“Всеки стоеше откъм собствената си страна в нашия нов свят и в продължение на дълги периоди можехме само да махаме и да си правим знаци през глъчката и олелията. Вечер, когато всички задължения бяха изпълнени, се тръшвахме, капнали, да гледаме новини, телевизионни викторини или стари филми и макар никой от двама ни да не се осмеляваше да го изрече гласно, сигурен съм, че и тя понякога се питаше дали всички подробности и формалности, всички отегчителни и нелепи прозаични ангажименти не бяха засенчили така наречения смисъл на живота. Едва много по-късно ми хрумна, че смисълът вероятно не се заключава в подбрани мигове, заснети от мен и залепени в дебелия семеен албум; смисълът на всичко по-скоро се корени в съвкупността от повтарящи се тривиални дейности, в самото повторение, в закономерностите на това повторение. В течение на еднообразното всекидневие бях усещал смисъла като внезапна и мимолетна лекота, когато, залитащ от изтощение, спирах помежду кухненската маса и миялната с поредната мръсна чиния в ръка и до слуха ми някъде от вътрешността на апартамента долиташе смехът на децата. В случайни, откъслечни мигове ме спохождаше прозрението, че именно рутинно повтарящите се думи и действия са средоточието на онова, което се бе превърнало в мой живот; че не бих могъл да се доближа повече до същината на битието си.”