Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 4

Каним ви на: Писателска работилница, 14-20 август 2022, хижа „Здравец“

Пишещи приятели (:

След Китен 2011, Велинград 2012, Велинград 2013, Китен 2013, Велинград 2014, Слънчев бряг 2014, Велинград 2015, Мелник 2015, Редактилниците в София 2016 (първа и втора), Слънчев бряг 2016, Кранево 2020 и Крайморие 2021, серията писателски работилници продължава. За първи път ще се съберем на хижа.

Какво ще съдържа работилницата?

В нея ще си помагаме да:

си изясним какво искаме да кажем;открием как да го изразим най-въздействащо;развием уменията си с конкретни задачи;обсъждаме плодотворно текстовете си с други хора;редактираме художествени текстове, свои и чужди.

Заниманията ще продължат 4 дни (с ден почивка по средата) – общо 16 (астрономически) часа, плюс индивидуални обсъждания. Този път на фокус ще бъдат:

Практическа работа по редакция на ваши текстове.Брейнсторминг и бета-тестване на сюжети край лагерния огън вечер.

За кого е удачна тя?

За всеки, който:

обича да пише и иска да развива уменията си;се вълнува от другите страни на книгоиздаването, например разгласата и разпространението на готовата книга, хартиена или електронна, в България или в чужбина. (Препоръчваме ви да преслушате записите от Китен 2011; много от въпросите ви навярно ще открият отговорите си там.)

Кой ще я води?

Водещият Калин M. Ненов има опит като автор на проза, поезия и есеистика, участник в съавторства, преводач, редактор и коректор, член на конкурсни журита, издател и разпространител.

Къде ще се проведе?

В хижа „Здравец“ в Родопите.

Кога?

От 14 август (настаняване след 14 часа + вечеря) до 20 август (закуска, освобождаване на стаята до 12 часа, обяд, отпътуване). Заниманията започват на 15-и предиобед и продължават до вечерта на 19-и – с еднодневна пауза на 17-и.

Колко струва?

390 лв. Включва 278 лв. за шест нощувки, пълен пансион (закуска, обяд, вечеря), туристически такси и застраховки; и 112 лв. такса за самата работилница.

Как да участвам?

До 14 юли ни пишете на poslednorog-маймунка-gmail-точка-com. Ще ви добавим към мейл листа за вести и ще ви държим в течение за следващите стъпки.

Пак дотогава ни пратете и първата вноска „пазете ми мястото, ей!“ (известна и като „капаро“ ) от 110 лв. – използвайте някой от тези начини.

Внимание! Тази година местата са ограничени до 12 участници. Ще обявим тук, ако се изчерпат.

Ако желаете, пратете ни (в същия срок) и:

а) представяне в свободен текст (кратък разказ за себе си) до 3 стандартни страници (5400 знака);

б) свой художествен текст за редакция по време на работилницата – до 5 стандартни страници (9000 знака). Може да е завършен или откъс от нещо по-голямо. Ако имате конкретни въпроси по текста, включете и тях във файла.

Нещо друго?

Работилницата ще се състои само ако се запишат поне 6-има участници. Доведете и другарче.

НБ! Ако имате специални нужди за менюто – вегетарианско, веганско, без определени храни… – опишете ги, когато се записвате.

Нещо друго?

Следете тази вест за промени! А в коментарите надолу ще откриете често задавани въпроси.

Ваш работилничар:
Кал
(с неоценимата организационна помощ на Таня, Снежа и Мирела)

Каним ви на: Писателска работилница, 14-20 август 2022, Старозагорски минерални бани

Пишещи приятели (:

След Китен 2011, Велинград 2012, Велинград 2013, Китен 2013, Велинград 2014, Слънчев бряг 2014, Велинград 2015, Мелник 2015, Редактилниците в София 2016 (първа и втора), Слънчев бряг 2016, Кранево 2020 и Крайморие 2021, серията писателски работилници продължава. За първи път ще се съберем в Старозагорски минерални бани, с обещание за писане и – ако басейните работят – плацикане. (По традиция, писането преобладава. )

Какво ще съдържа работилницата?

В нея ще си помагаме да:

си изясним какво искаме да кажем;открием как да го изразим най-въздействащо;развием уменията си с конкретни задачи;обсъждаме плодотворно текстовете си с други хора;редактираме художествени текстове, свои и чужди.

Заниманията ще продължат 4 дни (с ден почивка по средата) – общо 16 (астрономически) часа, плюс индивидуални обсъждания. Този път на фокус ще бъдат:

Практическа работа по редакция на ваши текстове.Брейнсторминг и бета-тестване на сюжети край лагерния огън вечер.

За кого е удачна тя?

За всеки, който:

обича да пише и иска да развива уменията си;се вълнува от другите страни на книгоиздаването, например разгласата и разпространението на готовата книга, хартиена или електронна, в България или в чужбина. (Препоръчваме ви да преслушате записите от Китен 2011; много от въпросите ви навярно ще открият отговорите си там.)

Кой ще я води?

Водещият Калин M. Ненов има опит като автор на проза, поезия и есеистика, участник в съавторства, преводач, редактор и коректор, член на конкурсни журита, издател и разпространител.

Къде ще се проведе?

В хотел „Латинка“ в Старозагорски минерални бани.

Кога?

От 14 август (настаняване след 14 часа + вечеря) до 20 август (закуска, освобождаване на стаята до 12 часа, обяд, отпътуване). Заниманията започват на 15-и предиобед и продължават до вечерта на 19-и – с еднодневна пауза на 17-и.

Колко струва?

490 лв. Включва 378 лв. за шест нощувки, пълен пансион (закуска, обяд, вечеря), туристически такси и застраховки; и 112 лв. такса за самата работилница.

Как да участвам?

До 14 юли ни пишете на poslednorog-маймунка-gmail-точка-com. Ще ви добавим към мейл листа за вести и ще ви държим в течение за следващите стъпки.

Пак дотогава ни пратете и първата вноска „пазете ми мястото, ей!“ (известна и като „капаро“ ) от 110 лв. – използвайте някой от тези начини.

Внимание! Тази година местата са ограничени до 12 участници. Ще обявим тук, ако се изчерпат.

Ако желаете, пратете ни и:

а) представяне в свободен текст (кратък разказ за себе си) до 3 стандартни страници (5400 знака);

б) свой художествен текст за редакция по време на работилницата – до 5 стандартни страници (9000 знака). Може да е завършен или откъс от нещо по-голямо. Ако имате конкретни въпроси по текста, включете и тях във файла.

Нещо друго?

Работилницата ще се състои само ако се запишат поне 6-има участници. Доведете и другарче.

НБ! Ако имате специални нужди за менюто – вегетарианско, веганско, без определени храни… – опишете ги, когато се записвате.

Нещо друго?

Следете тази вест за промени! А в коментарите надолу ще откриете често задавани въпроси.

Ваш работилничар:
Кал
(с неоценимата организационна помощ на Таня, Снежа и Мирела)

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #9

Всички сме съгласни, че никога не е късно да заобичаш четенето. А за книгите, които са ни научили да обичаме, винаги пазим най-съкровени спомени. Вижте кои са те за участника ни от Копнежа за растящо творчество тази седмица.

Книгите, които промениха пътя ми

Борислав Вълов, 24 г., гр. София, Нов български университет

Казват, че книгите са слънце, прозорец към света, източник на информация, старомодно четиво дори. Смартфоните са очевидно хитът на сезона.

Но аз си имам своя версия. За книгите. Технологиите са ясни.

Замислих се, че ги възприемам доста по-сантиментално, отколкото съм предполагал. Имам и по-особена история с тях. Отчасти може би съжалявам, но такова е било времето. В такъв физиологичен период съм бил. И явно мога да се оправдая с това. Да се извиня пред себе си, дори и да е излишно.

От малък ме учат, че е важно да чета, да пиша, да се старая. Не умирах от радост, честно да си кажа. Бях на едноцифрена възраст. Тате ми даваше упражнения в една тетрадка и аз се изкушавах да я изгубя съвсем случайно или да забравя къде съм я прибрал. По неволя баба дебнеше като шпионин и работеше под прикритие за баща ми. Но сега бих им целунал ръцете за тази екипност тогава. Знаели са, че ще има ефект. А аз не съм знаел… Вече обаче знам.

Научих се да чета и в началното училище всяко лято спазвах заръките на госпожата. А именно, да прочета до една книжките от списъка. Една след друга, така – три месеца. Всеки ден по 10, по 20, по 30 страници. Колкото успея. Но важното бе да не се изпуска. Отново баба следеше за това. Проверяваше кротко и само от време на време ме подканяше, в случай че съм се загледал в телевизора. Сутрин играех с приятели, следобед четях и после пак навън за игри. И щом човек е последователен и постоянен, целта се постига. Преминавах през целия списък и отивах през есента на училище с готовност и увереност.

И това продължаваше, календарът се обръщаше, всичко беше нормално. Докато не влязох в пубертета. Естествено! Тая несгодна възраст, когато спираш да се приемаш какъвто си, поне докато не излезеш, нервираш се, кисел си, капризничиш, не знаеш какво не ти е наред, живее ли ти се, какво ти се прави, какво не ти се… С изненада и без да очакваш, посрещаш промените с тялото и психиката си, мислиш за смърт, за гаджета, за алкохол, за цигари, въобще цирк!

