Angel Igov's Blog, page 5

Кучешка анкета

В последните дни в София е разбираемо актуална темата за бездомните кучета. Ще ви бъда благодарен, ако във връзка с тази тема отговорите на следната анкета:

Take Our Poll Take Our Poll

Изповедите на брата

Стефан Одеги. „Единствен син" (St é phane Audegey, "Fils Unique", 2006). Превел от френски Валентин Маринов-Пело. ИК „Факел Експрес", 2011. Цена: 15 лв.

Революцията като театър, ужасен и очарователен – това е едно от основните впечатления, които остават след прочита на „Единствен син". Макар че театралността тук е характерна не само за самата революция: целият осемнадесети век в тази книга е смущаващо театрален, залюшнат между бурлеската и трагедията.

Стефан Одеги тръгва от един наглед незабележим момент в „Изповедите" на Русо, където той споменава, че е имал брат – но след неговото изчезване се превърнал в „единствен син". Странно е как никой преди Одеги не се е сетил да вземе хвърлената от Русо ръкавица, защото изпуснатата мимоходом реплика е повече от благотворно предизвикателство. Въображението е свободно да се развихри. И ето ги, написани от родения през 1964 белетрист и преподавател по история на изкуството, „Изповедите" на Франсоа Русо, изчезналия по-голям брат.

Франсоа ниже пред нас своята история и сам се представя в различните си театрални превъплъщения: разглезено дете, протеже на граф-либертин, чирак на женевски часовникар, майстор-изобретател в парижка работилница за секс играчки, затворник в Бастилията и пълноценен участник в ужасите на революцията. Франсоа е всичко, което Жан-Жак не е, и неговите „Изповеди" са доста различни от тези на брат му. Това е роман, построен върху стила на класическата автобиография – жанр, чиято прокарана от Жан-Жак традиция е така силна и важна във френската литература – но тъй като Франсоа Русо няма амбиции да бъде достолепен белобрад мъдрец, автобиографията му е доста „непристойна" (хубава дума, която често се среща в текста).

Иначе в „Единствен син" комай има всичко, което може да се очаква от днешната френска литература: остроумие и телесност, ерудиция и либертинаж, революция и секс с дебелани. Споменах ли, че в Бастилията се запознава с маркиз дьо Сад? Логично е, нали – всъщност май прекалено логично, прекалено очаквано. Нерядко и особено в първите 30-40 страници „Единствен син" като че ли съвсем без съпротива отговаря на читателските очаквания, играе с твърде лесни асоциации, и го прави по един много литературен и много френски начин, от който самите французи изглежда са вече изморени (затова и Джонатан Лител, изцяло скъсал с този маниер на писане, предизвика подобен фурор). Закачките с по-късни от времето на разказване литературни произведения – от мемоарите на Шатобриан до „Парфюмът" на Зюскинд – са по-скоро симпатични. Но лично аз читателски не се впечатлявам особено от епизоди като онзи, в който Сюзан Русо учи шестгодишния си син да мастурбира – не ми се виждат скандални, а по-скоро изсмукани от пръстите.

Моменти с подобен привкус не липсват в цялото произведение, но с порастването на своя разказвач пораства и книгата. Макар че „пали" малко бавно, „Единствен син" след това разнообразява спектъра си и разказва увлекателни, остроумни истории. А провокативната шега, на която се крепи – репликата към Русо – придобива далеч повече дълбочина и смисъл, отколкото й личат на пръв поглед, така че задочният диалог на Франсоа с по-малкия му брат се превръща в своеобразен, едновременно сериозен и силно забавен ракурс към онази така важна за Франция епоха. Не бих говорил точно за дух на епохата, а по-скоро за вкус на епохата – изкусно култивиран и отстояван в цялата книга, интензивен и запомнящ се. Благодарение на този вкус, „Единствен син" е четиво, което ще е приятно както за почитателите на традиционния исторически роман, така и за тези на постмодерните ficciones. И, освен всичко друго, преведено на богат и гладък български език.

Рецензията е публикувана във в. "Култура", бр. 12.

Неслучайна шега

Жозе Сарамаго. „Пътуването на слона" ("A viagem do elefante", 2008 ). Превела от португалски Маргарита Дренска. ИК „Колибри", поредица „Съвременна европейска проза", 2011. Цена: 14 лв.

