Kalin M. Nenov's Blog: Човешката библиотека / The Human Library, page 3

Малкото четене: „Кръговете на дядо Манол“

Нова седмица, ново откъсче – този път от най-краткото произведение в сборника „Да опазиш Сребра невяста“ на Мирослав Моравски: разказа „Кръговете на дядо Манол“.

Вече трети ден няма и следа от Мони. Баща ми също не се е прибирал, но това за него е напълно типично. Той си има неговите по-важни неща. Даже овцете може да са му по-важни.

Кръгове… пак за кръгове ми пише онова малко лекенце, дето уж е мой син. Поне триста пъти съм му разказвал, поне десет хиляди пъти съм му забранявал…

Няма да ги търся, няма да си мръдна пръста, няма аз да вървя като улав тука из пущинака! Той си е на баща ми, негов личен пущинак. Той си го гледа и отглежда. По-мил му е от всичко друго.

Още повече пък при такава буря, дето се задава… Мразя бурите, още от… отдавна.

Знаеш ли къде гръмотевиците изпреварват светкавиците, Мони? Под възглавницата. Когато си увил главата си на калъп и нищо друго освен онзи тътен не бърка под нея. Ама какво знаете вие младите сега за онези бури, смазващи, разсипващи къщи и хамбари, пръскащи животни и хора на всички страни…

Бели петънца? Да, виждал съм ги, господинчо! Доста повече съм ги разхождал, отколкото ти някога си знаел. Знаеш ли точно те как хвърчат?

Мислиш, че овцете не могат да хвърчат? Мислиш, може би, че няма толкова силна буря, че да бутне къща?

Ама за тебе всичко е романтика и селски туризъм бе, мойто момче! Точно като наперените американчета или пък нахилените френчета, дошли да обясняват колко яко би било да си живеем на село…

Ами що не живеете, бре? Що се прибирате в компютърния си офис и жулите тенис на масата пред бара между бюрата? Щото май по-дългичкото живеене там не е като шведска маса за закуска плюс посещение на пещера, крепост и културна вечер?

Хеле пък ако видите някой истински кръг, може и да побегнете…

Ох, НЕ ИСКАМ да говоря за тези глупости! НЕ ИСКАМ да МИСЛЯ дори…

Симеоне, къде ме доведе? Да те бях зарязал да си трошиш главата тука, щом не ти пука за теб самия…

Не си пропуснал да надпишеш ракията в хладилника.

От малък обичаше да украсяваш и надписваш. Чак ме плашеше с тия „момичешки“ уклони. Не че е плашещо, де, знам, сега ще ме зачекнеш какъв съм нацист и консерва, ама аз съм си от старото, знаеш.

Навън се стъмва, а от твоите бели петънца няма и следа.

И по-добре, защото те не носят нищо. Само пустота, Симеоне.

Те са просто тъпи овце, разбираш ли? Няма никакви кръгове, няма никакви прорези и фигури в житата, в гората или в мозъка ти, разбираш ли? Това са измишльотини на хора, които са или лековерни (да не кажа „малоумни“), или искат да се възползват от малоумните и техните безсмислици…

Кръгла е чашата, кръгла е планетата. Кръгла е капката вода в безтегловност.

Ох, резлива е, пущината.

Наздраве, тате. Казах го точно като тебе.

Ей тук на терасата обичахме да сядаме и да си говорим. Ти си май първият човек, дето ми е сипвал ракия. То едно време така се възпитаваха децата. Имам един колега чех, разказваше как и при тях от малки трябва да пробват с пръстчето, че и с глътка. Как ще станат иначе юнаци.

Толкова е тъмно, макар и да е рано… но това е от облаците.

Най-мрачните облаци идват от миналото. Нали, тате?

Отивам пак да си сипя.

Малкото четене: „Грехът на русалията“

По случай втората премиера на сборника „Да опазиш Сребра невяста“ от Мирослав Моравски на 25.02, представяме ви две кратки откъсчета от второто произведение в него: пиесата „Грехът на русалията“.

С. (Върви и мърмори.) Небето е студено…

В. Кажи де, Севдале? Що рече ватафът?

Севдал свива рамене. Вървят известно време в мълчание.

В. Хайде, спри да чернееш… Нищо не се е свършило. Ей го, светът си е тука, къщите, гората, небето… Ще се найде начин.

С. Небето е студено, Видене… Много студено. Кучи студ е на небето, ще знаеш.

В. Севе, що толкоз е станало?

С. (Маха с ръка, после прикляка до храстите.) Знаеш ли що е студено небето, Видко? Щото е чуждо. Няма нищо общо с нас. (Играе си с тревата и храстите разсеяно.) Щото е далеко. Щото е другаде. Толкова далеко и другаде, че не можеш да си представиш…

В. Абе добре ли си, момче?

С. (Поглежда го.) Инак можеш и да си представиш. Можеш и още как. Знаеш ли колко е далеко небето?

Виден го гледа притеснено.

С. (Извиква.) Колкото смърт е далеко, толкова!

В. (Сграбчва го за ръката.) Севдале, не ме плаши! Кажи що стана? Дядо Мануш не може да не помогне, кажи що рече?

С. Рече да си обирам крушите, т’ва рече.

В. Що? А, не му се е говорело сигур.

С. Напротив, говорихме… Сетих се и аз кога да говоря, ама нейсе, всичко свърши.

В. Леле, разтреперих се! Чак студ ме хваща, като те слушам! Кое е свършило, бе?

С. (Мълчи.) Рече ми да не идвам повече, ако съм нямал търпение да се изуча… (Обръща се към Виден и вика.) Да съм имал търпение, чу’еш ли? Да, има нещо, дето е по-студено от небето, знам – на дядо Мануш сърцето!

~

Отнякъде излайва куче, чуват се далечни гласове. После от гората женски глас изрича:

Б. Инак си танцьор един път. Ама много хленчиш.

С. А, само ти ми липсваше.

Б. Радвам се, че ти липсвам.

С. Върви си. Никой ми не трябва вече.

Б. Що си посърнал тъй? Що ти е?

С. Нищо. Мъжки работи.

Б. Ааа, ясно, затуй мълчиш. Кат’ истински мъж – кух кат’ дънер. Как ще сподели колчав русалия тегобите си, ако не, кат’ стиска зъби и трае… (Кикоти се сама.)

С. Ей, ти пак си слухтяла. Аман от тебе, не свърши ли твойта мерудийска работа?

Б. Нищо не съм слухтяла, вие сами си изпяхте всичко. Все певци сте се извъдили.

С. Не ми е до шеги. Остави ме. Искам малко да остана сам.

Б. Ами че ти си сам, бре! Аз нали съм „магьосна сила“, забрави ли?

С. Не е смешно.

Б. Ами ако съм глас в главата ти? Ако само ти ме чуваш що изричам?

