Angel Igov's Blog, page 4

Накъде води Орлов мост

Сигурно мнозина се чудят как така още не съм написал нищо за протестите в София, белязали месец юни, за реакцията срещу промените в Закона за горите и за разнопосочното политическо безхаберие, с което отговори властта. Много просто: не беше тук мястото да обяснявам защо трябва да се протестира (такива места, видя се, има много), по-скоро ми е интересно да поразсъждавам какво би могло да се случи с цялата тази обществена енергия оттук насетне. Не че и в това ще съм първият: всевъзможни политолози, социолози, журналисти и по-непрофилирани коментатори вече се упражняват на тази тема, къде с неподправен интерес и ентусиазъм, къде с отработен медиен рефлекс. По всичко личи, че темата ще стои в центъра на публичното внимание още дълго, подхранвана дори от самата природа. (В момента Витоша гори – бушува пожар в изсъхналата гора на Бистришко бранище. Разбира се, чухме вече очакваните призиви природозащитниците да ходят да гасят пожарите. Отзоваха се рекорден брой доброволци, но се оказа, че за тях няма екипировка, нито пък някой ги инструктира какво да правят.)

Какво чудесно съвпадение: рекламата на Nokia, гласяща: “Всички твои приятели са тук”, се оказа съвсем на мястото си на окупирания Орлов мост. Снимката се разпространява във Фейсбук.

Една, струва ми се, малка част от протестиращите на Орлов мост категорично отказват да се обвързват с по-”големи” каузи от конкретната причина, която ги е извела навън: промените в Закона за горите. Показателна в това отношение е реакцията на Свилен Овчаров, с която няма как да се съглася. Първо, повечето от тези хора, които така привлякоха погледите, се сърдят, когато ги възприемат просто като “еколози” и настояват, че протестират изобщо срещу начина, по който се управлява България – имитация на демократични процедури, винаги в крак с интересите на олигархията. Второ, тъкмо в тази посока се оказаха и обществените очаквания към (предимно) младите протестиращи. Вярно, обществените очаквания могат да са тежко и неприятно нещо, но когато излизаш с публично действие, нормално е да предизвикаш очаквания за още действия и трябва да си даваш сметка за това.

Едно ми се вижда сигурно – ако питате дали от Орлов мост ще се роди политическа партия, отговорът е: на този етап не. Просто в България партии не се правят по този начин и печалната история на “Зелените” (които се опитаха да го направят) доказва това. От друга страна, не вярвам натрупаната енергия, недоволството и желанието за промяна да се изпарят във въздуха с началото на ваканционния сезон. Говори се за граждански форуми, обмяна на идеи, дискусии. Това би могло да е някакво начало на по-организирано мислене как да се промени общественият договор в България, след като очевидно не работи. Но и рискът инициативата да се превърне в говорилня е много сериозен.

Никога не трябва да се забравя нещо, което уж е очевидно, но еуфоричният поглед го замъглява. 2000 души на Орлов мост са сила, но 2000 гласа на изборите са нищо; а пропастта между 2000 и 4 % не се запълва с оптимизъм и агитация сред роднини и приятели. Всъщност, на този етап не виждам как ще се запълни. Рано е. Но това пък не значи, че не трябва да започнем работа по запълването.

Затова според мен задачата на всички, участвали в протестите, оттук нататък е всекидневно, методично да създават условия за промяна. Така че не само две-три хиляди неконформисти, а много повече хора да се убедят в нейната необходимост и възможност. За целта ще трябва, във вече създадени условия, да стане някакъв трус, да пламне някаква искра. Спокойно: за това можем да разчитаме на управляващите, те са винаги готови да се издънят. Който е нетърпелив, нека стиска палци за втори мандат на ГЕРБ: с комбинацията си от наглост, любов към монополите и откровена тъпота, въпросната партия навярно ще създаде търсената критична ситуация достатъчно скоро. Но ако оставим шегата настрана, ще хвърля една прогноза: подобна ситуация ще настъпи тогава, когато младежката безработица в България стигне 50 % и започне масово да засяга хората с висше образование. В момента я изчисляват на 31 %. При цялостните икономически проблеми на Европа и липсата на хоризонт пред България този праг съвсем не изглежда далеч.