 „Пътуването на слона" е странен роман – не просто по сарамаговски странен, а странен и в канона от произведения на португалския писател. В сравнение с мащабната алегория и тихия ужас на „Слепота" или с амбициозния притчов проект на „Евангелие по Исуса Христа", предпоследният роман на Жозе Сарамаго може да изглежда някак си несериозен. Защото „Пътуването на слона" е относително кратко повествование за това, как през XVI век португалският крал подарява на своя братовчед, австрийския ерцхерцог, един слон; и как слонът, съпровождан от верния си индийски корнак и съответния ескорт, се придвижва от Лисабон до Виена. Сюжет, твърде различен от двете най-прочути произведения на Сарамаго, които имат и най-висок относителен дял в тежестта на Нобеловата му награда от 1998.

Но при цялата си непретенциозност „Пътуването на слона" е роман, който не преминава просто ей-така. Пътешествието на слона и неговия керван се превръща в удобен повод за проникновени наблюдения и запомнящи се коментари върху човешката (и слонската!) природа; а онова, което в ръцете на не толкова голям писател би могло да остане остроумно упражнение върху литературните традиции, се оказва плътно и ангажиращо повествование, привлекателно с ярката си, но незлоблива ирония. Както може да се очаква от роман на Сарамаго, „Пътуването слона" е в известна степен алегорична творба, но повече е постмодерен роман, стъпил върху конструкцията на пикареската – аморфна и поради това толкова здрава. Пътуването е сърцевината на повествованието – защото нищо кой знае какво не се случва в крайна сметка, сюжетът не се придвижва към някаква съдбовна кулминация. Ренесансовата обстановка подчертава свободния пикаресков дух на романа, но писател от класата на Сарамаго не се увлича да трупа безразборен колорит. Гласът на разказвача идва от съвременността, коментира отдалечената епоха с ирония, но и с разбиране, и шегаджийската му нагласа елиминира възможността да четем „Пътуването на слона" като исторически роман. Не липсват и фини литературни заигравания: не само в цялостната атмосфера, но и в конкретни пасажи може да бъде „прочетен" Сервантес, а сред любимите произведения на командващия ескорта португалски офицер е „Амадис Галски"…

Няколко думи за така известния своеобразен стил на Сарамаго. Както обикновено, португалецът не употребява главни букви на собствените имена и – по-важно – се освобождава напълно от пунктуацията, която обозначава диалозите. Произведенията на Сарамаго чисто графично изглеждат от пръв поглед необичайни. Отказът от стандартните маркери за пряка реч особено ми допада, той придава звучене, което от една страна е характерно „сарамаговско", но от друга е и достатъчно гъвкаво, за да работи еднакво добре в множеството му различни романи. Липсата на графично оформен според навиците ни диалог не е някакъв самоцелен експеримент, нито дори израз на умора от условностите. Сарамаго постига полифония, пред която навярно Бахтин доволно би потрил ръце: многогласие с участието на героите и разказвача, деликатно сливане на вътрешния монолог и пряката реч, смъкване на преградите между различните потоци от думи. Този стил е само едно от нещата, в които Сарамаго остава верен на себе си в „Пътуването на слона" – роман, написан сякаш за развлечение, който обаче доказва, че големите, дори когато се шегуват, не си пилеят думите напразно.

Статията е публикувана в бр. 10 на в. "Култура". 

Защо е безсмислен вечерен час в Студентски град

Поредното убийство, поредният изблик на възмутено обществено мнение, поредно припомняне в какво окаяно състояние е кварталът, замислен навремето като голямо общежитие за студенти. И поредно изсипване на идеи как ей-сега, още утре ще решим проблема. Някои от идеите са нелоши, но други са откровено популистки и неработещи.

Сред последните нареждам предложението за въвеждане на вечерен час за студентите в общежитията – 22:00. Мярка лесна за въвеждане, трудна за налагане и в крайна сметка напълно безсмислена. Вечерни часове има в подобни общежития по света и практиката показва, че потърпевшите от тях са много изобретателни в заобикалянето им. Но вечерният час е безсмислен не защото няма да се спазва, а защото дори да се спазва, няма да реши проблема с атмосферата на Студентски град – която предразполага към всичко друго, само не и към учене, и очевидно създава ред опасности за здравето и живота на обитаващите го.

