Angel Igov's Blog, page 3

November 19, 2012

Градът. Във въздуха

Колъм Маккан. „Нека големият свят се върти“ (Colum McCann. Let the Great World Spin, 2009). Превела от английски Жени Колева. ИК „Жанет.45“, 2012.


Със седмата си книга, удостоена с ред престижни награди, роденият в Дъблин писател Колъм Маккан убедително се заявява като едно от големите имена на днешната англоезична литература, а по-важното е, че създава наистина забележително произведение: мащабно, ангажирано, четивно и майсторски написано.


Всичко започва с едно почти невероятно видение: в една сутрин от не много далечното минало, между кулите на Световния търговски център в Ню Йорк върви човек. Върви по опънато във въздуха метално въже; и не просто върви, а прикляка, подтичва и дори в един момент ляга на въжето. Може да сме чували за Филип Пети, който през 1974 изпълнява този изключителен номер, след като се промъква тайно със съучастници в сградата; може дори да знаем, че тъкмо изпълнението на Пети обгръща с аурата на градската легенда недолюбваните дотогава кули-близнаци. Но може и нищо да не знаем, и да се задоволим с функцията, която изпълнява смайващото видение в хода на целия роман: то служи като рамка, ефирна рамка, висяща във въздуха, която обаче удържа целия поток от истории в могъщо словесно изображение на огромния град – Голямата ябълка, червото на света. Гледката на утринния въжеиграч витае над мислите и усещанията на персонажите, със своето присъствие остранностява преживяванията им и цялостната атмосфера на повествованието. Ефектът, разбира се, е още по-силен за читателя поради добре известната съдба на Световния търговски център. Оттук и натрапчивото усещане – едновременно плашещо и вдъхновяващо – за безтегловност, за крехкост, за лекотата, с която хората и нещата се чупят, но и за лекотата, с която се издигат във въздуха.


А онова, което видението рамкира, е група истории с различни персонажи: ирландски йезуит и неговия брат, проститутки от Бронкс, майки, загубили синовете си във Виетнам, двойка художници от истерично-артистичната бохема на Манхатан. Историите се пресичат или понякога направо се сблъскват – трагично и фатално, макар че дори фаталният свършек на една история тук поражда началото на друга. Очевидно е родството на този метод с прочутия „Рагтайм“ на Доктороу. Неслучайно Маккан също го прилага в работата си с града, с мегаполиса, защото така много ефектно, почти неуловимо, постепенно се очертават контурите на това могъщо, ужасяващо и очарователно пространство, което иначе толкова често – и логично – убягва на повествователните жанрове. Различното от „Рагтайм“ е тъкмо атмосферата на безтегловност, за която говорих, но също и мащабът – не само защото си имаме работа с Ню Йорк от 70-те, а и защото проектът на Маккан изглежда още по-амбициозен от своя предшественик. Съвсем различен е и стилът на писане: вместо ударните телеграфни изречения на Доктороу тук имаме в някакъв смисъл по-традиционен стил, който обаче създава усещането за пълноводна река, за тиха, но неудържима неистовост.


Анотацията за преводача (похвална практика на издателство „Жанет-45“) ни осведомява, че това е дебютният превод на Жени Колева. В такъв случай си имаме работа с амбициозен, компетентен и определено обещаващ дебют. Не трябва да се премълчават обаче и някои грешки, най-малкото защото повсеместното им разпространение в редица преводи започва да стряска. Такава грешка е, например, преводът на „poem” винаги като „поема“: „Лежаха, оплетени в чаршафите, а той се опитваше да шепне поеми в ухото й“ (с. 104). Дълго лежане ще да е било, ако си представим нещо като „Чайлд Харолд“ или „Пуста земя“, каквото обикновено разбираме на български под поема. По-неприятна грешка е буквалният синтактичен пренос в изречения, съдържащи подсилващи или вулгарни епитети от рода на „bloody”, “damned” и т. н.: „На мен ми пратиха скапана телеграма“ (с. 150). Този буквален превод се среща смущаващо често напоследък, включително и в това издание, а естественият български еквивалент би бил нещо от рода на: „На мен ми пратиха телеграма, дявол да го вземе.“ Факт е, че романът представлява сериозно преводаческо предизвикателство и някои моменти изглеждат просто непреводими, например заглавието на една от частите „This is the house that horse bulit”, преведено като „Това е домът, който кончетата построиха“. Тук имаме алюзия с популярната детска песничка „This is the house that Jack built”, а “horse”, освен „кон“, в градския сленг означава “хероин“, но и на всичкото отгоре е омофон на „whores”, т. е. „курви“ – а в тази глава разказва една от проститутките, която наистина е и пристрастена към хероина. Пред подобно заглавие навярно всеки преводач би бил принуден да вдигне ръце и да направи компромис – впрочем също необходимо умение. Но наистина, въпреки обективните трудности и някои неподходящи избори, Жени Колева прави сериозна заявка в полето на литературния превод и, преди всичко, дава на българския език един великолепен роман.


Рецензията е публикувана във в. “Култура“.



 •  0 comments  •  flag
Share on Twitter
Published on November 19, 2012 00:32

October 24, 2012

���������� ������������������. ��������

������������������ ������������ ���������������� ������������. ���������� �������������������������� ���� ������������������ ���� ������������ ���� ���������������� ���������� �� ���������������������� ���� ���������������� ����������, ���� ���������� ���� �������������������� �� ���������� ������ �������������������� Lucy Poems.


