Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 8

В подготовка за „Хроники на глухарчетата“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото ни издание е колективната повест в стихове „Хроники на глухарчетата“ на клуб „Светлини сред сенките“:

Искате ли да надникнете в главите на тийнейджърите? Да проверите от първа ръка какво си мислят те за своите родители, учители, приятели? Дали са самотни и неразбрани, дали са жертва на насилие в училище, или намират сили да се справят с „феймъсите” и „важняците” – или пък просто са се събрали, за да споделят с вас своите притеснения и копнежи под формата на задружна история?

Може би ще ви е интересно и това как самите хлапета приемат дистанционното обучение. Как се справят с пандемията и дали всичко това ги променя към добро или ги прави лениви и безотговорни… А може би всички заедно, автори и читатели, ще научим нещо важно от тази книга.

Може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
да ви включим в  По-желалите  – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от повестта, които Кал е избрал и представил по много вдъхновяващ начин.

~ Как ни свързват различията?

Тони първи се обади:

– Знам защо сме се събрали.

Яна права е за мен,

че съм много притеснен,

знаете го, то се вижда –

за ученето ме обиждат.

Всеки с мен се подиграва,

никой май не проумява,

че за мечтите ми големи

трябват труд и много време.

– Че какви са ти мечтите?

– Засега остават скрити! –

рече Тони и отсече:

– Но ще стигна аз далече.

Знанието дава сила.

– Знание ли, майко мила!

Баба казва, че храната

дава сила на децата. –

Бобо се почеса нервно.

– Стига, хич не е модерно

да си тромав и дебел!

– Миро, май си много смел?!

Да се сбием за проверка!

– Спрете! Просто ще изперкам,

докато се разберем.

Знам го, някъде съм чел,

че щом сме толкова различни,

а пък съвсем не сме безлични,

ще сме група много здрава

и каквото ще да става,

ще се справим със проблемите.

Мисля, че си губим времето

в спорове и препирни.

Всеки слабите страни

може тук да си разкрие,

а по-силни ще сме ние,

слабостта си щом признаем.

Трудно е това, но зная,

че ще ни помогне много.

Ето, да започна мога

с нещо много унизително.

Да е ясно предварително,

че няма да ви споделя

кой ми причини това.

Зараства трудно тази рана.

Не искам и клюкар да стана.

Бях хлапе във трети клас,

по-слаб и дребен съм от вас,

трябваше до магазина

да ида. Пробвах, без да мина

край бандата от махалата,

все побойници признати,

но ме спипаха и биха.

След това ме унизиха –

гащите ми те събуха.

Виках силно и ме чуха

чак в съседните квартали…

– О, и с мен едни нахали

постъпиха като вандали –

Бобо себе си ожали,

заразказва, без да чака:

– Биха ме и мен и плаках,

но ми вкараха в устата,

(да им имам номерата!)

някакви боклуци лоши,

край блоковете, от коша,

щото всичко съм изяждал

и на всички съм досаждал.

– Е, и аз ще си призная,

малко кофти, че накрая,

без да ща, се осмелявам,

затова не обещавам

да съм ясен и конкретен…

– Миро, вечно си кокетен! –

Бобо захихика тихо.

– Срамовете си не скрихме,

Нито Тони, нито аз.

Как ще те е срам пред нас?

– Не съм бит, ни унижен,

просто съм осиновен.

Всички в махалата знаят,

те отдавна не желаят

с мен изобщо да общуват,

на заети се преструват –

изстреля Миро и замря,

целият почервеня.

~ Надолу просто си представям нашата звездица в ролята на Яна. Тя плаче също тъй… и също тъй си мечтаем да си намери добри другари – дето ще са заедно не само в игрите.

Кратка радост, а след нея –

математиката вечна.

Всеки тих е и не смее

никой да прокашля вече.

– Яна, учи ли със Тони?

Стани пред всички и кажи.

Хайде бързо, без фасони –

учителката нареди. –

Шанс ти давам да поправиш

двойките си с две задачи…

– Но, госпожо, аз забравих…

– Без да спориш, без да плачеш,

бързо идвай на дъската!

Яна стана и заплака,

и се втурна към вратата,

и избяга, без да чака

подигравки, коментари.

Виновна беше и го знаеше.

Намерила добри другари,

за ученето тя нехаеше.

– Трета двойка ще получи,

отсъствие и забележка,

и ако не си научи,

не реши ли утре нещо,

родителите ще потърся.

Предай ѝ думите ми, Тони!

Момчето тежко се навъси.

– За ден единствен как ще смогнем?

Госпожата го изгледа.

– Колко време ти е нужно?

– Седмица, за да огледаме

кои задачи са ѝ чужди

и с кои ще се оправи.

Изведнъж подскочи Миро:

– И аз мога да добавя

едно рамо, но намирам

невъзможно и без смисъл

да бързаме, за да успеем.

Две тетрадки съм изписал

задачите да овладея.

– Решено! – каза госпожата. –

Седмица и я изпитвам!

Да си събере главата,

в коридора да не скита…

Хайде, Миро, доведи я,

че няма цялата година

за тази точно разправия.

Излезе той. В класа мнозина

зашумяха, забърбориха.

Госпожата се ядоса.

– Тихо! Стига сте говорили!

Отворена съм за въпроси.

– Защо, госпожо, позволявате

на тази шматка да отлага?

– О, Петя, виж се и надявам се,

тогава няма да нападаш! –

извика Бобо, а пък Тони

ръка повдигна първо плахо.

Петя дума не пророни,

Тони ръката си размаха

и госпожата го видя.

– Какво ще кажеш, нека чуем!

– Ами единствено това –

в живота неконтролируем

шанс когато ни дадете

да се научим и поправим,

ще сторим, щем, не щем, и двете,

дори сами ще се заставим,

защото шансът задължава…

– А кой желае да е длъжен?! –

извика Бобо, без да става. –

Нали така, да се не лъжем!

(…) Класът, важняците, мълчаха,

никой дума не обели.

Изглежда бързо осъзнаха,

че нито важни, нито смели,

а само глупави били са,

защото лесно се напада.

Животът двойка им написа,

пресече пошлата наслада

от чуждото тегло нелеко.

~ Познайте дали това не е истинска случка:

Но учениците нехаеха,

в самия час игри играеха,

говореха във всички групи

и вече всеки беше в кюпа.

Отличници и хулигани

отказваха да стават рано,

в часовете съкратени

за уроци няма време.

„Това – да учим виртуално,

забавно е и уникално!“ –

Яна, в групата написа.