Като съм казал "проблема", дайте да видим къде е всъщност той. Предлагам ви два отговора: а) проблемът е в студентите; б) проблемът е в кръчмите и чалготеките, превзели квартала. Мярката "вечерен час" почива на логиката, че верен е отговор а): дайте да затворим студентите по стаите след определен час и всичко ще бъде наред. В това време пивниците могат да си работят с клиентелата, която се стича там от цяла София плюс Перник, Ихтиман и Дупница, това изглежда не се възприема като проблем. По пътя на логиката, ако проблемът е в студентите, то най-лесният начин да спасим Студентски град е да ги махнем от там.

А за всеки, който се замисли, става ясно, че верният отговор е б). Ако Студентски град ще продължава да се казва Студентски, а не, примерно, Кръчмарски, то тъкмо кръчмите са тези, които следва да бъдат ограничени, а не студентите. И вечерният час 22:00 би трябвало да се отнася тъкмо за заведенията – всевъзможните амнезии. Ако няма къде да идеш да чалгясваш, нито пък откъде да си купиш алкохол след 22:00 – няма да пиеш. А дали след това време си в леглото и с кого си там, би трябвало да си е твоя работа. Току-виж даже си седнал да учиш – макар че дали университетът ти те стимулира да го правиш е вече една друга тема.

Воля за това, разбира се, няма да се намери. Защото да засегнеш икономическите интереси дори на някой си дребен кръчмар е далеч по-неприятно, отколкото да лансираш популистки и безсмислени мерки. Затова накрая – да кажем след десетина години – вероятно ще се появят обособени академични кампуси на други места в София, така, както се правят по света – малки, тихи и спазващи определени правила за живеене. Тъй че в един момент студентите наистина ще се махнат оттам, но това няма да спаси Студентски град като квартал. Той ще си остане това, в което го превърна победният купон на необуздания мутренски капитал:  гето в покрайнините на столицата.

Отвличането на Нобеловия комплекс

Елена Алексиева. „Нобелистът". ИК „Сиела", 2011. Цена: 15 лв.

 

Ще започна с една хипотеза: България е страната, в която Нобеловата награда за литература има най-висок авторитет и престиж, защото никой българин досега не я е получавал. Ето една неочевидна последица от очевидния „Нобелов комплекс", с който обича да се самоизтезава българската общественост включително извън тясно литературните среди: тъкмо извън тях най-разпространената похвала за съвременен български автор е, че заслужава „Нобел". Апропо, в София има улица на името на Алфред Нобел. Ако все още живеехме в условията на държавен социализъм, можеше с партийно решение всички български писатели да бъдат заселени там.

В своята девета книга „Нобелистът" Елена Алексиева взима повод от този „Нобелов комплекс", за да построи около него криминален роман съвсем в духа – и в буквата – на съвременните образци в този жанр. Елена Алексиева има интерес към жанровото писане. Показа го и в „Тя е тук", но ако предишният й роман все пак беше по-скоро постмодерен флирт с криминалния жанр, то „Нобелистът" е съвсем истинско криминале. И, както подобава на жанровото писане, романът е направен по определена рецепта. Предвид пристрастията на Алексиева към шведския автор Хенинг Манкел, нищо чудно, че тук е употребен скандинавски рецептурник: криминален трилър с международна гарнитура, сварен до интелигентен вкус с 1 ч. л. литературни заигравания и щипка социална сатира.

В България пристига на посешение Нобеловият лауреат за литература Едуардо Гертелсман. Нобелистът е типаж, скициран с приятна ирония към онова, което може да се очаква от световната литературна сцена: чилиец, оцелял неясно как след преврата на Пиночет, написал много отдавна един шедьовър на име „Кръв и зора", и след това множество прилични, но не особено запомнящи се книги. В София Гертелсман е ненадейно отвлечен с искане за откуп, а няколко дни по-късно край едно шопско село е открит трупът на българския писател Асен Войнов, облечен в дрехите на прочутия писател. Въпреки че огромната литературна агенция, държаща правата на Гертелсман, уж вече е изплатила откупа. Трупът е налице, а отвлеченият лауреат все така липсва.