Легендата Троцки

Петер Вайс. „Троцки в изгнание“. Превел от немски Владко Мурдаров. Black Flamingo Publishing, 2012. Цена: 11,99 лв.

Казват, че историята се пише от победителите; но всъщност победените често се превръщат в легенди: около образите им витае романтичен ореол, неуспехът им подхранва големия разказ за несправедливостта, а неприложените им на практика идеи се разглеждат като трагично пропуснати възможности. За немалка част от левицата фигурата на Троцки е точно такъв случай. Кой знае, може би на власт Лев Давидович щеше да е същият тиранин като Сталин (макар и без бюрокрацията) и щеше да развихри чудовищен революционен терор. Но съвсем закономерно във вълненията от 1960-те, когато лявото търси нова идентичност, Троцки упражнява силно магнетично въздействие. Също толкова закономерно е, тогава, че през 1968-69 Петер Вайс, драматург с подчертан интерес към темата за революцията, пише пиесата „Троцки в изгнание“, поставена през 1970 в Дюселдорф и предизвикала истински фурор както от възторзи, така и от нападки.

Макар да не е много дълга, пиесата на Вайс е изключително мащабна по замисъл: не само защото списъкът на действащите лица е огромен, но и защото в драматичния диалог през повечето време се разискват идеи, водят се теоретични спорове, от конкретните исторически събития израства принципна и сложна дискусия. Основното сценично решение, зададено от автора, е ключово: декорът на сцената не се променя, отпред имаме Троцки, седнал в работен кабинет, готов всеки момент да отпътува нанякъде, а около него се изреждат множеството персонажи – болшевики, меншевики, дадаисти… (От българска гледна точка е любопитно, че първите думи в действието се падат на Кръстю Раковски, впрочем забравен у нас до такава степен, че в София все още има улица, носеща неговото име – навярно в общинския съвет са под впечатление, че става дума за войвода от Илинденско-преображенското въстание). Мястото на действие не се променя, променя се само времето, сцените прескачат от заточението на Троцки в Сибир в началото на ХХ век до убийството му през 1940, но във всяка една сцена протагонистът е в, пред или след изгнание – оттук и заглавието на пиесата.

Изтъкнатите характеристики на пиесата закономерно водят до риска от известен схематизъм: при четене се създава известно впечатление за някаква безкрайна процесия от персонажи, които говорят, ръкомахат, въртят се около Троцки и в крайна сметка внасят немалко объркване. Със сигурност нещата биха изглеждали различно на сцената, още повече минималните авторови указания предоставят огромна свобода на режисьора, а разделението на кратки, фрагментирани сцени позволява с лекота някои да бъдат отстранени или пък да се вмъкнат нови. С много голям драматичен потенциал разполага сцената „Враг на народа“, която обобщава показните процеси по време на сталиновите чистки – тук отново се появяват голяма част от срещнатите по-рано персонажи (Раковски, Зиновиев, Бухарин и т.н.), които един след друг признават всевъзможни грехове към съветската страна и отиват на заколение. Тази сцена, струва ми се, предполага и интересни сценографски решения.

Драматургичният текст се старае да бъде исторически обективен, излагайки методично сблъсъка на идеи, и е трудно да се каже, че идеализира Троцки – тук се запитах кой ли български актьор би се наел да изиграе тази роля. Поне в моя прочит Троцки в пиесата е също толкова противоречив и стряскащ колкото историческия Троцки. Въпреки това след поставянето на пиесата през 1970 се надига рев от източноевропейските комунистически партии и в тогавашната особена атмосфера Вайс в един момент се отказва от пиесата си. Така че и самата пиеса отива в изгнание.

За съжаление липсата на коректор е довела до някои странности в изданието, защото дори Владко Мурдаров може да натисне грешен клавиш или да напише на два последователни реда веднъж Чан Кайшъ, а втория път – Чан Кай Ши. Встрани от това, инициативата на младото издателство Black Flamingo Publishing да издава пиеси е особено похвална, защото това се случва доста рядко, а темпото, с което работи българският театър, предполага глад за драматургични текстове.

