Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 5

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество #4

Обичам, когато книгите, които променят, се крият на неочаквани рафтове и под непретенциозни имена. За някого това може да е просто пореден криминален роман, но теб… теб може да те определи.  Тази седмица ви срещаме с още една отличена участничка от Копнежа за растящо творчество, нейното много емоционално произведение и нейните три книги:

Момичето с книгите

Олга Симеонова, 21 г., Варненски свободен университет

Малък град.

Мръсен краен квартал.

Едно момиче.

И много книги.

В тази история ще наричаме нашата героиня Лили.

Книгите дошли в живота на Лили и го променили.

Отвличали я от бедността и ежедневните семейни скандали.

Стопляли я в дългите зимни нощи.

Въпреки че често била с празен стомах, книгите засищали един друг глад.

Четяла навсякъде и по всяко време.

Понякога тайничко отваряла книга под чина по време на час и четяла нея, вместо да слуша урока.

Съучениците на Лили я заклеймили с прякори като „книжен плъх“, „жената книга“, „момичето с книгите“.

С напредъка на времето и броят на прочетените от нея книги нараствал.

Тънки.

Дебели.

Стари с прашни страници.

Нови и все още топли. Исторически и любовни романи. Трилъри и криминалета. Хоръри и фантастика.

Лили ги поглъщала една след друга.

Затова често с всяка следваща прочетена книга споменът за предната избледнявал.

Много от историите се смесвали, героите се размивали.

Имало книги обаче… с които било различно!

Колкото и време да отминавало, те оставали дълбоко запечатани в сърцето и в съзнанието на момичето.

Тя ги наричала „Нейните определящи три“.

„Сродници в смъртта“.

Криминален роман.

Автор: Нора Робъртс.

Епично престъпление.

Мащабно разследване.

Открояваща се героиня. Болезнени спомени. Напрежение.

Екшън.

И много още.

Тази книга отключила неподозирана страст у Лили.

Показала ѝ нейна страна, за която дори самата тя не подозирала.

Сякаш отворила за нея един изцяло нов свят, в който открила себе си.

Осъзнала, че изпитва небивал интерес към криминалистиката и мистериите.

Лили изчитала и изглеждала всичко на тази тематика.

След пет години четене, проучвания и мечтаене, най-сетне направила решаваща крачка.

Днес тя учи за мечтаната професия в университет и вече две години следва мечтата си.

Заради една книга.

Стивън Кинг. „То“.

Две думи. Страх и приятелство.

Кой може да те ужаси повече от краля на хоръра?

Може би собственото ти съзнание.

Личните ти кошмари.

Лили била обсебена от един от своите.

Бил свързан с едно нещо.

Един клоун.

Две неща ѝ помогнали да се отърси от него.

Приятелството.

И един клоун.

Клоунът То.

С прочитането на тази книга тя научила голям урок, който ѝ служи и до днес.

Научила, че за да се отървеш от страховете си, трябва да се изправиш срещу тях.

Тя се изправила и победила.

А книгата, която я ужасявала само с корицата си, се превърнала в едно от най-любимите четива.

Лили вече не се страхува от клоуни и не сънува кошмари.

Идва и последната определяща книга на Лили.

Най-специалната.

Смляла я на кайма от емоции.

Отнесла я като вихър.

Сетихте ли се вече коя е книгата?

Написана от Маргарет Мичъл, „Отнесени от вихъра“ е най-запомнящата се книга.

Всеки би трябвало да я прочете.

Тази книга събудила нещо у Лили.

Една дремеща мечта.

Една история за любов и война.

Една сладка болка.

И една емблематична героиня.

Скарлет О’Хара!

Само който я е чел би могъл да усети, да разбере.

Докато Лили четяла историята на Скарлет, през нея преминавали какви ли не емоции.

Радост.

Тъга.

Любов.

Скръб.

Смяла се с глас.

Плакала.

Помислила си, че един ден също ще подарява на хората такива емоции, чрез истории, написани от нея.

Този път нямало да позволи на най-съкровената си мечта да „хваща прах в някое чекмедже“.

Обещала си никога да не се отказва.

Нима Скарлет се е отказвала от нещо?

Така Лили започнала да пише своята собствена история и отново да мечтае.

Да мечтае момичето с книгите да се превърне в жената, която ги пише!

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #3

Тази седмица Малкото четене на Копнежа за растящо творчество се завръща с есе, посветено на две заглавия. Едното е всеизвестно – „Тютюн“ на Димитър Димов, а другото – не така познато – „Спомени летят“ на Владимир Балан. И двете обаче са разкрили пред автора на това есе сложността на човешкия характер, висините и паденията на духа, и заслужено са получили място сред „Книгите, които ме промениха“.

Две книги, които ми дадоха посока

Никола Николов, 18 г., Провадия, СУ „Димитър Благоев“

„В началото бе Словото“: тези думи са от една от най-старите и мъдри книги – Библията. Множество са интерпретациите на цитатите от свещената християнска книга. Те са правени през исторически периоди, белязани от драматични събития и фундаментални промени за човечеството, затова са толкова разнообразни и понякога дори си противоречат. Словата от Библията може да се приемат различно, многозначно, но те всъщност обобщават богатото хилядолетно културно наследство на човечеството, сътворено с цената на безброй мъки, лишения и жертви, знайни и незнайни. Не бива да се пренебрегва и теологичната концепция, според която Библията не е точно човешко дело, тя е боговдъхновена, т.е. създадена от хора, които са долавяли и записвали Божиите думи. А това означава, че тази мъдра книга слива в едно земното и небесното.

Въпреки че са налице различни тълкувания на сентенциите, символите, образите и събитията от Свещеното писание, словото се е изградило като еднозначен положителен образ, то внушава мощта на думите, тяхната сила и извисеност за преобразяване на старото и „материализиране“ (създаване) на новото – в духовен или физически аспект.

Така е и от научна гледна точка. Понятийният апарат (словото) е от ключово значение в еволюцията, той е най-ярката разлика между човека и животното. Неслучайно древногръцкият философ Аристотел определя човека като „политизирано животно“ (зоон политикон). Благодарение на словото се развиват когнитивните възможности, свръхценни за благоденствието както на личността, така и на цялата общност.

Как обаче се развива и увеличава речниковият фонд – най-важен за първоначалото на всяко човешко творение, независимо дали идейно или материално? Становищата на авторитетите са категорични, че четенето от ранна възраст е най-добрият начин за обогатяване на речника. Четейки, децата си вземат онова, което им принадлежи, а именно наследството на човешката цивилизация, градило се с хиляди години. Радостен съм от факта, че и аз продължавам да получавам своя дял знание от тази необятна съвкупност от битийни, културни и идейни явления.

Книгите променят всекиго и аз не съм изключение. Те ме обогатиха със знания, научиха ме на нови думи, показаха ми различни светове, отвориха ми очите за дълбоко скрити истини. Без книгите определяно нямаше да бъда продуктивна и прозорлива личност, може би щях да бъда „забулен“ в едно посредствено битие. Благодарение на тях развих способността да мисля критично и рационално, да анализирам подробно различни аспекти, но и да намеря баланс в своя живот. Две от тези силно въздействащи за мене книги са романът „Тютюн“ на Димитър Димов, представящ българското общество в годините преди и по време на Втората световна война, и „Спомени летят“ – автобиографична книга на Владимир Балан, един от най-смелите и успешни български пилоти от времето на Първата световна война. Те ме заинтригуваха и ме накараха да преосмисля някои житейски ситуации, като се придържам плътно към ценностите, на които държа.