*


 


������������ ������ �������������� ������������ ��� �� ����������


���� �������� �� �������� ������,


������ ���� ���������������� ��������,


���������� ���� ���������� �� ������.


 


���� �������� �������� �� ���������� ������,


���� ���������� ���� ����������;


������������, ���������� �� ������������ ����������,


������ ������ �������� �������� ������.


 


���� ������������ ������������ ���� ������������,


������������ ���������� ��������,


�� ���� ���������������� ��������������


�������������� ���������� �� ��������.


 


���� ���������� ���������������� ���� ���������� ���


�� �������� ���������� ��������


���� ���������� ������ ����-���������� ����������


������ ������������ ������������.


 


�������������� �� ������������ ������ ��� ����������������������


���������������� ��������������!


�� ���� ���������������� �������� ���� ������������,


������ �������������� ��������.


 


������ ���������� ������ ���� ������������������,


���� �������� ��� �� ������������.


������������ ���������������� ������������


������ �������������� ���� ��������.


 


������ �������������������� ���������� ��������


���� ������������ ���� ����������!


�����, ��������!��� ��� ���� ��������������. ��� �����������,


�������� ���� ������������ ����!


 


*


 


������, �������� ���������������� ������������������,


���������� ���� ������������ ������,


������ ���� ������������������ �������� �� ����������,


������ ���� �� ������ ����������?


 


�������������� �������� ���������� ����������


�������� ���������������� ������!


�������� ������������, ������������ ����������


��������-�������������� ������!


 


�������������� ���� ������������������


������������ �������� ������?


���� ���� �� �� ���������� ��� �� ���� ��������


������������ �� �������� ��������!


 


*


 


���� �������� ��������������, ��������������������,


�� �������� ������������������ ������;


��, ��������������, ������ ������ ���� ������������,


������������ ������ ��������������!


 


���� ���������� ������ ��� �� ���� ������������ ���


���� �������� �� ������ ������!


���������� ������ �������� �������������� ����


������ ���������� ���������� ������.


 


�������� ������������ �������������� ������������


�� �������������� ������������ ������������,


�������� �������� �������� ���� ��������������


�������������� ��������������.


 


������ ���������� ��������, ������ ���������� ��������


���� �������� �������� �� �������� ���


�� �������� �������� ���� ���������������� ������


�� ������������������ ���� ��������.


 


*


 


������ �������������� ���� �� �������� �� ������������ ����������;


������������������ ��������������: ���������-������������������


�� ���������� ���������������� ����������;


�������� �������� ���� �������� ���� ��������������,


���� ���� �� ����������, ���� ���� �� ������������,


�� �������� ���� ���� �������� ����.


 


���� ���������� ������������ ���� ���� ����������


���������� �� ����������; ��, ������ ������ ��������������,


���� ������ �������� �� �� �������������� ��������,


�� �������� �� �� ����������, �� �������������� �� �� ��������������,


���� �������������� �������� ���� ������������������������


�� ���� �������������� ���������� ������.


 


�������� ������������ ���� ���� �� ������������,


���� ���������� �������� �������� �� ������������ ��������


���� ���������������� ������������������ ������;


�� �������� ���� �� ���������������� ����������,


�� �������� ���� �� �� ������������ ������������,


���� ������������ �������� ��������.


 


���� ���������� ���������������� ���� �� ����������,


�������������� ���������� ������ ���� ���� ��������������;


�� ������������ ���� �������� ������


�������� �� ������������, �� �������� ����������������,


����������������, ���� �������������� �� ��������


���� ������ �� �������� ��������.


 


�� �� �������������� �� ���������������� ���� ���� ��������������


������ ��������; ������������ ������ ���� ������������


�� �������������� ���������������� ����������,


������ ���������� ���� �������������� �� ���������� ���������� ���


�� �������� �� �������������������� ���� ����������


���� ���������� ���������� ��������������.


 


��, ����������, ������������������, ���� �� ����������������,


���������� �� ���������������� �� �������� ���� ����������


�� �� ������������������ ����������;


������������ ���������� �� �������� ���� ����������,


������ ���������������� �� �������� ������ ������ ������,


���������� ���� ���������������� ��������.���


 


�������� ���������� ������������������ ������������:


������ ���������� ���������������� ������ ������������!


�������� ��� ��, ������ �� ����������������,


�������� �������� ����������������, �������� ������������,


�������� �������������� ���� ������������, ����������


���� ���� ���� ���������� ������ ������ ������.


 


*


 


���������� �������� ���� ����������������,


���� �������� ���������� ����������:


���������� ���� �������������� ������������,


���� ���������� ���� ������ ������.


 


���� �������� ��������, ���� ������������,


���� ���������� �������� ������;


�� ��������, ��������, ����������, �� ��������������,


���������� ���� ������ �� ������.