С. Женски гласове в главата си нямам. Инак и без туй само аз си се чувам…

Б. Сигурен ли си? (Изведнъж гласът се променя.) „Севдале, къде се моташ по нощите, пак ли с оня пустосник Видко, чумите да го тръшнат? Да се не знае и Павле, и ракията му…“

С. (Изправя се рязко.) Ти… що си ти, бе? Отде чак и гласа знаеш?…

Б. (Смее се.) Знам, нали съм у главата ти, как няма да знам…

С. Виж, моме, не е смешно… (Спира се.) Май дългичко си слухтяла…

Б. (Смее се силно.) Ей, благодаря, ти пък комай няма чак толкоз глупав да излезеш!

С. Ще ми кажеш ли коя си?

Б. Ако ми кажеш що си такъв посърнал.

С. (Въздъхва.) Дълга тояга е тая работа…

Б. Сигурна съм, нали си мъж.

С. А?

Б. Сигурна съм, че твойта е най-дългата…

Малкото четене: „Грехът на русалията“ от сборника „Да опазиш Сребра невяста“

По случай втората премиера на сборника на 25.02, представяме ви две кратки откъсчета от второто произведение в него: пиесата „Грехът на русалията“.

С. (Върви и мърмори.) Небето е студено…

В. Кажи де, Севдале? Що рече ватафът?

Севдал свива рамене. Вървят известно време в мълчание.

В. Хайде, спри да чернееш… Нищо не се е свършило. Ей го, светът си е тука, къщите, гората, небето… Ще се найде начин.

С. Небето е студено, Видене… Много студено. Кучи студ е на небето, ще знаеш.

В. Севе, що толкоз е станало?

С. (Маха с ръка, после прикляка до храстите.) Знаеш ли що е студено небето, Видко? Щото е чуждо. Няма нищо общо с нас. (Играе си с тревата и храстите разсеяно.) Щото е далеко. Щото е другаде. Толкова далеко и другаде, че не можеш да си представиш…

В. Абе добре ли си, момче?

С. (Поглежда го.) Инак можеш и да си представиш. Можеш и още как. Знаеш ли колко е далеко небето?

Виден го гледа притеснено.

С. (Извиква.) Колкото смърт е далеко, толкова!

В. (Сграбчва го за ръката.) Севдале, не ме плаши! Кажи що стана? Дядо Мануш не може да не помогне, кажи що рече?

С. Рече да си обирам крушите, т’ва рече.

В. Що? А, не му се е говорело сигур.

С. Напротив, говорихме… Сетих се и аз кога да говоря, ама нейсе, всичко свърши.

В. Леле, разтреперих се! Чак студ ме хваща, като те слушам! Кое е свършило, бе?

С. (Мълчи.) Рече ми да не идвам повече, ако съм нямал търпение да се изуча… (Обръща се към Виден и вика.) Да съм имал търпение, чу’еш ли? Да, има нещо, дето е по-студено от небето, знам – на дядо Мануш сърцето!

~

Отнякъде излайва куче, чуват се далечни гласове. После от гората женски глас изрича:

Б. Инак си танцьор един път. Ама много хленчиш.

С. А, само ти ми липсваше.

Б. Радвам се, че ти липсвам.

С. Върви си. Никой ми не трябва вече.

Б. Що си посърнал тъй? Що ти е?

С. Нищо. Мъжки работи.

Б. Ааа, ясно, затуй мълчиш. Кат’ истински мъж – кух кат’ дънер. Как ще сподели колчав русалия тегобите си, ако не, кат’ стиска зъби и трае… (Кикоти се сама.)

С. Ей, ти пак си слухтяла. Аман от тебе, не свърши ли твойта мерудийска работа?

Б. Нищо не съм слухтяла, вие сами си изпяхте всичко. Все певци сте се извъдили.

С. Не ми е до шеги. Остави ме. Искам малко да остана сам.

Б. Ами че ти си сам, бре! Аз нали съм „магьосна сила“, забрави ли?

С. Не е смешно.

Б. Ами ако съм глас в главата ти? Ако само ти ме чуваш що изричам?

С. Женски гласове в главата си нямам. Инак и без туй само аз си се чувам…

Б. Сигурен ли си? (Изведнъж гласът се променя.) „Севдале, къде се моташ по нощите, пак ли с оня пустосник Видко, чумите да го тръшнат? Да се не знае и Павле, и ракията му…“

С. (Изправя се рязко.) Ти… що си ти, бе? Отде чак и гласа знаеш?…

Б. (Смее се.) Знам, нали съм у главата ти, как няма да знам…

С. Виж, моме, не е смешно… (Спира се.) Май дългичко си слухтяла…

Б. (Смее се силно.) Ей, благодаря, ти пък комай няма чак толкоз глупав да излезеш!

С. Ще ми кажеш ли коя си?

Б. Ако ми кажеш що си такъв посърнал.

С. (Въздъхва.) Дълга тояга е тая работа…

Б. Сигурна съм, нали си мъж.

С. А?

Б. Сигурна съм, че твойта е най-дългата…

Малкото четене: „Да опазиш Сребра невяста“

В предвкусване на премиерата на сборника на 28.10, заповядайте откъсче от едноименната история.

Тогава червендалестият Хвърчилец ме осведомява, че всъщност задачата ни хич не е просто да свирим. Свиренето на самата сватба било за кеф и за отмора, и си било за нас, и… абе било все едно к’во щяло да е, след като всички ще са вдъхнали въздух на поне няколко дамаджани.

Той ми подава ПВЦ бутилка от „Фанта“, пълна с бистрожълта течност, после се надвесва над мен и със заговорнически тон ме уведомява, че сме щели да участваме в „най-тежката част“. Филип го гледа омаяно сякаш жив русалия е рипнал от урвата приказки да му разказва.

– Кхъ-кхъ – кашля Пейо съсредоточително. – То въпросът, кхъ… абе ключовата работа тука е… Виж, има един много, много сериозен, такъв, ключов момент… че ми тря’а такъв свирач, който да свири, докат’ пазиме булката.

Аз преглъщам.

– Значи ще свиря и преди сватбата, така ли?

– Еми да. Ей сега, като стигнем, веднага ше трябва да отидеме да я пазиме. Булката, т’ва.

– Как така да я пазиме, нали ще се жени?! От к’во ще я пазиме?!

Пейо хъката-мъката започва да ми обяснява.

Пазенето и вземането на момата било най-тежката и най-важната част от сватбата. Това на практика си било чисто крадене на булка, затуй вече ѝ викали „взета невяста“, демек била бита карта вече. Той смига и прави жест сякаш връзва някой.