Романът „Тютюн“ трайно остана в съзнанието ми след прочита. Той ме подтикна да търся отговори на въпроси, чиито отговори обаче нито учени, нито философи могат да намерят, а именно за смисъла на съществуването, за екзистенциалността, за душевната същност на човека. Сложните сюжетни линии, показващи различни перспективи, оставят трайни следи у читателя, не е случайно, че авторът е определян като майстор на психологическия роман. Едната от сюжетните линии проследява живота на главния персонаж – Борис, който има крайна амбиция – да забогатее. Той успява, става заможен бизнесмен, част от хайлайфа, но се самозабравя. Постепенно се превръща в студен, алчен, егоистичен и продажен човек, държащ единствено на материалното (своята фирма „Никотиана“), а краят на жизнения му път като че ли съответства на същността му – мизерен, злощастен и безсмислен. Този герой ме накара да преосмисля човешката природа. Стигнах до заключението, че всичко прекомерно е вредоносно, все пак „добродетелта е средина между две крайности“ (Аристотел). Осъзнах, че не бива изцяло да се потапям в своите дейности, изискващи безброй часове, макар и да са с цел усъвършенстване и бъдещ просперитет, защото това всъщност може да се окаже неблагоприятно, дори пагубно за моето личностно развитие впоследствие. Другият персонаж – Ирина, също притежава амбиции – да завърши медицина, и успява, но тя е човек, който мечтае твърде много, искайки животът ѝ да е устроен според авантюристичните романи, които чете. Тази героиня въплъщава мотива за нереалистичните мечти и надежди. Въпреки че е много саморефлексивна личност и впоследствие напълно осъзнава своето падение, Ирина няма воля да спре, да се върне към простотата и чистотата на своето детство. Човек, за да не бъде унищожен от собствените си нагласи, вярвания и убеждения, както става с Ирина (тя се самоубива), трябва реалистично и прозорливо да оцени всяка ситуация и да има волята да я промени, ако не е в съзвучие с ценностите и идеалите му. Необходимо е да се намери вътрешна хармония, предпоставка за един спокоен и удовлетворяващ жизнен път. Животът, нашата основна ценност, е твърде кратък. Неумолимият ход на времето обезсмисля неосъществимите блянове, прикриващи реалността.

Втората сюжетна линия представя едно общество, в което доминират експлоатацията и социалното неравенство – бедните се борят за оцеляването си и за промяна: отчаяно, с всевъзможни средства. Този паралелен сюжет дава възможност на читателя да проникне в непознато за него време и сам да оцени драматизма на епохата и поврата, който е неин плод. Специално на мен това ми помогна да си изградя чувство на благодарност и да осъзная факта, че устоите на благата, които притежаваме в днешно време, са в резултат на активността на предходните поколения, борили се за едно по-светло бъдеще – настоящето, в което живеем.

Втората книга – „Спомени летят“, е изключително произведение, изпълнено с патриотични чувства и необикновени истории, за първите години на родната авиация и славните бойни подвизи на българските пилоти от времето на Първата световна война. Произведението несъмнено притежава огромна историческа стойност – благодарение на него разбрах за мащабите на военната ни авиация и за всички онези подвизи, които нашите летци извършват срещу по-многоброен и превъзхождащ ги в техническо отношение противник. Тези исторически сведения няма как да бъдат открити в учебник по история. Важен урок, който научих, е, че човек, за да бъде с наистина богата гама от знания, трябва сам да търси и да открива ценните документи, често дълбоко скрити и непопулярни за обществото.

Освен истината за българските идеали и подвизи творбата разглежда и общочовешки проблеми – за дружбата, ползотворността на екипната работа, уважението срещу конкурента. Изпъкват историите, в които приятелството е изведено като висша ценност. Те ни напомнят за нашите приятели и предизвикват размисли за това какво истинско богатство имаме в живота си. Наличието и на други универсални теми и мотиви прави произведението не един обикновен „сборник с военни разкази“, а цялостна идейно завършена творба, поне за прозорливия читател.

Словото безспорно е най-великото творение – и човешко, и небесно. Най-значимият му стожер е книжнината, предпоставка за човешкия прогрес. Едни книги въздействат по-дискретно, едва доловимо; други – по-забележимо и ярко. И все пак всяка книга има своя съдба и променя нечии други – на личността и на обществото.

Необикновена е мощта на Словото. То слива в едно материалното и духовното, земното и небесното, злото и доброто, омразата и любовта… Превръща ги в сила, която движи живота и света напред.

Словото е в началото и в края на всичко.

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество #3

Тази седмица Малкото четене на Копнежа за растящо творчество се завръща с есе, посветено на две заглавия. Едното е всеизвестно – „Тютюн“ на Димитър Димов, а другото – не така познато – „Спомени летят“ на Владимир Балан. И двете обаче са разкрили пред автора на това есе сложността на човешкия характер, висините и паденията на духа, и заслужено са получили място сред „Книгите, които ме промениха“.

Две книги, които ми дадоха посока

Никола Николов, 18 г., Провадия, СУ „Димитър Благоев“

„В началото бе Словото“: тези думи са от една от най-старите и мъдри книги – Библията. Множество са интерпретациите на цитатите от свещената християнска книга. Те са правени през исторически периоди, белязани от драматични събития и фундаментални промени за човечеството, затова са толкова разнообразни и понякога дори си противоречат. Словата от Библията може да се приемат различно, многозначно, но те всъщност обобщават богатото хилядолетно културно наследство на човечеството, сътворено с цената на безброй мъки, лишения и жертви, знайни и незнайни. Не бива да се пренебрегва и теологичната концепция, според която Библията не е точно човешко дело, тя е боговдъхновена, т.е. създадена от хора, които са долавяли и записвали Божиите думи. А това означава, че тази мъдра книга слива в едно земното и небесното.

Въпреки че са налице различни тълкувания на сентенциите, символите, образите и събитията от Свещеното писание, словото се е изградило като еднозначен положителен образ, то внушава мощта на думите, тяхната сила и извисеност за преобразяване на старото и „материализиране“ (създаване) на новото – в духовен или физически аспект.

Така е и от научна гледна точка. Понятийният апарат (словото) е от ключово значение в еволюцията, той е най-ярката разлика между човека и животното. Неслучайно древногръцкият философ Аристотел определя човека като „политизирано животно“ (зоон политикон). Благодарение на словото се развиват когнитивните възможности, свръхценни за благоденствието както на личността, така и на цялата общност.

Как обаче се развива и увеличава речниковият фонд – най-важен за първоначалото на всяко човешко творение, независимо дали идейно или материално? Становищата на авторитетите са категорични, че четенето от ранна възраст е най-добрият начин за обогатяване на речника. Четейки, децата си вземат онова, което им принадлежи, а именно наследството на човешката цивилизация, градило се с хиляди години. Радостен съм от факта, че и аз продължавам да получавам своя дял знание от тази необятна съвкупност от битийни, културни и идейни явления.

Книгите променят всекиго и аз не съм изключение. Те ме обогатиха със знания, научиха ме на нови думи, показаха ми различни светове, отвориха ми очите за дълбоко скрити истини. Без книгите определяно нямаше да бъда продуктивна и прозорлива личност, може би щях да бъда „забулен“ в едно посредствено битие. Благодарение на тях развих способността да мисля критично и рационално, да анализирам подробно различни аспекти, но и да намеря баланс в своя живот. Две от тези силно въздействащи за мене книги са романът „Тютюн“ на Димитър Димов, представящ българското общество в годините преди и по време на Втората световна война, и „Спомени летят“ – автобиографична книга на Владимир Балан, един от най-смелите и успешни български пилоти от времето на Първата световна война. Те ме заинтригуваха и ме накараха да преосмисля някои житейски ситуации, като се придържам плътно към ценностите, на които държа.

Романът „Тютюн“ трайно остана в съзнанието ми след прочита. Той ме подтикна да търся отговори на въпроси, чиито отговори обаче нито учени, нито философи могат да намерят, а именно за смисъла на съществуването, за екзистенциалността, за душевната същност на човека. Сложните сюжетни линии, показващи различни перспективи, оставят трайни следи у читателя, не е случайно, че авторът е определян като майстор на психологическия роман. Едната от сюжетните линии проследява живота на главния персонаж – Борис, който има крайна амбиция – да забогатее. Той успява, става заможен бизнесмен, част от хайлайфа, но се самозабравя. Постепенно се превръща в студен, алчен, егоистичен и продажен човек, държащ единствено на материалното (своята фирма „Никотиана“), а краят на жизнения му път като че ли съответства на същността му – мизерен, злощастен и безсмислен. Този герой ме накара да преосмисля човешката природа. Стигнах до заключението, че всичко прекомерно е вредоносно, все пак „добродетелта е средина между две крайности“ (Аристотел). Осъзнах, че не бива изцяло да се потапям в своите дейности, изискващи безброй часове, макар и да са с цел усъвършенстване и бъдещ просперитет, защото това всъщност може да се окаже неблагоприятно, дори пагубно за моето личностно развитие впоследствие. Другият персонаж – Ирина, също притежава амбиции – да завърши медицина, и успява, но тя е човек, който мечтае твърде много, искайки животът ѝ да е устроен според авантюристичните романи, които чете. Тази героиня въплъщава мотива за нереалистичните мечти и надежди. Въпреки че е много саморефлексивна личност и впоследствие напълно осъзнава своето падение, Ирина няма воля да спре, да се върне към простотата и чистотата на своето детство. Човек, за да не бъде унищожен от собствените си нагласи, вярвания и убеждения, както става с Ирина (тя се самоубива), трябва реалистично и прозорливо да оцени всяка ситуация и да има волята да я промени, ако не е в съзвучие с ценностите и идеалите му. Необходимо е да се намери вътрешна хармония, предпоставка за един спокоен и удовлетворяващ жизнен път. Животът, нашата основна ценност, е твърде кратък. Неумолимият ход на времето обезсмисля неосъществимите блянове, прикриващи реалността.