С мистерията се залавя инспектор Ванда Беловска – самотна, принципна и неудовлетворена жена, която отглежда домашен любимец игуана и играе сама за себе си срещу престъпния свят и неговата обвързаност със „Системата" (служащите в МВР и присъдружните й институции действително я наричат така). Инспекторката е доста литературен образ, но тя самата не чете литература, не е чувала за Гертелсман и се залавя със случая от професионален инат. Постепенно обаче и лауреатът, и творчеството му, и изобщо целият казус й стават доста интересни… Истината е, че така и не успях напълно да повярвам в тази Ванда Беловска като персонаж, залутан из „Системата" на българското МВР. Но тъй като „Нобелистът" не е нито психологически, нито социален роман, това може би не е толкова важно. Ванда Беловска е разпознаваем типаж на инспектор, който не просто води разследването, а организира романовия сюжет – и това в случая е достатъчно.

За ценителите на „Читателска група 31" и „Кой?", „Нобелистът" вероятно ще е донякъде изненадващо четиво. В определени моменти Елена Алексиева припомня какво умее. Например сепващата студенина на пестеливия щрих в пресъздаването на психологически състояния: „Не виждаше дори себе си, а може би просто се плашеше да се види. Този пресъхнал човек там, в дъното". Или пък в „цитатите" от прочутия шедьовър на Гертелсман „Кръв и зора". Колкото и да са изпълнени с литературни закачки, те определено събуждат онова странно чувство, носталгията по несъществуваща книга.

Но като цяло „Нобелистът" си поставя много ясни граници и не се опитва да бъде нещо повече от това, за което се е заявил – съвременно криминале, чисто развлекателно четиво. Оттук и моето субективно разочарование. Традицията на развлекателните четива е богата и достойна – имало ги е, разбира се, и преди културната индустрия, и преди Гутенберг, а може би изобщо преди сериозните четива. Само че аз лично обикновено насочвам нуждата си от развлечение към кръчми, комедии и компютърни игри, а от книгите очаквам нещо по-друго. Въпрос на навик.

Рецензията е публикувана във в. "Култура", бр. 8.

Навъсени и къси

Деян Енев. „Българчето от Аляска: Софийски разкази". ИК „Сиела", поредица „Майстори на разказа". Цена: 10 лв.

Баща и дъщеря съзерцават отломките на монументалния социализъм, преди да идат в „Макдоналдс". Безработна семейна двойка отваря в дома си салон за еротичен масаж. Библиотекар си взема сбогом с читалищната библиотека, която се превръща в студио на кабелна телевизия. Един обикновен човек страда от собственото си безразличие, но не успява да се пребори с него. Все хора, които постоянно по нещо губят, но опитват някак да се борят с живота в съвременна България, като обикновено най-големият възможен успех е да оцелеят… или да заминат за Аляска.

Писането на Деян Енев не се променя съществено с годините: разказите са кратки; стилът е репортажен, минималистичен; тематиката е урбанистична, социална; персонажите са обикновени хора, най-честно не особено успели и не особено щастливи; и цялата атмосфера е сурова и нагнетена като в стандартен зимен софийски ден.

Малко или много, това четем във всеки от вече деветте сборници с разкази на Деян Енев и въпреки това той като че ли не омръзва, не се изчерпва, нито пък се изправя пред риска категоричните му морални послания да звучат дидактично. Нещо повече, всяка следваща негова книга получава признание, доколкото е възможно да се отчете признанието в мъглата на българския публичен живот. Така е, защото Деян Енев е журналист не само по професия, но и в писането си: неговият най-голям талант е постоянно да открива сюжети, да намира ситуации, да хваща разказите във въздуха (или на заледените софийски тротоари). Докато успява да го прави и докато остава верен на точния си, пестелив щрих, няма как да се изчерпи.

Разбира се, ако сравняваме внимателно „Българчето от Аляска" с предишни негови сборници с разкази, ще забележим и различия. Преди всичко, този е като че ли още по-мрачен: на късчетата живот тук им е отказана светлината и надеждата, която струи от повечето ситуации в „Господи, помилуй", например. Автобиографичните моменти са по-силни от обикновено и в някои текстове са съвсем директни. Не на последно място, „Българчето от Аляска" е още по-софийска книга от досегашните, не само поради подзаглавието „Софийски разкази". Това е книга, която в почти всичките си страници пряко се ангажира с очертаването на конкретна градска среда. Около половината от книгата – разделът „Сребърни планини" дори представлява не толкова разкази в точния смисъл на думата, колкото скици, рисунки от софийските улици. С това свое урбанистично постоянство Деян Енев се вписва в може би неочаквания повествователен интерес към столичния град, характерен за последните години. Тук могат да се споменат имената на Владислав Тодоров, Палми Ранчев, Стоил Рошкев, Васил Георгиев – паралелът с последния е особено интересен поради очевидните разлики в натюрела и естетиката. „Уличникът" на Васил Георгиев е ироничен, лежерен и вкоренен в лайфстайла, „Софийските разкази" на Деян Енев не се шегуват, те са навъсени и къси – но както едните, така и другите са в основата си журналистически и произхождат от страниците на конкретни издания.