Нещо спря да ми се чете. Стана ми досадно, омръзна ми, реших да правя революция. Не стига, че бях засипан с домашни, уроци, учебници, учебни тетрадки, сборници, помагала, христоматии… пък и художествена литература ще чета? Я довиждане!

И като се започна едно нечетене на книги за удоволствие… Един игнор… Не го откривах удоволствието просто. Беше се изпарило. И по мое мнение си живеех добре. Нямах проблем. Поне аз.

Е, уважаеми читатели, ако за нещо ще съжалявам в цялата история, то е точно тук. Това е моментът! За добро или зло, тогава съм бил достатъчно некадърен и заинтригуван в други посоки, за да не си дам сметка. Във всеки случай не мисля, че е пагубно късно. Осъзнал съм го, не е ли това идеята?

Пропуснати мигове от света на книгите. Но така или иначе, не ми оставаше време. На дневен ред не е по-различно, обаче мисленето по този въпрос е друго. И това стои в основата. Това крепи сградата.

Какво се преобърна? И кога?

В девети клас. Средата на януари. Беше студено, мрачно, зима. Нищо толкова необикновено. За разлика от това, което ме очакваше. Една близка приятелка имаше рожден ден. Като гръм от ясно небе ми падна решението да ѝ взема четиво. Книга!

Влязох с намерението да купя и да изчезна, но не щеш ли, рафтовете приковаха погледа ми. Всякакви корици, които не те оставят на мира, разнообразни жанрове, любопитни заглавия, интригуващи резюмета, които четеш, и… докато се усетя, бяха минали близо три часа. А аз, като изпаднал в транс, не си тръгвах. Не исках… А закъснявах даже.

Хрумна ми идеята да си купя книга. Но само една. Избрах с мъка, защото се колебаех между поне осем. В крайна сметка се спрях на „Къде си сега?“ от Мери Хигинс Кларк. Любима писателка до ден днешен. Като застрелян напуснах помещението. Нещо се преобърна. През целия рожден ден мислех за книгата, а щом се прибрах, четох до разсънване. Не се сещах за сън, за компютър, за телефон. Само за криминалния роман.

След ден и половина прелистих последната страница. Прочетено! С такова удоволствие си го помислих, че нямах грам търпение да си взема нова. Всичко, което имах, беше четено преди години.

И така, ден след ден, месец след месец, книга след книга… Влюбих се отново. И този път знам, че е завинаги. Осъзнах какво съм пропуснал и какво не искам да пропускам занапред. Докоснах се до магията и връщане няма. Вече години наред. И без това липсват други намерения.

На рождените дни вече исках книги. Дори аз си ги избирах. И се вълнувах. При всяка среща с корицата, с историята, със сюжета, с думите, с емоциите, с всеки първи и последен ред. И си струва.

Промених се. Дали излязох от пубертета? Към днешна дата не пътувам без трилър, криминале или автобиография в раницата, всяка открадната секунда използвам за четене, нямам търпение да преживея едната и да премина към следващата. И не съжалявам.

От учител, през враг, та до най-добър приятел. Това беше тя за мен. Книгата.

А точно чрез нея достигнах по-близо до една от най-любимите си спортистки. Следя ѝ кариерата, но сега надникнах зад корта. За да се убедя, че е „Неудържима“ – както се казва и биографията ѝ за нейния живот досега. Нямах съмнение, че ще се мотивирам истински. Че ще се заредя. Че ще повярвам. Че ще добия увереност. Че ще се огледам. В себе си, отвъд, в другите. И ще си припомня кое има значение, кое ме държи жив, кое ме насърчава, кое може да ме срине, но и да ме вдигне обратно на крака, какви са грешките ми, какво е най-голямото ми оръжие. За нея е тенисът. И още по-конкретно – мечтата ѝ. Да, мечтата. Както е при почти всеки. Формулите са прости. Уравненията стават сложни, защото съдбите и световете ни се различават коренно. А всички трудности, падения, загуби, всички пречки, проблеми и неприятности губят сили, щом вървим към целта. А амбицията не умира лесно. Понякога въобще не умира. За да извървим пътя си.

Тя го доказа. И продължава. Представете си какво е да отнемат пианото на пианист, китарата на китарист, скалпела на хирург или фотоапарата на фотограф. Добиват ли смисъл тези ситуации? Вероятно само един борбен дух би запазил търпение. Желязно и необикновено, което да му посочи изхода. Така се случи и при нея. След дългата пауза и забраната за игра е по-готова от всякога за битка. И не си дава шанс за крачки назад. Това е пример за подражание. Повод за размисъл. Огледало за ориентир. Поне за мен. Това е книгата ѝ „Неудържима“. И такава е самата тя – Мария Шарапова.

Второ вдъхновение. Нарича се „Бъдете силни 365 дни в годината“. Съвети, споделен опит, колекция от преживяно, един по-нестандартен календар и една година, която прочетох в две вечери. Сториха ми се едновременно кратки като летен дъжд и безкрайни като пустиня. А също тихи и безпределни като нирвана. Не отделях поглед от страниците до такава степен, че забравях да си светна лампата и очите ми привикваха към сумрака. Но в подобни моменти изпадам в безвремие. И е нереално, нечовешко, неописуемо. Един миг се превръща във векове и обратно. Измеренията се пресичат, но си твърде зает и потънал в букви и въображение. Заслужава си, препоръчвам!

Тя е певица. Популярна фигура в американския поп. Дете на гиганта „Дисни“. Преминала през какво ли не, което обаче не е успяло да я спре. И все така неуморно създава музика. Наскоро, сякаш по традиция на известните, се сблъска лице в лице с ледената същност на хероина. И се пребори. Справи се. Пак. Отново. За пореден път. И макар не всеки да успява да се спаси от капана, късметът не е единственото средство, което вади главата ти от водата. Изискват се зверска вътрешна борба, непрестанен баланс и стремеж към хармония, опити да се изправиш всеки път, себеосъзнаване, признаване на грешките, безмилостни състезания с изкушенията, фалша, навиците и най-вече със самия себе си.

Носи ми вдъхновение. С всяка песен, с всеки тон, текст, усмивка, сълза. Знае как да погледне реалността в очите. А за тези срещи разказва в 365-дневния наръчник, който ме накара да правя асоциации, да се чувствам благодарен, презареден и по-готов за всичко, което ме очаква. При нея е било същото. Все пак книгата е за нея и от нея за нас. А това е тя – Деми Ловато.

Пушенето убива. Четенето – не. Поне нямам такива сведения. А и със сигурност едното е по-евтино. И обогатява, не унищожава мозъчни клетки. Но е въпрос на личен избор. Както беше при мен, както беше при теб, както беше при тях.

Прозорец. Път. Светлина. Посока. Спасение. Или пък загуба на време. Ти решаваш!

А сега е време за гатанка.

Кой Не Иска Готини Изживявания? Що е то?

КНИГИ.

Признайте си, открихте ли думата във въпроса?

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #8

Този понеделник книгата, за която споделя участничката от Копнежа за растящо творчество, е наистина специална и само един човек може да ни разкаже за нея – затова направо даваме думата на Мария:

Папката на хартиените чудеса

Мария Сомлева, 18 г., София, 19 СУ „Елин Пелин“

 

Книгата, която има най-голямо въздействие върху мен, има две части, десет страници и е писана преди близо петдесет години.

А, и още нещо – все още не е видяла бял свят. Предполагам, може да се каже, че е леко тайна, леко мистериозна, запазена само за съвсем малка част от човечеството. За хората с най-изтънчен литературен вкус, дарба за писаното творчество и… май ще трябва да престана с преувеличаването, нали?

ВЪВЕДЕНИЕ

Печеля първия си литературен конкурс. Обаждам се на всички – родители, баби, дядовци, приятели… Баба ми – майката на мама – е най-впечатлена от всички. Не че другите не са и не се радват за мен, напротив. Само дето за баба тази моя победа е нещо наистина, наистина страхотно.

От този първи конкурс – през 2019 г., всеки път, когато се обаждах на баба, тя ме питаше дали пиша в момента нещо и имам ли нещо завършено, което може да прочете.

– Ако имаш, задължително го пращай на дядо ти по пощата. – (Баба така и не бе усвоила „това чудо – интернета“, та трябваше да пращам всичките си писания на имейла на дядо, който след това ги принтираше.) – И идвай по-бързо, за да ги редактираме!

Стараех се да ходя на гости поне два пъти в месеца (Боже, колко ми се иска да бях ходила по-често!) и винаги, освен обичайните разговори за училище, ако бях изпратила нещо на своята малка домашна бабина „редакция“, баба ми го връчваше, принтирано и драскано, драскано, драскано с нейните мисли, редакции и препоръки. След това провеждахме огромна, дълга дискусия за всичките ѝ редакции.

– И да знаеш, че не си длъжна да се съгласяваш с всичките ми редакции! – казваше.

И аз не бях. И когато се случеше да имаме разногласие, литературната ни дискусия ставаше дори още по-дълга.