Младоженецът, понеже бил кекав от любов, вземал добри приятели и роднини, и много свирачи да му помагат да извади момата от дома ѝ, та да я отведат. Същото се случвало и от страната на невястата, само че там целта била да не я дават без бой или поне не без голям откуп. Понякога, когато тейкото, бащата на момата, не харесвал бъдещия зет, и бой, и дар, че и ракия, и пара трудно помагали.

Имало един начин само.

В тоя край всички толкова обичали музиката, че само тя топяла сърцата им.

– Добре, значи, виж с’я, тука има традиция – много настоятелно ми обяснява моят мениджър. – Младоженецът води свирачи и булката също си има свирачи, и те се надсвирват, и които надделеят, нали, такова… С’я обикновено, няма се плашиш, повече от час-два няма да е, естествено, щото нали ’се пак… Ама не мо’е така да я дадеме, нали! Обещал съм на баща ѝ, ’начи! – Tук той се надвесва към мен разпалено и вади скрития си коз. – ’Начи, ’найш ли к’ва хубава ракия вари баща ѝ! Неколко дамаджанки ми даде, сериозен е. Обещал съм му на човека, че трудно ше я дадеме. Че ще е най-трудно дадената мома в целото село! Просто… за нея ше тря’а кръв да се… – В този миг, видял изражението ми, омеква: – Хе-хе, не бе, Благо, споко, шегувам се, хе-хе, чак кръв… Ние с музика само, ние обичаме музиката, цялото село, па и околните, сме все музикални хора!

Картинката започваше да ми се подрежда. Тези добри хорица си правеха сметката да свирим цяла нощ.

Сватът продължава:

– Но имай предвид все пак, че…

– Какво да имам предвид, бе?! И от другите села ли ще има хора?

– Ами той е посъбрал оркестър… шейсетина човека горе-долу.

Плясвам се по челото:

– Колко? Абе Пейо… ние сме с една китара и един кахон бе, брат! Извинявай за „брат“, нали, ако искаш на „вуйче“ ще ти говора, знам, не обичаш така, но… Откъде-накъде?! Т.е. как така?!

Обръщам се шашардисан към Филип.

– Филипе! Шейсет човека оркестър?

Колегата вдига небрежно рамене в стил „Аз к’ви филхармонии съм борил, та тия ли…“.

– Еми имал човекът… – продължава Пейо. – В смисъл, младоженецът… то и той е от сой. Пък и неговият баща хубава ракия вари. Абе няма да се притесняваш бе, човек! – решава да ме успокои Пейо. – ’Начи, те свирят песен – ние свириме песен, ние свириме песен – те свирят песен. Важното е девойката да не хукне веднага през вратата и да ревне: „Ааа, твоя съм, взимай ме“, демек – трябва да я държиме вътре. Поне известно време…

Той поема дъх, после натъртва:

– На всяка цена.

Поглеждам го и изтървавам:

– Ще я вържем ли преди това?

Лицето му се удължава.

– Щото иначе не знам как ще стане, мой човек…

Каним ви на: Етно-рок мюзикъла „Да опазиш Сребра невяста“, 8.10, Античен театър

Приятели

Ако сте чели (и/или гледали, и/или слушали) „Невидена река“, вече сте запознати с цикъла „Коренуване“ и невероятните крос-арт проекти на Мирослав Моравски.

Ако не сте, обясняваме: „Коренуване“ е поредица, основана върху българското ни фолклорно наследство – музика, митология и предания. Тя ни пренася в свят, населен с бардове и емигранти, русалии и научни работници, психолози, самовили и всякакви пътешественици.

Съвсем скоро една от историите от тази поредица – „Да опазиш Сребра невяста“ ще направи своя двоен дебют: на голяма сцена като мащабен спектакъл със сценография, живи музикални изпълнения и автентични костюми, и на книжния пазар като част от едноименния сборник, който се явява най-новото попълнение в поредица „Човешката библиотека“.

Постановката ни запознава с Благун, свирач и разказвач, който е поканен да свири на обичая „пазене на булката“, предшестващ една сватба в Родопите. По време на надсвирването обаче се появява и друг кандидат-жених със своя оркестър – и историята се заплита.

Отвънка се чуват подсвирквания, почват викове, думкане, пищене: „Айде, отвори, отвори, стопане! Моме, не мой се втелясва, вече си невяста!“. Свирачите – явно изкусни майстори, въртят и извиват ловко мелодиите, най-вече този, дето пее отвън с един гладък и плътен, меден глас… Шепнещ глас. Глас, дето се разнася над двора, просмуква се през вратата, оградата, дъските:

– Хайде, либе, отвори ми! Откога те чакам, посрещни ме! От кол’ време хвърли дума, хайде отвори, при теб пусни ме!

С всяка дума Сребра побелява все повече и повече и стиска портата сякаш се бори с гласа. Отначало му отговаря наперено, после думите ѝ стават по-несвързани, по-неясни, докато накрая млъква съвсем и не продумва ни на майка си, ни на друг…

Участници в спектакъла са оркестрална трупа Невидено: Мирослав Моравски (китара, глас), Анна Анова (гъдулка), Беатрис Благоева (глас), Минчо Недев (бас китара), Мирослав Зографски (ударни), както и музикантите Иван Чапанов (кавал, гайда) и Йордан Донов (китара). Те изпълняват авторски композиции, съчетани със съвременни интерпретации на народни песни, които се преплитат и допълват в завладяваща история.

На представлението ще можете да си закупите и сборника, в който намират място едноименната история и още две творби от цикъла „Коренуване“ – пиесата „Грехът на русалията“ и разказът „Кръговете на дядо Манол“. Историите и текстовете на песните се допълват от страхотните илюстрации на Любомира Стоянова – Мел, превръщайки сборника в истинско бижу.

Заповядайте на 8 октомври от 19:30 ч. в Античен театър – Пловдив, за да се потопим заедно в тази магия от фолклор, рок и пещерняшки песни, подплатени с нвероятния хумор, енергия и хъс на Миро Моравски и верните му другари от група Невидено!

Повече за историята, участниците и трънливия път към Античния театър може да прочетете в блога на Миро.

И най-важното: билети може да си купите от Bilet.bg, Grabo.bg, мрежата на Eventim и на място от Античния театър.

Очакваме ви със затаен дъх и настроени китари,

Дес, Миро Моравки – Моро и екипът на ЧоБи

Каним ви на: Булгакон 2022 „Перперикон“ в Кърджали, 3-6.09.

Скъпи приятели и фенове на фантастичното,

Заповядайте на юбилейното, международно издание на Булгакон 2022 „Перперикон“. Събитието ще събере автори, издатели, илюстратори и фенове на фантастичния жанр от България и чужбина в емблематичния Кърджали от 3 до 6 септември. Срещите ще се проведат в комбиниран формат, като ще се редуват онлайн и присъствени лекции, панели и дискусии с участието на родни автори като Николай Теллалов, Елена Павлова, Явор Цанев, редом до световни имена като Питър Уотс (Канада), Пол Маколи (Великобритания), Лави Тидар (Израел), Кристина Чодоровска и Агниешка Халас (Полша), Джули Новакова (Чехия) и други.

