната. У мен. Малко, усмихнато човече. Ти не растеш, не се променяш. Ти само обличаш кожа върху кожа, като ризи, всяка нова маска - неточно копие на първата. Като че някаква изначална болка в центъра издига щит след щит, да се предпази от нова скръб, нахлуваща отвън. Така ли е с всеки и с всичко? Нима и грамадният дъб пази своята първична рана, която обраства с нова кора срещу жестокостта на всяка нова зима? Не знам.
Нима не си се променил, не си пораснал? Нима всяка нова дреха е била лъжлива външност? Нима всяко ново лице е било само опит за нов живот без предишната болка и правила? Защо оставаш у мен с всичката си скръб и с целия си възторг? Защо трябва да остана, вкоравен отвън, на пластове, празна черупка, която само съхранява нежната ядка, където съществуват болката и радостта, където и двете са все още истински. Изглежда куклата съм аз, а не ти.
Но какво да направя, за да те стигна? Да троша черупките една след друга? Да събличам дрехите, които си навлякъл срещу ледения вятър на живота? Или да пробия обвивката с един точен изстрел?”
― Jack Harte, След багера

“Откакто съм в Баликлеър, забелязах, че една определена част от местните хора особено обичат да ходят на моста. Прави ми впечатление, че това са главно хора без работа.”
― Jack Harte, След багера