***

Знаех, че навремето баба е писала стихотворения и статии във вестници. Така и обаче не бях чела нищо нейно. А само колко много ми се искаше!

– Някъде из къщата са, ама не знам къде – казваше всеки път тя, когато я питах за писанията ѝ. – Правихме ремонт, аз исках да ги изхвърлям, ама дядо ти ми се скара и му ги дадох да ги пази някъде. Ама нали го знаеш какъв е мърляч, сега и той не знае къде са.

Вместо да я критикувам, че е искала да ги изхвърля – така де, на мен ми се струваше изключително глупаво човек да изхвърля собственото си творчество, защото го смята за недотам хубаво – аз питах дядо. И наистина, както бе казала баба, той не помнеше къде ги е сложил. Нищо… надеждата умира последна, нали така? Все някога трябваше да изскочат от някъде…

ПЪРВА ЧАСТ

– Кога ще ми дойдеш на гости?

– Имам много неща за училище. Нали знаеш, краят на годината е…

– Знам, само дето дядо ти ми намери стихотворенията и не искам да ги гледам без теб.

– … утре идвам, че днес вече е късно.

Случи се май месец. Нямах търпение. Нямах, нямах, нямах!

Както бях обещала, на следващия ден отидох при баба, обядвахме и след това тя ме заведе в стаята си, извади една стара папка от шкафа, духна оттук-оттам прахта, натрупала се с годините, и заедно заразлиствахме тази, за мен, машина на времето.

В папката имаше около 10–15 листа. За пръв път през живота си виждах букви, написани с пишеща машина. Наистина! Изглеждаха толкова… красиво. Наистина ми харесваха! Представях си баба, седнала пред пишещата машина след уморителен ден на работа или в университета и заобиколена само от звука на клавишите. Другата част от стихотворенията обаче бяха писани на ръка. Това бяха черновите на баба и за повечето от тях тя си спомняше кога и как ги е писала.

– Това ми хрумна в автобуса и го писах, подпряна на прозореца. Това – на връщане от село.

През цялото време четох аз, защото баба не може да си намери очилата. Аз чета, а тя ме слуша и говори на себе си.

– Добра съм била… наистина съм била добра. Не перфектна, не гениална… но добра.

Друг път малко повече се критикуваше:

– Много са ми еднотипни стихчетата, но пък… донякъде са добри.

Разбира се, не забравяше, че моето поколение „не е въобще толкова интелигентно, колкото бяхме ние“ (кое поколение не бе казвало същото за наследниците си?).

– Тая дума знаеш ли я? Че е малко стара, а вие младите такива думи не използвате много-много.

(Ще видиш ти, бабо! Само две думи не знаех!)

А аз ги чета и ги препрочитам, защото все още не мога да повярвам, че са писани от моята баба! Все още не мога да повярвам, че моята баба е можела да стане поетеса, да издава книги, да сбъдне мечтата си да стане журналист… прочитам и препрочитам, чудейки се колко по-различно щеше да се стече животът ѝ тогава – ако вместо инженерство бе завършила журналистика, ако бе работила в някой вестник, ако бе издавала стиховете си в книги… Поглеждам я. Тя може би си мисли същото нещо. Затова ли погледът ѝ изглеждаше толкова тъжен?

ВТОРА ЧАСТ

Идва и си отива моят 18-и рожден ден. Вече съм част от света на възрастните… каква странна мисъл. Със сигурност въобще не се чувствам по-различно. Така де, сама ще трябва да ходя да си оправям документи, ще трябва да си науча ЕГН-то и още куп други работи… (Впрочем, в момента, докато пиша това, си знам ЕГН-то наизуст може би от няколко месеца. Но допреди сама да започна да си го казвам, шансът да го запомня бе нулев.)Обажда ми се дядо, след него – баба. Така правят: единият – в едната стая, другият – в другата и не си подават телефона, ами поотделно се обаждат.

И двамата ми пожелават стандартните неща – здраве, щастие, много шестици през следващата (и последна) година… и двамата ми пожелават да продължавам да пиша. Баба дори завършва разговора ни с:

– Пиши, пиши, пиши, защото можеш!

И аз пиша ли пиша…

***

16 септември, 2021 г. Баба я няма. Баба почина. Паднала, отишла в болница, там много ѝ спаднала сатурацията (последните години имаше огромен проблем с белите дробове) и сега, малко повече от месец след рождения ми ден, баба я няма. Баба я няма. Моята баба вече не е сред живите. Вече никога няма да я видя, да чуя гласа ѝ, да почетем, да редактира някое мое писание… никога. Никога, никога, никога…

Знаех, че ще почине. И дядо знаеше. И тя знаеше. Бе въпрос само на време. И все пак… и все пак, колкото и да се подготвяхме, не можеше да бъдем напълно готови. А и да си въобразявахме, че сме, то щяхме да разберем, че това не е нищо повече от една безкрайно погрешна мисъл. Човек, според мен, никога не може да е напълно готов за смъртта на свой близък. Дори да е казал всичко, което има да му казва, с времето, било то малко или много след тази смърт, ще се появят толкова много въпроси, толкова много идеи, за които човек би искал да попита, да сподели или да поспори със своя близък. Така де, аз направих всичко възможно да си кажа всичко с баба, преди тя да си отиде. Да направя така, че щом ѝ вдигна телефона, да нямам нищо друго за казване освен отговора на обичайния въпрос „как си“. Направих го с мисълта, че няма да ми липсва толкова много, когато денят дойде. Направих всичко възможно… и се провалих. Защото да нямаш какво да си кажеш с човек, когото вече го няма, е като да изгубиш цялата си връзка с този човек. Да пуснеш ръката му, макар и тя вече да се намира на място, което ти все още няма да познаваш и, искрено се надявам, дълго време няма да познаваш. И толкова, толкова много се радвам, че се провалих. Защото обожавам поезия. Баба също. Обожавам изкуство. Баба също. Стари филми, природата, звездите в небето… баба също. И я чувствам близка, въпреки цялата тъга, която ми носят всички тези споделени интереси, за които никога няма да мога да говоря с нея.

Не знам къде е баба. Нито дали някога ще я видя. Така де, баба вярваше, че всичко е енергия и енергията не може просто ей така да изчезне. И все пак нито тя, нито аз, нито който и да било знаем или някога ще знаем какво се случва след смъртта. Баба – и душата, и умът, и тялото ѝ – може просто вече да са мъртви, погребани на два метра под земята и повече никога, никъде тя няма да види красотата на света, независимо в каква форма. Но може би в момента се наслаждава на райско (буквално и преносно) кафе, в компанията на всички онези починали баби и дядовци, и си клюкарят за всяка възможна тема под слънцето. Аз, разбира се, силно се надявам да е второто. Впрочем, ако може към кафето да се добави и шкембе чорба с много люто, аз съм сигурна, че баба (а и доста други баби и дядовци) би била най-щастливият човек на света… или в рая, или където и да било.

ЕПИЛОГ

Работя върху първата си стихосбирка. Не смятам, че съм литературен гений, даже напротив. Прочитайки и препрочитайки нещата си, все се чудя дали си заслужават. Дали са значими. Дали имат силата да променят някого така, както някои стихотворения са променили мен. Колкото и да си задавам тези въпроси, все не мога да си отговоря…

Въпреки всичките ми съмнения, първите осем страници не са „облечени“ в моите писания, а в тези на баба. Надявам се да ѝ харесат. Надявам се поне малко да приличат на нейната идея за стихосбирка. Стихосбирката, за която баба е мечтаела, копнеела преди половин век.

Дали в райското кафене/шкембеджийница ще се организира литературна дискусия за бабините писания? И дали това би дало старта на ред инициативи в рая за четене на всички онези творби, които никога не бяха видели бял свят?

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество #8

Този понеделник, книгата, за която споделя участничката  от Копнежа за растящо творчество , е наистина специална и само един човек може да ни разкаже за нея – затова направо даваме думата на Мария:

Папката на хартиените чудеса

Мария Сомлева, 18 г., София, 19 СУ „Елин Пелин“

 

Книгата, която има най-голямо въздействие върху мен, има две части, десет страници и е писана преди близо петдесет години.

А, и още нещо – все още не е видяла бял свят. Предполагам, може да се каже, че е леко тайна, леко мистериозна, запазена само за съвсем малка част от човечеството. За хората с най-изтънчен литературен вкус, дарба за писаното творчество и… май ще трябва да престана с преувеличаването, нали?

ВЪВЕДЕНИЕ

Печеля първия си литературен конкурс. Обаждам се на всички – родители, баби, дядовци, приятели… Баба ми – майката на мама – е най-впечатлена от всички. Не че другите не са и не се радват за мен, напротив. Само дето за баба тази моя победа е нещо наистина, наистина страхотно.

От този първи конкурс – през 2019 г., всеки път, когато се обаждах на баба, тя ме питаше дали пиша в момента нещо и имам ли нещо завършено, което може да прочете.

– Ако имаш, задължително го пращай на дядо ти по пощата. – (Баба така и не бе усвоила „това чудо – интернета“, та трябваше да пращам всичките си писания на имейла на дядо, който след това ги принтираше.) – И идвай по-бързо, за да ги редактираме!