„Даскалът по ЗИП хартиса“ –

писа Бобо с „Ха!“ накрая.

„Бобо, ще те порицая!

Ти ли „мютна“ господина?

Няма да ти се размине!“ –

с „капслок“ му отвърна Тони.

~ Частта, в която новосформираната група отблъсва „твърде странната“ Ема, е ключово напомняне, че никой не е ваксиниран срещу големеенето и племенните принадлежности. Ех.

~ И ако някой още не е разбрал:

А всички заедно да знаят,

че колкото и да мечтаят,

без помощ, без ръка и рамо

мечтите въздух ще са само.

Каним ви на: Награждаване на Копнеж за растящо и пораснало творчество „Вълшебниците сред нас“, 07.11.2020, София

Здравейте, драги мили!

Заповядайте на награждаването на миналогодишния ни Копнеж за растящо и пораснало творчество „Вълшебниците сред нас“. Ще се състои на 7 ноември (събота) от 14 ч. при нашите сърдечни домакини от клуб за настолни игри „Абордаж“ на ул. Веслец 22.

Моля да ни съобщите на poslednorog-маймунка-gmail-точка-com за присъствието си, за да знаем с какво пространство разполагаме – местата са краен брой.

Участвайте в: Копнеж за растящо творчество (до 31.12.2020)

Пишещи приятели (:

Фондация „Човешката библиотека“ (https://choveshkata.net/blog/), клуб „Светлини сред сенките“ (http://lightsamidstshadows.com), Ателие за българска детска литература „Горната земя“ (https://upper-earth.com/), Фентъзи ЛАРП Център (https://www.fantasylarpcenter.com/) и „Фантастика и бъдеще“ (http://fantastika-bg.eu/)  канят всички автори на възраст до 27 години (включително) да участват в

Копнеж за растящо творчество

Изпращайте на адрес poslednorog-маймунка-gmail-точка-com вашите есета, рецензии, размисли на тема „Книгите, които ме промениха“.

Разкажете ни за една до три книги, които силно са ви впечатлили, развълнували, навярно даже… променили?

Каним ви на: Премиера на „Аз, грешният Иван“ (19.10.)

Приятели (:

Заповядайте на премиерата на най-новата ни книга – второто допълнено издание на романа „Аз, грешният Иван“. Тя ще се състои навръх празника на главния си герой свети Иван Рилски: 19 октомври от 18 часа в галерията-книжарница на агенция „София Прес“ на ул. „Славянска“ 29 в София.

Входът е свободен, но местата са ограничени, така че молим до тази събота, 17 октомври, да ни потвърдите на poslednorog -в- gmail.com, ако ще присъствате. Освен настроението си носете и маските.

„Аз, грешният Иван“: електронно издание

Приятели (:

Представяме ви електронното издание на тридесет и четвъртата книга в поредица „Човешката библиотека“:

„Аз, грешният Иван“ – Николай Светлев

второ допълнено издание

Автор: Николай Светлев, 2000, 2020

Редактор: Любен Дилов, 2000

Коректор и стилист: Светла Тошева, 2020

Допълнителна коректура и обработка: Калин М. Ненов, 2020

Художник на корицата: Людмил Веселинов, 2000, 2020

Хартиено оформление и дизайн: Атанас П. Славов, 2020

Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2020

Второ хартиено издание: фондация „Човешката библиотека“, 2020

Първо електронно издание: фондация „Човешката библиотека“, 2020

Настояща версия: 2020-10-06

За да ви изпратим книгата (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

Както всички наши електронни издания, файлът е без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 5 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Хартиеното издание вече е факт и също може да си го поръчате от нас. Приятелската му цена е 12 лв., а коричната – 18.

Както винаги, ще се радваме на вашите отзиви. Те – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“ Споделете ги тук, или във форума, или на мейла горе.

Вместо заключителни думи ви оставяме с още няколко откъса от романа.

Апокрифът за влизането в света и неговото откриване

…

Прислоних се при петте големи камъка на левия бряг на Искъра. Камък да ми е възглавето, а пък тревица храната. И така поминувах в молитви и бдение. Исках да се пречистя, преди пак да ида да проповядвам сред людете и да търся истината за себе си и за Бога.

И както се молех непрестанно, при мен почнаха да идват пастирчета от цялата Курилска мера, а и от съседните села. Присядаха покрай стадата си и попиваха жадно Словото.

А мълвата за мен достигна и до възрастните селяни, ала от това нищо човеколюбиво не се случи.

Една сутрин, както се молех край камъните, ме заградиха от всички страни десетина свирепи шопи, в бели носии и овчи кожуси връз голи гърди:

– Те ти ли си бил дивио поп, леле-мале, мека ти глава?! – попита застрашително водачът им, който бе едър като мечок.

– Леле, бате, он ни краднал от млекото, ега го скаса беса, он ги е успивал децата, та да крадне от назе! – ритна ядно друг от шопите една малка кратунка, в която децата ми бяха оставили десетина глътки козе мляко.

– А върви съга, напрек и нагоречка, каде село, там че те питаме, там че те тепаме, на майкя ти у газа че те увираме! – рече мечкоподобният и ме подкараха като див звяр към Курило.

Пак ли тази простотия, Господи, тази тъма египетска, тази неизтребима злоба? Кога ще отвъргнеш горчивата чаша от стадото си?! Можех на пух и прах да ги стрия, но в главите им дървени можех ли Вярата и милосърдието да вкарам?

На мегдана в Курило се бе събрало мало и голямо, сякаш сватба щеше да става. Голямо село, хубаво, а нито църква, нито поп имаха.

Обградиха ме отвсякъде, а мечкоподобният започна да ги насъсква:

– Те го тоя, дето ужким е поп, а ви подяда стоката и успива децата, да му даят све. От вази, от устата ви да крадне! Кой е най сиромах, пръв да почне да го тепе…

Надигнаха се мъжищата и сграбиха шопските си сопи, та да ме попилеят по нашенски. Ала тогава се вдигна страховит детски писък от вси страни. И милите ми пастирчета, дечицата Божии, всичките до едно се промушиха през бялата тълпа и се накачулиха по мен като жив щит.

– Бегай да бегаме, отче Йоане, оти тука че ти е гробо! – пискаха жаловито гласчетата им.

И аз, какво да правя, вместо отново кръвник да ставам, търтих да бягам с тях към Искъра.

И цялото село ни гонеше, щото така си мисли народът, когато някой бяга, значи е виновен и най-малкото един здрав пердах му се полага.

