Angel Igov's Blog, page 6

2011 in review

The WordPress.com stats helper monkeys prepared a 2011 annual report for this blog.

Here's an excerpt:

The concert hall at the Syndey Opera House holds 2,700 people. This blog was viewed about 22,000 times in 2011. If it were a concert at Sydney Opera House, it would take about 8 sold-out performances for that many people to see it.

Click here to see the complete report.

Призоваване

Рецензията е публикувана във в. "Култура", бр. 44, в колонката "Думи срещу думи".

Джефри Юдженидис. „Непорочните самоубийства" (The Virgin Suicides). Превела от английски Невена Дишлиева-Кръстева. ИК „Жанет-45", 2011. Цена: 13,99 лв.

Ако се съди от досегашното темпо, Джефри Юдженидис издава по един роман на девет години. Последният, озаглавен The Marriage Plot, е още съвсем пресен, но вече жъне похвали от критиката така, както го направиха и предишните му два романа, вече публикувани на български: „Мидълсекс" (2002) и „Непорочните самоубийства" (1993).

В днешно време въпросът „За какво се разказва в този роман" обикновено е труден, но в случая с „Непорочните самоубийства" изглежда измамно лесен. Още първата страница отговаря: за семейство Лисбън, чиито пет дъщери в тийнейджърска възраст до една се самоубиват, смазани от затвора на фамилната къща, от нравите на едно семейство дори не толкова тиранично, колкото задушаващо се в нелепо тесногръдие. И за една момчешка компания, хипнотизирана от петте момичета, която години след това опитва да възстанови събитията, довели до техните самоубийства. А това ще рече – да призове със заклинания и собствената си младост, гледана откъм времето на „оредялата коса и меките шкембета".

Тази привидно ясна тема крие определени рискове. Юдженидис би могъл да бъде заподозрян, че залита я по зловещото, я по сантименталното. Не прави нито едно от двете. Атмосферата в „Непорочните самоубийства" е по-скоро легендарна, почти приказна, и това се дължи в огромна степен на изключително оригиналното решение да бъде разказан в първо лице множествено число. Тъкмо момчешката компания разказва – не някое конкретно момче, чийто разказ, както сме свикнали, да разкрива и собствената му индивидуалност, собствената му история. Критиката прави паралели с древногръцкия трагически хор, но в „Непорочните самоубийства" общият, наслагващ се глас е удържан от начало до край, не само в определени интерлюдии. Колективното разказване се превръща в митотворчество, то оформя ореола на мита около събитията и цялостната атмосфера.

А атмосферата е онази, която съпровожда упадъка на Детройт през 60-те и 70-те. Самоубийствата на момичетата се превръщат в предзнаменование или в символ, който сочи към разлагането на този град, само по себе си станал символ на градския разпад. Така че „Непорочните самоубийства" е и роман за Детройт, за разрухата на една империя, за живота и смъртта на големия американски град.

Юдженидис обикновено е сравняван, при това напълно основателно, с писатели като Сол Белоу и Филип Рот. Но неговият обвеян от легендата свят, постоянно възстановяван и призоваван от един колективен глас, удивително напомня света на Маркес, и не само с потвърдената още в първите редове предизвестеност на самоубийствата. Макар подчертано изчистен от чудесата и свръхестествените явления, методът на Юдженидис силно напомня магическия реализъм с неговото търсене на колективния спомен, оформящ почти съновидейна действителност. Да вземем например рамкиращото романа съвпадение: първото самоубийство, което е и първата запомнена смърт в квартала, става в шестата седмица от стачката на гробищните работници; последното самоубийство става тъкмо в деня, в който след продължили над година преговори стачката е преустановена. В една може би по-отчетлива американска традиция това съвпадение би било символ на абсурда, параграф 22. У Юдженидис то формира, структурира магико-романтическа реалност. По подобен начин работи и ритмичната поява на линейката с все същите парамедици – вече добре познати и при все това обгърнати в тайнствената аура на отвъдното. Светът на „Непорочните самоубийства" е свят на тайната и забравата, органично преплетени със спомена. Потапянето в този свят става мигновено, а изплуването продължава дълго, след като книгата е вече затворена.

Заслужава да се отбележи и преводът на Невена Дишлиева-Кръстева: проникновен и разбиращ, не просто професионален, а плод на лично встрастяване в магнетичния хоров разказ на Юдженидис.

Следите от чезнещия смисъл

Рецензията е публикувана във в. „Култура", бр. 42, в колонката „Думи срещу думи".

Дадзай Осаму. „Провалът на човека и други произведения". Превод от японски Агора София (колектив). ИК „Алтера", 2011.

В България не излизат всеки ден преводни заглавия от японски, но при все това като че ли има някакъв малък култ към японската литература на ХХ век: естетите и меланхолиците харесват Рюноске Акутагава, Джуничиро Танидзаки, Кавабата Ясунари, Кобо Абе… Дадзай Осаму също е издаван на български, но за последен път – през 1991. „Провалът на човека и други произведения" е неочаквано издание не само поради тази дълга пауза, но и със своя замисъл – дело на колектив от преводачи, наречен „Агора София", включващ осем японисти, които са превели общо десет произведения: краткия роман „Провалът на човека" и още девет творби, някои от които могат да се определят повече като разкази, други – повече като новели, а трети – по-скоро като мемоарна проза.