Рецензията е публикувана във в. “Култура“, бр. 24.

Гърция – край и начало (част втора)

Досега не се беше случвало цяла Европа да следи изборите в Гърция със затаен дъх. Просто залогът не беше просто бъдещето на Гърция, а бъдещето на Еврозоната и навярно на самия ЕС. Но и нещо не толкова очевидно: съдбата на партиите от мейнстрийма в европейски мащаб, дългосрочните политически измерения на икономическата криза, пълзящия неолиберален консенсус от последните десетилетия.

На пръв поглед мейнстриймът победи. Според оповестените резултати, традиционните управляващи партии “Нова демокрация” и ПАСОК събират парламентарно мнозинство за правителство, което да изпълни поетите от Гърция ангажименти за икономии. При това е много вероятно, въпреки твърдата реторика откъм Германия, Еврокомисията и МВФ, “спасителният план” да бъде в някаква степен предоговорен и смекчен. Въпросната твърда реторика се смекчи още в изборната вечер, когато стана ясно, че предвидимите партии печелят.

“Нова демокрация” увеличи вота си с около 10 %, но със също толкова го увеличи и СИРИЗА, която на практика се превърна в новата гръцка левица.  ПАСОК изглежда обречена на залез, който ще се ускори по време на общото й управление с десницата на Самарас.

Тъкмо затова лидерът на социалистите Венизелос с прозорлива, но и прозрачна хитрост настоява за широко правителство на националното съгласие, в което участва и СИРИЗА. За двете партии от мейнстрийма е важно новата заплаха да бъде привлечена в общото блато и по този начин изхабена. Трудно е да се повярва, че Ципрас ще се върже на такъв елементарен номер. Предстои му да води силна опозиция срещу едно неохотно съставено правителство с доста тясна електорална подкрепа. Едва ли ще се откаже от тази възможност.

Така че в Гърция всъщност стана тъкмо онова, което трябваше: онези, които натикаха страната в блатото, ще си носят сами отговорността по измъкването й. Двете клиентелистки партии на мейнстрийма ще трябва с отвращение да се прегърнат и да изпълняват заповедите, които им спускат отвън. Това едва ли ще спомогне за бъдещата им популярност.

Колкото до възхода на истеричната неонацистка партия “Златна зора” – това би трябвало да бъде предупреждение към цяла Европа, че алчността ражда омраза. И че експериментите на тайните служби могат в един момент да станат много опасни.

Бавно по автострадата

Керъл Дънлоп, Хулио Кортасар. „Автонавтите на космострадата“ (“Los autonautas de la cosmopista”). Превел от испански Красимир Тасев. ИК „Агата-А“, 2011. Цена: 20 лв.

„Автонавтите на космострадата“ е много странна книга, дори за Кортасаровия канон. Всичко започва от една достатъчно странна сама по себе си идея: аржентинският писател и третата му жена, фотографката Керъл Дънлоп, решават да спретнат пътуване по магистралата от Париж до Марсилия, като спрат на всеки от 65-те й паркинга – по два на ден – без да напускат границите й. Това и правят с помощта на „дракона Фафнер“ – един от онези станали вече легендарни микробуси „Фолксваген“, които оформят пътната култура на времето. Разбира се, че от самото начало в играта е включена и целта накрая да се напише книга за пътешествието. Резултатът е този чудноват, свободен пътепис-колаж. Колаж, защото включва подробен „бордови дневник“, есеистични пасажи, цитати, публицистични коментари, и обилен графичен материал: снимки и рисунки. Особено забавни са няколкото фикционални „пощенски картички“, написани от една възрастна дама, която в същия месец на няколко пъти пътува по магистралата и вижда „странната двойка“ на различни паркинги, потънала в блажено лентяйство или усилено тракаща на две портативни пишещи машини.