…

Рилският апокриф

…

Още като дете тръпнех, щом зърнех чукарите на приоблачната ѝ грамада. Ах, толкова велика е Рила планина, че дори народът го беше страх да пее песни за нея, та камо ли някой да припари в страховитите ѝ усои!

Докато човешките страсти ме бишкаха по цялата ни огромна Родина, сънувал съм нощем и Струма, и върхарите на Руен, и Витоша, въздигнала се над Средец. Но Рила, ах, Рила, никога не съм я сънувал!

Щом голямото е извънмерно голямо, човекът престава да мисли, че може да го обладава и да се съизмерва с него. Докато самият човек не порасне достатъчно.

Аз обаче не просто бях пораснал, аз бях готов да стигна до края, заради Истината.

Каквато и да е тя.

Затова хора не ми трябваха, напук на всичките Свети Отци и Първоучители на Светата църква. Те всичките ужким бяха се отрекли от земното, а пък все наставления за хората оставяха, как да живеят праведно и какво да правят и не правят.

Тази е най-сладката лъст и най-дяволското изкушение, да бъдеш духовен наставник над другите. И да им бъркаш в душите, да ги въртиш и месиш по волята си, без страха на оръжието, а само със силата на мисълта.

Ала на мен и това криво огледало не ми трябваше.

Сега, българино Оване, грешнико Иване, християнино Йоане, сам в душата си ще гледаш и тя няма да ти е огледало, нито криво, нито право. Защото в лоното на мрака няма светлина, ако ти сам не си я въздадеш.

Ако можех да стана наставник на себе си, то тогава бих бил достоен да бъда Учител на другите.

…

Под нас бе страховитата бездна на Въртоп и колкото повече доближавахме края на земната твърд, толкова по-яростно стискаше десницата ми Лука. На метър от ръба го пуснах и той веднага клекна в детски ужас, защото пропастта теглеше към себе си.

– Страх ли те е, синко?

– Страх ме е, отче!

– Страх те е заради това, което виждаш с очите си, а сега още повече ли те е страх? – рекох аз и стъпих с босите си пети на самия ръб, а пръстите и половината от стъпалата ми висяха вече над нищото.

– Недей, недей, отче Йоане, ще ми се пръсне сърцето! – пищеше юношата.

А аз се обърнах с лице към него и с гръб към бездната и стъпих този път на ръба само с върха на пръстите си.

– Значи те е страх от това, което виждаш, а не те беше страх, когато искаше да се скопиш?

– Ох, нищо не знам вече, нищичко, само се махни оттам, отче мой, миличък!

Но аз не се махнах, а вдигнах тоягата високо над главата си с две ръце и започнах да се огъвам назад през кръста, докато небето изчезна от погледа ми. Докато бездната на Въртоп стана небе за очите ми, а тоягата подпъхнах под петите си. Мислех да постоя така до мръкване, в дълбоко самовглъбение и отречение, но Лука, когото вече не виждах, налетя като вихрушка. Сграбчи ме през кръста и двамата се изтъркаляхме на кълбо върху топлата скала, а не в ада на пропастта.

– Защо го направи, нали те беше страх, синко, страх те беше дори да припариш до ръба?

– Нищо не усетих, отче, страхът да не те загубя победи моя страх…

– Ето, ако така възприемаш и Страха Божий, то тогава ще можеш да надвиеш Сатаната, дори в сънищата си!

– Кой те е научил на това, отче, та то никъде не е писано в Светите книги?

– Когато бях царски хранен човек, така в саракта се упражняваха джамачиите. Диценг ни караше да стърчим по зъберите на Преславския пирг1, да провираме лъковете през краката си и така да уцелваме хвърлено във въздуха кокоше яйце. И още много други неща ни учеха там старите джамачии, но стократно повече знаеха колобрите на Тангра, в които още е жив Духът на Праотечеството.

– А всичко това не е ли езическо и скверно, отче Йоане?

– Езическо е, синко, но не е скверно и грешно, щом може да помага на Христовата вяра. Та нали в Божиите заповеди е казано: почитай майка си и баща си, за да си добре на този свят. И какво, ние да се откажем от предците си ли, които са били Учители на света още преди да процъфти Христовата вяра!

„Изгревът на следващото 2020“: резултати

Приятели (:

До 15 юли тази година приемахме разкази за третия конкурс „Изгревът на следващото“, организиран от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Фентъзи ЛАРП Център, Фантастика и бъдеще и Човешката библиотека. Получихме близо 60 текста. Чете ги жури в състав: Валентин Д. Иванов, Виктория Димитрова, Десислава Сивилова, Димитър Стефанов, Елена Павлова, Калин М. Ненов, Кристиана Петрова, Мария Велчева, Николай Генов и Рени Янкова. И дойде време да обявим резултатите.

 

(Всички текстове надолу са изброени в реда на пристигането им.)

Трите награди от 200 лева присъждаме на:

„Към недрата“ – Мария Вълчева
„По спиралата на времето“ – Антон Меляков
„Пришълци“ – Николай Теллалов

В алманаха „ФантАstika 2021“ освен трите наградени разказа ще помолим за разрешение да публикуваме и:

„Вечният Вавилон“ – Красимира Стоева
„Астрално пътешествие“ – Таня Георгиева
„Аз мога да съм всеки“ – Виктория Баръмова
„Абеона“ – Атанас Киров

Индивидуалните членове на журито връчват и следните специални отличия:

Валентин Д. Иванов – на „Разказвачка на приказки“ от Ценка Кучева
Десислава Сивилова и Димитър Стефанов – на „Астрално пътешествие“ от Таня Георгиева
Калин М. Ненов – на „Марокът“ от Елена Петрова
Мария Велчева и Рени Янкова – на „Пеперуди“ от Николай Петков
Николай Генов – на „Аз мога да съм всеки“ от Виктория Баръмова

Каним Ценка, Таня, Елена, Николай и Виктория да си изберат по три заглавия от електронните издания на Човешката библиотека.

Честито на отличените – и много вдъхновение на всички! През последните месеци повече от всякога има(х)ме нужда от позитивен поглед – към Ставащото и към Следващото.

Конкретното Следващо, което уточняваме в момента ние, е мястото и датата на награждаването. Веднага щом ги знаем, ще ви поканим на един общ празник. Да се запознаем, да обменим препоръки и наблюдения, да поговорим за какви бъдещета мечтаем и как виждаме пътя дотам…

В коментарите долу даваме думата на всеки член от журито, който желае да сподели лични впечатления.

БъДейте,

Кал и Дес, участници в журито

В подготовка за „Аз, грешният Иван“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото ни заглавие ще бъде „Аз, грешният Иван“ от Николай Светлев – второ допълнено издание.