Втората сюжетна линия представя едно общество, в което доминират експлоатацията и социалното неравенство – бедните се борят за оцеляването си и за промяна: отчаяно, с всевъзможни средства. Този паралелен сюжет дава възможност на читателя да проникне в непознато за него време и сам да оцени драматизма на епохата и поврата, който е неин плод. Специално на мен това ми помогна да си изградя чувство на благодарност и да осъзная факта, че устоите на благата, които притежаваме в днешно време, са в резултат на активността на предходните поколения, борили се за едно по-светло бъдеще – настоящето, в което живеем.

Втората книга – „Спомени летят“, е изключително произведение, изпълнено с патриотични чувства и необикновени истории, за първите години на родната авиация и славните бойни подвизи на българските пилоти от времето на Първата световна война. Произведението несъмнено притежава огромна историческа стойност – благодарение на него разбрах за мащабите на военната ни авиация и за всички онези подвизи, които нашите летци извършват срещу по-многоброен и превъзхождащ ги в техническо отношение противник. Тези исторически сведения няма как да бъдат открити в учебник по история. Важен урок, който научих, е, че човек, за да бъде с наистина богата гама от знания, трябва сам да търси и да открива ценните документи, често дълбоко скрити и непопулярни за обществото.

Освен истината за българските идеали и подвизи творбата разглежда и общочовешки проблеми – за дружбата, ползотворността на екипната работа, уважението срещу конкурента. Изпъкват историите, в които приятелството е изведено като висша ценност. Те ни напомнят за нашите приятели и предизвикват размисли за това какво истинско богатство имаме в живота си. Наличието и на други универсални теми и мотиви прави произведението не един обикновен „сборник с военни разкази“, а цялостна идейно завършена творба, поне за прозорливия читател.

Словото безспорно е най-великото творение – и човешко, и небесно. Най-значимият му стожер е книжнината, предпоставка за човешкия прогрес. Едни книги въздействат по-дискретно, едва доловимо; други – по-забележимо и ярко. И все пак всяка книга има своя съдба и променя нечии други – на личността и на обществото.

Необикновена е мощта на Словото. То слива в едно материалното и духовното, земното и небесното, злото и доброто, омразата и любовта… Превръща ги в сила, която движи живота и света напред.

Словото е в началото и в края на всичко.

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #2

След кратка пауза  – за ефект – Малкото четене се завръща с произведенията на авторите от Копнежа за растящо творчество.  Авторката на това есе спада към по-зрелите участници, което мен лично ме зарадва – защото смятам, че книгата, на която е посветено, разгръща все повече скритото в страниците си с възрастта на читателя. А и самата книга също вече е на години – и съвсем скоро празнува рожден ден – на 6 април навърши 79 години! Досетихте ли се коя е?

„Малкият принц“

Добринка Гочева, 21 г, Американски университет – Благоевград

Книгата, която ме промени – „Малкият принц“, се харесва колкото на децата, толкова и на възрастните. От една страна, това е историята на един пилот, който попада на едно малко момче от друга планета не къде да е, а в пустинята. От друга страна, е една провокираща мисълта алегория на човешкото състояние. А не по-малко наслада изпитваме от илюстрациите на самия автор, които се съдържат в книжката.

Всички знаем какво развинтено въображение имат децата. Душата на едно дете е като фенер в сравнение с тази на възрастен. Те мислят извън кутията. Пилотът се опитва да нарисува овца на малкия принц, но на принца все не му харесва. Това е така, защото всеки човек вижда нещата по свой уникален начин. Не може твоята перфектна овца да е нечия друга перфектна овца. А и на повечето възрастни им липсва въображение – страх ги е да бъдат уникални. Да бъдат себе си.

Принцът казва на пилота, че живее на своя малка планета. Всеки от нас живее на своя малка планета, където всичко е много малко освен проблемите ни. Големите ни проблеми, които спрямо вселената изглеждат миниатюрни. Не е ли жалко как маловажните въпроси също са станали от голямо значение. Проблемите на човека са тези проклети баобаби. Ако не се отървеш от тях, докато са малки, те ще заемат цялата ти планетка.

Възрастните винаги ти казват да вървиш все напред. Но да вървиш само напред, няма да те отведе далеч, защото ще се върнеш на същото място рано или късно, ако геометрически ме разбирате.

С възрастта, малко по малко, човекът започва да разбира от малкия тъжен живот на принца, който се радва единствено на залеза. Но за да видиш залеза, трябва да чакаш. Така е с всички хубави неща – стават с търпение. Колкото по-малка е планетката ти, толкова по-малко трябва да си преместиш стола, за да видиш следващия залез. Колкото по-мъдър си, толкова повече започваш да се наслаждаваш на малките неща в живота. И с все по-малко усилие ставаш щастлив.

Когато си много тъжен, обичаш залезите, защото, когато си запленен от красотата на своята планета, се отърваваш от всякакви други мисли и започваш да се наслаждаваш на това, което е пред теб.

На една от планетите, на която гостува малкият принц, той чува от възрастния: „Имам важна работа“. Чуваш това, когато попиташ възрастните нещо, което ги разсейва от тяхната професия, стремеж, желания. Но в тези стремежи възрастните започват да забравят кое е най-важното: цветето, което обичаш и те чака на твоята малка планетка. Да знаеш, че има такова цвете на една от безброй планети, дава смисъл на цялото ти съществуване.

Това цвете може да има бодли, както хората си имат лоши качества. Розите например са много суетни цветя. И ние правим всичко възможно да им доставим всичко необходимо според нуждите им. Въпреки това ние ги обичаме заради тяхната красота. Някои цветя са обичани само заради парфюма и цвета си. Тези цветя са най-капризни и трудни за обичане. Ще трябва да се помирим с няколко гъсеници, ако искаме да видим пеперуди, нали?

Хората напускат своята малка планетка, за да посетят нечия друга. На планетата с възрастния, който се беше облякъл като крал, научаваме, че можеш да контролираш единствено себе си.

На планетата с възрастния, който носи шапка, за да може да благодари за комплименти с нея, научаваме, че имаш нужда от други хора, за да бъдеш нечий идол или да ти се възхищава някой. Какво означава за нас чуждото възхищение? Бъди самодостатъчен! Друг човек не може да ти нареди да бъдеш щастлив.

На планетата на пияницата авторът намеква за непосилните човешки опити на възрастните да забравят истината за съществуването си. Друг опит да забравиш истината е да притежаваш неща както възрастния на другата планета. Той притежава звезди така, както хората притежават пари. Притежаваш пари? Какво правиш с тях? Щастие с пари не се купува.

Може да си купиш роза, но тежко е да разбереш, че на света има милиарди рози точно като твоята. Обаче мисълта, че си прекарал време да я поливаш и да се грижиш за нея, я прави уникална. Подминаваш много хора на улицата, но само един от тях е твоята роза. Можеш да разпознаеш своя приятел измежду останалите само ако гледаш със сърцето си.

Тази книга ми показа защо повечето от възрастните са толкова странни. Техните алчност, нарцисизъм и трагедия ме натъжиха, но и промениха. Показа ми как да се справя с тях. Първо, не забравяй да се грижиш и помниш любимите си хора, защото те са най-важни. Второ, не забравяй, че не си единствена в самотата си на своята малка планетка – всеки е така. И последно, цветята, които са най-красивите неща на нашата планета, са ефимерни. Точно като мислите. Затова всичко трябва да се записва.

 

Четем днес, за да има утре

Здравейте, еднорожки приятели

Днес ви каним да се присъедините към едно онлайн събитие, което ни се стори много близко до сърцата – а ако искате да наваксате с някое и друго заглавие на Човешката библиотека, но досега все сте отлагали – ето ви повод.

Тази пролет „Академия за рециклиращо изкуство“ (Recycle Art Academy) и Bookfan.tasy отново се отправят на пътешествие в опознаване на околната среда и методите за опазването ѝ. В рамките на две седмици ще се проведе второто издание на Четатон на бъдещето. И този път  наблягат на четива за устойчиво развитие във всичките му сфери – и канят всички желаещи да се присъединят. Събитието ще се проведе от 18 април до 3 май, така че ще имате две седмици да четете – и почти цял месец да си изберете какво да четете.