Стараех се да ходя на гости поне два пъти в месеца (Боже, колко ми се иска да бях ходила по-често!) и винаги, освен обичайните разговори за училище, ако бях изпратила нещо на своята малка домашна бабина „редакция“, баба ми го връчваше, принтирано и драскано, драскано, драскано с нейните мисли, редакции и препоръки. След това провеждахме огромна, дълга дискусия за всичките ѝ редакции.

– И да знаеш, че не си длъжна да се съгласяваш с всичките ми редакции! – казваше.

И аз не бях. И когато се случеше да имаме разногласие, литературната ни дискусия ставаше дори още по-дълга.

***

Знаех, че навремето баба е писала стихотворения и статии във вестници. Така и обаче не бях чела нищо нейно. А само колко много ми се искаше!

– Някъде из къщата са, ама не знам къде – казваше всеки път тя, когато я питах за писанията ѝ. – Правихме ремонт, аз исках да ги изхвърлям, ама дядо ти ми се скара и му ги дадох да ги пази някъде. Ама нали го знаеш какъв е мърляч, сега и той не знае къде са.

Вместо да я критикувам, че е искала да ги изхвърля – така де, на мен ми се струваше изключително глупаво човек да изхвърля собственото си творчество, защото го смята за недотам хубаво – аз питах дядо. И наистина, както бе казала баба, той не помнеше къде ги е сложил. Нищо… надеждата умира последна, нали така? Все някога трябваше да изскочат от някъде…

ПЪРВА ЧАСТ

– Кога ще ми дойдеш на гости?

– Имам много неща за училище. Нали знаеш, краят на годината е…

– Знам, само дето дядо ти ми намери стихотворенията и не искам да ги гледам без теб.

– … утре идвам, че днес вече е късно.

Случи се май месец. Нямах търпение. Нямах, нямах, нямах!

Както бях обещала, на следващия ден отидох при баба, обядвахме и след това тя ме заведе в стаята си, извади една стара папка от шкафа, духна оттук-оттам прахта, натрупала се с годините, и заедно заразлиствахме тази, за мен, машина на времето.

В папката имаше около 10–15 листа. За пръв път през живота си виждах букви, написани с пишеща машина. Наистина! Изглеждаха толкова… красиво. Наистина ми харесваха! Представях си баба, седнала пред пишещата машина след уморителен ден на работа или в университета и заобиколена само от звука на клавишите. Другата част от стихотворенията обаче бяха писани на ръка. Това бяха черновите на баба и за повечето от тях тя си спомняше кога и как ги е писала.

– Това ми хрумна в автобуса и го писах, подпряна на прозореца. Това – на връщане от село.

През цялото време четох аз, защото баба не може да си намери очилата. Аз чета, а тя ме слуша и говори на себе си.

– Добра съм била… наистина съм била добра. Не перфектна, не гениална… но добра.

Друг път малко повече се критикуваше:

– Много са ми еднотипни стихчетата, но пък… донякъде са добри.

Разбира се, не забравяше, че моето поколение „не е въобще толкова интелигентно, колкото бяхме ние“ (кое поколение не бе казвало същото за наследниците си?).

– Тая дума знаеш ли я? Че е малко стара, а вие младите такива думи не използвате много-много.

(Ще видиш ти, бабо! Само две думи не знаех!)

А аз ги чета и ги препрочитам, защото все още не мога да повярвам, че са писани от моята баба! Все още не мога да повярвам, че моята баба е можела да стане поетеса, да издава книги, да сбъдне мечтата си да стане журналист… прочитам и препрочитам, чудейки се колко по-различно щеше да се стече животът ѝ тогава – ако вместо инженерство бе завършила журналистика, ако бе работила в някой вестник, ако бе издавала стиховете си в книги… Поглеждам я. Тя може би си мисли същото нещо. Затова ли погледът ѝ изглеждаше толкова тъжен?

ВТОРА ЧАСТ

Идва и си отива моят 18-и рожден ден. Вече съм част от света на възрастните… каква странна мисъл. Със сигурност въобще не се чувствам по-различно. Така де, сама ще трябва да ходя да си оправям документи, ще трябва да си науча ЕГН-то и още куп други работи… (Впрочем, в момента, докато пиша това, си знам ЕГН-то наизуст може би от няколко месеца. Но допреди сама да започна да си го казвам, шансът да го запомня бе нулев.)Обажда ми се дядо, след него – баба. Така правят: единият – в едната стая, другият – в другата и не си подават телефона, ами поотделно се обаждат.

И двамата ми пожелават стандартните неща – здраве, щастие, много шестици през следващата (и последна) година… и двамата ми пожелават да продължавам да пиша. Баба дори завършва разговора ни с:

– Пиши, пиши, пиши, защото можеш!

И аз пиша ли пиша…

***

16 септември, 2021 г. Баба я няма. Баба почина. Паднала, отишла в болница, там много ѝ спаднала сатурацията (последните години имаше огромен проблем с белите дробове) и сега, малко повече от месец след рождения ми ден, баба я няма. Баба я няма. Моята баба вече не е сред живите. Вече никога няма да я видя, да чуя гласа ѝ, да почетем, да редактира някое мое писание… никога. Никога, никога, никога…

Знаех, че ще почине. И дядо знаеше. И тя знаеше. Бе въпрос само на време. И все пак… и все пак, колкото и да се подготвяхме, не можеше да бъдем напълно готови. А и да си въобразявахме, че сме, то щяхме да разберем, че това не е нищо повече от една безкрайно погрешна мисъл. Човек, според мен, никога не може да е напълно готов за смъртта на свой близък. Дори да е казал всичко, което има да му казва, с времето, било то малко или много след тази смърт, ще се появят толкова много въпроси, толкова много идеи, за които човек би искал да попита, да сподели или да поспори със своя близък. Така де, аз направих всичко възможно да си кажа всичко с баба, преди тя да си отиде. Да направя така, че щом ѝ вдигна телефона, да нямам нищо друго за казване освен отговора на обичайния въпрос „как си“. Направих го с мисълта, че няма да ми липсва толкова много, когато денят дойде. Направих всичко възможно… и се провалих. Защото да нямаш какво да си кажеш с човек, когото вече го няма, е като да изгубиш цялата си връзка с този човек. Да пуснеш ръката му, макар и тя вече да се намира на място, което ти все още няма да познаваш и, искрено се надявам, дълго време няма да познаваш. И толкова, толкова много се радвам, че се провалих. Защото обожавам поезия. Баба също. Обожавам изкуство. Баба също. Стари филми, природата, звездите в небето… баба също. И я чувствам близка, въпреки цялата тъга, която ми носят всички тези споделени интереси, за които никога няма да мога да говоря с нея.

Не знам къде е баба. Нито дали някога ще я видя. Така де, баба вярваше, че всичко е енергия и енергията не може просто ей така да изчезне. И все пак нито тя, нито аз, нито който и да било знаем или някога ще знаем какво се случва след смъртта. Баба – и душата, и умът, и тялото ѝ – може просто вече да са мъртви, погребани на два метра под земята и повече никога, никъде тя няма да види красотата на света, независимо в каква форма. Но може би в момента се наслаждава на райско (буквално и преносно) кафе, в компанията на всички онези починали баби и дядовци, и си клюкарят за всяка възможна тема под слънцето. Аз, разбира се, силно се надявам да е второто. Впрочем, ако може към кафето да се добави и шкембе чорба с много люто, аз съм сигурна, че баба (а и доста други баби и дядовци) би била най-щастливият човек на света… или в рая, или където и да било.

ЕПИЛОГ

Работя върху първата си стихосбирка. Не смятам, че съм литературен гений, даже напротив. Прочитайки и препрочитайки нещата си, все се чудя дали си заслужават. Дали са значими. Дали имат силата да променят някого така, както някои стихотворения са променили мен. Колкото и да си задавам тези въпроси, все не мога да си отговоря…

Въпреки всичките ми съмнения, първите осем страници не са „облечени“ в моите писания, а в тези на баба. Надявам се да ѝ харесат. Надявам се поне малко да приличат на нейната идея за стихосбирка. Стихосбирката, за която баба е мечтаела, копнеела преди половин век.

Дали в райското кафене/шкембеджийница ще се организира литературна дискусия за бабините писания? И дали това би дало старта на ред инициативи в рая за четене на всички онези творби, които никога не бяха видели бял свят?

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #7

В този мрачен и дъждовен (поне на някои места) ден, е ред на есе за една морска и буреносна книга. Вижте какво споделя за  книгите, филмите, пътуванията и търсенията една от най-младите участнички в „Копнеж за растящо творчество“,

ДА НАМЕРИШ СВОЕТО МЯСТО

(Книгата, която ме промени)

Хелин Хасанова, 13г, Провадия, IОУ „Христо Смирненски“

Чувала съм, че четенето може да променя човека, но не знаех, че и аз ще се променя. Както пише Роалд Дал за една от своите героини: „Книгите я транспортираха до нови светове и я представиха на невероятни хора, които живеят вълнуващо. Тя пътува с кораб с Джоузеф Конрад, отиде до Африка с Ърнест Хемингуей и до Индия с Ръдиард Киплинг. Пропътува целия свят, докато седеше в малката си стая в английско селце”. Книгите наистина пренасят човека на друго място. Място, пълно с вълшебства, с положителни и отрицателни герои. Същото се случва с мен всеки път, като прочета книга, в какъвто и жанр или стил да е: от фантастика до криминални, приключенски и психологически романи.