До 3 октомври подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Хартиеното издание вече е факт и може да си го поръчате от нас. Приятелската му цена е 12 лв., а коричната – 18.

По-долу ви предлагаме откъс от романа.

Апокрифът за тайната на Златния камък

…

– Чу ли го, Оване, чу ли го? – изкряска соколът.

– Чух го, дядо Темар, чух го! Докато съм жив, само това ще чувам и няма да ме спре ни съблазънта човешка, ни злато и сребро, ни силите на Горната и Долната земя, ни гневът на властващите, ни лукавството на подлите. И тук аз, християнинът, за пръв и последен път се кълна в Тангра, че ще постигна онова, което обещах на каменния ни Баща!

– Сега мога да си ида, мъниче Оване, отивам си завинаги, споменавай ме с добро, юначе! Не забравяй старата, но крепи и новата вяра и ще пребъдеш във вечните векове, единствени синко мой духовни! – писукаше с все по-отслабващ глас соколът и накрая разпери в последно усилие криле, скочи от главата на Баян Магесника и падна безпомощно в снега пред нозете ми.

А снегът започна да дими и да се изпарява. И плътта на сокола изчезна чудодейно, а на нейно място остана да грее с чернотата си небесният белег на българите:

ıYı

– Знакът на Тангра, Знакът на Тангра, Знакът на Тангра! – ревнаха в един глас колобрите и седем пъти се поклониха на слънцето.

– Този път няма да се върне под никакъв образ – Всевиждащият и Вездесъщият го прибра при себе си; ако ти е мъчно, плачи за дядо си Темар, Оване, ние няма да те гледаме – рече накрая Баян Магесникът и заедно с колобрите ми обърна гръб.

Но сухи бяха очите ми за дядо Темар. Може би защото такава е човешката порода – комуто си сторил несправедливо зло, не можеш да го преглътнеш, дори и да видиш, че той ти е правил добро. Пък даже това да е пред грозния лик на смъртта. Ето сега, когато от черния мой ангел-пазител Темар остана само един отпечатък в снега, не можех да изпитам жал към него. И напук на всичките ми християнски всемирни любови, все повече се ожесточавах и гневът клокочеше в сърцето ми.

Защо така си устроил този свят, Господи, че човекът не може да познае враговете си? Не може да приласкае с необятно сърце приятелите си. Не знае кой ще плаче над гроба му с очите на истинската скръб и кой ще се подсмива със сатанинско черно задоволство.

Дядо Темар си отиде с моето име на уста, макар и гадина хвърковата, но ме е обичал от бездънното си сърце. Защото кой в предсмъртния си час няма да е блажен да бъде сред най-близките си същества, а аз, аз, несретният, с какво му се отплатих?

И легнах втори път по очи в снега под свещените скали и завих отново. Заплаках като диво животно, но не за прекрасния дядо Темар плачех, а за собствената си юродива и грешна душа. За себе си виех и се гърчех в мъките на неполученото покаяние, което вече нямаше от кого да поискам.

– Стани, стани, Оване, с всеки мъж веднъж в живота се случва това, стани, синко, трябва да те отведа при княза! – прегърна ме Баян Магесникът.

И аз усетих, че той не беше сега Кана Боила колобър, а човек, дето изпитва състрадание към човека.

Чак на следващия ден пристигнахме в Преслав, защото яздехме бавно не заради преспите, а заради слабостта ми. Когато зърнахме манастира в Патлейна, трепна сърцето ми и потегли натам, но Баян поклати глава и каза:

– Наредено ми е първо при Диценг да те заведа, да се облечеш в пълната бойна одежда, а след това веднага при княза, пък после каквото искаш ще правиш. Но като те гледам, едвам се държиш на коня, как ще се явиш пред нозете на владетеля? Мислех да ти го дам накрая на раздяла, но ще го сторя сега. – И той бръкна в пазвата си и извади кристално шишенце с форма на дракон. – Това е последният дар на дядо Темар за теб. Вътре има осем капки от Златното вино на българите. Ако човек изпие само една капка – всяка болест или слабост отминава, изпие ли седем наведнъж – безсмъртен става, но не и за насилствената смърт. Сега ще изпиеш една капка, а останалите седем – каквото искаш ги прави, твои са си…

Сторих каквото ми нареди, и пак чудната сила нахлу в мен, сякаш от Бога пратена. Скрих безценното шишенце и не се сдържах да запитам:

– Кана Боила колобре Баяне, защо самият дядо Темар не е изпил капките от Златното вино и сега щеше да е между нас?

– Ех, Оване, млад си още, синко, та не можеш да си представиш какво страшно проклятие и тегоба може да бъде безсмъртието телесно!

– А ти самият безсмъртен ли си?

– Не съм, Оване, и няма да бъда – такъв като мен, дето бърка в човешките души, не бива да се чувства безнаказан…

И той дума не промълви повече. И това бе най-великият последен урок, който научих, преди аз самият да стана Учител на стадото си.

„Аз, грешният Иван“: хартиено издание и подготовка за електронното (Малкото четене)

Приятели (:

Представяме ви новото ни заглавие:

„Аз, грешният Иван“ – Николай Светлев

второ допълнено издание

До 3 октомври подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Хартиеното издание вече е факт и може да си го поръчате от нас. Приятелската му цена е 12 лв., а коричната – 18.

По-долу ви предлагаме откъс от романа.

Апокрифът за влизането в света и неговото откриване

…

– Дай ми Златния камък, Кана Субиги! – протегна към него Баян Магесникът треперещи от вълнение ръце.

Симеон бръкна в пазвата си и извади проклетата златна топка, която обърна живота ми наопаки. И тогава за пръв път я видях в кървавите отблясъци на обредния огън. Тя висеше във въздуха и се въртеше чудодейно и с равна скорост между дланите на колобъра.

– Какво виждаш между ръцете ми, Оване? – бе неговият въпрос.

– Кръгло парче злато, незнайни… – отвърнах аз.

– Не, Оване, това е златният образ на нашата Земя, такава, каквато се вижда от дълбините на небесата…

– Че тя земята е плоска, а не кръгла! – не се сдържах аз.

– Иди тогава горе и я виж сам с очите си! – прошепна вдъхновено върховният колобър.

И внезапно огън неземен избухна от окото на сокола върху главата му.

И тялото ми остана в недрата на свещената скала Мадара, а взорът ми, не, очите ми литнаха на възбог! И първо видях като птица отгоре бялото каменисто плато и човешките градежи, които приличаха на черупки сред мощта на естеството и стихиите. После и те се изгубиха в неразличима мозайка, виждаше се само златното на нивята и зеленото на горите. Но този полет нагоре нямаше край.