 


�� �������� �������������� ���� ���� ���������� �������������� ������������, ���������������������� ���� �� „���������������������� ��������������“. �������� ���� ������������ ��������, ������-������ ������ ���������� ���� ���� ����������, ���� �������� �������� ���� ���������������� ���������� �������������� ���� ������. ������������ ������ ���� ���� ���� ���������������� ���������� ������������, �������� ������������ �� ���������������������� ���������� ���� ������������������������������. ���������������� ������ ���� �������������������� ���� ���������������� �������� �� �������������������� ��������������������������, ���������� �������� ������ ���������� �� ���������� ���������������� ���� ���������� �� ������ ���������� ���������� ����-����������, ����-����������������������. ���������������� ���� �������� �������������� ������������ ������������ ���� �������������� ���������������� ���� �������������������������� ���� ������������������, ���� ���� ������ �������������� ������������ �������� �� ���������������������� „������������“ �� ������������������ ���� �������������� �������������� �������������������� „������������������ ������������“.

 •  0 comments  •  flag
Share on Twitter
Published on October 24, 2012 23:58

Уилям Уърдзуърт. Луси

Обещаната порция преводна поезия. Петте стихотворения на Уърдзуърт са писани по различно време и публикувани на различни места, но често се обединяват в цикъл под названието Lucy Poems.


*


 


Познал съм странна страст – и прямо


ще кажа в този ден,


ала на влюбения само,


какво се случи с мен.


 


Тя беше роза в ранен юни,


що дните не менят;


веднъж, облян в лъчите лунни,


към нея свих сред път.


 


Не свалях поглед от луната,


огряла мрака гъст,


а по пътеката позната


премина конят в тръс.


 


По хълма качвахме се точно –


и този месец блед


да слиза все по-бързо почна


над къщата отпред.


 


Потънах в сладък сън – прекрасната


природна благина!


И не откъсвах взор от ясната,


все слизаща луна.


 


Щом конят взе да наближава,


не спря – а ускори.


Луната изведнъж тогава


зад покрива се скри.


 


Как своенравна мисъл може


ум влюбен да слети!


“О, Луси!” – аз извиках. – “Боже,


нима си мъртва ти!


 


*


 


Там, сред пътеките безвестни,


далеч от хорски зов,


кой би прославил Луси в песни,


кой би й дал любов?


 


Красива като малко цвете


връз мъхестия пън!


Като звезда, когато свети


една-едничка вън!


 


Колцина ли опечалени


остави Луси тук?


Но тя е в гроба – и за мене


светът е вече друг!


 


*


 


Из край далечен, необгледен,


в земи задморски бях;


о, Английо, как съм ти предан,


тогава чак разбрах!


 


Бе тъжен сън – и ме измами –


но вече е зад мен!


Расте към тебе любовта ми


със всеки минал ден.


 


Сред твойте планини гореше


в щастлив копнеж гръдта,


край твоя огън тя въртеше


чекръка вечерта.


 


Все твоят зрак, все твоят мрак


за Луси бяха в спор –


и твой хълм тя прегърна пак


с прощалния си взор.


 


*


 


Три пролети тя в дъжд и слънце расна;


природата продума: “Най-прекрасна


е между всичките цветя;


това дете за себе си наричам,


аз ще я взема, аз ще я обичам,


и дама ще ми бъде тя.


 


За моята любима аз ще стана


закон и порив; и, със мен събрана,


тя във поле и в стръмен бряг,


в море и в пръст, в градина и в дъбрава,


ще чувства сила да възпламенява


и да възпира после пак.


 


Като еленче тя ще е игрива,


ще скача като него с радост дива


по стръмния планински рът;


и неин ще е дъхавият невен,


и неин ще е и покоят древен,


що немите неща таят.


 


На трона облаците ще я канят,


върбите зарад нея ще се скланят;


и девата ще види там


дори в небето, в буря закипяло,


хармония, що нежното й тяло


ще вае с таен плам.


 


И в полунощ в звездите ще се вглежда


със обич; своето ухо ще свежда


в безброй потулени места,


где ручеи се впускат в танци бесни –


в лика й ромолящите им песни


ще влеят дивна красота.


 


И, бавно, чувството, че е щастлива,


живот в девичата й гръд ще влива


и в стройната снага;


такива мисли в Луси ще посея,


щом заживеем в този кът със нея,


далеч от всякаква тъга.”


 


Тези слова Природата изрече:


как бързо Лусиният час изтече!


Умря – и, тих и примирен,


стоя сред пущинака, сред полето,


сред спомена за минало, което


не ще се върне пак при мен.


 


*


 


Сънят духа ми запечата,


не зная земен страх:


макар да чезнеха летата,


тя сякаш бе над тях.


 


Тя нито чува, ни съзира,


да стане няма мощ;


с гори, води, скали, с всемира,


върти се ден и нощ.


 


И тези преводи са от преди няколко години, публикувани са в “Литературен вестник”. Като ги гледам днес, тук-там има какво да се пипне, но като цяло се чувствам доста доволен от тях. Старал съм се да не изпускам важни смисли, като запазя и баладичната форма на стихотворенията. Позволил съм си удължаване на стъпката само в четвъртото стихотворение, което така или иначе е доста различно по форма и без друго звучи по-бавно, по-тържествено. Всъщност от тези преводи тръгна идеята да преведа подборка от стихотворения на Уърдзуърт, но по ред причини вместо това с издателство “Алтера” и редактора ми Любомир Терзиев направихме “Лирически балади”.



 •  0 comments  •  flag
Share on Twitter
Published on October 24, 2012 23:58

October 15, 2012

Футболът на елементарните частици

Николай Петков. „Стадионът на старата госпожа“. ИК „Сиела“, 2012. Цена: 10 лв.