А ако се чудите към кои книги да посегнете, ето селекция с чобитски идеи от наши и посестримни заглавия (а ако има какво да добавите към нея – ще се радвам много – авторът на този пост си признава, че не е чела всички книги на Човешката библиотека). Ако за първи път се срещате с нашата библиотека – не се свенете да  я разгледате и да видите различни варианти да купите книга от Чоби на приятелски цени – включително и опцията да пожелаете електронна книга и ако прецените, че това е вашата книга, да платите колкото, когато и ако поискате.

 

1. Всичко живо е трева
Книга за екология, рециклиране, опазване на природата и др.

Тук ви предлагам две антологии – „Как спасяваме света“ и „Зелени разкази (ама наистина)“ . Антологията „Как спасяваме света“ събира текстовете, отличени от Човешката библиотека в Копнежа за растящо творчество през 2015-а, и е замислена като по-малка сестричка на „За спасяването на света“. Защо по-малката сестричка, а не кака ѝ? Ами, по-голямата сестричка е наиииистина голяма – но ако се чувствате амбициозно, нека това не ви спира!

Самото заглавие на „Зелени разкази“ е достатъчно, за да обоснове присъствието му като предложение – но за да го затвърдя, ще приложа този цитат от представянето му:

„Замърсяване, свлачища, застрояването на плажовете, връзката ни с планината, дърветата, растенията, животните, ГМО – всичко, което ни е толкова познато, че сме се отучили да обръщаме внимание, е тук и не бива да бъде пренебрегнато. Тук е и далечното и не толкова далечно бъдеще, възможно и невероятно, приказно и ужасяващо, оживяло във въображението на не един от участниците в сборника.“ – Адриана Пенчева

2. През води и гори
Книга за дивата природа / или за животинския свят (може и в градска среда) 

„Поседният еднорог“ – Питър Бийгъл

Ама как?! – ще възкликнете вие. „Еднорогът – принизен до животно? Срамота!“

Но това не е просто еднорог. Това е последният еднорог. Избрах да препрочета тази книга за миналогодишното издание на Четатон на бъдещето и ви я предлагам сега не просто защото е заглавието – флагман на Човешката библиотека. Освен всичко друго, това е приказка за тъгата и болката на знанието, че си последен от вида си. Съдба, която застрашава една голяма част от дивата природа днес, и която – ако съпреживеем тези страх, тъга и болка – може да предотвратим.

Второто ми предложение не е за чобитска или посестримна книга, но е така, ама така подходящо – буквално заглавието на книгата отговаря на условието на предизвикателството! А и е на, един вид, посестримна авторка. Това са  „Дивите животни на града“ – Елена Павлова. Много красиво издание, което освен това е и с кауза. Може да го намерите на сайта на „Българска илюстрация“ –

3. Ах, морето
Книга за моретата и океаните

Тук ми се искаше да препоръчам една посестримна книга – „Зъбатите демони“  от Петър Бобев . Екологични катастрофи, български учени, безскрупулни магнати и акули, пред които чудовищата от „Челюсти“ стават за аквариумни рибки!  Ако обаче се затрудните в откриването ѝ, си позволявам да разширя препоръката по авторство – Петър Бобев има впечатляваща библиография, и много заглавия с морски приключения. Аз лично сигурно ще изровя от добрия стар кашон с Библиотека Фантастика „Светещата гибел“ и ще видя какви изненади крие зад корицата с този роднина на Кракен.

4. Замръзналото кралство
Книга за ледените пустини или за климатични промени

Хмм, и това предизвикателство се оказа малко трудно за препоръки! Тук на помощ пак може да се притече Петър Бобев със „Самотникът от ледената пустиня“ – ето отново, условие в заглавието, по-лесно от това – здраве! Или пък да се доверите на антологиите от първата точка – климатът и земните промени са теми, които също може да видим в някои разкази.

Ако се чувствате авантюристично настроени, може да проучите сборника „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“, който сред всичко друго, обещава отговор на въпроса „Как да различим снежните дюни от снежните преспи?“ . Посестримната поредица за Мина на Весела Фламбурари пък започва много студено и заснежено – от преспите на Балчик в тези на Горната земя.

5. Градът на слънцето
Книга за бъдещето на градовете, градското планиране, устойчивата архитектура, иновациите

За миналото издание на четатона аз четох „Дивна„, съвместно произведение на авторите от фентъзи клуб „Светлини сред сенките“. Там в едно бъдеще След Земята героите живеят сред хладни звезди на космически станции.  „Непоискано добро“ на същия клуб пък се развива в друго бъдеще, където човечеството е запратено да живее в „подземни понички“, където дори тревата и дъждът са изкуствени (Няма да крия, че именно тази поничковидност ме подтиква да избера „Непоискано добро“ за тазгодишните си четива.  Всички знаем, че поничката е чудна форма – кара те да мислиш за космос, кафе, тор (с малка буква) и Тор ( със скандиванско-голяма буква) и геометрични и математически термини, които всъщност не може да схванеш. )

Изкушавам се обаче и за препрочит на една посестрима – „Сивият път“ на Любомир Николов – Нарви, и с прекрасните илюстрации на Петър Станимиров. Причината ми за препрочит, е загатването от страна на художника, че се задава дългоочакваното продължение на „Наследникът“. А причината ми за препоръчване е наистина уникалното – а аз гледам да не злоупотребявам с този термин – пресъздаване на едно земно бъдеще. Няма да ви развалям удоволствието от разкриването на множеството малки загадки за миналото и бъдещето на тази Тера, ако решите да четете „Сивият път“ – но ви го гарантирам.

6. Мила Родино
Книга за българската природа или такава с фолклорни мотиви –

За финалното предизвикателство от четатона препоръката е лесна – „Невидена река“ на Мирослав Моравски. Там главният герой се завръща към българските села и гори (сред които го чака и нещо по-тайнствено), а авторът гарантира, че фолклорните мотиви от условието ще бъдат изпълнени – „Невидена река“ си има свой собствен саундтрак, който може да изслушате, съставен от фолклорни мотиви и рок звучене.

Посестримната „Мина, магиите и бялата стъкленица“ , която споменах по-горе, също е чудесен избор. Разказах ви за природата и балчишкият сняг, които ви чакат вътре, но освен това трилогията за Мина приютява оригинални фантастични герои, в които може да разпознаем следи от нашите приказки и фолклор – като Педя човек – Лакът брада например. А тези книги на Весела Фламбурари са достъпни и в аудио вариант! От мен да знаете, когато четатонствате, е много полезно да имате и аудио книга, с която да запълните свободни минутки тук и там, и да се придвижвате към финала дори когато ръцете ви са заети с някое ежедневно задължение.

Това бяха моите идеи за Четатона на бъдещето от богатия архив на Човешката библиотека и нейните посестрими. Ще се радвам да се възползвате от някои от тях, да ги допълните, а ако хвърлите око на някоя от електронните книги – да си поискате.

С пожелание за успешен маратон,

ЧоБи Нина

 

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021

Дойде време да споделим самите текстове, които грабнаха сърцата на нашето жури.  Поредността на публикуване е напълно случайна – защото всеки от тези автори е заслужил мястото си сред другите (и защото Чобитът, който ги пуска тук, има такъв хаотичен подход).

Започваме с една класика, която – с малко преработена помощ – е достигнала и докоснала един от нашите участници.

Книгата, която ме впечатли и може би промени

Адриан Георгиев, 15 г , Първа частна английска гимназия „Уилям Шекспир – Интелект инвест“, гр. София

 

„Клетниците“ е написана за всички народи. Социалните проблеми не признават държавни граници.“ – Виктор Юго

 

През ваканцията попаднах на преработения роман за деца на Виктор Юго „Клетниците“. Впечатли ме заглавието. Бях чувал за тази книга и реших да я прочета.

За разлика от други произведения, които преглеждаме по задължение, тук се случи нещо различно. Книгата ме увлече още от първите страници. Попаднах в различен свят, бързах да премина напред, за да разбера какво се случва с героите, живеещи там. Пред мен те страдаха, борейки се с унижение, глад, социална неправда. Мястото им в света на богатите беше на улицата. Но дори нежелани, с потъпкани човешки права, те чувстваха, обичаха, бяха горди, имаха волята да променят живота си. Въпреки дрипавите дрехи, за мен те бяха достатъчно добри и красиви. Ядосвах се на подлостта на семейство Тенардие към Фантин и Козет. Дразнеше ме студеният полицейски инспектор Жавер. Възхищавах се на Гаврош за способността му да оцелява на улицата, даже да се грижи и за по-малките си братя. Следях развитието на чувствата, постъпките на младия Мариус. Но най-вече ме впечатли Жан Валжан. Този човек се беше отказал от своите собствени желания и сигурност, рискуваше здравето и свободата си, за да донесе щастие на близките си.