Надигаше се взорът ми още по-нависоко и Земята вече не бе равна пита, а огънато от Божията ръка разноцветно гумно. А и въздухът също се виждаше като синьо сияние по изкривения хоризонт.

Ала щом влязох във вечния мрак, тя, родната, изскочи пред мен цялата. И наистина бе като едно огромно кълбо, което се крепеше в нищото на Мрака и Хаоса. И светеше с животворна бледосиня светлина. И това го виждах с очите си, и бе истинското Божие или Сатаново творение, а не онези дивотии, дето ги разправяше поп Драган, или онова, което проповядваха многоучените мъже в Преслав.

Защо, Господи, въвеждаш стадото си в заблуждение?! Или му оставяш то самичко да мине по пътищата на заблудата и да погине или оцелее без твоята намеса.

И щом цялата Земя стана пред взора ми толкова голяма, колкото мъжки юмрук, тя удивително заприлича по форма и очертания на Златния камък, който бе долу някъде в дълбините на Мадарската скала.

– Повярва ли сега, Оване? – попита великият Баян.

– Повярвах, незнайни…

– Погледни сега внимателно Златния камък, виждаш ли по него някъде да блести искрица колкото върха на игла?

– Виждам, незнайни!

– Наричай ме Баян, Оване! Тази искрица, която виждаш, е мястото по лицето на Земята, дето сега сме ние и нашият Златен камък. Трябва да видиш още шест искрици и да ни ги покажеш къде са. Гледай хубаво!

– Не виждам други искрици, Баяне, не виждам! – отвърнах аз и това бе истина.

– Как така не вижда, това не е истина, има ги и другите шест Златни камъка. Тежко ти и горко, кана боила колобре Баяне, ако нещо и тук си сбъркал! – хокаше ги в страшен гняв Симеон, а аз се правех, че нито го виждам, нито го чувам.

Тогава соколът на главата на Баян проговори с човешки глас и каза:

– Кана Субиги Симеоне, не се гневи, ние владеем всичките тайнства, но пак не виждаме искриците, дори и тази, която я видя Ован. Сега само той в целия свят го може, познавам го от дете и когато бях още в човешки облик, усещах, че в него се бият силите на небесните чертози. Остави ни да избистрим неговия взор. И той ще открие останалите шест камъка. И нека Тангра ни закриля, защото това никога не е било!

– Бистрете му взора както си знаете, но аз оттук няма да мръдна. И ако до три дни не постигнете желаното – прощавайте се с главите си, пък били те човешки, соколови, змийски или кучешки! – отсече той.

После приседна със зловещо изражение да чака развръзката на тази мистерия.

Ах, как ми бистреха взора проклетите магьосници! Печаха ме на живия си огън, пробождаха ме с шишове от планински кристал, източваха ми през носа цялата кръв във ведро от чисто сребро. Пускаха някакви билки и гърмящи прахове в нея и след това отново ми я вливаха през вените на врата с помощта на бодил от морско свинче. И аз оставах жив, напук на цялото човешко битие. А Симеон наблюдаваше безмълвен тези мракобеснически действия и окото му не мигваше. Така ли ме обичаше нашият прекрасен княз, когото толкова време мислех за единствения ми приятел? Нищо че не се престраших да му го кажа.

Но най-накрая и той скочи ужасèн, когато видя как Баян взе криво стоманено длето, опря го в тила ми и посегна да удари с огромен чук от жълт кремък.

– Какво правиш бе, дивако, ще убиеш моя хранен човек Иван?!

– Няма да умре той, Кана Субиги! Но това е последният начин да имаш своята мечта. Сега ще извадя част от мозъка му и ще сложа на нейно място Златния камък. И тогава той ще вижда искриците не с очите си, а с вътрешния си взор!

– А после?

– Като ти каже това, дето искаш да знаеш, ще трябва да извадя Златния камък от главата му и Ован може да умре наистина. Но може и да оцелее и да бъде юродив нещастник до края на живота си. А пък може и да си остане като хората. Никой досега не е правил туй, което ние правим, затова ти решавай!

И той, князът и ученият, философът и езичникът, човекът и звярът реши и се отрече от мен като Петър от Христа, но петлите на предателството никъде не кукуригаха.

Аз не усетих никаква болка, когато разцепиха черепа ми на същото място, дето ме бе фраснал поръчаният от Симеон и колобрите му византийски меч. Но когато влизаше и се наместваше в мозъка ми, Златният камък имаше топлината на човешка плът. И аз започнах постепенно да изпитвам неземно блаженство, сякаш той наистина бе Божествено творение!

Изгуби се мъжкото начало в мен и се смеси с женското, а човешкото с животинското, мъртвото с живото. И всяка частица от мен стана златна и мислеща с друг някакъв особен разум – хладният нечовешки разум на Създателя. Но дали това бе моят Бог, Исус Избавителя, аз не знаех. Защото Той не се обаждаше и ме бе оставил на мене си, какъвто и да бях в този миг.

И лъчистият ми взор литна по единосъщата с мен Златна Земя. И вече виждах искриците на останалите шест Златни камъка. Но това не бяха искрици, а безумни страховити светкавици, които изтичаха от земята, а не от небето.

– Виждаш ли искриците, Оване?! – чувах като от преизподнята гласа на Баян Магесника.

– Виждам светкавици неземни! – отвърна тялото ми, а взорът ми се носеше по безкрайността на тази огромна и изумителна наша Земя.

– Къде е най-близката светкавица, Оване?!

– През три планини и през морето на юг от Гърция, в една гореща пустиня, където има огромни каменни островърхи грамади, построени от човешка ръка, и великанска статуя на лъв с човешко лице.

– Това трябва да е в Египет при пирамидите, Кана Субиги! При богопроклетия Халид Ал Махди!

– Къде е следващата светкавица, Оване?

– На изток, дето Каспийското море и великата планина Кавказ се срещат.

– Там са нашите братя, балкарите, но те сега са под персийско иго и трябва да потекат реки от кръв, за да го взема! – изпъшка Симеон.

– А по-нататък има ли друга, Оване?

– Има още пò на Изток, при най-високите планини на света!

– Господи, това е северно от Индия, а дотам е стигал единствено Александър Велики! – проплака в отчаяние князът.

– И какво виждаш още, Оване? – попита гласът на колобъра.