Някои хора мислят, че чрез филмите се усвоява по-бързо информацията. Вярно е, в тях има повече динамика, яркост, по-лесно е да се гледа, отколкото да се чете. Но според мен е по-хубаво да прочетем книгата, отколкото да гледаме най-напред нейната екранизация. Защото чувството е много по-вълнуващо, завладяващо, интересно и увлекателно. Когато четеш, ти се превръщаш в съавтор на писателя: представяш си местата, времето, лицата, жестовете, движенията на героите…

Чрез четенето можем да си обогатим речника и да се научим правилно да се изразяваме и да говорим. Както пише Стивън Кинг: „Книгите и филмите са както ябълките и портокалите. И двете са плод, но имат напълно различен вкус”. Ето защо аз избирам да разкажа за моя любим Пърси не какъвто са го видели създателите на филма „Пърси Джаксън и боговете на Олимп”. Ще напиша за създанието на моето въображение, за което ми помогна американският писател Рик Риърдън.

И така: книгата, която силно ме впечатли и развълнува, е „Похитителят на мълнии“ на Рик Риърдън. Разказва се за едно на пръв поглед обикновено момче с дислексия и дефицит на вниманието на име Пърси Джаксън. Но той е далеч от обикновеното. Скоро детето ще разбере, че е син на Посейдон, който е един от 12-те oлимпийски богове. Зевс обвинява Пърси, че е взел мълнията му, и праща всякакви чудовища. Но Пърси не е откраднал мълнията и заедно с най-добрите си приятели Анабет Чейс и Гроувър ще докажат, че е невинен.

Най-вълнуващото в книгата е това, че те кара да се тревожиш за любимия си герой и да се страхуваш дали ще намерят кой е откраднал мълнията на Зевс.

Аз не предполагах, че синът на Хермес – Люк Кастел, е крадецът, защото той помогна много на Пърси. Още от началото го приобщи към другите полубогове и сякаш че разбираше какво чувства приятелят му, след като майката на Пърси беше отвлечена от Минотавъра. Беше близък за него, колкото Гроувър и Анабет. Но Люк беше станал враг на братовчед си само за да се съюзи с Кронос и да стане най-силният и най-могъщият сред полубоговете и боговете. Според мен той не трябваше да се поддава на Кронос. Трябваше да постъпи като Пърси, да го игнорира и да предупреди боговете и полубоговете за пристигането на титана.

Както и да е, важното е, че Пърси победи своя зъл братовчед и бе признат от боговете.

Поуката от книгата е, че всеки може да намери мястото си. Пърси от самото начало знае, че е по-различен от другите деца на неговата възраст, но е на път да си изгради комплекси. Едва когато отива в летния лагер за полубогове, се чувства на мястото си. Същото е и в истинския живот: всеки човек има точно своето място някъде. Обичам този роман, защото той е сред книгите, които ме научиха да не се поддавам на отчаяние, да не се подтискам, когато мисля или постъпвам различно от другите, а да търся своето място.

Аз живея в малко градче, на петдесет километра от голямото море. Обичам да пътувам със семейството си на изток. Струва ми се, че там е моето място, защото обичам срещата с развълнуваната безкрайност, която се открива пред очите ми, щом застана на брега. Но още повече обичам пътуването с помощта на книгите: те разкриват пред мен наистина безкрайни и вълнуващи светове дори когато не излизам от малката си стая в малкия краен квартал на нашия малък град. Всъщност, когато чета, се чувствам точно на своето място.

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #6

Ден преди празника на българската култура и книжнина ви срещаме с поредния автор от Копнежа за растящо творчество.

Тази участничка още в самото начало поставя тезата си – с която ме спечели от раз – че „Всяка книга – независимо дали ни е допаднала или не, оставя нещо в нас“.  Кое обаче е заглавието, за което тя е избрала да разкаже, прочетете в нейното есе:

 

Книгите, които ме промениха

Гамзе Хаджихюсеин, 14 г., СУ „Антим I“ – Златоград

„Книгата е прозорец към света“ – това не е само поглед и път към света, а и към самия човек. Магичен свят, друга Вселена с повече приключения, която поражда различни емоции.

Напоследък темповете, с които се развива литературния свят, дават надежда за светло бъдеще на словото. Все повече стават младите и нечувани досега автори, които пишат книги. Всяка книга – независимо дали ни е допаднала или не, оставя нещо в нас, което променя искрица в мисленето ни. Книгите са склонни да променят и въздействат. Такава книга е „Розов изгрев след дъждовна нощ“ – художествен роман на двадесет и една годишната Изабел Овчарова, която едва на осемнадесет издаде първата си книга, успя да я класира на първо място в най-известните книжарници сред най-четени книги и спечели литературната награда „Иван Вазов“. Благодарение на нейната творба много тийнейджъри опознаха книгите и се докоснаха до магичния свят на литературата.

Романът променя всеки един, който се докосне до него. Историята на едно младо момиче с тежка съдба, което преследва сърцето и мечтите си, и емоционална среща с просто продавачка в сладкарски магазин карат човек да се замисли дълбоко за себе си, целите и хората. Написана е на достъпен език и е подходяща както за тийнейджъри, така и за възрастни, които имат нужда от увлекателна книга и може да се припознаят в книгата и да се поправят като родители. Всичко се развива в една кола, а накрая, когато свършиш да четеш, имаш чувството, че си обиколил света. Книгата те потапя в различни Вселени и всеки път, когато я затвориш, мислиш за нея, очите я търсят, а ръцете все към нея постягат, за да разберем какъв е следващият урок от тези странички.

Тази книга е нещо като учител, научава те как да се грижиш за чувствата, да цениш времето, хората, природата и цялата даденост. Най-интересното е, че докато четеш отделните страници, има музика, която да се слуша. Всъщност това са песните, които Изи е слушала, докато пише страниците от тази магия, която оставя следа у хората.

На мен лично ми въздейства и ме промени до такава степен, че ме накара да гледам на бедите по красив начин, защото във всяко нещо има красота, дори и малко. Научи ме да се боря, дори и целият свят да е срещу мен, когато чувствам – да говоря, защото емоционалността не е слабост. Да отделям време за важните хора и да не забравям да ги попитам как се чувстват, вглъбена в собствените си мисли. Доказа ми, че да се свържеш с природата е нещо много красиво, което успокоява и внася още повече красота у мен. Оцених срещите с непознати хора: всеки човек може да те промени, ако му дадеш възможност – тогава точно ти можеш да бъдеш спасител за него и да го избавиш от тъмните спомени. Някои хора са склонни да те обичат и малко по малко да изтръгват тъгата, а други вечно ще ни ненавиждат, но и те ще ни научат на много неща – дори и без да разберат, ни помагат. Учи ни как да се усмихваме и щастието ни да не зависи от друг.

Това е роман, който заслужава времето ни. Книга, която трябва да бъде запазена във времето и да може да се прочете от повече хора, защото тя е спасител. Много хора имат нужда да прочетат всичко онова вътре. Нека даваме шанс и на онези книги, които не са ни толкова впечатляващи. Магията е на края на книгата. Това е творба, която промени цяла Вселена и мен!

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #5

Участничката от Копнежа за растящо творчество, с която ще ви запознаем днес, споделя за три книги, които са я променили. На пръв поглед те изглеждат диаметрално противоположни: от една страна, имаме най-силното момиче на света, от друга – любимия на всички мрънкащ старец. Но колко е хубаво това на книгите – че може да вземем нещо и от момичето, което не иска никога да порасне, и от „Човек на име Уве“, и да израснем заедно с тях.

А за да разберете как са променили те Василена, а и коя е третата книга, прочетете есето ѝ.

Книгите, които ме промениха

Василена Джамбазова, 21 г.,  Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Мама казва, че любовта ми към книгите се е родила заедно с мен. Бях любопитно дете, което искаше всичко да знае, затова тя – моята майка, която милиарди пъти жертваше себе си, за да порасна щастлива – ме научи да чета едва когато бях само на четири години. Бях най-радостното дете, защото вече можех сама да си сричам приказките, които настоявах да слушам не само вечер преди лягане.

Тъжно ми е, когато вляза в дом, където рафтовете стоят празни, неприютили нито една книга, или поне някой стар учебник. Сърцето ми проплаква всеки път, когато видя захвърлена или наранена детска книжка, неинтересна за малкото човече, което предпочита да зяпа в телевизора. Няма лошо, разбира се – все пак децата тепърва започват да откриват света около себе си. Но е хубаво да им помагаме – все пак книжките отварят врати към красиви дворци с красиви принцеси, очакващи своя смел рицар да ги спаси от проклятието на злата вещица.

В моя дом има много книги. Не го казвам, за да се похваля или да разтегля мисълта си. Не. Казвам го, защото е безобразно вярно – както и всичко друго, което ще разкажа.