Немалко от по-"разказовите" разкази също носят характеристиките на скицата, репортажа, дори наброската – в тях не винаги има устойчив сюжет, кулминиращ в ударен край. Деян Енев, както и друг път, разтваря рамката на разказа, измества жанра някъде на ръба на художествената литература и го оставя в същата несигурност, в която оставя и читателите си в края на повечето „парчета" в тази книга. Тук, впрочем, в края на тази рецензия е и мястото да обърнем внимание, че сред съвременните български автори Деян Енев като че ли остава един от „последните мохикани" на късия разказ: жанр, който има сериозна и престижна традиция в нашата литература, но напоследък се задъхва под натиска на пазарната логика и настоятелните обществени очаквания – също като героите на Деян Енев.

Рецензията е публикувана във в. "Култура", бр. 6.

Гледано от запад, четено на изток

Мирослав Пенков. „На изток от запада". Превел от английски: авторът. София, ИК „Сиела" 2011, цена 14 лв.

Поне в определени кръгове, за книгата на Мирослав Пенков се говореше месеци, преди да излезе на български. Не на последно място за това, защото, освен на български, тя излиза на още единадесет езика. Този факт автоматично прави 29-годишния Пенков трети в класацията на най-превежданите български автори след 1989 (след Алек Попов и Георги Господинов, и непосредствено преди Йордан Радичков)1. Ако, разбира се, го сметнем за „български автор". Едно от интересните неща, произлизащи от „казуса Мирослав Пенков", е все по-проблемната дефиниция на това понятие. Книгата му е написана на английски език, издадена е от голямо американско издателство, обаче българският й превод е дело на самия автор. Освен това писането на Мирослав Пенков не стои тотално извън българската литературна традиция, както е, да речем, при Илия Троянов или Капка Касабова. Напротив, в него се долавя силно ехо от литературата на 60-те и 70-те, като навярно Николай Хайтов е първото име, което идва наум.

Разказите в сборника, някои от които са по-скоро новели, поставят любопитни предизвикателства пред българската публика, особено пред тази, която е отвикнала да чете Хайтов и съвременниците му. За чуждите публики разказите на Пенков навярно са умерено екзотични и едновременно с това попадащи в познат контекст. От Маркес до Кадаре, от Рушди до Александър Хемон, мнозина са авторите, които далеч от родината си пишат изрично за нея с методи, люшкащи се между магическия реализъм и абсурда. (Апропо, успехът на Пенков започва тогава, когато Рушди избира неговия разказ „Как купихме Ленин" в своята антология на най-добрите американски разкази за годината). В български контекст обаче „На изток от запада" хвърля немалко ръкавици. Една такава ръкавица е въпросната шейсетарско-седемдесетарска традиция, валидна за Пенков, но като цяло изоставена от повечето български писатели днес. Друга е екзотизацията. Нужно е да се подчертае, че тези разкази в никакъв случай не са изградени върху кръчмарски клишета за смешните, бедни и прости българи (чели сме и такива). Мирослав Пенков никога не преминава границата между спонтанната екзотизация и преднамереното експлоатиране на различието, и в резултат историите му никога не лъхат на гнило, напротив: миришат свежо. Но при цялата им чистосърдечност, в съзнателното панорамно-фикционално представяне на България остава едно трудно отстранимо трънче. Аз лично се справих с това трънче по начин, който на свой ред повдига много въпроси за това, как четем „екзотични" автори: представих си, че книгата разказва не за България, а за Еквадор. Това изместване ми позволи да я чета с погледа на онези, за които е писана, но постави още по-остро проблема за екзотизацията и лекотата, с която й се отдаваме, ако не се отнася за нас.

Решението на Мирослав Пенков да преведе сам книгата си също е особено интересно, защото преводът прелива в пренаписване: някои детайли са променени или допълнително „овкусени" с познати за тукашния читател реалии, от друга страна езикът на българската версия на моменти е по един „литературен" начин леко архаичен. Така българското издание поставя ред увлекателни въпроси за природата на превода, за търсенето на съвършения превод и отказа от него, за теориите, че преводът е възможен само като пренаписване. На тези въпроси вероятно ще се спра по-нататък в друг текст.