Обичам книгите с хубав край! И в този роман ми хареса как след много препятствия по пътя си, Козет и Мариус откриват щастието. Как Жан Валжан умира спокойно в ръцете на децата си.

Много мислих, след като прочетох и последната страница на произведението, за света, в който сега живеем. Дали хората са успели за два века да го направят по-добро място. На улицата в моята държава няма революция, не умират хора от глад, но има места, където това продължава да се случва. Там сюжетът на „Клетниците“ е актуален и днес.

Истината е, че в света трябва да има доброта и хората да са добри един към друг и да си помагат. Това е ценното у човека. Тази книга ме научи да състрадавам, да бъда още по-добър към всички хора и да им дарявам радост и надежда.

Копнеж за растящо творчество 2021: резултати

Скъпи приятели,

След обявяването на резултатите от „Изгрева на следващото“, където авторите градяха едно ново, различно, светло бъдеще – от чиято визия в момента много се нуждаем – дойде време да видим кои са отличените в Копнежа за растящо творчество. В него за поредна година питахме младите читатели кои са книгите, променили живота им. Понякога това са бурни чувства, които те преобръщат от раз, друг път – първи стъпки или дори само посока за развитие.

През 2021 година двадесет и трима автори споделиха с нас заглавията, които са ги накарали да закопнеят (и) да израснат. Изборът на журито от Фондация „Човешката библиотека“, Ателие за българска детска литература „Горната земя“ и Фентъзи ЛАРП Център несъмнено е бил нелек, но то се впечатли най-много от текстовете на следните участници:

В категория до 10 г.: няма участнициВ категория 11 до 14 г.:Синтия Ламбов за „Никога повече“ (It Ends with Us)Хелин Хасанова за „Пърси Джаксън и похитителят на мълнии“Гамзе Хаджихюсеин за „Розов изгрев след дъждовна нощ“, „Причината“ и „Иван Вазов – избрани разкази“В категория 15 до 18 г.:Адриан Георгиев за „Клетниците“Никола Николов за „Тютюн“ и „Спомени летят“Мария Сомлева за „Папката на хартиените чудеса“Борислав Минчев за „Уличният котарак Боб“  и „Любовта в семейството“В категория 19 до 22 г.:Кирил Балдев за „Дзен и изкуството да се поправя мотоциклет“ и „Братя Карамазови“Василена Джамбазова за „Пипи Дългото чорапче“, „Ние, лъжците“ и „Човек на име Уве“Добринка Гочева за „Малкият принц“Яна Стоянова за „Крадецът на книги“, „Тайната градина“ и „Колосът от Маруси“Олга Симеонова за „Сродници в смъртта“, „То“ и „Отнесени от вихъра“В категория 23 до 27 г.:Борислав Вълов за „Неудържима“ и „Бъдете силни 365 дни в годината“

~

Наградите тази година са книги от Човешката библиотека и Горната земя – хартиени или електронни.

А) Ако предпочитате електронни, харесайте си три заглавия от този списък. А тук може да се ориентирате за какви възрасти препоръчваме всяка от книгите.

Внимание! Ако не живеете в България, това е единственият вариант, който ви предлагаме. Освен скъпите пощенски такси сме имали проблем и с изгубени/върнати колети, така че се отказахме да пращаме хартиени издания в чужбина.

Б) Ако предпочитате хартията, изберете си една книга от:

„Дупка в небето“ (препоръчваме за читатели до 10 год.)„Черният куфар“ (за читатели на 10+ год.)„Дивна“ (за читатели на 10+ год.)„Монетата“, първа част от трилогията „Аурелион – вечният баланс“ (за читатели на 10+ год.)„Мина и тайната на магиите“, трета част от трилогията „Приказки от Горната земя“ (за читатели на 10+ год.)„Бленуващите кристали“ (за читатели на 15+ год.)„Непоискано добро II“ (за читатели на 15+ год.) – в комплект с електронното издание на „Непоискано добро I“ (защото вече го нямаме на хартия )

Пишете ни на poslednorog маймунка gmail точка com какво избирате. Пишете ни още как искате да получите наградите и грамотите си:

на живо в София;или по пощата – ще ни трябват двете ви имена, пощенски адрес (вкл. пощенски код) и телефон.

~

Ако не сте сред отличените (получили сте писъмце със заглавие „Копнеж за растящо творчество: резултати“) – не унивайте. Четете! Пишете! Участвайте пак!

На вдъхновение!
Ние от Човешката библиотека, Горната земя и Фентъзи ЛАРП Център

„Изгревът на следващото“ 2021: резултати

Приятели (:

До 30 ноември миналата година приемахме романи за четвъртия конкурс „Изгревът на следващото“, организиран от Човешката библиотека и Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“. Получихме 14 ръкописа. Чете ги жури в състав: Атанас П. Славов, Валентин Д. Иванов, Геновева Детелинова, Десислава Сивилова, Елена Павлова и Калин М. Ненов. И резултатите са…

Награждаваме с редакция, издаване и разпространение:

„Една хромозома повече“ – Невена Паскалева„Четиринадесет минути до изгрева“ – Божан Божков

Припомняме, че авторите на тези романи получават процент от всички бъдещи тиражи (или приходи), който отговаря на мисията ни за достойно възнаграждение на творците. (Точният процент за автора се изчислява, когато книгата е готова за издаване – понеже зависи от работата, която всеки участник в творческия екип е свършил – но никога не пада под 18%.)

Отличаваме с поощрение:

„Планетарни сърца“ – Мария Вълчева„Нощта на Страшния съд“ – Иван Иванов„Усмихната дървесина“ – Мария Велчева

Каним Мария, Иван и Мария да си изберат по три заглавия от електронните издания на Човешката библиотека.

Честито на отличените – и много вдъхновение на всички! През последните години повече от всякога имаме нужда от позитивен поглед – към Ставащото и към Следващото.

В коментарите долу даваме думата на всеки член от журито, който желае да сподели лични впечатления.

БъДейте,
Кал

„Изгревът на следващото 2021“: резултати

Приятели (:

До 30 ноември миналата година приемахме романи за четвъртия конкурс „Изгревът на следващото“, организиран от Човешката библиотека и Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“. Получихме 14 ръкописа. Чете ги жури в състав: Атанас П. Славов, Валентин Д. Иванов, Геновева Детелинова, Десислава Сивилова, Елена Павлова и Калин М. Ненов. И резултатите са…

Награждаваме с редакция, издаване и разпространение:

„Една хромозома повече“ – Невена Паскалева„Четиринадесет минути до изгрева“ – Божан Божков

Припомняме, че авторите на тези романи получават процент от всички бъдещи тиражи (или приходи), който отговаря на мисията ни за достойно възнаграждение на творците. (Точният процент за автора се изчислява, когато книгата е готова за издаване – понеже зависи от работата, която всеки участник в творческия екип е свършил – но никога не пада под 18%.)

Отличаваме с поощрение:

„Планетарни сърца“ – Мария Вълчева„Нощта на Страшния съд“ – Иван Иванов„Усмихната дървесина“ – Мария Велчева

Каним Мария, Иван и Мария да си изберат по три заглавия от електронните издания на Човешката библиотека.

Честито на отличените – и много вдъхновение на всички! През последните години повече от всякога имаме нужда от позитивен поглед – към Ставащото и към Следващото.

В коментарите долу даваме думата на всеки член от журито, който желае да сподели лични впечатления.

БъДейте,
Кал

От сърцето на Човешката: Кал

Приятели (:

Помните ли нашата рубрика „От сърцето на Човешката“?

Тук трябваше да има споделение за любовта. Едно, че времето ѝ наближава ;); и второ, че винаги ѝ е време. Но Чобитът, който ни го довери във форума ни, не е готов да го сподели с целия свят.

Затова…

~

През 2005-а Кал написа:

Моето биполярно разстройство и аз

 

(Долното не е поезия, а начин за разделяне на мисълта
– по една основна на ред –
в опит да улесня разбирането ви като читатели.)

Искам да ви разкажа за онова, което ме люлее
– нагоре-надолу, надолу-нагоре –
през последните две години
и ме прави малко или повече неузнаваем
и непредсказуем.