Всички панели с чуждестранно участие ще се провеждат на английски език. Преводачи ще са налични, но за всеки случай опреснете знанията си.

Ще се включат и двамата победители от конкурса ни за роман „Изгревът на следващото 2020“, за да разкажат за трънливия път на своите творби, чието издаване предстои.

Ще си говорим още за създаването на различните фантастични общности по света, за науката във фантастиката и фантастиката в ежедневието, за предизвикателствата при превода на жанрови творби и историята на илюстрирането им. Ще бъдат представени и нови книги, и още, и още… Пълната двуезична програма на събитието може да видите тук. Очаквайте изненади и извънредни включвания!

Настаняването се предоставя безплатно от Комплекс ученически общежития „Родопи“ в гр. Кърджали. Желаещите да резервират моля да се свъжат с Кирил Добрев на имейл kido61551-в- gmail.com.

За ентусиастите се предлагат и безплатни посещения до историческата крепост Перперикон и Регионалния исторически музей, както и демонстративни наблюдения в Народната астрономическа обсерватория „Сергей Златев“. Заявете присъствие още сега, защото местата за тези мероприятия са ограничени.
Още информация и двуезична брошура на събитието може да видите в блога на Валентин Д. Иванов, организатор и участник в срещата.

Станете част от това четиридневно фантастично приключение срещу символична входна такса от 10 лева. Очакваме ви!

Организационният комитет на Булгакон 2022, със скромното участие на ЧоБи

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #11

Почти привършихме със споделянето на текстовете, отличени в Копнежа за растящо творчество. Историите, които ни разказахте, бяха многобройни, чудесни и несъмнено променящи. Ето за кои книги е избрала да ни разкаже тази участничка:

Книгите, които ме промениха

Яна Стоянова, 21 г., Варна, Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“

История, истина, изкупление, измислица, копнеж… далечна комуникация, пътуваща през времето и пространството по свой собствен начин. Комуникация, предаваща не само информация, но и емоции, чувства. Четенето – бих го описала като прераждане в чуждо тяло, метаморфоза, която те белязва за цял живот. Освен че читателят се променя като личност в реалния свят, той се променя и чрез героя, в неговия си сценарий. Нов човек, вече изградена личност (персонаж), без да се налага да преминаваш през всички етапи на формирането ѝ (поне не винаги). Заемаш мястото на един образ, изграден от думи, който ти дава възможност да живееш по нов начин, иначе невъзможен за един капиталистически обременен съвременен човек, влязъл в кръговрата на неизбежното ежедневие. Въображението и човешкото присъствие по време на процеса на четене на книга, разказ или история са като електрически импулс, протичащ по телата на механичните кукли (роботи). Читателят вдъхва живот на редовете, страниците, томовете от напечатани символи, които, подредени по определен начин, създават нов живот, нов свят, но само и единствено когато е изпълнено едно условие – да има приемник, да има читател. Без него, без човека, без мен и без вас всички герои от милиардите истории спят вечен сън… в очакване.

А когато чакането приключи – настъпва промяната.

Всеки един момент от нашия живот ни променя. Всяко едно решение, което вземем, променя посоката на нашия земен път, а може би и не само. Самият живот е промяна. Самият живот – поддържан, стимулиран от вечна незадоволеност, за да просъществува – изисква промяна. Всяка една капка дъжд, паднала върху лицето ни, има значение и ни променя – събужда у нас може би радост, защото сме живи и се опитваме да се насладим на момента, а не просто да преминаваме покрай него, носейки се по течението. Може би събужда у нас носталгия, защото е бил дъждовен денят, когато една чиста душа е напуснала познатия за нас живот и вече не споделя същото време и пространство с нас. Може би раздразнение, защото не обичаме да се мокрим, заради детска травма с плюнка.

Няма нужда да ви разказвам за ефекта на пеперудата или за причинно-следствените връзки, за да разберете гледната ми точка, но следвайки тази логика – всяка една книга ни променя. Всеки един изгледан филм ни променя, всяка една песен, всяка една картина, всеки един разказ. И именно в това се състои силата на изкуството, но не само. Неговата основна сила е пробуждането и предизвикването на емоции в нас. Това е човешкият аспект на целия процес. Затова и може би най-добре запомняме именно книгите, които са ни разчувствали най-силно; книгите, чиито страници сме мокрили с безспирен поток от сълзи; книгите, чиито редове сме препрочитали стотици пъти; книгите, чиито страници прегъваме, за да се върнем отново точно там и да почувстваме същото, което сме почувствали в онзи момент, в който сме открили себе си в написаното, макар и да знаем, че след време няма да е същото именно заради промяната. Затова най-добре запомняме книгите, чиито редове подчертаваме упорито страница след страница. Книгите, които са подарък с написано послание, което се предава с годините на всеки нов читател (чарът на истинските книги, особено тези, предавани в семействата с години, или тези от градската библиотека). Послание, което разказва за притежателя на книгата и за този, който я е подарил, освен за историята на героите в нея. По книгата и нейните намачкани корици, прегънати страници, отбелязани цитати, петна от сълзи или липсата на всичко това, можем да разберем много за читателя. Книгите са история сами по себе си, дори и без да имаме предвид историите, които са предвидени да „разкажат“…

Но книгите са всичко това, защото ние сме хора. Защото ние сме способни на първо място да ги възприемем и разберем, защото сме способни да изпитваме емоции, заради което съпреживяваме с героите, защото изпитваме емпатия към тях и техните радости и страдания. Защото ние като хора имаме въображение, което създава у нас непознати светове и ни позволява да преживеем невероятни и иначе невъзможни приключения, но чрез нашите собствени асоциации, по начин, по който филмите не могат; по начин, който е изцяло личен и уникален за всеки един от нас. Всеки ще си представи едно зелено дърво, описано в книга, спрямо дърветата, които е срещал/виждал в живота си, по които се е катерил или които е прегръщал. Всеки, съзнателно или не, ще обрисува лицата на героите с черти, които е запомнил от минувачите в метрото, от своите познати или близки.

Основното е, че ние се променяме постоянно – затова и препрочитането на една книга всеки път ще е различно и ново преживяване. Всеки път ние ще се променяме и книгата ще променя нас.

Книгите според мен твърде късно навлязоха в моя живот. Те винаги са били в него, но твърде късно открих тяхната сила и намерих моя собствен начин да ги обичам. Но по-добре късно, отколкото никога.