Като прочете заглавието, човек ще си каже, че в тази книга става дума за футбол. И наистина, става дума за футбол, но също така за шах и вино, за богословие и модернизъм, за метафизика и за физика на елементарните частици. Николай Петков жонглира с темите си по наглед объркан, но може би по-скоро провокативно объркващ начин, а героите му сноват из времето и пространството по сякаш непредвидими маршрути. В един момент са в Елена, в следващия – в Ефес; срещаме ги ту в Париж, ту в Псковско-Печорския манастир. Иде реч, разбира се, за пътешествие и повечето случки и разговори стават „по пътя“, но и този път като че ли не следва предварително зададена траектория, а свободно играе из чудатия хронотоп.


Всичко започва с първата и единствена шампионската титла на Етър през 1991. Тогава разказвачът, натоварен с автобиографични черти, среща отец Дионисий – на пръв поглед най-обикновен провинциален свещеник, който веднага се превръща във фигура с митични измерения, оттук насетне водач в пътешествието и изобщо негов организиращ принцип. Двамата потеглят от Елена на стоп… за да прекосят хиляди километри и години в привидния хаос на света, който отец Дионисий сякаш меси, оформя и разтегля на момента.


От само себе си се разбира, че и жанрът на книгата не е праволинеен, макар да е с традиция в българската литература. Това е онзи жанр, за който все се чудим дали е роман или цикъл от разкази, но във всеки случай той владее играта си и не изпуска топката, разхожда я по цялото поле и не се изкушава от по-стройни тактически схеми. Можем да се върнем назад към Алеко Константинов, Елин Пелин и Йовков, а можем и да обърнем внимание, че този жанр се радва на добро здраве и днес, както неотдавна демонстрира Яница Радева, например. Николай Петков обаче допълнително усложнява жанра и изобщо фикционалния статус на текста си, защото го изпъстря с обилни ерудитски бележки под линия. Така че, когато отец Дионисий спомене за Прокъл Диадох или Дънс Скот, под линия следва подробна бележка, която моментално измества фокуса и разколебава прочита ни: в крайна сметка с художествена литература ли си имаме работа, или с академичен труд, или пък най-точното определение би било енциклопедия? Но „Стадионът на старата госпожа“ няма нищо общо с подредеността на енциклопедията, макар че има свой собствен, сложен ред; и с това отново ни отпраща асоциативно към физиката на елементарните частици, особено когато и двамата спътници прескачат внезапно през хронотопа така, сякаш наблюдаваме електрони в тунелен преход. Прескачането, подскачането изглежда основният способ, по който се придвижва повествованието на Николай Петков, и тези скокове често сепват читателя и го остават в недоумение, но също и във възхита пред необузданото въображение на автора.


Предговорът на Георги Каприев и анотацията на Деян Енев улавят този лудически характер на книгата и уместно посочват автори, с които можем да успоредим писането на Николай Петков: от една страна очевидния Джеймс Джойс, чието „Бдение над Финеган“ стои в основата на „подскачането“; от друга – Умберто Еко с неговите иронично-ерудитски игри; от трета – собствено българската традиция на свещеническото писане с най-ярки представители Софроний Врачански и поп Минчо Кънчев – с тях Николай Петков се родее най-малкото по това, че и той е свещеник, в шуменския квартал Дивдядово. Аз бих добавил в редицата от негови учители поне още двама: Борхес и Павич, като сянката на втория определено се чувства и над стила. А това, впрочем, ще рече, че причудливо-скокливото пътуване на Николай Петков из времето и пространството не е изолирано явление в днешната българска литература, а спокойно бихме могли да го сложим до търсенията на Милен Русков или Яна Букова. Така че пътни знаци има из книгата, но това не означава, че няма да се изгубим в нея – и да се насладим на изгубването.


Рецензията е публикувана във в. “Култура“, бр. 34.



 •  0 comments  •  flag
Share on Twitter
Published on October 15, 2012 01:54

October 3, 2012

Шели. Стихове (Shelley. Lines: “When the lamp is shattered”)

Онзи ден попаднах на един чудесен англоезичен блог за преводна поезия и наново ми се съживи старият мерак и аз да направя нещо подобно. Не мога да се меря с автора на въпросния блог, който е изключителен полиглот, но реших да се разровя из старите тетрадки с преводи, и да кача това-онова. Така че от време на време на Ruritania Press ще се повява и по някое преведено от мен стихотворение – засега от архива, пък по-нататък може и нещо ново. А отдолу ще има и кратко коментарче за превода.


ПЪРСИ БИШ ШЕЛИ


1792-1822


СТИХОВЕ


Ако лампата с шум се разбие,


тя оставя в прахта бездиханен светлик;


щом дъждовният облак се скрие,


хубостта на дъгата изчезва след миг.


Ако нежната лютня се счупи,


всеки спомен за звуците бяга от нас;


щом мълчание устните схлупи –


и забравяме скъпите думи завчас.



Както блясък и музика чужда


нито лампа, ни лютня не ще възкресят,


тъй в сърцето екът не разбужда


нова песен, когато е мъртъв духът;


само траурни пения ражда,


сякаш вятър в руините свири насън;


сякаш хор на вълните обажда


за моряшката смърт вместо траурен звън.