Искам да ви го разкажа:

1) за да познавате и високия, и ниския Калин
и да не се стряскате, когато ги срещнете,
нито да тъжите
или да се чувствате разочаровани…
и да не изисквате от мен неща, които не мога да ви дам
в определени моменти от живота ми;

2) за да решите дали искате Калин за Приятел,
такъв, какъвто е,
в целия му блясък
и безсилие;

3) защото ми тежи,
че пак непълно се разкрих пред вас,
че пак оставих прегради,
които попречиха на истинското ни общуване
и даже нараниха Приятели,
които се блъснаха в тях

(а аз – в случай че още не сте разбрали –
държа на общуването ни,
Душа о Душа,
повече от всичко друго на тоя свят

… за следващия ще видим )

 

И тъй,

състоянието, в което за първи път п(р)опаднах в началото на 2003-та,

(може и лятото на 2002-ра да е било… само сестричето си знае)

носи медицинското название „биполярно разстройство“.
(За нездраво любопитните – нарича се още „маниакално-депресивна психоза“
и, в по-тежката си форма, „циклофрения“.)

Оказва се, че не съм толкова уникален в това си начинание
– по официални статистики около 1% от хората по света преминават през биполярно разстройство в определен етап от живота си,

ала симптомите му
и начините за измъкване от него
са наистина уникални за всеки един от тия
(леле, майко…)
60 милиона души.

(Напоследък откривам, че много от хората около мен имат подобен проблем
– простете, по инерция се изтървах –
имат подобен дар,
както би казал Ричард Бах.
Болест-дар на епохата, навярно.
Въпреки че различни известни творци от всички епохи са преминавали през същото
– Рембрандт например.)

Моите периоди
– ще ги наричам „висок“ и „нисък“
(имена като „маниакален“ и „депресивен“ оставям за медиците
и други хора с опериран усет към красивото) –
траят между 3 и 7 месеца
и се редуват.

Досега никога не е имало конкретна причина, която да ме хвърли от едната фаза в другата
– макар че започвам да напипвам по-общите причини
– но за това накрая.

Дотук нито съм открил начин,
медицински
или друг,
да спра смяната на фаза,
нито да предскажа кога ще бъде следващата смяна.
Не е свързано със сезоните,
нито с фазите на луната,
нито с влиянието на планетите
(доколкото ми е известно – ама онова са дълбоки води)

– и още по-малко с оная черна магия,
която са ми казвали
(трима различни,
един от които биоенерготерапевт – екстрасенс, демек ),
че ми е направена преди около 3 години.

(Бележка под линия:
За черната магия трябва да си поговорим
в отделна тема.
Сега само толкоз да кажа:
Когато човек се смее
– от Радост,
в сърцето –
и свети,
никаква магия не може да гя стигне.
Всеки от нас е сила с Обичта си;
и само когато се поддадем на страха,
ставаме уязвими.

Така че забравете думите „черна магия“
и се съсредоточете върху усмивката в себе си.
Ето: )

Това – по точка „непредсказуем“.

Високият период се характеризира с много.
Имам си от всичко
по много:

* мозъкът ми работи на неописуемо високи обороти
(свързано било със свръхпроизводството на определени хим. вещества,
казват)
… ето и оня ден:
в един момент мисълта ми потича с такава скорост,
която би умопомрачила случайно попаднал в обсега ѝ телепат;
буквално за пет минути
„помислих“ цял реферат на някаква тема,
с увода, тезата, аргументацията и заключението

(… хубавото е, че го забравих
– да не се поддавам на изкушението „ти си свръхчовек“)

* непрестанно ми идват нови идеи,
творческата ми страна се усилва многократно

… връзката Рембрандт

* паметта ми,
и за стари спомени,
и за нови знания,
става отлична
– по-добра от през догимназиалните ми години

* самите ми рефлекси се ускоряват,
сетивата ми се изострят,
започвам да забелязвам
(да му се види! )
света около себе си

* ставам непривично словоохотлив
и красноречив в изразяването на всичко, което ме вълнува,
на български
или английски
– а напоследък се хващам, че ми спонтанно се връщат разговорните умения дори с езици, които не съм практикувал отдавна
– немски, италиански, руски

(На хората, които са ме виждали само в такива периоди,
им е трудно да повярват какви огромни проблеми съм имал със себеизразяването
до 21-вата си година
– и, съответно, какъв опиат е възвръщането на красноречието… )

* ставам изключително емоционален:
най-вече откъм светлата страна:
радост, обич, закачливост, оптимизъм
– но и,
когато се натъкна на думи/действия, които ми се сторят несправедливи
(бях говорил някъде наоколо за чувството за справедливост,
съпоставено с Чувството за съпреживяване),
черен, убийствен Гняв,
труден за контролиране,
лесно нараняващ неподготвените
(съжалявам – простете ми – никога не бих ви наранил съзнателно)

* изпълва ме несекващ ентусиазъм
и желание за работа
+ съответните количества енергия за завършването ѝ

* ставам изключително контактен и дружелюбен:
навлизам в нови среди,
търся нови Приятели
и същевременно се опитвам да задълбоча Приятелството си със старите

…

 

През високите си фази:

* прописах:
цялата ми проза и поезия, публикувани в „Буквите“
– които са цялото ми худ. творчество
… нищо не съм скрил от вас ;),
са написани през 3-те ми високи периода

(Есетата от предишни години не се броят за худ. творчество. )

* … и, в резултат, срещнах толкова много сродни души

– благодаря, че ви има, за пореден път!

* се престраших да участвам в международен конкурс:
на Shell и The Economist,
с есето Do We Need Nature?
(преводът е тук)

* наченах превода на 700-страничния епос „Дивото“:
ето го тук

* станах активен доброволец на Зелени Балкани

* организирах,
заедно с allyvrk,
една от срещите на „Буквите“ в Пловдив
(някъде из архивите на Буквенските форуми все още може да намерите съобщенията и снимките)

* реших да сменя специалността си,
първо на наука за околната среда,
сетне,
осъзнавайки, че за да помогнем да природата,
преди всичко е нужно да променим себе си
– навиците и обществото си –
на социология

 

В ниската фаза съм си пълна противоположност:

(Някой път се чудя кой точно съм аз,
от двамата
– или от повечето.)

* мислите ми се забавят:
да, близначета-сестричета, наистина ми трябва повече време, за да отговоря
– първо докато проумея въпроса
(а понякога ме преследва чувството, че въобще не съм разбрал),
после докато открия отговора

* не ми идват никакви нови идеи
– повечето ми разсъждения се въртят в кръг,
обикновено порочния кръг на самообвиненията

* запаметявам и възпроизвеждам факти трудно,
трудно се концентрирам
… нормалният учебен процес става невъзможен
и ми се налага да прекъсвам следването си временно

* губя способността си да се изразявам,
понякога самите думи дори – до състояние, близо на перманентна дислексия

* губя увереността в собствените си сили,
откритостта си и желанието да се споделям;
започвам да избягвам срещите с хора
– особено с Приятели
(„… те, които са ме познавали като различен, по-добър Калин…
… които сега може би ще предам
– или вече предавам –
с бездействието си,
страховете си,
безнадеждността си…“

-> само бегло надзъртане към патологичните,
себеобвинителни
и -рушителни мисли, характерни за периода)

* страх ме е от всякакви конфликти,
нещастни случаи
и лоши новини
-> още една причина да огранича връзките си със света:
в такива моменти изобщо спирам да следя новини
и да се занимавам с активизъм

* не ми достига физическа енергия и издръжливост,
имам нужда
(дали наистина?)
да спя по 10-12 часа на ден,
а когато се събудя, не ми се става от леглото;
всички ми болежки, програмистки, слепоочни и други, се завръщат с пълна сила
-> не ми се седи пред компа
-> още една причина да заглъхна във виртуалното пространство

(Хубавото на последния аспект на ниските фази е, че
почвам да обръщам повече внимание на тялото си
– и то ми благодари. )

По време на ниски фази нито творя,
нито организаторствам.
Единственото изключение беше Евроконът,
в който се водех основен помощник (редом с allyvrk) на баш-организатора
и който се състоя тъкмо по време на един от най-ниските ми периоди
… не е чудно, че нито той,
нито аз
имаме желание да говорим за организационната страна на събитието.
(А се чувствах толкова неописуемо тъп
– безчувстен, бавномислещ и лишен от любопитство –
че понякога ми е трудно да говоря и за другата, феновската страна:
сякаш съм бил там, но не съм възприемал случващото се.)

 

Преминаването от високата в ниската фаза става плавно,
в продължение на няколко седмици или месеца,
по време на които аз постепенно губя възможности
и вяра в себе си.

 

Преминаването от ниската във високата става в рамките на един ден.