Първите ми срещи с книгите бяха вечер, отдавна, под светлината на нощната лампа, под топлината на завивката и в компанията на най-любимия ми човек. С нейна помощ, посредством загърбен актьорски талант, тъмните вечери придобиваха свой собствен чар и сантиментална стойност. Бяха няколко срещи с една-единствена книга, която за първи път събуди така ярко въображението ми: за малкото човече, което разсипва сладкиши по земята и бяга отново в гората – „Тяпкин и горското човече“ на Майя Ганина. Тази книга не я прочетох аз, но тя оживя в съзнанието ми тогава и продължи да живее с мен в душата ми. И е причината за един от най-носталгичните ми спомени, оставили в мен образа за едно идеално детство и далечно съвършенство, непокварено от трудно поносимата реалност.

Дядо ми е човек с изключително активно влияние върху връзката ми с книгите. Когато все още мразех да чета и все още не бях разбрала, че ще се превърна в дезертьор на собствените си убеждения как книгите са скучни и са едно досадно лятно задължение, той сключваше сделка с мен – аз сядах на един стол в градината, близо до него и докато той работеше, аз му четях на глас. Междувременно той ме прекъсваше, задаваше ми въпроси, свързани с героите, размишлявахме върху дадени ситуации от сюжета, а когато се измореше от работата, той сядаше на стола и ми четеше на мен, въоръжен с цялата си театралност на бивш военен, която можеше да намери в себе си, за да ми покаже „как се прави“. Не е кой знае какво, но това е едно от основните събития, формирали моята връзка със света на книгите.

Последният, най-важен преходен момент, в който аз за първи път разбрах, че книгите са интересни сами по себе си и могат да се четат за удоволствие, беше, когато прочетох „Мери Попинз“ на Памела Травърз. Това е момент, съществуващ заради моята леля, която ми подари книгите за всеизвестната детегледачка на семейство Банкс, без тя или аз да знаем, че това ще е първата поредица, която ще запали читателския пламък в мен. От този момент нататък моят читателски път бе самостоятелен и нямаше нужда от побутване или съучастник. Аз сама тръгвах по пътя на всяко ново приключение в очакване за промяна, силни чувства и незабравими истории. Но със споделеното несъзнателно демонстрирах на вас и на мен самата каква значителна роля е имало моето семейство в изграждането на една изключително важна връзка в моя живот, а именно – тази с книгите. Като пропуснах да спомена, че моята баба е човекът, който се нагърби с нелеката задача да ме научи да чета, и така постави основите на едно все още съществуващо приятелство.

По-рано споделих моето предположение, че може би най-добре запомняме именно книгите, които ни разчувстват най-силно, и книгите, в които откриваме най-много от себе си. За мен това важи за всяка една книга, която съм прочела, но най-вече за „Крадецът на книги“ на Маркъс Зюсак и „Колосът от Маруси“ на Хенри Милър.

„Крадецът на книги“ промени не само перспективата ми над живота, книгите, несъзнателната решителност, с която всеки от нас може да се въоръжи, когато е необходимо; бедността и преходността на всеки; страданието и смъртта, и колко естествена е тя всъщност. Но това е и книгата, над която сълзите ми се проливаха неспирно. Книгата, която остави толкова трайни чувства в мен. Книгата, която направи един спомен за нея самата и за момента на нейното прочитане незабравим. Книга, която ме остави да съществувам в две реалности едновременно и се превърна в книгите, които не бих прочела отново, за да не променя спомена за нея, за да съхраня спомена за преживяното такъв, какъвто е.

Осъзнавам, че превишавам ограничението от три книги, но не мога да пропусна някоя от вече споменатите или от тези, които ще спомена тепърва, защото всяка една от тях е част от цялото, изграждащо моята личност.

„Тайната градина“ на Франсис Бърнет е от книгите, които бях забравила, но които наистина ме промениха. В началото, когато започнах да пиша това словоизлияние, се притеснявах, че все нещо ще ми убегне и няма да мога да споделя спомените такива, каквито са, най-близки до реалността. Но ето че нещо ме подсети и не забравих. „Тайната градина“ я прочетох в едно горещо лято, затворена в отделението по УНГ на МБАЛ „Света Анна“ – Варна. Тази книга ми показа самотата в мен, показа ми гнева, породен от безсилие и често насочван към невинни жертви на моята импулсивност и несдържаност. Показа ми разликата между доброто и злото в нас самите и как можем да изберем да сме по-добри – как всъщност това винаги е въпрос на избор. Показа ми силата на природата, научи ме да не се „рея само в облаците“, но и да стъпвам здраво на земята, да оценявам битката за оцеляване, която се води всеки ден навън сред другите видове, така както са я водили и преди хиляди години, така както ние сме забравили. Научи ме да се вглеждам повече в цветовете на природата, в нейните плодове, и да уважавам дългия и труден процес на тяхното създаване. И най-вече ме научи да се включвам активно в него, да съм част от него – от процеса на създаване.

„Колосът от Маруси“ на Хенри Милър от своя страна не ме промени – поне не драстично. Това всъщност е книгата, която затвърди същността ми в момент, в който далеч не бях себе си. Книгата – единствената книга – която има толкова мастило по страниците си от печатницата, колкото има и от моя химикал. Почти няма страница, която да няма подчертана фраза, а всяка подчертана фраза е мисъл, моя мисъл, отекнала във времето и пространството и достигнала до Милър в момента на създаване на книгата. Поне ми се иска да е така… колкото и себично да звучи – това е книгата, за която тогава и сега все още, и винаги, ще казвам, че е книгата, която аз бих написала, ако бях писател. Тази книга доказа за мен съществуването на сродните души, на света на идеите, на колективното несъзнавано и цикличността на живота. Това е най-личното преживяване, което съм имала някога с книга, с история, с думи, оживяващи в истински разговор между мен и автора. Сливане между моето време и съществуване и неговото. Тази книга за мен е пример за това, което трябва да е изкуството и как то носи послание отвъд ограниченията на времето и пространството.

Няма нужда да пиша повече, да давам повече примери, независимо че има такива, заслужаващи специално и подробно описание; които са изградили мен като човека, който съм сега. Но всичко има своя край. Ние сме продукт на една постоянна промяна, за която с неизмерима благодарност мога да кажа, че имат огромна заслуга именно книгите.

Благодарна съм, че светът е просъществувал точно по този начин, че съществувам точно в този момент, благодарение на всички предишни.