И аз, като повечето страстни читатели, имам списък с любими книги, който обаче е кратък. Малко са тези, които успяха да проникнат дълбоко в сърцето ми – там, където събрах и любов, и болка, и разочарования, и поводи за щастие и гордост, въпреки крехката ми възраст. В сърцето ми има от всичко по малко; само омраза и завист не съм оставила, но да ви призная – нямам нужда от тях.

Три са книгите, които имаха могъщата сила да ме променят. Разплакаха ме, разсмяха ме и ме накараха да потръпна така, както потръпнах, когато се запознах с момчето, чието сърце се влюби в моето, а моето – в неговото.

Редно е да започна по хронологичен ред – мисля, че така трябва да бъде. Хаосът е полезен само в изкуството – измачкани листи, разхвърляни четки…

И така…

Прочетох я, когато бях на осем. Приказките вече ми бяха безинтересни – имах си много книжки, пълни с тях, и всичките ги бях прочела съвсем сама. Това беше моята първа любима героиня. Спомням си я ясно: косата ѝ бе оранжева, носеше различни чорапи, а домашният ѝ любимец бе малка маймунка – Пипи Дългото чорапче.

Пипи ме разсмиваше и ми показваше свят, милиарди пъти по-хубав от познатите дворци, принцове и принцеси. Тя правеше пакости и по това много си приличахме с нея. Единствената разлика между мен и нея бе че, аз си нямах своите Томи и Аника.

Пипи остави дълбока диря в сърцето ми с тебешир, който е от специалните детски тебешири – не се отмива с дъжда и времето. Яркожълтото все още стои неопетнено и усмихнато на онова място и онова време, когато бях на осем. Тогава много исках да порасна, защото щях да мога да ям сладолед и бонбони преди вечеря и щях да излизам да играя по тениска в снега. Детският ми свят беше много голям, а Пипи го направи още по-голям. Като рисунката, която нарисува по коридорите на училището и не успя да я побере на празния лист хартия – беше важно да нарисува коня с реалните му размери.

Ех, много харесвах това чудато момиче – имаше голямо въображение, но доколкото си спомням, не можеше да прави палачинки и бисквитки. Обещах си, че като порасна, ще я науча. И я научих.

Препрочитах историите ѝ отново и отново всеки път, в който се чувствах тъжна.

Детето в мен все още е много пакостливо и шумно и безкрайно благодаря на Пипи, че не му позволи да загуби живота си тогава, когато беше най-уязвимо. Тя знае, че всяко дете трябва да живее вечно, и знае, че светът на децата е много по-интересен и пъстър от този на възрастните. Те са сериозни, намусени, ходят на работа и се карат на децата, като направят някоя беля. Че какво да прави детето освен бели? Светът щеше да е много скучен, ако децата не съществуваха. Щеше да е пълно с възрастни, които са сериозни, намусени, ходят на работа и… Ужас! Нямаше да има на кого да се карат.

Аз все още правя бели – крия химикалките на малката си сестра, бъркам с кутрето си в буркана с шоколад и цапам носа на момчето, което не се сърди на моята Пипи, че е такава, каквато е. А тя толкова го обича, че понякога се чудя кого обича повече – мен или него.

Пипи ме научи, че детето има нужда от свобода и пакости. Ясно ми даде да разбера, че животът наистина би бил много скучен и объркващ, ако децата не съществуват. Показа ми как да отглеждам това мъниче, което се крие по ъглите на душата и ми се плези, когато се спъна в някоя от играчките му. Обичам малкото себе си, толкова, колкото обичам и Пипи.

Обмислям скоро да разгърна страниците ѝ и да я навестя. Любопитно ми е дали още рисува конете с реалните им размери и дали най-сетне се е научила да прави палачинки, така, както ѝ показах. Надявам се да не е – няма да го преживея, ако и тя е пораснала като всички други възрастни, които са сериозни, намусени, ходят на работа и се карат на децата.

Когато все пак пораснах, защото природата така желае, започнах да търся книги, които да ме разбират. Аз бях голяма – на 13 – а никой не искаше да ме разбере. Държаха се с мен сякаш съм малка, но аз не бях! Много ядосана, влязох в книжарницата – мястото, където все още мога да прекарвам часове, без да ми омръзне или да се отегча. Книгата сякаш сама ме намери. Тийнейджърско четиво със синя корица и две длани. Но реших, че това ще е новото прочетено попълнение в библиотеката ми. В града, където съм родена и пораснала, имаше (и все още има) само една книжарница, пълна с много и всякакви книги. Леля Мими – ниска и блага жена, ме попита дали искам торбичка. Категорично отказах, дадох ѝ парите и бях толкова развълнувана, че дори не изчаках да си взема рестото. А тя, милата, дала го на мама на следващия ден, когато отишла да купи книга и за себе си.

„Ние, лъжците“ от Е. Локхарт беше първата книга, която ми купи автобусен билет за света на възрастните и ми каза много да внимавам, когато сляза на гарата, защото има сърдити лелки, недобронамерени чичковци, завистливи млади дами и алчни млади господа. В този свят грешките на възрастните нараняваха децата им, а постъпките им безмилостно ги отвличаха от детския свят и ги хвърляха в килиите на живота по възможно най-безпощадния начин. Богатството, завистта, предразсъдъците, неблагодарността и още милион болезнени глътки – всичко това превръща детето в сериозен, намусен млад човек, който ходи на работа и… остава безразличен към детското в себе си. Едва ли на Пипи би ѝ харесало.

Ние сме лъжци. Всички до един. Всеки лъже за нещо, всеки крие истината. Но, рано или късно, всичко случило се през нощта излиза наяве през деня.

Аз също лъжа. Нагло и безхаберно казвам, че всичко е наред, когато всъщност нищо не е на мястото си и празнините ме нараняват. Безпричинно казвам, че отивам до магазина, когато всъщност се отправям към любимото си място. Лъжа, че ми е лесно, когато всъщност ми е много трудно. Но продължавам да лъжа, за да не наранявам хората около себе си – за да не виждам сълзи в очите на мама и притеснение в очите на тате. За да не наранявам сърцето на любимия си. Понякога лъжа и себе си – но Пипи се провиква и с детското си гласче ми припомня, че децата не могат да лъжат. За нея и аз съм дете и очевидно дете ще си остана.

Всички сме чували историята на Пинокио поне веднъж. Всички знаем как носът му пораства все повече и повече след всяка изречена лъжа. Ако тази история беше истина, чудя се колко големи щяха да бъдат и нашите носове. Щяхме ли толкова безсрамно, лесно и безмилостно да лъжем? Щеше ли да ни е по-лесно да заравяме носовете си в чуждата радост и чуждата болка? Щяхме ли да разберем, че „Обичам те“, изречено без чувства, е по-болезнено от всяка физическа болка?

Може би.

Но ако има едно нещо, което е силно дамгосано в съзнанието ми след прочитането на тази на пръв поглед невинна тийнейджърска книга, то е, че по-страшно от лъжата е само човешкото его, примесено с малко алчност, арогантност и щипка безразличие към човешкия живот, който си създал. Да, децата винаги страдат най-много от грешките на възрастните. Те са най-нещастните данъкоплатци, които плащат данък, който не е по силите им.

Колкото повече пораствах, толкова по-голям глад изпитвах. Глад за нещо ново, нещо още по-стойностно, нещо още по-смислено и по-категорично.

Не знам коя е третата книга, която ме промени. Може би тази, върху която работя от години и с нетърпение чакам момента, в който ще я докосна. Тя все пак остави себе си в мен, а аз оставих себе си в нея; научи ме на търпение към малките неща, към детайлите – към всяка точка и запетайка, която трябва перфектно да пасне на изречението, така че смисълът му да бъде красив. Научи ме, че всеки герой, както всеки човек, има своите предимства и недостатъци и не е честно спрямо другите да имам любимец – показа ми как да не бъда пристрастна.

Но моята книга съществува само за мен. Нея още никой не я е прочел. Чакам сама да ми подскаже, че е готова за това.

Чела съм много книги, има много автори, които харесвам – Томас Харди, Франсис Скот Фицджералд, Джейн Остин… Класиката никога не остарява и винаги те гощава с нещо ново всеки път, когато отидеш на гости в страниците ѝ.

И все пак…

„Човек на име Уве“ е един необикновен мъж, който ме научи да проявявам повече търпение към възрастните хора и да не им се сърдя, когато ми се карат за несъществуващи неща в градския транспорт или просто ме гледат нацупено. Уве искрено ме забавляваше, разплакваше и всяка история ме караше да се замислям – какъв искам да бъде животът, който живея? Уве не е имал много късмет – няма да казвам защо. Ще реши някой да разбере сам, а аз ще издам.

Признавам, и аз подходих с предразсъдъци като един вече оформен, зрял човек. Признавам, че не биваше. И че след последния прочетен ред си казах повече да не правя така – особено когато става дума за литература.

Първата ми среща с Уве беше на дивана вкъщи, където учебникът по френски стоеше самотно отворен и за няколко часа забравен. Бас ловя, че може би малко е ревнувал, но c’est la vie! Спомням си, че тогава валеше дъжд, но след първите деветдесет страници навън вече всичко беше побеляло.