Експерименталното пътуване на Кортасар и Дънлоп е мащабно упражнение по смяна на фокуса, преобръщане на обичайните значения. Периферното се превръща в централно. Паркингите са изпълнените със смисъл места, значимите топоси по пътя; докато самата автострада се оказва паузата между тях. Пауза, разбита на съвсем кратки части, защото от „бордовия дневник“ личи, че двамата пътешественици обикновено прекарват в движение по нея не повече от 20-30 минути на ден. Книгата е също така смело разголване на интимното всекидневие, покана към читателя за дълго гостуване в подвижния дом на „Вълка“ и „Мецанка“, както се наричат един друг съпрузите. Смисълът й е в нейната бавност. Както двамата й автори се придвижват необичайно бавно от Париж до Марсилия, така и книгата – поради своя колажен характер – се чете бавно, на малки глътки, без да обсебва. По-интересното е, че в някакъв смисъл тази бавна книга се превръща в метафора за литературата и четенето изобщо. Какво друго е четенето, ако не съзнателно реорганизиране на всекидневието, задържане на темпото, дръзко предизвикателство срещу рутината, луксозна игра с времето? Четящият е встрани от всичко онова, което жужи около него, също както двамата пътешественици на „космострадата“ поради естеството на пътуването си са отграничени и различни от всички други пътници по маршрута им.

Колкото до стила на книгата, той е разнообразен и свободно разсеян, не на последно място защото авторите й са двама. Все пак силно личи познатият игрови, ироничен магически реализъм на Кортасар. Но да не забравяме и многото моменти, в които повествованието и коментарите придобиват култивиран псевдо-героически привкус в тон с отпратките към митологията на великите пътешествия, от Одисей през Марко Поло до капитан Кук. Всичко това прави „Автонавтите на космострадата“ изключително ведра книга, която обаче впоследствие добива елегичен характер. На няколко места в текста е загатнато, че авторите се борят с тежки заболявания. Керъл Дънлоп умира преди да излезе книгата, само на 36 години, а Кортасар, който довършва сам общата им работа, я последва две години по-късно.

Рецензията е публикувана във в. “Култура“, бр. 22.

Какво искаме от капитализма

Андре Конт-Спонвил. „Морален ли е капитализмът?“ Превел от френски Симеон Ангелов. ИК „Колибри“, цена: 14 лв.

С тази кратка и много четивна книга продължава представянето на френския философ и популяризатор Андре Конт-Спонвил в България. В питането си дали капитализмът може да е морален или неморален, авторът, следвайки Паскал, очертава четири нива на частния и обществения живот, които са ясно отделени едно от друго, но взаимно се допълват и ограничават. Първото ниво е научно-техническото и към него отнасяме икономиката; второто е нивото на политиката и закона, третото – на морала, четвъртото – на етиката. Ако сте религиозни, съществува и пето ниво – това на религията. Действието на всяко от тези нива се поражда от различни цели и ценности, но ако действащият е отговорен, то изборът му ще се осъществи на повече от едно ниво, в идеалния случай – на всички. На първо ниво ценна би била ефективността, но на второ ниво тя е ограничена от закона и политическата воля, а на трето – вече от морала на изправения пред избор индивид. Тъкмо тази стълбица на изборите предпазва демокрацията от самоунищожение, тъй като на ниво 3 моралът охранява иначе винаги подлежащото на промени ниво 2: моралът възпира суверена (народа) да промени законите си така, че да върши ужасни неща. Фактът, че правим избор на различни нива, не означава, че трябва да подчиняваме нивата едно на друго: тогава ще се озовем в смешното, а веднъж сдобило се с власт, смешното се превръща в тирания. Ако подчиняваме по-високо ниво на по-ниско (например съобразяваме морала си с пазара) – това е варварство. И обратно, ако подчиняваме по-ниско ниво на по-високо (например забраним със закон безработицата) – това е наивен идеализъм.

В частта, посветена на морала, ми липсват обаче два съществени въпроса. Първо, ако моралният избор винаги се взема от индивида, то как се постига съгласие за морала? На ниво 1 имаме истината на незаобиколимите природни закони; на ниво 2 имаме процедури за юридическо и политическо съгласие; най-сетне на ниво 4 любовта или присъства, или отсъства. Обаче как се съгласяваме за морала – който, както признава Спонвил, може да бъде исторически или културно обусловен? Моралът на ацтеките, например, е поощрявал човешките жертвоприношения, а моралът на нацистка Германия – избиването на „непълноценните“. Ако принадлежим към някакво външно мнозинство или дори вътрешно малцинство, можем да отсечем, че тези общества са неморални, но тогава се изправяме пред втори въпрос: какво правим с неморалните? Съпротивляваме се, разбира се, но как? Можем ли да допуснем неморални действия в съпротивата си? Ами ако неморалният е по-силен? Какво ще стане, ако изгубим схватката?