„Смисълът на изкуството е в това да стигаш докрай. Ако започнеш с барабаните, трябва да завършиш с динамит или тринитротолуол.“

(из „Тропик на рака“ – Хенри Милър)

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество #11

Почти привършихме със споделянето на текстовете , отличени в Копнежа за растящо творчество. Историите, които ни разказахте, бяха многобройни, чудесни и несъмнено променящи. Ето за кои книги е избрала да ни разкаже тази участничка:

Книгите, които ме промениха

Яна Стоянова, 21 г, Варна, Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“

История, истина, изкупление, измислица, копнеж… далечна комуникация, пътуваща през времето и пространството по свой собствен начин. Комуникация, предаваща не само информация, но и емоции, чувства. Четенето – бих го описала като прераждане в чуждо тяло, метаморфоза, която те белязва за цял живот. Освен че читателят се променя като личност в реалния свят, той се променя и чрез героя, в неговия си сценарий. Нов човек, вече изградена личност (персонаж), без да се налага да преминаваш през всички етапи на формирането ѝ (поне не винаги). Заемаш мястото на един образ, изграден от думи, който ти дава възможност да живееш по нов начин, иначе невъзможен за един капиталистически обременен съвременен човек, влязъл в кръговрата на неизбежното ежедневие. Въображението и човешкото присъствие по време на процеса на четене на книга, разказ или история са като електрически импулс, протичащ по телата на механичните кукли (роботи). Читателят вдъхва живот на редовете, страниците, томовете от напечатани символи, които, подредени по определен начин, създават нов живот, нов свят, но само и единствено когато е изпълнено едно условие – да има приемник, да има читател. Без него, без човека, без мен и без вас всички герои от милиардите истории спят вечен сън… в очакване.

А когато чакането приключи – настъпва промяната.

Всеки един момент от нашия живот ни променя. Всяко едно решение, което вземем, променя посоката на нашия земен път, а може би и не само. Самият живот е промяна. Самият живот – поддържан, стимулиран от вечна незадоволеност, за да просъществува – изисква промяна. Всяка една капка дъжд, паднала върху лицето ни, има значение и ни променя – събужда у нас може би радост, защото сме живи и се опитваме да се насладим на момента, а не просто да преминаваме покрай него, носейки се по течението. Може би събужда у нас носталгия, защото е бил дъждовен денят, когато една чиста душа е напуснала познатия за нас живот и вече не споделя същото време и пространство с нас. Може би раздразнение, защото не обичаме да се мокрим, заради детска травма с плюнка.

Няма нужда да ви разказвам за ефекта на пеперудата или за причинно-следствените връзки, за да разберете гледната ми точка, но следвайки тази логика – всяка една книга ни променя. Всеки един изгледан филм ни променя, всяка една песен, всяка една картина, всеки един разказ. И именно в това се състои силата на изкуството, но не само. Неговата основна сила е пробуждането и предизвикването на емоции в нас. Това е човешкият аспект на целия процес. Затова и може би най-добре запомняме именно книгите, които са ни разчувствали най-силно; книгите, чиито страници сме мокрили с безспирен поток от сълзи; книгите, чиито редове сме препрочитали стотици пъти; книгите, чиито страници прегъваме, за да се върнем отново точно там и да почувстваме същото, което сме почувствали в онзи момент, в който сме открили себе си в написаното, макар и да знаем, че след време няма да е същото именно заради промяната. Затова най-добре запомняме книгите, чиито редове подчертаваме упорито страница след страница. Книгите, които са подарък с написано послание, което се предава с годините на всеки нов читател (чарът на истинските книги, особено тези, предавани в семействата с години, или тези от градската библиотека). Послание, което разказва за притежателя на книгата и за този, който я е подарил, освен за историята на героите в нея. По книгата и нейните намачкани корици, прегънати страници, отбелязани цитати, петна от сълзи или липсата на всичко това, можем да разберем много за читателя. Книгите са история сами по себе си, дори и без да имаме предвид историите, които са предвидени да „разкажат“…

Но книгите са всичко това, защото ние сме хора. Защото ние сме способни на първо място да ги възприемем и разберем, защото сме способни да изпитваме емоции, заради което съпреживяваме с героите, защото изпитваме емпатия към тях и техните радости и страдания. Защото ние като хора имаме въображение, което създава у нас непознати светове и ни позволява да преживеем невероятни и иначе невъзможни приключения, но чрез нашите собствени асоциации, по начин, по който филмите не могат; по начин, който е изцяло личен и уникален за всеки един от нас. Всеки ще си представи едно зелено дърво, описано в книга, спрямо дърветата, които е срещал/виждал в живота си, по които се е катерил или които е прегръщал. Всеки, съзнателно или не, ще обрисува лицата на героите с черти, които е запомнил от минувачите в метрото, от своите познати или близки.

Основното е, че ние се променяме постоянно – затова и препрочитането на една книга всеки път ще е различно и ново преживяване. Всеки път ние ще се променяме и книгата ще променя нас.

Книгите според мен твърде късно навлязоха в моя живот. Те винаги са били в него, но твърде късно открих тяхната сила и намерих моя собствен начин да ги обичам. Но по-добре късно, отколкото никога.

Първите ми срещи с книгите бяха вечер, отдавна, под светлината на нощната лампа, под топлината на завивката и в компанията на най-любимия ми човек. С нейна помощ, посредством загърбен актьорски талант, тъмните вечери придобиваха свой собствен чар и сантиментална стойност. Бяха няколко срещи с една-единствена книга, която за първи път събуди така ярко въображението ми: за малкото човече, което разсипва сладкиши по земята и бяга отново в гората – „Тяпкин и горското човече“ на Майя Ганина. Тази книга не я прочетох аз, но тя оживя в съзнанието ми тогава и продължи да живее с мен в душата ми. И е причината за един от най-носталгичните ми спомени, оставили в мен образа за едно идеално детство и далечно съвършенство, непокварено от трудно поносимата реалност.

Дядо ми е човек с изключително активно влияние върху връзката ми с книгите. Когато все още мразех да чета и все още не бях разбрала, че ще се превърна в дезертьор на собствените си убеждения как книгите са скучни и са едно досадно лятно задължение, той сключваше сделка с мен – аз сядах на един стол в градината, близо до него и докато той работеше, аз му четях на глас. Междувременно той ме прекъсваше, задаваше ми въпроси, свързани с героите, размишлявахме върху дадени ситуации от сюжета, а когато се измореше от работата, той сядаше на стола и ми четеше на мен, въоръжен с цялата си театралност на бивш военен, която можеше да намери в себе си, за да ми покаже „как се прави“. Не е кой знае какво, но това е едно от основните събития, формирали моята връзка със света на книгите.

Последният, най-важен преходен момент, в който аз за първи път разбрах, че книгите са интересни сами по себе си и могат да се четат за удоволствие, беше, когато прочетох „Мери Попинз“ на Памела Травърз. Това е момент, съществуващ заради моята леля, която ми подари книгите за всеизвестната детегледачка на семейство Банкс, без тя или аз да знаем, че това ще е първата поредица, която ще запали читателския пламък в мен. От този момент нататък моят читателски път бе самостоятелен и нямаше нужда от побутване или съучастник. Аз сама тръгвах по пътя на всяко ново приключение в очакване за промяна, силни чувства и незабравими истории. Но със споделеното несъзнателно демонстрирах на вас и на мен самата каква значителна роля е имало моето семейство в изграждането на една изключително важна връзка в моя живот, а именно – тази с книгите. Като пропуснах да спомена, че моята баба е човекът, който се нагърби с нелеката задача да ме научи да чета, и така постави основите на едно все още съществуващо приятелство.