На следващия ден изкарах тройка по френски. Това беше първата ми по-слаба оценка по този предмет. Е, поправих я все пак, но… Срещите с Уве ми бяха по-интересни.

Животът не е честен. Дава много на имащите и нищо на нямащите. И по-лошото е, че не го интересува какво и как прави. Понякога е за добро, но понякога… не съвсем.

Уве ме научи да ценя това, което имам – храната на масата си и покрива над главата си; способността ми да ходя, да говоря, да виждам, да чувам и да се смея, но преди всичко – да ценя семейството си и всяка секунда, прекарана с него. Уве ми даде и един много ценен урок: дори за секунда да не се отделям от любовта и да не пускам ръката ѝ – едно мигване дори може да ни струва много, много скъпо. На Уве му е струвало и цял живот след това сърцето му не е могло да се примири със станалото.

За Уве всички са невежи и досадни. Той не се усмихва, не поздравява и не се интересува от нещата, които интересуват повечето хора. И така и не се опита да разбере как работи светът и как да борави с новостите.

За едно малко момиче, бременната му майка и „нескопосания“ му баща, Уве е странният съсед, когото те обикват на мига. И няма нищо по-красиво от пропукването на толкова много лед, криещ под себе си огън от доброта.

Книгите съществуват, историите лекуват, но силата, която и двете притежават, е това, което прибра малкото момиченце в мен, остави го да си играе и извади на показ младата и вече различна жена. Да поясня: момиченцето играе с Пипи и бяга далеч от света на възрастните, но знае, че няма да бъде погубено и ще диша, докато и майка му диша, което значи – докато дишам и аз.

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество #5

Участничката от Копнежа за растящо творчество, с която ще ви запознаем днес, споделя за три книги, които са я променили. На пръв поглед те изглеждат диаметрално противоположни: от една страна, имаме най-силното момиче на света, от друга – любимият на всички мрънкащ старец. Но колко е хубаво това на книгите – че може да вземем нещо и от момичето, което не иска никога да порасне, и от „Човек на име Уве“, и да израснем заедно с тях.

А за да разберете как са променили те Василена, а и коя е третата книга, прочетете есето ѝ.

Книгите, които ме промениха

Василена Джамбазова, 21 г.,  Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Мама казва, че любовта ми към книгите се е родила заедно с мен. Бях любопитно дете, което искаше всичко да знае, затова тя – моята майка, която милиарди пъти жертваше себе си, за да порасна щастлива – ме научи да чета едва когато бях само на четири години. Бях най-радостното дете, защото вече можех сама да си сричам приказките, които настоявах да слушам не само вечер преди лягане.

Тъжно ми е, когато вляза в дом, където рафтовете стоят празни, неприютили нито една книга, или поне някой стар учебник. Сърцето ми проплаква всеки път, когато видя захвърлена или наранена детска книжка, неинтересна за малкото човече, което предпочита да зяпа в телевизора. Няма лошо, разбира се – все пак децата тепърва започват да откриват света около себе си. Но е хубаво да им помагаме – все пак книжките отварят врати към красиви дворци с красиви принцеси, очакващи своя смел рицар да ги спаси от проклятието на злата вещица.

В моя дом има много книги. Не го казвам, за да се похваля или да разтегля мисълта си. Не. Казвам го, защото е безобразно вярно – както и всичко друго, което ще разкажа.

И аз, като повечето страстни читатели, имам списък с любими книги, който обаче е кратък. Малко са тези, които успяха да проникнат дълбоко в сърцето ми – там, където събрах и любов, и болка, и разочарования, и поводи за щастие и гордост, въпреки крехката ми възраст. В сърцето ми има от всичко по малко; само омраза и завист не съм оставила, но да ви призная – нямам нужда от тях.

Три са книгите, които имаха могъщата сила да ме променят. Разплакаха ме, разсмяха ме и ме накараха да потръпна така, както потръпнах, когато се запознах с момчето, чието сърце се влюби в моето, а моето – в неговото.

Редно е да започна по хронологичен ред – мисля, че така трябва да бъде. Хаосът е полезен само в изкуството – измачкани листи, разхвърляни четки…

И така…

Прочетох я, когато бях на осем. Приказките вече ми бяха безинтересни – имах си много книжки, пълни с тях, и всичките ги бях прочела съвсем сама. Това беше моята първа любима героиня. Спомням си я ясно: косата ѝ бе оранжева, носеше различни чорапи, а домашният ѝ любимец бе малка маймунка – Пипи Дългото чорапче.

Пипи ме разсмиваше и ми показваше свят, милиарди пъти по-хубав от познатите дворци, принцове и принцеси. Тя правеше пакости и по това много си приличахме с нея. Единствената разлика между мен и нея бе че, аз си нямах своите Томи и Аника.

Пипи остави дълбока диря в сърцето ми с тебешир, който е от специалните детски тебешири – не се отмива с дъжда и времето. Яркожълтото все още стои неопетнено и усмихнато на онова място и онова време, когато бях на осем. Тогава много исках да порасна, защото щях да мога да ям сладолед и бонбони преди вечеря и щях да излизам да играя по тениска в снега. Детският ми свят беше много голям, а Пипи го направи още по-голям. Като рисунката, която нарисува по коридорите на училището и не успя да я побере на празния лист хартия – беше важно да нарисува коня с реалните му размери.

Ех, много харесвах това чудато момиче – имаше голямо въображение, но доколкото си спомням, не можеше да прави палачинки и бисквитки. Обещах си, че като порасна, ще я науча. И я научих.

Препрочитах историите ѝ отново и отново всеки път, в който се чувствах тъжна.

Детето в мен все още е много пакостливо и шумно и безкрайно благодаря на Пипи, че не му позволи да загуби живота си тогава, когато беше най-уязвимо. Тя знае, че всяко дете трябва да живее вечно, и знае, че светът на децата е много по-интересен и пъстър от този на възрастните. Те са сериозни, намусени, ходят на работа и се карат на децата, като направят някоя беля. Че какво да прави детето освен бели? Светът щеше да е много скучен, ако децата не съществуваха. Щеше да е пълно с възрастни, които са сериозни, намусени, ходят на работа и… Ужас! Нямаше да има на кого да се карат.

Аз все още правя бели – крия химикалките на малката си сестра, бъркам с кутрето си в буркана с шоколад и цапам носа на момчето, което не се сърди на моята Пипи, че е такава, каквато е. А тя толкова го обича, че понякога се чудя кого обича повече – мен или него.

Пипи ме научи, че детето има нужда от свобода и пакости. Ясно ми даде да разбера, че животът наистина би бил много скучен и объркващ, ако децата не съществуват. Показа ми как да отглеждам това мъниче, което се крие по ъглите на душата и ми се плези, когато се спъна в някоя от играчките му. Обичам малкото себе си, толкова, колкото обичам и Пипи.

Обмислям скоро да разгърна страниците ѝ и да я навестя. Любопитно ми е дали още рисува конете с реалните им размери и дали най-сетне се е научила да прави палачинки, така, както ѝ показах. Надявам се да не е – няма да го преживея, ако и тя е пораснала като всички други възрастни, които са сериозни, намусени, ходят на работа и се карат на децата.

Когато все пак пораснах, защото природата така желае, започнах да търся книги, които да ме разбират. Аз бях голяма – на 13 – а никой не искаше да ме разбере. Държаха се с мен сякаш съм малка, но аз не бях! Много ядосана, влязох в книжарницата – мястото, където все още мога да прекарвам часове, без да ми омръзне или да се отегча. Книгата сякаш сама ме намери. Тийнейджърско четиво със синя корица и две длани. Но реших, че това ще е новото прочетено попълнение в библиотеката ми. В града, където съм родена и пораснала, имаше (и все още има) само една книжарница, пълна с много и всякакви книги. Леля Мими – ниска и блага жена, ме попита дали искам торбичка. Категорично отказах, дадох ѝ парите и бях толкова развълнувана, че дори не изчаках да си взема рестото. А тя, милата, дала го на мама на следващия ден, когато отишла да купи книга и за себе си.

„Ние, лъжците“ от Е. Локхарт беше първата книга, която ми купи автобусен билет за света на възрастните и ми каза много да внимавам, когато сляза на гарата, защото има сърдити лелки, недобронамерени чичковци, завистливи млади дами и алчни млади господа. В този свят грешките на възрастните нараняваха децата им, а постъпките им безмилостно ги отвличаха от детския свят и ги хвърляха в килиите на живота по възможно най-безпощадния начин. Богатството, завистта, предразсъдъците, неблагодарността и още милион болезнени глътки – всичко това превръща детето в сериозен, намусен млад човек, който ходи на работа и… остава безразличен към детското в себе си. Едва ли на Пипи би ѝ харесало.

Ние сме лъжци. Всички до един. Всеки лъже за нещо, всеки крие истината. Но, рано или късно, всичко случило се през нощта излиза наяве през деня.