Щом се слеят сърца, се отлъчва


най-напред Любовта от доброто гнездо


и по-слабото там се измъчва


с туй, което е имало някога то.


Ти ридаеш, Любов, безутешно,


че тук всичко на своята крехкост е роб –


и избираш най-крехкото нещо


да ти бъде и люлка, и къща, и гроб!



Страст променлива теб ще люлее,


както бурята враните люшка без жал;


и разсъдъкът теб ще осмее,


като слънце от зимно небе заблестял.


А гнездото ти – то ще подпухне,


ще прогние домът, за орли съграден,


и сред присмех и хули ще рухне


в листопада, във вятъра зъл и студен.


Оригиналът може да се прочете тук. Не съм сигурен кога съм правил превода, но много вероятно да е било във втори курс, когато му е мястото на Шели в програмата на “Английска филология”, значи преди десет години. Както се вижда, удължил съм размера с една стъпка и съм го “изправил” до чист анапест в тон с българската традиция, която е свикнала на по-правилен и гладък стих. Същото стихотворение има и превод от Илия Люцканов, публикуван в томчето с избрани стихове на Шели от 1959 – там обаче трисричният размер се е превърнал в класически петостъпен ямб, а това си е грехота: трисричните размери са толкова редки в английската поезия, редно е да се пазят. Стихотворението със сигурност има още един превод, от който дори помня цели стихове, обаче не мога да се сетя чий е. Оставил ми е впечатление за силна формална вярност към оригинала, обаче на цената на смислови неясноти.



 •  0 comments  •  flag
Share on Twitter
Published on October 03, 2012 01:54

October 1, 2012

Потайните кътчета – в канона и в ума

Джийн Рис. „Безкрайното Саргасово море“ (Jean Rhys, “Wide Sargasso Sea”). Превод от английски Надежда Радулова. ИК „Алтера“, 2012, цена: 12 лв.


Животът на Джийн Рис е сам по себе си достоен за роман. Родена е в Доминика, баща й е уелски лекар, а майка й – креолка, потомка на местни робовладелци. На 16 години се озовава в Англия, където пред жилището на леля си предпочита лондонската бохема, опитва се да пише и покрай другото позира като модел. Нито книгите й, нито трите й брака са особено успешни, и Джийн Рис се оттегля в дълбоката провинция, забравена за близо половин век. И ето че през 60-те внезапно я преоткриват – или, по-скоро, откриват я за пръв път. „Безкрайното Саргасово море“ излиза през 1966 и постига истински фурор сред читатели и критици. Авторката не се интересува много от внезапно постигналата я слава. По това време е на седемдесет и шест и умира няколко години по-късно.


На какво се дължи този успех – толкова закъснял, че изглежда съвсем ненадеен? „Безкрайното Саргасово море“ наистина излиза в точния момент – в интелектуална атмосфера, в която проблемите на пола, расата и идентичността внезапно са се изострили и са станали важни за много хора по цял свят. А също и по-частно литературният проблем за канона и отношението ни към него. Романът на Джийн Рис се разполага върху един от най-популярните романи на британския канон: „Джейн Еър“ на Шарлот Бронте от 1847. В известната викторианска творба на пътя между Джейн Еър и нейния любим Рочестър застава една „луда жена“, подобна на призрак, заключена на тавана. Според обясненията на Рочестър, това е неговата карибска съпруга, за която го оженили с измама. Образът на „лудата жена на тавана“ се вгнездява в английското литературно въображение и дава заглавието на известната книга от 1979, в която Сандра Гилбърт и Сюзан Гюбар правят феминистки прочит на викторианската класика. „Безкрайното Саргасово море“ взема като отправна точка неразказаната история на „лудата“ и опитва да я разкаже, деконструирайки повечето от темелите на викторианското светоусещане и свързаната с него литературна традиция. Като за начало, получаваме две различни гледни точки – тази на героинята Антоанет (Бърта) и тази на нейния неохотен съпруг, чието име така и не се споменава нито веднъж, но знаем, че той е младият Рочестър. Чуваме и гласовете на карибските чернокожи, които навярно за пръв път зазвучават толкова директно в британската литература. Като „prequel” романът е направен изключително майсторски и играта му с първоизточника е едновременно фина и безкомпромисна.


Но в края на краищата не всеки е чел „Джейн Еър“ и не всеки възнамерява да го чете, а романът на Джийн Рис не заема силата и въздействието си, паразитирайки върху канона – нещо, което донейде правят по-късно някои вдъхновени и от него произведения. Можем да говорим за устремния стил на повествованието, за пестеливата, но много запомняща се обрисовка на персонажите, и за мъдро схванатия конфликт между пламенната, импулсивна Антоанет и въплътилия представата за британската сухота Рочестър: натрапени един на друг съпрузи, от които единият се опитва все пак да осъществи страстните си мечти чрез другия, но не получава никакъв отклик. И все пак, струва ми се, че читателското очарование на „Безкрайното Саргасово море“ лежи малко встрани от всичко това. То идва от витаещата над целия роман атмосфера на непознаваемост, на предзададен провал на общуването, от усещането за някакво „сърце на мрака“, което не може да бъде разгадано, в което не може да се проникне – то може само да се обхожда по границите. Това е мракът на карибската джунгла, мракът на колониалната история, но в крайна сметка и мракът на потайните кътчета от ума на всеки човек. И затова, разказвайки за такава екзотична дестинация, романът на Джийн Рис ни най-малко не се подвежда по империализма на въображението, а напротив, го разгражда, за да постигне универсална значимост.