– Виждам още три светкавици, но са на обратната страна на Земята. Първата извира на едно място в планинска долина между два безкрайни океана, а наоколо има пак грамадни каменни постройки като при първата в пустинята, но върховете им са пресечени. Втората е много пò на юг в една огромна планина в непознат за нас континент. Третата извира от дъното на океана, който е между този континент и познатите ни предели на света, но тя е най-слаба.

– Край, край, Господи, защо ме отритваш така, нима мога да се превърна на птица небесна или риба безмълвна, за да стигна и прибера наследството на предците си? И как си разпръснал нашето семе да расте в нивите на всички земи, та да не мога да го събера в един сноп… – продължаваше горко да нарежда князът.

И в този миг, чисто по човешки, ми стана жал за него. С моя помощ пред очите му се сгромолясваше безумната мечта за една Световна империя, на която той да бъде добрият и злият господар. А може би действително мечтаеше да събере в един несломим сноп разпръснатите в необята арии от българското коляно, както някога бе завещал Кана Субиги Кубрат. Но всичко това се превръщаше в непостижим и кошмарен блян. Защото силите на човека, пък бил той и велик владетел, не можеха да бъдат равни на силите Божии. Ах, Симеоне, Симеоне, каква ли буря бушува сега в лудата ти глава? Какви ли диви мъки терзаят безстрашното ти сърце? Дали пак няма да призовеш българските синове под обгърнатия в слава скиптър на царството и да потеглиш с огън и меч към Египет, към Колхида или към приказната Индия? А може би ще повелиш да построят все пак величествени кораби с платна като планини и ще заплуваш през ревящите морета и океани на Запад към неоткрития Нов свят. За да събереш като квачка всичките седем златни яйца в полога си.

Гледах прекрасното му лице и ми ставаше вече страшно, а не жал, защото той не искаше да се откаже от безумието на бляна. И премисляше трескаво дори невъзможните за човека неща. Накрая въздъхна и попита:

– Кана боила колобре Баяне, може ли така да сториш, че човек да живее под водата и да се спусне на огромни дълбини, там, дето и рибите не достигат?

А отговорът бе такъв, че отново ми секна дъха:

– Можело е, Кана Субиги! Преди Всемирния потоп, който е настанал единадесет хиляди години от наши дни назад, хората са имали летящи колесници, теглени от силата на вечен огън. Имали са и изкуствени риби от стомана, хилядократно по-твърда от нашата, с които са стигали в корема им до дъната на най-дълбоките океани. Но всичко това вече е изгубено след тържеството на Божия гняв. Не можеш да стигнеш до седмия Златен камък, който е потънал заедно с великата земя Атлан. Ной е имал в ковчега си само шест Златни камъка и толкова е завещал на своя внук и нашия прародител Зиези. И понеже Зиези го е било много страх някой злонамерен да не придобие отново велика власт над Царството земно и да последва нов Потоп или Огън небесен като Божие наказание, пръснал камъните сред синовете си. А на седмия, най-малкия, оставил вярата в Тангра, за да бъде първият ни Кана боила колобър. И така до ден днешен никой не може да открие Трите велики елмаза на знанието, в които е събрана всичката сила на света. Не ми се сърди, Кана Субиги, но и ти не можеш да сториш това.

– Защо, Баяне, та аз мога да бъда добър и благ и да дарувам народите с безмерна земна благодат?

– Може и така да е, но и ти не си вечен. А тези, които идат след тебе, дали ще са добри и благи? Може би след хиляди години, когато човеците надмогнат силата на стомаха си, ще дойде Върховното време и Знанието няма да бъде унищожително оръжие, а сечиво за добротворни чудеса. Но тогава и сами Трите велики елмаза ще възсияят, без някой да ги насилва…

Мексико, долината Оаксака.

Андите, близо до Мачу Пикчу.

Потъналата Атлантида.

В подготовка за „Аз, грешният Иван“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото ни заглавие ще бъде „Аз, грешният Иван“ от Николай Светлев – второ допълнено издание.

До 3 октомври подготвяме електронното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

Хартиеното издание вече е в печатницата и го очакваме всеки момент.

По-долу ви предлагаме откъси от романа.

Апокрифът за тайната на Златния камък

Още от невръстно сополиво хлапе усещах обаче, че не съм като останалите и не мога да спасявам като тях само тялото си. Те също го усещаха и като ме виждаха такъв замаян и отнесен, страняха от мен и ми се подиграваха. А понякога ме замеряха с камъни, дюдюкаха и крещяха обиди подире ми.

И на мен ми ставаше много тежко, но душата ми устояваше и устискваше по български, и не ми даваше да заплача. Дори когато вечер мама ме утешаваше скришом от татко и ми шепнеше да се уповавам на Бога, който всекиму ще въздаде заслуженото.

А какво можеше така да настървява връстниците ми срещу мен, като аз само исках да знам защо? Защо расте тревата, защо водата тече отгоре надолу, а пък се вдига после в облаците, защо се раждат хората и защо умират?

Но в Скрино имаше само двама човека, с които можех да говоря по тези въпроси. За жалост, те пък не се понасяха помежду си.

Единият бе селският поп Драган, който пиеше вино като триглав змей, но понеже пасях и неговия добитък, ме изучи криво-ляво да сричам и пиша на новата ни азбука. И макар да бях невръстен, ставаше ми страшно понякога, като проумявах каква велика сила е скрита в писанията Божии.

Същите страшни тръпки ме побиваха, когато се срещах и с другия – едноокия езически колобър дядо Темар, който живееше вдън джендемите страховити, в една ужасяваща пещера. За него говореха, че може да се превръща във вълк, да лети като сокол и да пълзи като змия. Но пред мен никога не бе правил нищо такова, само ме гледаше с огненото си око и когато отговаряше на въпросите ми, не мърдаше устни, а аз всичко чувах. Един ден не се сдържах и го запитах:

– Кажи ми, дядо Темаре, защо ти не си като другите хора, а имаш само едно око по средата на челото?!

– Ех, мъниче Оване, нима и ти си като другите хора, дето гледат, а не виждат?! Та аз имам седемдесет и седем очи! – отвърна той и аз чудодейно се озовах в яките му ръчища на една педя от чудовищното му лице.

– Гледай, гледай сега в окото ми и какво виждаш?

Виждах лудите дълбини на света как бляскаха в седемдесет и седем рубинови зеници, събрани в една. Неземна сила струеше от тях и напираше да ме помете в ада на езичеството.

– Не зови напразно Неговото име, защото и аз съм Негово творение, както си и ти, мъниче, защото Бог е един! – И това го каза не благочестив християнски свещеник, а изродът човешки Темар, отритнатият от света колобър на Тангра.