Аз също лъжа. Нагло и безхаберно казвам, че всичко е наред, когато всъщност нищо не е на мястото си и празнините ме нараняват. Безпричинно казвам, че отивам до магазина, когато всъщност се отправям към любимото си място. Лъжа, че ми е лесно, когато всъщност ми е много трудно. Но продължавам да лъжа, за да не наранявам хората около себе си – за да не виждам сълзи в очите на мама и притеснение в очите на тате. За да не наранявам сърцето на любимия си. Понякога лъжа и себе си – но Пипи се провиква и с детското си гласче ми припомня, че децата не могат да лъжат. За нея и аз съм дете и очевидно дете ще си остана.

Всички сме чували историята на Пинокио поне веднъж. Всички знаем как носът му пораства все повече и повече след всяка изречена лъжа. Ако тази история беше истина, чудя се колко големи щяха да бъдат и нашите носове. Щяхме ли толкова безсрамно, лесно и безмилостно да лъжем? Щеше ли да ни е по-лесно да заравяме носовете си в чуждата радост и чуждата болка? Щяхме ли да разберем, че „Обичам те“, изречено без чувства, е по-болезнено от всяка физическа болка?

Може би.

Но ако има едно нещо, което е силно дамгосано в съзнанието ми след прочитането на тази на пръв поглед невинна тийнейджърска книга, то е, че по-страшно от лъжата е само човешкото его, примесено с малко алчност, арогантност и щипка безразличие към човешкия живот, който си създал. Да, децата винаги страдат най-много от грешките на възрастните. Те са най-нещастните данъкоплатци, които плащат данък, който не е по силите им.

Колкото повече пораствах, толкова по-голям глад изпитвах. Глад за нещо ново, нещо още по-стойностно, нещо още по-смислено и по-категорично.

Не знам коя е третата книга, която ме промени. Може би тази, върху която работя от години и с нетърпение чакам момента, в който ще я докосна. Тя все пак остави себе си в мен, а аз оставих себе си в нея; научи ме на търпение към малките неща, към детайлите – към всяка точка и запетайка, която трябва перфектно да пасне на изречението, така че смисълът му да бъде красив. Научи ме, че всеки герой, както всеки човек, има своите предимства и недостатъци и не е честно спрямо другите да имам любимец – показа ми как да не бъда пристрастна.

Но моята книга съществува само за мен. Нея още никой не я е прочел. Чакам сама да ми подскаже, че е готова за това.

Чела съм много книги, има много автори, които харесвам – Томас Харди, Франсис Скот Фицджералд, Джейн Остин… Класиката никога не остарява и винаги те гощава с нещо ново всеки път, когато отидеш на гости в страниците ѝ.

И все пак…

„Човек на име Уве“ е един необикновен мъж, който ме научи да проявявам повече търпение към възрастните хора и да не им се сърдя, когато ми се карат за несъществуващи неща в градския транспорт или просто ме гледат нацупено. Уве искрено ме забавляваше, разплакваше и всяка история ме караше да се замислям – какъв искам да бъде животът, който живея? Уве не е имал много късмет – няма да казвам защо. Ще реши някой да разбере сам, а аз ще издам.

Признавам, и аз подходих с предразсъдъци като един вече оформен, зрял човек. Признавам, че не биваше. И че след последния прочетен ред си казах повече да не правя така – особено когато става дума за литература.

Първата ми среща с Уве беше на дивана вкъщи, където учебникът по френски стоеше самотно отворен и за няколко часа забравен. Бас ловя, че може би малко е ревнувал, но c’est la vie! Спомням си, че тогава валеше дъжд, но след първите деветдесет страници навън вече всичко беше побеляло.

На следващия ден изкарах тройка по френски. Това беше първата ми по-слаба оценка по този предмет. Е, поправих я все пак, но… Срещите с Уве ми бяха по-интересни.

Животът не е честен. Дава много на имащите и нищо на нямащите. И по-лошото е, че не го интересува какво и как прави. Понякога е за добро, но понякога… не съвсем.

Уве ме научи да ценя това, което имам – храната на масата си и покрива над главата си; способността ми да ходя, да говоря, да виждам, да чувам и да се смея, но преди всичко – да ценя семейството си и всяка секунда, прекарана с него. Уве ми даде и един много ценен урок: дори за секунда да не се отделям от любовта и да не пускам ръката ѝ – едно мигване дори може да ни струва много, много скъпо. На Уве му е струвало и цял живот след това сърцето му не е могло да се примири със станалото.

За Уве всички са невежи и досадни. Той не се усмихва, не поздравява и не се интересува от нещата, които интересуват повечето хора. И така и не се опита да разбере как работи светът и как да борави с новостите.

За едно малко момиче, бременната му майка и „нескопосания“ му баща, Уве е странният съсед, когото те обикват на мига. И няма нищо по-красиво от пропукването на толкова много лед, криещ под себе си огън от доброта.

Книгите съществуват, историите лекуват, но силата, която и двете притежават, е това, което прибра малкото момиченце в мен, остави го да си играе и извади на показ младата и вече различна жена. Да поясня: момиченцето играе с Пипи и бяга далеч от света на възрастните, но знае, че няма да бъде погубено и ще диша, докато и майка му диша, което значи – докато дишам и аз.

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #4

Обичам, когато книгите, които променят, се крият на неочаквани рафтове и под непретенциозни имена. За някого това може да е просто пореден криминален роман, но теб… теб може да те определи.  Тази седмица ви срещаме с още една отличена участничка от Копнежа за растящо творчество, нейното много емоционално произведение и нейните три книги:

Момичето с книгите

Олга Симеонова, 21 г., Варненски свободен университет

Малък град.

Мръсен краен квартал.

Едно момиче.

И много книги.

В тази история ще наричаме нашата героиня Лили.

Книгите дошли в живота на Лили и го променили.

Отвличали я от бедността и ежедневните семейни скандали.

Стопляли я в дългите зимни нощи.

Въпреки че често била с празен стомах, книгите засищали един друг глад.

Четяла навсякъде и по всяко време.

Понякога тайничко отваряла книга под чина по време на час и четяла нея, вместо да слуша урока.

Съучениците на Лили я заклеймили с прякори като „книжен плъх“, „жената книга“, „момичето с книгите“.

С напредъка на времето и броят на прочетените от нея книги нараствал.

Тънки.

Дебели.

Стари с прашни страници.

Нови и все още топли. Исторически и любовни романи. Трилъри и криминалета. Хоръри и фантастика.

Лили ги поглъщала една след друга.

Затова често с всяка следваща прочетена книга споменът за предната избледнявал.

Много от историите се смесвали, героите се размивали.

Имало книги обаче… с които било различно!

Колкото и време да отминавало, те оставали дълбоко запечатани в сърцето и в съзнанието на момичето.

Тя ги наричала „Нейните определящи три“.

„Сродници в смъртта“.

Криминален роман.

Автор: Нора Робъртс.

Епично престъпление.

Мащабно разследване.

Открояваща се героиня. Болезнени спомени. Напрежение.

Екшън.

И много още.

Тази книга отключила неподозирана страст у Лили.

Показала ѝ нейна страна, за която дори самата тя не подозирала.

Сякаш отворила за нея един изцяло нов свят, в който открила себе си.

Осъзнала, че изпитва небивал интерес към криминалистиката и мистериите.

Лили изчитала и изглеждала всичко на тази тематика.

След пет години четене, проучвания и мечтаене, най-сетне направила решаваща крачка.

Днес тя учи за мечтаната професия в университет и вече две години следва мечтата си.

Заради една книга.

Стивън Кинг. „То“.

Две думи. Страх и приятелство.

Кой може да те ужаси повече от краля на хоръра?

Може би собственото ти съзнание.

Личните ти кошмари.

Лили била обсебена от един от своите.

Бил свързан с едно нещо.

Един клоун.

Две неща ѝ помогнали да се отърси от него.

Приятелството.

И един клоун.

Клоунът То.

С прочитането на тази книга тя научила голям урок, който ѝ служи и до днес.

Научила, че за да се отървеш от страховете си, трябва да се изправиш срещу тях.

Тя се изправила и победила.

А книгата, която я ужасявала само с корицата си, се превърнала в едно от най-любимите четива.

Лили вече не се страхува от клоуни и не сънува кошмари.

Идва и последната определяща книга на Лили.

Най-специалната.

Смляла я на кайма от емоции.

Отнесла я като вихър.

Сетихте ли се вече коя е книгата?

Написана от Маргарет Мичъл, „Отнесени от вихъра“ е най-запомнящата се книга.

Всеки би трябвало да я прочете.

Тази книга събудила нещо у Лили.

Една дремеща мечта.

Една история за любов и война.

Една сладка болка.

И една емблематична героиня.

Скарлет О’Хара!

Само който я е чел би могъл да усети, да разбере.

Докато Лили четяла историята на Скарлет, през нея преминавали какви ли не емоции.

Радост.

Тъга.

Любов.

Скръб.

Смяла се с глас.

Плакала.

Помислила си, че един ден също ще подарява на хората такива емоции, чрез истории, написани от нея.

Този път нямало да позволи на най-съкровената си мечта да „хваща прах в някое чекмедже“.

Обещала си никога да не се отказва.

Нима Скарлет се е отказвала от нещо?

Така Лили започнала да пише своята собствена история и отново да мечтае.

Да мечтае момичето с книгите да се превърне в жената, която ги пише!