Въпреки някои по-скоро технически странности, преводът на Надежда Радулова качествено допринася за хубавото българско сбъдване на творбата със своята лекота и естествен изказ. Но тук става дума и за нещо повече от превод, тъй като на Радулова е изобщо изборът на тази книга, така добре подхождаща и на нейните собствени поетически търсения.


Рецензията е публикувана във в. “Култура“, бр. 32.



 •  0 comments  •  flag
Share on Twitter
Published on October 01, 2012 04:49

September 24, 2012

Събитие в българското книгоиздаване

Осип Манделщам. „Небехранилище“. Подбор и превод от руски Владимир Морзоханов. ИК „Ерго“, 2012. Цена: 28 лв.


Навярно помните колко много преводна поезия се издаваше в България до средата на 90-те. След това тази ниша почти изчезна и днес са екзотика дори скромните издания на чужди поети. В тази ситуация томът с избрани стихове на Осип Манделщам е забележително събитие: изобщо не става дума за скромно издание, а за луксозно книжно тяло с твърди корици, с бележки, с датировка на стихотворенията, и – най-вече – двуезично, което го прави двойно по-ценно.


Едва ли е нужно да обяснявам пред читателите на „Култура“ кой е Манделщам, нито пък бих дръзнал да „рецензирам“ един от най-значимите руски поети на ХХ век, затова ще се спра по-скоро на подбора и превода на Владимир Морзоханов. Манделщам, разбира се, е превеждан и преди на български, както и двамата му най-сериозни колеги-акмеисти Николай Гумильов и Анна Ахматова; но нито един от тях не е получавал досега такова амбициозно издание. Подборката на Морзоханов се съсредоточава предимно върху по-късните стихотворения на поета от периода след Октомврийската революция, така че липсват някои от най-известните му по-ранни творби като „Невыразимая печаль…“, „Петербургские строфы“ и „В Петрополе прозрачном мы умрем…“ (първите две са познати у нас и в превод на Кирил Кадийски). Разбира се, привилегия на преводача е сам да избира текстовете, върху които ще работи. Като цяло преводаческият подход на Морзоханов (с редактор Доротея Табакова) се отличава с по-голяма свобода, отколкото е характерно за българската школа в превода на поезия – свобода не в трактовката на смисловите пластове на оригинала, а в работата с прозодията и изобщо в боравенето с българския език. Подобна освободеност вероятно е от полза в превода на манделщамовия стих, който е способен на много резки регистрови преходи между формална реторика и всекидневна реч. Готовността на Морзоханов да поема рискове в ред случаи му е помогнала именно в предаването на подобно „разноезичие“:


Въздушна бишкота. Лъчи. „Сладолед!“


Проблясва водата във чашата хладна.


Към млечните Алпи, в света шоколадов


лети блянът с изгрева руменоцвет.


Подрънкваш с лъжичка и гледаш с копнеж;


в беседката тясна под прашни акации


приемаш любезно от пастени грации


в засукана чашчица вкусния скреж…


В други случаи обаче освободеността на превода стига до подчертана екстравагантност. Дали от търсене на лексикално разнообразие, дали в гонитба на римата и ритъма, Морзоханов прекомерно се увлича по турцизми като „баири“, „чаири“ и дори „ормани“. Аз също много обичам турцизмите, но в превод на руски поет от Сребърния век те внасят странна нотка, а що се отнася до думата „орман“ – принадлежността й към речниковия фонд на българския език изобщо е доста спорна. Екстравагантен е нерядко и синтаксисът: стихове като „не ще да зърна славната аз „Федра““ или „сред съветския се моля мрак“ стават дори трудни за разбиране, а поне във втория случай ми изглежда елементарно да се приведе синтаксисът в нормален вид: например „аз се моля сред съветски мрак“. Ако сравним с преводите на Кадийски, ще видим, че подобни странности в тях са много по-редки. Има обаче случаи, в които изобретателността на Морзоханов надделява и неговият вариант в крайна сметка остава по-“сполучен“.


Във всеки случаи, въпреки посочените проблеми, постижението на Владимир Морзоханов е много сериозно: в крайна сметка, става дума за над 120 стихотворения от поет, който е подчертано труден за превод, включително и поради факта, че, за разлика от случая с големите руски символисти, не съществува българска поетична традиция, чиято реторика би могла да бъде от съществена полза при превода му (сравнения с Далчев или поетите от 40-те са възможни, но само на повърхността). „Небехранилище“ съхранява истинско поетическо богатство и подобно събитие в българското книгоиздаване трябва да се приветства, а дано последват още приятни изненади от този род.


Рецензията е публикувана във в. “Култура“, бр. 30.



 •  0 comments  •  flag
Share on Twitter
Published on September 24, 2012 05:54

August 2, 2012

Играта не е тази

Ето че най-после се случи – всички български представители във футболните евротурнири отпаднаха още през юли, в най-най-предварителния кръг.