Самият Дадзай Осаму (1909-1948) е един от най-популярните японски писатели в родината си и „Провалът на човека" (преведен от Дарин Тенев) има съществен принос за тази популярност. Този силно автобиографичен роман проследява разпада на един млад човек през 1930-те в Япония, разкрачена между желанието да черпи от европейската култура и начин на живот и все по-категорично налагащия се милитаристичен шовинизъм. Подобно на своя автор, протагонистът-разказвач има силна самоубийствена наклонност, но дори в нейното преследване се проваля, както във всичко останало. (Дадзай Осаму след няколко опита за единично или двойно самоубийство в крайна сметка успява). Героят е надарен с немалко дарби, но никоя от тях не успява да вземе на сериозно, в никоя не открива смисъл. Дефектите са колкото в самия него, толкова и във външния свят, в обществото, което бързо се прехласва по него и автоматично го насочва по най-лесната писта: тази на „палячовщината". Повествованието, издържано в прям, суров и съзнателно непоетичен стил, достига до имплицитния читател постфактум, защото е представено под формата на три тетрадки, открити с известно закъснение, в момент, в който за техния автор и герой не се знае дори жив ли е, или не. Той отдавна е престанал да живее, записките му могат да бъдат само глас от пустошта.

„Провалът на човека" стои твърдо в традицията на модерната японска литература, но може да бъде поставен и в по-общия контекст на модернизма. Няма да сме далеч от истината, ако го наречем „декадентски роман" – и заради общата атмосфера на покруса, безсмислие и отчаяние, и заради сюжета, разигран около едно мрачно и бързо съсипващо бохемство. Темата за болестта също го вписва в търсенията на европейския модернизъм и нерядко подсеща за някои страни от творчеството на Томас Ман. Но тя има също така и своето автобиографично основание в живота на Дадзай Осаму.

Сред другите произведения, включени в сборника, особено силно впечатление прави разказът „Тан-та-тан" (преведен от Мила Манева). Това кратко произведение също се съсредоточава върху темата за чезнещия смисъл на битието, както в индивидуален, така и в обществен план, доколкото резонира с потреса от катастрофата на Втората световна война. Заглавието насочва към натрапчивия звук от удари с чук, които рязко насичат търсената от главния герой нормалност и го запращат обратно в безсмислието, от което опитва да се изскубне. Чукът се превръща в символ на пълзящия и всепроникващ абсурд – и с това разказът на Дадзай Осаму, писан през 1947, отеква в контекста на набиращия скорост по същото време екзистенциализъм.

В съставителството на Дарин Тенев и Комада Сатоши личи амбицията да се представят различни страни от творчеството на японския писател, като в същото време е търсено и общото между тях. Получил се е органичен сборник, в който отделните текстове влизат в разговор помежду си, изграждат едно цяло и предизвикват плътно, гъсто четене. Като добавим и грабващото оформление (дело на Капка Кънева) тази книга навярно ще изкуши далеч не само традиционните ценители на японската литература.

Времето на Макюън

Рецензията е публикувана във в. „Култура", бр. 40, в колонката „Думи срещу думи".

Иън Макюън. „Дете във времето" ( The Child in Time, 1987). Превела Иглика Василева. ИК „Колибри", 14 лв.

Допреди пет години Макюън присъстваше на българския пазар с един преведен роман. После изведнъж рецепцията му набра завидна скорост: „Дете във времето" е вече седмата книга на английския писател, която излиза у нас. Дано тези книги се и четат, защото всяка една от тях си струва, а след всяко ново заглавие на Макюън не остава съмнение, че той е един от най-големите световни писатели днес. Живеем във времето на Макюън – макар той самият да подозира, че времето е нещо относително.

„Дете във времето" е всъщност повратният момент в неговата кариера. Това е романът, с който писателят се оттласква от ранното си творчество, свързано с мрачни улички, зазидани подземия, садистични убийци и разчленени тела – тематична пристрастност, заради която си спечелва прозвището „Иън Макабър". Явно замислен като ново начало, „Дете във времето" носи и съответната амбиция за многопластово и ангажирано произведение. И наистина, какво ли няма в него: социална критика, изследване на бащинското чувство, магически реализъм, модернистка относителност на времето, политическа антиутопия, дори щипка научна фантастика.

На пръв поглед сюжетът изглежда прост: Стивън Луис, станал по случайност детски писател, отива до супермаркета с тригодишната си дъщеря, за миг се разсейва и детето е отвлечено. Оттам нататък романът говори за това, как се живее след такава болезнена загуба. Но не само. Минава известно време, докато схванем, че действието на този роман, издаден през 1987, се развива десетина години по-късно, в една Великобритания, доведена до почти антиутопична гротеска чрез дългогодишно управление в духа на Маргарет Тачър – отказ от социалната държава, задълбочаване на неравенствата, пазарът решава всичко, всеки да се оправя сам. Някои например се оправят като лицензирани просяци. С тази изместена в близкото бъдеще тачъристка антиутопия „Дете във времето" проправя пътя на друг важен английски роман от края на онова десетилетие – „Лондонски поля" на Мартин Еймис, който прилага подобна схема.