Ето как се случи последния път
(илюстративен материал ):

Седя си във влака на път за търновското си село
в привичното си равно
– не мъртво
но и не твърде живо –
състояние,
без никаква определена мисъл в главата си
(и слава Богу! на тоя етап мислите ми са от нежелания,
нежелателен тип),
без определена идея какво ми предстои
или какво искам да направя

– и ИЗВЕДНЪЖ!

!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

… То е все едно вътре в мен се разтваря фонтан,
топлина на талази в стомаха и гърдите ми

(впрочем слънчевата чакра,
която съответства на центъра на любовта и другите емоции,
се намира тъкмо там, под слънчевия сплит;

и съм изпитвал подобна топлина на два пъти
– ала онези два пъти я провокираха външни фактори:
в единия случай човек,
който в името на краткостта можем да наречем контактьор с по-развити същества,
във втория картина на Николай Рьорих)

– като вътрешен взрив, който издува гърдите ми
и изправя тялото ми

(съвсем буквално – така и не усетих как съм скочил
и крача като подивял из купето

… празно беше, нямаше кого да стресна )

– само че взрив, който няма да ме пръсне на части,
а ме изпълва,
изпарява тая стегнатост около гръдния ми кош,
която ме е правила да ходя свит и попрегърбен,

и вътре в мен почват да текат:
идеи за нови начинания,
хубави (for a change! ) спомени
и мисли за приятели,
решения на въпроси,
които дори не съм посмявал да докосна през изтеклите месеци…

Но най-най-първо грабвам диктофона
(който съм носил за всеки случай
и съм ползвал само веднъж през последните 7 месеца

– резултатът е тук
и ми отне 3 часа за първа чернова
– а нормално бих го завършил за максимум половин)

и на един дъх изстрелвам писмото,
което съм отлагал,
гноясвайки
и мразейки себе си все повече,
през всичкото това време…

Enter Рох.

Качественият скок е извършен за има-няма 30 минути;
останалото
(досега)
е постепенно преоткриване на предишните ми способности в пълната им сила
и себедоверие
– както и на поне още толкова нови такива:

Всеки нов висок период ме изненадва с ново
– толкова много ново,
че няма как да не вярвам, че потенциалът, заложен у нас, наистина е безкраен,
че развитието му наистина няма край,
че няма горна граница за еволюцията
– индивидуалната
и колективната.

…

 

Накрая стигаме до най-важното:

Дълбоките причини за навлизането ми в ниското.

Тук няма да говоря за лични качества,
като свръхчувствителност,
желание за хармония,
дългогодишно подтискана емоционалност…

Ще говоря само за нещата, които са ми липсвали,
всеки един от трите пъти, когато съм се сривал надолу.

На първо място поставям
близкия, дълбок контакт със сродни души.

(Бих казал и „интимен“,
но се боя да не объркате неограничената споделеност
със сексуалността.
Това винаги ме е наранявало на някакво много дълбоко ниво.)

Например първия път,
по време на стажа ми в Канада,
попадайки в новата работна среда, където царяха ефективност и вежливост, и даже опити за взаимопомощ,
но твърде ограничени
поради ограничения във времето,
човешки контакт аз изобщо нямах;

и, под влиянието на работохоличната ми среда,
се оставих да ме обсеби мисълта, че работата е по-важна от всичко,
че ако не се справя сега, целият ми последващ живот ще рухне

– и се срутих…

(Онова беше най-жестокото.
Пръснал съм късчета от него в „По празниците“
– нарочно не слагам линк.)

Вторият път
– когато се върнах през септември 2003-та,
за да продължа с новата специалност, наука за околната среда (Environmental Science).

(… Нямаше как да знам, Рохе
– още нищо не знаех за повтаряемостта на състоянието си и не можех да предположа…)

Новата специалност се оказа твърде не-човешка:
недостатъчно прегръщане на дървета :),
прекомерно заробване в лаборатории :(;
самите хора – резултатоориентирани,
като типичния северноамериканец,
без моята необходимост от дълбока вътрешна промяна,
често напълно неспособни да разберат идеята…

Вярно е, че бях в една квартира с двамата си най-добри тамошни приятели,
Тобиас и Ида

(Някой ден ще ги прилъжа да ми гостуват в Бг
– и ще ви запозная
– да видите под какви различни лица избуява Човешкото. )

– но се оказа, че и двамата не ме познават достатъчно добре
(… то все едно аз се познавах),
за да могат да ми помогнат, когато ме обхване безсилието.

(Една сцена ми е останала като кошмар,
с елементи на благодарност
и нежност,
които се разбиват о невъзможността да приема чуждата помощ:

Ида държи ръката ми
и ме убеждава, че всичко ще е наред,
че мога да се справя;
Тобиас се върти около нас,
малко или повече безпомощно
– една безпомощна рижа мечка
(Мъжете хич не ги бива в такива ситуации…
от мен да го знаете. );
а аз седя
и дланите ми се потят,
затворил очи
– за да не се вижда пустотата
и безверието в тях
– защото в този момент искам да съм някъде другаде,
където никой няма да изисква нищо от мен:
нито да се оправя,
нито да съм добре,
нито да се справям успешно
(успешно… да му се…)
с живота си…
нищичко.

(… Свобода!!!)

И това, което описвам от онази сцена,
мога да видя едва сега,
редом с причините и скритите желания;

тогава просто се чувствах жалък.)

Оказа се още, че приятелите ми,
хората, които бях чувствал безрезервно близки
и познати,
се бяха променили:
забързали,
станали ефективни (= резултатоориентирани),
позабравили условията, нужни за да се осъществи истинско взаимосподеляне…

Някои му викат „адаптация“,
други – „плащане на цената“;
аз не му давам име,
само се мръщя и се опитвам да удържа сълзите
– защото… защото…

(Защото, Калине, още не ни се научил да казваш „да“ на света такъв, какъвто е.)

 

За третия път
– месеците март-май от 2004-та в България,
когато уж нямаше външни фактори, които да ме скапят –
няма да говоря в публичното пространство,

(даже и в толкова интимно публично пространство като Фантазия )

защото някои от тукприсъстващите (или -лите) са участници в случването му;
нужно е още време,
за да може всеки да се помири със себе си
– а оттам и с другите.

(Приятели
– участници или не –
искам да знаете, че нямате абсолютно никаква вина,
нито за третото пропадане на Калин,
нито за което и да е събитие, което други са ви приписвали…

Това, че на мен са ми трябвали някакви качества,
които вие не сте могли да ми предложите,
поне на оня етап,
очевидно не е ваш проблем
– а проблем на моите нужди.

Така че:
и грам самообвинение да не носите у себе си

… за обвиненията вие сами ще прецените

– ето къде загарча гласът ми:
но само защото аз не съм успял да се помиря със себе си,
напълно…)

Сега само толкоз:

У мен се бе наслоявало усещането, че
нямам съратник
за най-важните неща, които искам да направя

(събрани са в „За Земята“, общо взето),

и съм почнал да действам по инерция:

например организирането на оная пловдивска среща на „Буквите“,
превода на „Дивото“

и Радостта от правеното малко по малко се е изгубила,

и усещам, че всеки път, когато се скапя,
трябва да се измъквам сам,

(не знам дали сте разбрали, но аз не съм от типа „сам войн“
– не още; не съм достигнал идеала в „Рицарска история“)

няма я Сродната душа, която да ме попита „Какво ти е?“
и да подаде рамо или гръб за изплакване на сбраната тежест

(В момента казвам нещо изключително жестоко
– но не го казвам с жестокост,
не, Приятеле…
Казвам го с мекотата на осъзнаването,
най-сетне,
за онова, което така ми е липсвало,
че чак не съм могъл да го формулирам пред себе си
– камо ли да си поискам от него…
Недей да болиш, Приятеле
– аз не те обвинявам
и никога няма да поискам да те обвиня:
отново знам, че просто е било необходимо,
по Космическите пътища на необходимото,
така да се случи тогава
– най-малкото за да не се случва така сега
и занапред…

… Нали, Приятеле?

И – ти обвиняваш ли ме в нещо,
още?)

… Ето го ключовия момент:

Без подкрепа,
без верен гръб
(+ други телесни дадености )
около мен
не мога да издържам дълго.

Та,
започвате ли да усещате как можете да ми помогнете да не се свличам в ниската фаза?