Колкото до самите текстове, това определено са много сръчно разказани истории, разкриващи внимателна и дългогодишна работа, довела до култивирана лекота на писането. Сюжетите са силни, поставените проблеми – дълбоки, символният пласт работи фино, абсурдът е точно дозиран и дори в по-мрачните истории е вложен непосредствен хумор, който особено ми допадна. С две думи, международният успех на книгата не е случаен, а четенето й в България ще е крайно любопитно да се проследи.

1Според изследването на фондация „Следваща страница" Превод и преход от януари 2011.

Рецензията е публикувана във в. "Култура", бр. 4, в рубриката "Думи срещу думи".

И ся кво, ACTA ще правим ли?

"Акт ще правим ли" е сред любимите фрази на определен тип катаджии. След като фразата бъде произнесена, диалогът с ответната прегрешила страна следва определени уж въртеливи формули, докато се постигне съгласие, че може и да се почерпим.

Не след дълго подобни сценки могат да се разиграват на митниците благодарение на договора ACTA. Този договор, който бе изработен тайно и тайно подписан от 22 държави, сред които България, цели да установи международна законова рамка относно фалшивите стоки, генеричните лекарства и нарушенията на авторското право в Интернет. Едно от нещата, които предвижда ACTA, е упълномощаване на митническите служители да преглеждат компютри, телефони и друга подобна техника за наличие на материали, накърняващи нечии авторски права. Ако досега не са били достатъчни стимулите да започнеш кариера на митницата, ACTA е на път да ги уголеми многократно. Навярно можем да го сметнем като една от мерките срещу безработицата, които по същото време се обсъждат в Давос.

Какво точно е ACTA, можете да прочетете достатъчно подробно на страницата на англоезичната Уикипедия. Там е описано ясно какво предвижда съглашението – според наличната за обществото информация, която не е чак толкова много. (В скоба: след като влезе в сила ACTA, това, което направих току-що – препратката с линк към Уикипедия – може вече да не е възможно. Договорът сериозно би ограничил разпространението на генерирана от потребители информация в мрежата. Интернет доставчикът ми ще трябва да докладва, че ползвам интернет не само за да купувам продукти, а също за да пиша някакви неща в него и да препращам към материали, които са писали други хора, без да са упълномощени за това и използвайки безплатен – какво кощунство – софтуер).

Най-вбесяващото в ACTA е, че договорът бе изфабрикуван без каквото и да било участие на хората, които ще бъдат засегнати от него. Това е най-красноречив пример за законодателство, изработено от корпорациите в пряк ущърб на потребителите, като потребителите междувременно са старателно държани в неизвестност. Тъй че тайното му подписване от страна на България е най-малкият проблем: безхаберните български управници просто туриха параф под нещо, което бе замислено като тайно от самото начало. Дали са разбрали какво подписват, е отделен въпрос. Най-вероятно – не, но пък им отговаря на профила. Нали с триста зора ги накарахме да променят проектирания Закон за електронните съобщения.

Редно е да свалим шапка на Кадер Ариф, докладчик на Европейския парламент по преговорите за ACTA. Ариф (френски евродепутат към ПЕС) върна мандата си за участие в преговорите, обяви, че с този жест иска да изпрати ясен сигнал към обществеността колко неприемлив е договорът, и добави, че "няма да участва повече в този маскарад".

Шапка обаче няма да сваля на "Уикипедия", въпреки полезната информация. Сигурно всички помните как преди броени дни англоезичната версия на сайта бе блокирана в знак на протест срещу предстоящото приемане на твърде подобните закони SOPA и PIPA в САЩ. Добре организираният протест доведе до това, че няколко от конгресмените вносители изтеглиха подкрепата си за двата закона и вероятно те няма да бъдат гласувани в сегашния си вид. Адски ми е интересно защо нищо подобно не последва конспиративното подписване на ACTA в Токио, след като това е закон, който ще обвърже с аналогични драконовски мерки не само САЩ, а повечето развити страни (плюс България, хаха).