Аз всъщност спрях да гледам наши мачове преди няколко години. Не помня какъв беше конкретният повод – май националният отбор падна от Черна гора – но не е и важно. Не че внезапно изгубих всякакъв интерес към този спорт, просто вече не виждам смисъл да си пилея времето с това, което ми предлага домашната сцена. А някога не беше така. Да, и тогава ставаха изцепки (ех, тая Олимпия Любляна), но все пак имаше какво да се гледа: хъс, интрига, прилично ниво и тук-там по някой наистина добър спортист, който набързо отиваше да рита в чужбина, но пък така захранваше националния тим с качество.


Сега е друго. Разни анонимници се разхождат по терена, мъчат се да нацелят топката и се лигавят по медиите. Анонимници, разбира се, от моя гледна точка. Жълтата преса постоянно върти уж много известните им имена – веднага ще разбереш кой с коя манекенка спи, ама какви са му спортните успехи не става ясно. Показателен е новият виц, че българските футболисти обичали ей така, преди дискотека, да ударят едно мачле. Значи не говорим изобщо за футбол. Играта е някаква друга и тя се върти по жълтите медии. Има още една, която си тече в пунктовете за залагане. А най-голямата е тази, която събира другите две и се разиграва в офисите на големите босове.


Голяма част от днешните славни герои на терена идват от всякакви далечни места. Направих си труда да погледна съставите на хърватския, словенския и босненския отбори, които така набързо отстраниха нашите чалга юнаци. Каква изненада: в хърватския тим почти всички имена бяха хърватски, в словенския – словенски, в босненския – босненски. Докато при нас изпъкват разни (явно звездни, щом са дадени толкова пари за тях) футболисти като Марсиньо, Де Карвальо, Нилсон, Анисе, Кайсара, Марселиньо. Дори не ги знам откъде са. Нямам нищо против свободното придвижване и правото на труд. Но ако един отбор, който не е с бюджета на Интер или Арсенал, се състои главно от екзотични чужденци, значи има проблем. И проблемът е, че няма българи, които да ритат в него, или пък има, обаче не им дават шанс да се развият; че детско-юношеските школи са оставени на самотек; че никой изобщо не мисли за развитието на този спорт и за обществения му смисъл. Целта е просто да се въртят чрез покупко-продажби някакви пари с неясен произход.


Ето затова ще продължавам да не гледам български футбол и хората като мен ще стават все повече. Но не се заблуждавайте – ако ще и от Лихтенщайн да паднем, собствениците на клубове няма да променят играта. Своята игра, имам предвид. Другата, дето уж е на терена, отдавна я няма.


Статията е публикувана в SOFIA LIVE.



 •  0 comments  •  flag
Share on Twitter
Published on August 02, 2012 04:38

July 24, 2012

Срещу хъмкащия интелигент

Роберто Боланьо. „Чилийско ноктюрно“. Превела от испански Стефка Кожухарова. ИК „Рива“, 2012. Цена: 12 лв.


Роберто Боланьо нахлу с гръм и трясък в световната литература, превърна се посмъртно в онова, което издателите и критиците наричат „култов автор“, и след продължително очакване започна масирано да излиза и на български език. Малко след сборника „Телефонни обаждания“, в който имаше някои наистина забележителни и вдъхновяващи разкази, излезе и краткият му роман „Чилийско ноктюрно“ – в някои отношения напомнящ разказите, но като цяло доста различен.


„Чилийско ноктюрно“ представлява хаотичната изповед на главния герой Себастиан Урутия Лакроа – свещеник, литературен критик и неуспял поет – в нощ на силна треска, в която вярва, че умира. В хода на бълнуването, представено през наситен, но много достъпен за четене поток на съзнанието, постепенно се открояват няколко водещи нишки, възлови истории, ключови персонажи, чиято взаимна свързаност се изяснява чак към края на творбата. Когато Лакроа е изпратен в Европа от известната и противоречива католическа организация Опус Деи, там го посвещават в план, изпълнен с абсурд и злокобна символика: тъй като гълъбите нанасят щети по католическите катедрали, свещениците от Опус Деи тренират ловджийски соколи, които да унищожават символизиращите мира птици. Безкритичността, с която Лакроа приема това начинание, предшества боязливата интелигентска леност, с която после се превръща в съучастник на Пиночетовия режим – заедно с мнозина подобни нему, възпитани и ерудирани люде.


Проблемът е, че романът на Боланьо избистря посоката си и набира скорост едва когато „голямата история“ нахълтва с армейски ботуши в художествения му свят, в кървавите дни около преврата от 11 септември 1973, когато на фона на шеметните събития Лакроа знаково препрочита древногръцките класици. В първите си две трети „Чилийско ноктюрно“ оставя твърде силно впечатление за движение на празни обороти и поставя парадокса как изобщо е възможно един толкова кратък роман да изглежда толкова бъбрив. Причината е, че затъва в повърхностни детайли и че – нещо характерно за Боланьо – се съсредоточава твърде много върху безсъбитийния живот на литературните среди, жонглирайки до припадък с имена на всевъзможни писатели. Това, разбира се, е част от изграждането на персонажа и неговия порочно уютен свят, обаче прибирането в дребнавото, където всъщност не се случва нищо особено интересно, в крайна сметка носи риска да досади. Тук, уви, си личи колко е далеч Боланьо от големите писатели на латиноамериканския бум, от които донякъде се оттласква в творчеството си, но с които също така съзнателно се съизмерва. „Чилийско ноктюрно“ със своя плътен предсмъртен поток на съзнанието се намира в очевиден паралел с две от най-прочутите произведения на този бум, „Смъртта на Артемио Крус“ и „Есента на патриарха“, към първото има дори конкретни отпратки. Лакроа обаче не е Артемио Крус. Схващаме, че „Чилийско ноктюрно“ критикува невзрачния хъмкащ интелигент, но ако си зададем въпроса кой образ ще помним по-ясно след трийсет години – отчето на Боланьо или титана на Фуентес – отговорът не е особено окуражителен. Едно от нещата, с които латиноамериканската литература печели толкова много читатели преди няколко десетилетия, е тъкмо епичният размах, от който Боланьо – може би по естествена поколенческа необходимост – се отказва. Все пак „Чилийско ноктюрно“ е роман, интересен и с чудесно удържания си стил, и с оформящото се към края послание (и с впечатляващото последно изречение), и някак си изглежда по-хубав впоследствие, отколкото по време на прочита му. Ще очакваме обаче с по-голям интерес неговия недовършен магнум опус „2666“, най-акламираното му произведение, което също ще се появи в български превод.