После той ме пусна от ръцете си, също без да усетя, а от пещерата тозчас изпълзя огромният смок Варен, следван от черния вълк Куртю, който беше едър колкото магаре.

Знаех какво трябва да направя, защото го бях сторвал десетки пъти. Яхнах могъщия врат на Куртю, Варен се уви около тялото му и с три скока само се озовахме в долчината, дето пладнуваше кравето стадо на половината Скрино.

И от висините като камък падна соколът Догу, който вардеше кравите, докато аз говорех с Темар.

След това смокът Варен изсука всичкото мляко от виметата на дванадесетте крави на попа Драган – изду се като беломорски мях. През това време Куртю виеше първобитната си вълча песен, а Догу му пригласяше с пронизителните писъци на предвкусваната радост.

Защото те не бяха обикновени животни, както не бе обикновен и господарят им. Те всичките се хранеха само с мляко и през зимата гладуваха по четири месеца, без да умрат.

Когато смокът Варен допълзеше горе до пещерата, увиваше се гальовно около Темар и първом нему вливаше с раздвоения си език тънка бяла струйка в ощърбавялата уста, а после го правеше и с останалите.

Тази своя храна споделяха по братски, като най-малко оставаше за сокола Догу, който бе най-дребен.

И винаги пиеха млякото на попа Драган, а другите крави не закачаха и за мен това бе магия някаква. Как така Христос Вседържителя не види, че неговото мляко отива в гърлата на гнусните твари и еретика неверен.

Привечер, когато връщах стадото към село, кой знае как виметата на поп Драгановите крави бяха по-напращели от тези на другите добичета. И аз пак се чудех на тая нова магия – как старият ни български бог Тангра дава, ей така, своето мляко на челядта на Христовия служител?!

…

Най-радостните мигове от юношеството ми бяха с добичетата безсловесни и с Яна, която неведомо откъде цъфна в пещерата на дядо Темар, когато бях на десет години.

О, Яна, Яна, Яна!

От теб разбрах величието на човешката душа, когато тя е озарена от силата на любовта. Не онази любов към благия Христос и всемогъщия Бог Вседържител с техния Свети Дух, а любовта между грешните човеци.

Вие как си мислите, чедца мои, че дори да е на десет години, не може човек да хлътне безпаметно в бездната на любовта и да стори в нейно име невиждани чудеса? Пред които помръква примерът на древните герои…

Вярвайте, това става и във вашите времена, както ставаше, когато аз бях дете. Както е било, откакто свят светува. Защото човешката любов и саможертва в името на любимия Човек е най-правият път към лоното на Бога и живота вечен.

А първия път, когато видях Яна в греховните времена на моето детство, тя бе гола-голеничка като диво животно. И се плацикаше сам-самичка в един бисерен вир на синьоструйната Струма. Смееше се с пълно гърло от радост, бронзовото ѝ телце се рееше като мряна рибка из кристалните води, а косата ѝ приличаше на мокра златна коприна.

Аз я гледах скришом, затаил дъх зад крайбрежния шубрак, и усещах, че присъствам на някакво страховито тайнство. Защото за пръв път в живота си виждах голо момиче и всичко бе толкова хубаво. Краката ми бяха омекнали, сърцето ми биеше, сякаш бях качил с тичане целия Руен. А очите ми бяха заковани в прекрасните очертания на незнайното самодивче.

Но и Бог гледаше отгоре и ми повеляваше да не се крия така в грях. Трябваше да събера всичката си прехвалена смелост, за да се изправя в цял ръст и да не се поддавам повече на скритото изкушение.

А тя, като ме съзря, нито писна, нито хукна да бяга, само се изправи в топлата августовска река и попита чисто по детски:

– Ти кой си, малки юначе?!

Аз стоях като треснат от гръм, защото без срам и свян, а с невинност Божия тя се приближаваше към мен и миг преди да хвана протегнатата ѝ ръка, успях да смотолевя някак:

– Амчи, аз съм Иван Говедарчето от Скрино, паса кравите… тук… тъдява…

– Колко си смешен и целият си вир-вода от пот… – изкиска се тя.

А то потта ми бе от срам и неловкост и всичко онова, което омайваше главата ми преди малко, се бе изпарило. И бях глътнал и ума, и дума.

Аз, безстрашният, непобедим воин.

– А аз се казвам Яна, ела, де, влез да се изкъпеш и ти! – Тя вече ме дърпаше към водата, а пък на мен ми се щеше направо да се удавя.

– Ама теб не те ли е страх да се цамбуркаш сама така тука?! – най-искрено се облещих. – А от мен поне не те ли е страх?

– От теб ли да ме е страх, че ти целият трепериш, брей, как го измисли! А и аз не съм сама тука, само да свирна, голям зор ще видиш…

Тук вече аз се ядосах и на нея, и дваж повече на себе си и рекох:

– Свирни, де, само преди това гледай да не те напляскам по голото дупе!

А тя се усмихна лукаво и взе че свирна.

Тутакси иззад близката скала изскочи със страховит вой огромният черен Куртю и ако някой друг бе на мое място, сигурно щеше да се насере от страх, но аз въздъхнах с облекчение.

– Куртю, Куртю, ела насам, батьовата! – викнах колкото ми глас държи, и безстрашното чудовище на Темар прецапа вира и ме близна ласкаво по бузата.

– Ей, ти да не си Ован, дето дава на дядо Темар мляко? – погледна ме с възхищение Яна.

– Нали ти казах, че съм Иван Говедаря, само дядо Темар ми вика Ован, както е по старите ни обичаи.

– И аз ще ти казвам Ован, така пò ми харесва…

– Ти да не би да си езичница?

– И като съм езичница, какво, нали всичко си имам! – фръцна се тя, както си беше гола-голеничка, и на мен очите ми отново се превъртяха навътре. – Хайде, събличай се, християнино, и ела да си играем във водата…

– Срам ме е… – заопъвах се аз, но много ми се искаше да цамбурна във вира, толкова беше жежко.

– И от какво да те е срам, че имаш пишка ли? То и Куртю има, и магарето има, и биковете имат, пък не ги е срам…

Тогава се сетих за онази история за Адам и Ева в Рая, преди грехопадението, когато не ги било срам да ходят голи. И всичките ми християнски терзания тупнаха на брега на Струма, заедно с конопените ми гащи.

А водата бе ласкава, като милувката на мама, като блажено послание от Божиите уста, като предчувствие за вечна благодат.

Ах, така се плискахме и гмуркахме двамата, така се щипехме и гъделичкахме, че щяхме да се изподавим от смях. И всичко се бе отдалечило и стопило. И аз не бях момче, а тя не бе момиче, а моите нещастни крави кой знае къде вълците ги ядяха.