Какво предстои оттук нататък ли? Ами, борба. За да убедим институциите, които избираме и на които плащаме данъци, че не желаем да бъдем тайно превърнати в престъпници. И че законодателство, което толкова пряко засяга правата на милиони хора не може да се прави на тъмно. В крайна сметка, ако някой иска да ми продаде продукта си, трябва да ме убеди да си го купя. А не да ме хвърля в затвора, защото не искам да го направя.

Статията е публикувана в Sofia Live.

 

Пътешествие към началата

Рецензията е публикувана във в. "Култура", бр. 2, в колонката "Думи срещу думи".

Милен Русков. „Възвишение". ИК „Жанет-45", 2011. Цена: 13 лв.

За „Възвишение" вече доста се изписа и изговори; романът си спечели почитатели и отрицатели, отчете добри продажби и за малко (поне според слуховете) се размина с наградата „Хеликон". С други думи, засега донякъде сбъдва намеренията, с които бе промотиран – да се превърне в събитие на новата българска литература. Разбира се, една книга не става истинско събитие за два-три месеца, нужно е повече време, в което тя да улегне, да бъде прочетена и осмислена, дори, ако щете, да създаде свои следовници и подражатели – последното обаче ще е трудно, защото романът на Милен Русков със замах затръшва вратата, която също така със замах е отворил.

Най-оригиналният аспект на „Възвишение" е езикът – стилизираният с упорство и остроумие котленско-възрожденски идиолект на разказвача и протагонист Гичо. С тази стилизация Милен Русков прави нещо, което, струва ми се, досега не беше правено в българската литература, поне не в такъв мащаб, но и обрича всеки следващ подобен опит да бъде автоматично сравняван с „Възвишение". Иначе подобни аналози се срещат другаде, особено сред британските автори, които Русков познава и цени: например, стилизацията на лондонския език от XVIII в., която прави Питър Акройд в „Хоксмур", напомня тази във „Възвишение", включително и с характерното съчетаване на учено говорене и комични грубости. Само че Лондон от ХVIII в. си е Лондон от XVIII в., а българското Възраждане си е българско Възраждане. Залавяйки се с него, Милен Русков бръква в епоха, която е структуроопределяща за националното самосъзнание; и в същото време – така благодатно за автора – най-"постмодерният" период от българската история със своите разнопосочни и любопитни, още неопитомени от стандартите на модерността търсения. Затова не беше никак учудващо, че в първия си роман на българска тематика Русков се спря именно на Възраждането. С този избор той остава верен на себе си – на своя афинитет към еклектиката, към недооформените хронотопи и, не на последно място, към авантюрно-пикаресковото. И трите романа на Русков са на практика пикарески – те с реалистична разпиляност следят приключенията, в които попадат героите по неправолинейния си път. Героите, от своя страна, вървят по двойки, структурно предани на онези, които познаваме от ранните образци на романа: Гичо и Асенчо от Котел не правят изключение. Като добавим стърновската любов към отклоненията (макар че този любим похват на Тристрам Шанди е не по-малко ярък в „Записките" на Захари Стоянов, например) става ясно, че Милен Русков наистина се връща по постмодерен начин към началата на романа като жанр. Нещо, което, струва ми се, никой друг в новата българска литература не прави. Тук е и един от читателските рискове на романа, по-съществен от стряскащия в първия момент език. Отказът от праволинеен сюжет и фрагментарността на разказаните истории означава, че към средата си романът губи темпо и рискува да изгуби по-нетърпеливите си читатели.

Би било жалко, защото „Възвишение" има много какво да каже с второто си връщане към началата – към Възраждането, което би било уместно да наричаме просто „Раждане", и романът, впрочем, чрез размишленията на Гичо за българския народ се присъединява към подобна теза. От Възраждането Милен Русков си избира тъкмо Димитър Общи – загадъчната и леко налудна фигура, изтикана в маргиналията на националната митология. От Общи става герой на роман; от Левски – едва ли. Неслучайно в дълги епизоди от романа Гичо и Асенчо пътуват по следите на Левски, за да му връчат някакво писмо и все не успяват да се доберат до него, а когато в крайна сметка го срещат, така и не разбират, че това е той. Левски остава извън романовото, неговото битие е възвишение от друг порядък.