По-рано споделих моето предположение, че може би най-добре запомняме именно книгите, които ни разчувстват най-силно, и книгите, в които откриваме най-много от себе си. За мен това важи за всяка една книга, която съм прочела, но най-вече за „Крадецът на книги“ на Маркъс Зюсак и „Колосът от Маруси“ на Хенри Милър.

„Крадецът на книги“ промени не само перспективата ми над живота, книгите, несъзнателната решителност, с която всеки от нас може да се въоръжи, когато е необходимо; бедността и преходността на всеки; страданието и смъртта, и колко естествена е тя всъщност. Но това е и книгата, над която сълзите ми се проливаха неспирно. Книгата, която остави толкова трайни чувства в мен. Книгата, която направи един спомен за нея самата и за момента на нейното прочитане незабравим. Книга, която ме остави да съществувам в две реалности едновременно и се превърна в книгите, които не бих прочела отново, за да не променя спомена за нея, за да съхраня спомена за преживяното такъв, какъвто е.

Осъзнавам, че превишавам ограничението от три книги, но не мога да пропусна някоя от вече споменатите или от тези, които ще спомена тепърва, защото всяка една от тях е част от цялото, изграждащо моята личност.

„Тайната градина“ на Франсис Бърнет е от книгите, които бях забравила, но които наистина ме промениха. В началото, когато започнах да пиша това словоизлияние, се притеснявах, че все нещо ще ми убегне и няма да мога да споделя спомените такива, каквито са, най-близки до реалността. Но ето че нещо ме подсети и не забравих. „Тайната градина“ я прочетох в едно горещо лято, затворена в отделението по УНГ на МБАЛ „Света Анна“ – Варна. Тази книга ми показа самотата в мен, показа ми гнева, породен от безсилие и често насочван към невинни жертви на моята импулсивност и несдържаност. Показа ми разликата между доброто и злото в нас самите и как можем да изберем да сме по-добри – как всъщност това винаги е въпрос на избор. Показа ми силата на природата, научи ме да не се „рея само в облаците“, но и да стъпвам здраво на земята, да оценявам битката за оцеляване, която се води всеки ден навън сред другите видове, така както са я водили и преди хиляди години, така както ние сме забравили. Научи ме да се вглеждам повече в цветовете на природата, в нейните плодове, и да уважавам дългия и труден процес на тяхното създаване. И най-вече ме научи да се включвам активно в него, да съм част от него – от процеса на създаване.

„Колосът от Маруси“ на Хенри Милър от своя страна не ме промени – поне не драстично. Това всъщност е книгата, която затвърди същността ми в момент, в който далеч не бях себе си. Книгата – единствената книга – която има толкова мастило по страниците си от печатницата, колкото има и от моя химикал. Почти няма страница, която да няма подчертана фраза, а всяка подчертана фраза е мисъл, моя мисъл, отекнала във времето и пространството и достигнала до Милър в момента на създаване на книгата. Поне ми се иска да е така… колкото и себично да звучи – това е книгата, за която тогава и сега все още, и винаги, ще казвам, че е книгата, която аз бих написала, ако бях писател. Тази книга доказа за мен съществуването на сродните души, на света на идеите, на колективното несъзнавано и цикличността на живота. Това е най-личното преживяване, което съм имала някога с книга, с история, с думи, оживяващи в истински разговор между мен и автора. Сливане между моето време и съществуване и неговото. Тази книга за мен е пример за това, което трябва да е изкуството и как то носи послание отвъд ограниченията на времето и пространството.

Няма нужда да пиша повече, да давам повече примери, независимо че има такива, заслужаващи специално и подробно описание; които са изградили мен като човека, който съм сега. Но всичко има своя край. Ние сме продукт на една постоянна промяна, за която с неизмерима благодарност мога да кажа, че имат огромна заслуга именно книгите.

Благодарна съм, че светът е просъществувал точно по този начин, че съществувам точно в този момент, благодарение на всички предишни.

„Смисълът на изкуството е в това да стигаш докрай. Ако започнеш с барабаните, трябва да завършиш с динамит или тринитротолуол.“

(из „Тропик на рака“ – Хенри Милър)

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #10

Случвало ли ви се е някой много настоятелно да ви убеждава да прочетете книгата, променила живота му? А помните ли, че точно това целенасочено ви питахме в Копнежа за растящо творчество?

Книгите, които ме промениха

Кирил Балдев, 20 г., University of Wales Trinity Saint David

Преди няколко месеца бях на парти, където някой се опита да ме убеди да прочета книга, като каза, че е „променила живота му“. По-рано бих възприел тази препоръка с вяра и щях да прочета книгата от кора до кора, но спрях тази практика, след като многократно бях недоволен.

Въпреки че много от тези препоръки бяха от добронамерени хора с добри намерения, скоро осъзнах, че това е контрапродуктивно упражнение за мен. Това в крайна сметка ме накара да се чудя какво означава, когато говорим за това как една книга е променила живота ни. Докато си мислех за всичките си разговори по тази тема, вътрешни и външни, осъзнах, че за мен една книга променя живота по много фини начини. Промяната не беше обявена с тръбни тръби, а беше по-постепенна, подобно на гледане в огледало след значителен период от време.

През годините много книги промениха живота ми заради това, на което ме научиха, как ме накараха да видя нещата по различен начин и как са ми говорили. Но изброените тук книги са тези, които съм чел и препрочитал, тъй като те укрепиха ресурсите на вътрешния ми живот, като добавиха нови слоеве от нюанси, красота и истина и постоянно променяха живота ми към по-добро.

Книга, която преобразува принципите на живота ми

Както много други, аз винаги съм осъзнавал важността на работата в живота ми. Гледането на родителите ми ме научи да подхождам към работата с чувство за сериозност и отдаденост и ролята ѝ за повишаване на качеството на живот, която ѝ придава цел и смисъл.

За съжаление, външните изисквания на сроковете, които оформят работните ни графици, формираха и моето отношение към него. Страхувах се от последствията от изпращането на домашното ми късно в училище, което беше толкова добро, колкото и да не го представя напълно. За да избегна наказание, бих давал домашна работа, която е частично изпълнена, но винаги навреме, получавайки положителна оценка и избягвайки наказанието в резултат. Следователно ученето стана по-малко важно, докато успявам да запазя безпокойството си да не получа забележка и да се проваля.

