“Камионът започна да се спуска на завои по склона на планината Кърлю, надолу към полето. В главата ми се въртеше една-единствена мисъл. Защо? Защо трябваше да изоставим нашите места, канарите над морето, скалистия бряг, планините и реките, сивите молози и буренясали ливади, за тази равна шир, където очите не виждат нищо освен няколкото сиромашки ниви от двете страни на пътя.

Защо? Защо да оставим приветливото баронство,където познавахме всички и всички ни познаваха, където бяхме свързани с всяко живо същество? Защо? Защо?”