Както подсказва заглавието, романът се залавя и с темата за времето: неговата относителност и разтегливост, възможността за психологическа „машина на времето", за връщане в предишни моменти. Издателят на Стивън, Чарлс, след като се пробва в политиката, постепенно регресира и придобива поведението на все по-малко дете. Съпругата на Чарлс, Телма, се занимава с теоретична физика и настоява, че не съществува абсолютно време, нито независима същност. Стивън жадува да се върне в онази сутрин, в която дъщеря му е отвлечена, и да си остане заедно с нея вкъщи, вместо да ходят до супермаркета. И в крайна сметка действително осъществява пътуване във времето, за да види през прозореца на една кръчма родителите си, които тъкмо обсъждат дали майка му да направи аборт. Когато разговаря с майка си, оказва се, че и тя помни такъв момент и взряното през прозореца детско лице. Това е една от най-запомнящите се сцени от „Дете във времето" и тя с прелестна метафикционална ирония фигурира по-късно в романа „Събота", чийто протагонист Хенри Пъроун чете по-ранната книга на Макюън и се възмущава от въпросната неправдоподобност.

От казаното досега може би си представяте, че „Дете във времето" е някакъв внушителен том, дъхащ на сериозна модерна класика а ла Томас Ман. Всъщност не, романът е по-скоро кратък и стилът му е по-непретенциозен от този в някои от по-известните произведения на автора. Наистина, този роман на Макюън, при все популярността си, оставя впечатлението за известна недонаправеност, за затруднения с твърде амбициозния замисъл. В „Дете във времето" той все още не блести – не по начина, по който блести в „Изкупление" или „Събота". Но трябва ли непременно да го съпоставяме с тези по-късни произведения? Всъщност не. Романът е достатъчно добър сам по себе си за онези, които не припознават „четенето" като абстрактна ценност, а са взискателни в избора на своите четива.

Най-смислената награда

"Кратка повест за срама" – с американски издател

[image error]Новината, която ще споделя, е повече от чудесна. Романът ми "Кратка повест за срама" спечели конкурса на Фондация "Елизабет Костова" и американското издателство "Open Letter". Това означава, че през април 2013 книгата ще бъде публикувана от "Open Letter" в превъзходния английски превод на Анджела Родел.

Другият печеливш от конкурса е Захари Карабашлиев с романа "18 % сиво". Наградата се присъжда за втора поредна година. Предишният носител е романът на Милен Русков "Захвърлен в природата", който току-що излезе от печат в САЩ.

Използвам това като повод да поразсъждавам за разните литературни конкурси и награди в България. Добре знаем, че те са много – може би повече, отколкото е необходимо. В голямата си част те по един или друг начин се припокриват. Понякога се припокриват не само в предмета и регламента си, но също така в състава на журито и в крайния избор. Друг път е необходимо истинско журналистическо разследване, за да научиш състава на журито (пример за това е наградата "Христо Г. Данов").

През тази година "Кратка повест за срама" попадна в периметъра на три национални награди за литература: "Хеликон", "Елиас Канети" и "Христо Г. Данов". И трите надлежно я подминаха като малка гара, което всъщност не е нито много учудващо, нито особено драматично – "продукцията" през тази година беше огромна, излязоха много заглавия, на журиращите не ще да им е било лесно.

В крайна сметка обаче романът бе удостоен с онази награда, която аз лично смятам за най-ценна и веднага ще обясня защо я смятам за такава. В какво се изразяват другите награди? Парична сума, грамота, евентуално (много евентуално) тридневен шум по медиите, а в случая с "Хеликон" – и гаранция, че книжарниците от веригата ще се смилят и ще зареждат твоята книга, излагайки я с някакво предимство сред купищата други заглавия.

Наградата на "Елизабет Костова" не дава тези благини, но дава нещо, което е много по-важно: нови читатели. Дава реален излаз на книгата на чужд език, на чужд пазар – и то какъв. С две думи: нашенските награди са по-скоро награди за автора, докато тази е награда за книгата. Като автор, добре знам, че книгата е по-важна от мен. И затова съм убеден, че тази награда е най-смислената, която "Кратка повест за срама" можеше да получи.

P. S. Специални благодарности на Анджела Родел за превода и на Фондация "Елизабет Костова", в частност Милена Делева, за активността и положените усилия да стават такива хубави работи.

P. P. S. Щях да забравя нещо. Журито на този конкурс се състои от американски издатели. За мен това е важно, защото става дума за хора, които сами си преценяват какво е разумно и смислено да се издаде в САЩ. Казвам го, защото има и разни ведомствени награди, които хем се титулуват международни, хем журито им е изцяло българско. Тази не е от тях.