Това отношение се увеличава с годините, което ме кара да вярвам, че посредствеността е моята граница на върхови постижения. Не че се отклонявах от работа – просто си мислех, че неоригиналните есета, лошо изготвените и проектирани архитектурни планове и основните презентации са това, на което съм способен.

Четенето на „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ на Робърт Пърсиг промени всичко това. Като разказваше своите концепции за западната и източната философия по време на седемнайсетдневно пътуване с мотоциклет из Америка, Пърсиг ми помогна да идентифицирам дехуманизиращия ефект, който моето отношение към работата имаше върху психиката ми. Дискурсите в „Дзен“ ми помогнаха да осъзная, че съм объркал работата си с „продуктивност“, тъй като видях, че последното се оценява повече от висококачествената работа.

След като направих това разграничение, започнах да виждам дейностите си като продължение на себе си и поех собственост върху тях. През седмиците си запазвах ума преди всяка гладена риза, всеки сандвич, който направех, и всяко парче, което написвах, и му обръщах цялото си внимание. Резултатът беше, че спрях да произвеждам работа, която беше посредствена, и всичко, което правех, имаше известна оригиналност и качество, на което никога не бях подозирал, че съм способен.

Дзен също така разплете много ненужно разочарование, като ми напомни, че не можеш да се отдръпнеш, нито трябва да се срамуваш от болката, объркването и безбройните провали, когато решиш да се стремиш към истинско качество. По този начин майсторството се превърна в процес през целия живот, който ме караше да гледам на всеки ден като на възможност да стана по-добър, отколкото бях предишния ден – процес, който носи благодарност и цел във всеки буден момент.

Книги, които ми помогнаха да оценя спектъра на човечеството

Бях изложен на голямо разнообразие от филми и телевизионни предавания, които се движеха по шаблонни сюжетни линии – „добър човек срещу лош човек“ – докато растях. Моят впечатлителен ум ме накара да повярвам, че ако винаги съм на страната на добрите момчета в тези филми, винаги трябва да съм прав от морална гледна точка.

Тази праведност, съчетана с моя невзрачен нрав, означаваше, че има опасност да закрепя един доста твърд мироглед, който би предизвикал враждебност при най-малкото отклонение от моето мнение.

Но нещата се промениха, когато започнах да чета художествена литература от велики писатели, които използваха силата на прозата, за да насочат своето въображение, своето любопитство и съпричастност, за да ми помогнат да разбера живота и световете на предполагаемо злите, неподходящите, изоставените и тези, които идват от различна раса, пол, класа или общност.

Вземете например книгите на Фьодор Достоевски. Братята Карамазови ми дадоха възможността да изследвам дъното на Русия от XIX век и ме запознаха с покварата на Фьодор и Иван Карамазови, а „Престъпление и наказание“ извади на бял свят ужасните престъпления, извършени от Родион Расколников. Достоевски не оставя никакво съмнение в съзнанието на читателите, че тези герои са извършили ужасни престъпления. Но той също така показва как те са били водени от по-сложните емоции, като гняв, вина и праведност, а понякога и от основните нужди от успех, статус и приемане.

Достоевски не оправдава тези действия. Вместо това той ни позволява да влезем в обувките на тези герои, като ни показва техните емоции, нужди и вътрешна психика. Тогава разбрах, че това са мотиви, които движат и повечето от нас. Това прозрение ми помогна да разбера как светът не може да бъде точно разделен на черно и бяло отделение и че повечето човешки същества (и техните действия) съществуват в спектър от сиво.

Състраданието, с което тези писатели разказват живота и избора на другите, размиваше границите на подредените отделения, в които поставях онези, които бяха различни от мен. Тези книги ми напомниха, че съм част от споделено и крехко човечество, и ми помогнаха да видя страданията на другите от по-широка гледна точка. Именно това разбиране за сложността на човешката природа ми помогна да осъзная, че безработните измамници, пияниците и проститутките в Cannery Row на Джон Стайнбек или шивачите мигранти в A Fine Balance на Рохинтън Мистри не са били низши хора, които заслужават да страдат от съдбата си, нито трябва да бъдат съжалени, а по-скоро са били човешки същества, които се опитват да оцелеят в един сложен свят.

Това излагане бавно ми позволи да задържам преценката си за живота и избора на другите. Това направи начина, по който формирам мнението си, по-преднамерен, като по този начин ме направи по-отворен да оценявам разнообразните и интересни истории, които хората трябва да споделят. Това от своя страна ме направи по-приспособен към хората около мен, като по този начин гарантира, че водя по-пълноценен живот.

Изворът на нашето любопитство

Подобно на много други читатели, си спомням, че получавах много часове удоволствие, когато за първи път се гмурнах в J.K. – магьосническия свят на Роулинг с Хари Потър и неговите приятели. В края на всеки том се чудя дали някога ще намеря други книги, които да са толкова добри като тях. В опитите си да отговоря на този въпрос, бях изложен на книги от някои велики писатели – много от които ми помогнаха да видя света в нова светлина.

Научих също, че рядко можем да принудим събитията да променят живота ни по предварително планиран начин, и същото може да се каже за четенето на книги. Въпреки това съм сигурен, че актът на четене може да ни помогне да останем на този път по мощен начин. Това е така, защото рискуваме да изследваме нови хоризонти и гледни точки с всяка нова книга и ако имаме късмет, се излагаме на истини, които резонират толкова дълбоко с нас, че могат да ни помогнат да ни водим през нашето време на земята.

Змейски фермерски фестивал в София, 26 юни

Здравейте!

Наближава змейската част на юни ^_^. Отправяме две покани:

На 26 юни (неделя) от 11 до 19 ч. ще сме на фермерския фестивал на „Хранкооп“ пред НДК, успоредно на „Патриарх Евтимий“. Заповядайте за компания и налични подбрани книги :). Колкото по-скоро бъдат спасени от жаркото фестивално слънце, толкова по-добре за тях, за нас, за вас ;)… за цялата Вселена. The Celestial Way също ви очаква.

 

Ники Теллалов и Лора Бранева ни споделиха няколко бройки от новото издание на „Да пробудиш драконче“. Беличко е :). Коричната цена е 15 лв., но заради куриерските разходи до нас го предлагаме за 17 лв. Напомняме, че разполагаме с „Пълноземие“ и „Слънце недосегаемо“ – с радост приветстваме вашите поръчки!

При нас е и сборникът на Теллалов „Мисли свободно – лети високо“ с 9 досегашни разказа и солидно количество статии за жадно копнеещи читатели. Може да премине във ваше владение срещу 18 лв.

 

Поздрави от Наско Славов, Сашо Карапанчев и тяхната свидна приятелка Emily Dickinson.

 

Пожелаваме ви здраве, музикална феерия и уханни липови дни,

ЧоБи, хрстн