Най-накрая, когато устните ни вече бяха сини от студ и пръстите на ръцете и краката ни се бяха сбабичосали от водата, припълзяхме като два гущера на припек върху отсрещната топла скала.

– Олеле, Оване, гладна съм като вълк, от три дни съм при дядо Темар, но той нищичко не кусва, а и добичетата му нищо не ядат, та аз само малини и боровинки нагъвам…

Слава Богу, помислих си, добре, че поне тя не пие мляко от устата на смока Варен. И без да кажа ни дума, прецапах отново реката, взех си дрехите и торбичката и потеглих назад до скалата.

А Яна се бе вече облякла в дълга власена риза и седеше, прегърнала колената си. Куртю бе проснал огромната си глава до нея и примигваше сънливо.

Бръкнах в торбичката, извадих комата ръжен хляб и бучката сирене и ги подадох на Яна:

– Нà, яж, аз през това време ще се облека.

– Така си по-хубав, Оване, само дето пишката ти е много смешна.

– И на мен твоята ми се видя много смешна…

И двамата се разсмяхме от все сърце, както могат да се смеят само децата.

А тя разчупи надве хляба и сиренето и нищо по-вкусно в живота си не бях ял.

– А ти каква си на дядо Темар? – попитах все пак аз, след като се заситихме.

– Амиии… внучка съм му…

– Че той никога не е имал ни жена, ни синове, ни дъщери, как така си му внучка?

– Мен реката ми е майка, а скалата – баща, огънят ми е братец, а сърната – сестра, а оттук насетне и ти ще бъдеш мой, Оване! – нареждаше Яна.

И аз много се зачудих как ще бъда неин, като съм мамин и татков, и на Христа посветен. А тя сякаш четеше мислите ми и отвърна:

– Ако сега из гората изскочи някой звяр или човек и иска да ме грабне вдън гори тилилейски, ти какво ще направиш?

А аз мигом се огледах за сопата, ала я бях оставил на отсрещния бряг. Но усетих как силата Божия затрептя в мен като тетивата на смъртоносен лък, и ревнах колкото ми глас държи:

– Елате, де, с тия голи ръце главите ви ще откъсна, но Яна няма да ви дааам!

А тя се превиваше от смях, като ме гледаше така гол и юнашки изпъчен. Но щом видя, че лицето ми побледнява от обида, погали ме по бузата и каза:

– Е, нали видя, че си мой, Оване… а и аз… и аз съм твоя, глупчо глупави. Ако някой иска да те обиди или да ти навреди, аз също мога да се бия за теб, нищо че съм момиче. Гледай сега и мълчи!

И тя се вторачи в отсрещния бряг на богоспасяемата Струма, където се белееше моята сопа. И с ужас видях как дървото бездиханно щръкна нагоре, сякаш бе бяла змия, със свистене прелетя блесналата река и се озова, зловещо потрепвайки, в тъничките ръце на Яна. Куртю се сепна от дрямката си и озъби страховитата си морда.

– Дръж, дръж, изяж Ована! – насъска го Яна, а аз се вкамених от потрес пред това черно предателство.

Но тя бе застанала между мен и вълка и в ръцете ѝ сопата се въртеше като белезникаво ветрило. И откъдето и да напираше към мен черното чудовище с огромните зъби, срещаше свистящата стена на нейната отбрана. Стори ми се, че тази луда битка продължава часове, и постепенно започна да ме обзема едно небесно и благодатно спокойствие. Защото за пръв път в живота някой друг се биеше заради мен. Пък било то и едно странно момиче, не от Мира сего.

– Ей, ти да не би да заспа? – сепна ме звънкият глас на Яна, когато Куртю, плувнал в бяла пяна, дойде да ме близне по бузата. – Ние така само си играем с Куртю, но нали видя какво мога.

Представих си какво ли би било, ако нещо подобно ѝ се случеше наистина. Дали аз бях най-сръчният багатур в българските предели? И коя ли е тя – царската дъщеря, омагьосана като самодива, или скръбно сираче, родено и подхвърлено в пущинаците?

Аз поне си имах мама и тати, а тя какво имаше да я крепи, кой – да я храни и приласкава? Кой да бди над нея, когато е болна, кой да ѝ шие дрешки и да ѝ сплита прекрасните коси?

И вече знаех, че аз ще ѝ бъда вместо майка и баща, вместо брат и сестра. Рамото, на което да си поплаче, когато ѝ тежи нещо, и десницата, на която да се опре. Нищо че нашите Господи бяха различни.

А пък моят Бог нали всичко вижда, нейният не вижда ли и не разбира ли?

Ето, днес не ме порази гръмът небесен на Божия гняв! Не ме изпепели огънят на яростта Му, загдето надмогнах Неговите запрети и се поддадох на човешката съблазън да ти е мило някое друго човешко същество.

Очакваме ви на: среща с ЧоБи и Елена Павлова във Варна, 21.08.

Приятели (:

Този месец освен писателската работилница в Кранево ни предстои още едно книжно събитие: среща с читателски клуб „Орбита“ във Варна.

Заповядайте на 21 август от 19 ч. на входа на Морската градина.

Ще си изберем удобно местенце на открито, ще поседнем и ще си припомним какво отличава ЧоБи от традиционните издателства. По какви критерии избираме книгите в поредицата и как им помагаме да видят бял свят. Ще може да ни разпитате за всичко: за процеса на подбор, за По-желаването, за редакцията и коректурата, предпечата и оформлението… Ако ви е любопитно, ще засегнем и болезнени теми като разгласата и разпространението.

И разбира се, ще ви разкажем и за другите си редовни инициативи: Копнежите ни за растящо творчество и конкурса „Изгревът наследващото“, с които търсим и насърчаваме млади таланти и позитивни визии за бъдещето, и за видеорубриката „Лека нощ, деца“, предназначена за най-малките читатели и слушатели. И накрая, за една от най-важните си мисии: да намерим пазар за българската литература в чужбина.

И още! Компания ще ни прави Елена Павлова, която е верен Сподвижник на ЧоБи и неизменен участник в нашите журита, но преди всичко: преводач на фантастика с дългогодишен опит, както и автор на научнофантастични, фентъзи и хорър разкази, детски романи и книги-игри… и още! За новите, старите и предстоящите си проекти ще ни сподели самата тя. Намислете си въпроси!

Ще има и книжки, ако успеем да ги превозим от София. Сега е моментът да разгледате каталога и да си харесате нещо: ще ви го донесем на крака!