– – –

За лечението:

Комплексно е:

В най-крайните проявления на ниската фаза най-вероятно не може да се мине без медикаменти

– антидепресанти
(изобщо не вярвах в тях първоначално
– какво ти, откровено мразех/страхувах се от Прозак-синдрома
– но с времето установих, че със сигурност не ми вредят
– за помагането ще говорим друг път :),
в друга тема –
а вече имало такива, които възстановяват загиналите неврони,
напук на старите теории за невъзстановяването на нервните клетки)

– и някакви други, които да помогнат на здравия сън
(Ако психиатърът е наистина добър,
няма да предпише сънотворни
– най-много емоциобалансиращи,
„тимустимуланти“ се викат, май.);

аз самият бих препоръчал и хубави билкови чаеве
за изчистване на организма от химическите шлаки
– царевичната коса върши чудесна работа.

Нещо, което открих/ми откриха съвсем наскоро
и се изумих:

Много депресивни състояния са свързани с лошо дишане:
запушен нос вследствие на синузит, алергична хрема и т.н.
– пречи на оросяването на мозъка,
което влошава способностите ни, умствени и не само;
а ако има възпаления,
предизвиква главоболия.
(… Някой да се сети за Калиновото ляво слепоочие?
Да казва, че награда съм мѝ приготвил… )

Друг път причината
(или следствието
-> причиноследствието
… пак премълчавам хиляди неща за друга тема)
са болеещи бъбреци
или гръбнак/кръст.

В момента съм се оставил в ръцете на моя правуйчо-йогин Илия Илиев
(преувеличавам
– когато имам сили,
никога не се оставям в чужди ръце),
който вярва, че при постоянство от моя страна
проблемът ще е отшумял до 6 месеца.

(Правуйчо ми твърди, че не може да лекува само
рак,
СПИН
и кожни болести.
И понеже има 40-годишен опит с йогическа медицина,
нямам причини да не му вярвам.)

(И една клюка от първоизточника ):

В началото на април Калин ще промени облика си.

Със здравословна цел ще го направи

– но заблудените
и непознаващи го околни народи ще си помислят,
че е с пластична.

Както се пее в една песен:

Почитателки мои –
You’d better hold on
Tight…

:D)

И още:

~ физически дейности всякакви
(затова толкоз държа на работа, свързана с движение и чист въздух, Приятели ),
колкото имам сили, преди да ми доскучеят нетърпимо

~ (когато се чувствам наистина добре,
като сега)
вглеждане в себе си
– себепоЧувстване –
и търсене на отговор за основния въпрос:

„Защо съм жив? Защо ме има на тоя свят?“

(Онзи отговор, който поЧувствах кристално ясно преди 2 седмици, публикувах в „Ключови“
– и още ще имам да казвам
и показвам
по него.)

(Внимание!!!
Горният въпрос не бива да се задава,
от нас самите
или от външен човек,
по време на ниските фази.
Отразява се върху нискофазовата личност…
самоубийствено.)

– – –

Съвсем накрая ще ви кажа няк. от нещата, които не бива да правите,
ако ме срещнете с празен поглед и студени длани:

~ Не ми казвайте „Стегни се“, „Вземи се в ръце“ и под.
– всеки психолог може да ви обясни
какво тежко бреме стоварвате върху плещите ми;
отгоре на всичкото в такива състояния приемам чуждите думи буквално
– т.е. няма да чуя „Мечтая си пак да те видя същия като преди“,
а заповед, заръка – „БЪДИ същия като преди! Сега!“

(Най-лошата от всички е „Аз искам да си добре“
… Приятеле!
Аз не мога да съм добре,
точно тук и сега!
Какво да сторя, кажи?
Иде ми да избягам на другия край на света,
само да не ме гледаш такъв…)

Правилният поздрав е нещо от сорта на:
„сто процента съм сигурен, че пак ще си добре
– но те харесвам и такъв… всякакъв те приемам“

(А за най-самоотвержените:
„Всякакъв те Обичам!“)

– и после почвате да ме будалкате за нещо,
което не е пряко свързано с мен
и не изисква много мислене

~ Не ме въвличайте в спор,
не бъдете агресивни към мен
и по възможност ми спестявайте тъжни новини:
в такива моменти ужасно се страхувам
(Ужасно! Страхувам се!)
и скапвам
от негативни събития и емоции.

~ Не ми поставяйте трудни задачи:
„Яж“
или „Ела с мен да караме колело“,
или „Дишай“
са що-годе по силите ми;
„Помогни ми да разреша тоя мой личен проблем“
или „Как се правеха линейни трансформации?“
обикновено не са.

~ Не очаквайте отговори на сериозни въпроси.
(… Да, толкова е зле…)

~ Не ме карайте да говоря за себе си:
ще го направя, когато съм готов
– иначе ще се сблъскате с Калин патологичния лъжец
(а всяка казана лъжа
– или непълна истина,
възприемам ги като едно и също –
означава още самообвинения нощем,
и още, и още…)
или с Калин мълчаливо-унилия
(не по-малко непоносим образ,
и за самия мен).

~ Не изразявайте съжаление
– то само ме скапва повече,
напомня ми „докъде съм се докарал“
– и не правете сравнения с предишните ми способности/постижения.

~ Не ми показвайте, че състоянието ми ви разстройва, смущава, разочарова…

~ Не ме оставяйте сам за дълго време:
не ви търся,
защото се срамувам от себе си,
а не защото вече не ви обичам
и не ми е приятно с вас;

а когато остана сам,
почват кръговите мисли
и засилващото се себемразене.

~ Не ме оставяйте да ви откажа, когато ми предлагате нещо ново:
лесно се навивам,
само трябва да натиснете малко по-дълго;

но и не ме насилвайте, когато видите, че нещата отиват на зле
– ще го познаете по ужаса в очите;
в онова състояние не съм агресивен,
но погледът ми става като на уловено птиче.

 

~ И, най-важното:
не се отчайвайте.

Ключовата фраза:
„И това ще мине;
Калин пак ще грее!“

– – –

И сега, най-важното:

Помнете, има навярно 70 хил. българи, които преминават,
или ще преминат,
през подобно двуполюсно състояние.

Не ви разказвам това само за да познавате мен
(ако беше така, щях да ви пиша лично,
не да публикувам тук):

симптомите на биполярното разстройство са по-универсални, отколкото предполагах
– дано менеразказаното ви помогне да се научите да ги познавате
и да знаете как да действате спрямо любимите си хора.

– – –

Ясно ми е, че с горното само одрасквам повърхността на историята
(а ми отне 6 часа сглобяване, да ге…
… цял живот всъщност)
и ще трябва да допълвам и пояснявам,
на вас, които пожелаете да знаете повече,
и пред себе си.

Сега ще завърша с въпрос:

Има ли нещо, което ви е останало неясно
– или за което искате да разкажа още?
Ако е така, дайте ми знак –
а аз обещавам да говоря само за онова, от което не ме боли

…бива?

Кал:)н

А на 10 януари 2022-ра Кал написа:

Какъв тип хора ми помагат най-много в ниските фази от биполярното?

 

С една дума: игриви.

Което може да се изразява в:

– Онова всеобхватно чувство за хумор, което се закача с всичките ми залитания към самосъжаление и други форми на сериозничене. Помнете: само сериозните хора имат сериозни проблеми. *сериозно емотиконче*

– Любов към компютърните игри, готова да въвлече и мен (нищо че съм бавен и тъп; очевидно не става дума за игри, дето изискват рефлекси ). Или въобще към разсмиващите форми на изкуство, които можем да изживяваме заедно: сериали, аниме, комикси. (Чистите книги обикновено ми идват по-трудни тогава. Филмите ги намирам за тъпи… дори когато съм тъп, да. :P)

– Или любов към игрите въобще. Стига да не изискват много умения; мислене; говорене. (Т.е. в жива ролева игра ме ползвайте като зомби или Безмълвната Тайнствена Енигма.) Примерно: бой с възглавници? Истински?

– Чест и разнообразен секс. (Е, сега. Вече сме достатъчно пораснали за такива разговори. Даже си имаме тема.)

НБ: Да не се бърка със секса с цел цялостно свързване. Този в най-добрия случай е някакво свързване (но все пак повече от пълното развързване на пълния отказ на словесния ми апарат – не ми се говори, бе, хора! Какво да ме правим?). Мислете го в контекста на още един тип игра.

(А всъщност… не го мислете изобщо. Аз не правя секс освен със спътника си. Просто се позабавлявайте на идеята.)

– И нек’ви други неща.

Игрите край нямат. Т’ва е най-важното.

Още: Кал във форума ни. (Ако не успявате да прекрачите входа на форума, питайте долу – ще ви подскажем.  ) Цикълът от задружни истории „Приказки за Юнаци и злодеи“: „първи“, „втори“, „Промяна“. Или личният му блог.