Рецензията е публикувана във в. “Култура“, бр. 28.



 •  0 comments  •  flag
Share on Twitter
Published on July 24, 2012 01:30

July 11, 2012

Енигматични книжни страсти

Антони Казас Рос. „Енигма“. Превела от френски Зорница Китинска. ИК „Алтера“, 2012. Цена: 17 лв.


Антони Казас Рос не е като другите писатели. Ако изобщо съществува. Не го е виждал никой, дори агентът и издателят му. Твърди се, че е роден през 1972 във френска Каталуния, че претърпява автомобилна катастрофа, която го обезобразява, и че поради това живее напълно уединено. Като се добави към този тайнствен ореол характерът на книгите му и техният интерес към литературния живот, към процесите на творчество и четене, възникват логични подозрения, че става дума за мистификация.


„Енигма“ е роман естетски, литературен в добрия смисъл на думата. Най-общо казано (за да не издавам енигматичния сюжет) става дума за четирима странни хора в Барселона, които се оказват обединени от волята на съдбата или на случая, от страстната си любов към литературата и от кипящата си, не съвсем стандартна, сексуалност. Четиримата сформират кръг, наречен „Философи в будоара“, с поклон към Сад – започвам да се чудя дали присъствието на маркиза по един или друг начин не е задължително условие за публикуването на съвременен френски роман. Основната задача на този кръг обаче не е толкова сексуална, колкото литературна – бляскаво игрива и в същото време поставяща много съществени въпроси за битието, статута и условностите на литературата. Четиримата особняци фалшифицират тиражите на известни романи, вмъквайки копия, в които оригиналните финали са заменени с нови, написани от тях. В дъното на идеята е отвращението на героя Жоаким от романовите финали и страстта му да разкъсва книги, която той самият нарича синдром „Енигма“. Играта не е безопасна нито от теоретична, нито от метафизична, нито – в крайна сметка – от практическа гледна точка. Жоаким, Зое, Наоки и Рикардо се оказват свързани в квартет с огромен емоционален заряд, подхранван от тайния нощен живот на Барселона. Както отбелязват критиците, това мрачно кълбо от страсти всъщност излъчва силен оптимизъм – защото и четиримата успяват поне за малко да пребивават истински в щастието, да надмогнат своите бесове. Успяват, защото дръзват да разтворят егото си в околните и да следват импулсите си (дори запознанството им не би могло да се осъществи иначе).


Четиримата основни персонажи се редуват в повествованието на „Енигма“, разказват историята на запознанството си, както и моменти отпреди него, така че читателят има повече информация за всеки от тях, отколкото те един за друг. Съществена част от романа е изградена от диалозите им, в които отново по подобие на Сад, но и въобще на романа от XVIII век, те разискват въпроси от естетическо, психологическо и метафизично естество. От един момент нататък „Енигма“ се оказва и дълбоко метафикционален текст, зареден с хаплива ирония към актуалното в литературните среди: Зое започва да пише роман, чието начало съвпада с началото на книгата, която четем; заговорниците пренаписват финала на един от романите на Боланьо; обсъжда се предишната книга на Антони Казас Рос; а пък известният жив писател Енрике Вила-Матас се превръща в доста важен второстепенен герой. Странното е, че този сложен метафикционален пласт се появява внезапно някъде от средата на романа нататък, а от същия момент свойствената му дотогава лекота постепенно започва да изчезва, декадентският финес на стила се лющи, а финалът в крайна сметка е изключително прибързан и оставя подчертано нелеп вкус, все едно някой, готвейки, е объркал доста лошо подправките. Контрастът със силните части на романа е толкова ярък, че явно трябва да видим в това някакъв експеримент, провокация, продължаваща замисъла на „Философите в будоара“: може би някой е подменил последните няколко коли във всички екземпляри от книгата, или пък ние, вбесени като Жоаким от този финал, трябва да го направим?


 Рецензията е публикувана във в. “Култура“, бр. 26.



 •  0 comments  •  flag
Share on Twitter
Published on July 11, 2012 03:08

Angel Igov's Blog

Angel Igov
Angel Igov isn't a Goodreads Author (yet), but they do have a blog, so here are some recent posts imported from their feed.
Follow Angel Igov's blog with rss.