В този смисъл не може да се каже, че романът на Русков размахва някакъв постмодерен ятаган, посичайки икони, митове и табута. Не това е целта му. Той, разбира се, провокира устойчивите рамки, в които мислим Възраждането и национално-освободителното движение, най-малкото защото акцентира върху „революционно-разбойнишката" (по израза на Стоян Заимов) дейност и защото набляга върху моментите, в които Гичо има основания да възкликва: „Сладък е, брате, хайдушкий живот!" И наистина много от Гичовите размишления биха изправили на нокти твърдоглавите патриотари – но не това е основното намерение на романа и в този смисъл провокацията му в никакъв случай не дразни с преднамереност. А и финалът до голяма степен преобръща дотогавашните приключения, позволявайки на лекомисления Гичо наистина да се възвиси – ако не до някой див, чутовен връх, то поне до възвишението Разбойна край Котел.

За този роман бих могъл да пиша още много, не на последно място защото той е много литературен, в смисъл, че освен всичко друго, провокира и ред представи за литературността. И съм убеден, че за „Възвишение" наистина тепърва ще се пише.

Момиченца и симулация

Тия дни из интернет пространството се завъртя една стара – от 2004 – статия на Александър Кьосев, озаглавена "Момиченца". Не схванах повода за това изненадващо припомняне, но, след като препрочетох статията, си дадох сметка, че тя наистина би могла да бъде написана и сега, просто защото никой от посочените в нея проблеми не е намерил някакво решение. Новото завъртане на статията подсказва и друго нещо – колко ни е къса паметта и колко лесно заглъхват критичните гласове след всяко поредно завъртане – но това е отделен въпрос.

Сред новите реакции на старата статия има една доста интересна публикация на блога на Светла Енчева. Препоръчвам да бъдат прочетени както статията на Кьосев, така и добавката на Енчева; но, с две думи, Кьосев насочва вниманието към структурната некомпетентност, отглеждана в българската журналистика, а Енчева посочва като съществена причина за проблема занемареното образование и безотговорността на преподавателите.

За мен е несъмнено, че и двамата са прави. Да, факт е, че човек вече спонтанно се впечатлява, щом попадне на журналист, който има някаква смътна представа от темата, по която работи. Факт е също, че "момиченцата" – и "момченцата" – са продукт на девалвирала образователна система: казано простичко, те не се интересуват от образованието (по Кьосев) но пък и образованието не се интересува от тях (по Енчева). Знаем си го: иска се изключителен талант и инат, за да не добуташ до диплома, след като веднъж си записал някакво "вишо".

Да не се фиксираме само върху журналистиката. Феноменът на "момиченцата" е повсеместен в повечето сфери, които не са свързани с пряка размяна на услуга срещу пари. Структурната некомпетентност е факт със сходни последствия например в държавната администрация, в книгоиздаването и преводите, а, много ясно, и в образованието. Във всички тези сфери – наред с някои съвестни професионалисти – изобилства от случайни хора с високо самомнение и ниски способности. "Случайни" е фигура на речта, защото те не са там случайно. Напротив, те са определящият фон, на който професионализмът е изключение. Затова говорим за структурна некомпетентност.

Няма как да бъде иначе при пазар на труда, който сполучливо съчетава най-порочните традиции на социализма с най-малоумните ламтежи на капитализма. Такъв пазар на труда не се интересува особено от компетентност или оригиналност, а вместо това култивира посредственост. Определящи са ниското заплащане, конформизмът и лесното възпроизводство. Просто защото този пазар на труда обслужва преди всичко симулативни дейности. Ако едно телевизионно предаване се прави с едничката цел да привлича реклама; ако една книга се издава с едничката цел да вземе субсидия; ако една магистратура се разкрива с едничката цел да се запишат студенти – то говорим за симулации. Симулираш, че създаваш някакъв продукт, а в ред случаи и симулираш, че го продаваш на клиенти, които симулират, че го купуват. Тъй като в тази верижна симулация качеството на продукта е без съществено значение, то гледаш да не си създаваш излишни затруднения, караш по допирателната и поддържаш структурна некомпетентност.

Тук е коренът на феномена "момиченца". Не някакви лоши хора са се наговорили да поощряват некадърността; не тълпи от безотговорни преподаватели са превзели образованието. Просто симулативният характер на продукта не изисква нещо повече от симулативен труд, а симулативният труд не изисква нещо повече от симулативно образование. Абе, така е по-лесно!

На този фон професионализмът се превръща в екзотика и следва да бъде уважаван там, където се проявява… Но дали голото уважение ще го спаси от пълно изчезване?