Тъй като нивата рядко действат в синхрон, изправени сме в ред ситуации пред избор – спрямо кое ниво да съобразим своето действие. Това авторът нарича отговорност и я противопоставя на тиранията. И понеже говори преди всичко за капитализма, в неговата рационална схема отговорност на държавата и обществото е – след доказания провал на съветския социализъм – да допълват капитализма, като към неговата безспорна ефикасност добавят необходимата справедливост. Конт-Спонвил прочее изглежда доста спокоен относно капитализма и неговото модериране със средствата на социалдемокрацията. Може би защото книгата е писана през 2004-а – преди избухването на дълговата криза и безпрецедентното спасяване на банките с парите на данъкоплатците. Всъщност кризата показа до каква степен финансовият свят е придобил политическа мощ и не се свени да я употребява неморално. Но по отношение на реакцията срещу тази употреба авторът се оказва истински пророк, защото още в началото на книгата говори за изместването на обществения интерес от политиката към морала и за илюзията, че политическите проблеми могат да се решават на моралната плоскост.„Възмутените“ и „Окупирай“ започнаха като реакция на обидения морал. Привлекателни са, но все още неспособни да внесат промяна, докато не преведат моралното си възмущение в политическо действие.

Настояването, че нивата не бива да се смесват, поражда обаче друг въпрос, който потенциално разколебава цялото построение на Конт-Спонвил. Откъде сме толкова сигурни, че капитализмът принадлежи към ниво 1? Дали не свеждаме твърде лежерно капитализма до икономиката? Дори да не сме чели Маркс, Лукач и Грамши, навярно ще забележим, че капитализмът е нещо повече от икономика, че е проникнал във всички сфери на частния и обществения живот, и че – нека все пак прочетем Грамши – упражнява хегемония върху ценностите, следователно се налага и върху ниво 3, нивото на морала. Конт-Спонвил би казал, че ако е така, то това е грандиозно смесване на нивата, тирания на варварството, която не би трябвало да се допуска, и че капитализмът сам по себе си не би следвало да бъде такъв. Може да му се отвърне, че фетишът на капитала логично се възпроизвежда на всички нива и че, напротив, капитализмът тъкмо сам по себе си неминуемо се превръща в тирания; и че в момента наблюдаваме този процес много отчетливо, докато финансовите пазари се саморазправят с политическите постижения на уелферизма. С други думи, построението на Конт-Спонвил е много ясно и рационално; въпросът е дали капитализмът не проявява вътрешноприсъща склонност да го нарушава и дали тази склонност изобщо би могла да бъде овладяна.

Действително предполагам, че през 2012 тази книга би била написана по-иначе. Което не я прави неактуална, защото тя се занимава със същностни явления. Независимо до каква степен сме съгласни с Конт-Спонвил, трудът му определено е интересен и провокативен; и – не на последно място – написан с кристално ясна мисъл на чист и прозрачен език, което го прави изключително достъпен.

 Рецензцията е публикувана във в. “Култура“, бр. 24.

Гърция: край и начало

В Гърция е свършено с порочното политическо самодоволство.

С две думи, ако някой не е следил: на изборите от 6 май двете партии, управлявали винаги досега Гърция след падането на военния режим, събраха заедно по-малко гласове от всички останали. По едно съвпадение те са и единствените две партии, подкрепящи “спасителния план”, който доказано не води Гърция към никакво спасение. В пъстрия състав на избрания парламент правителство не можа да се сформира; страната почти сигурно отива към нови избори. В момента се говори за някакво “технократско правителство на националното съгласие” с ограничен мандат: което навярно ще означава следващите избори да са “чак” наесен.

Посланието откъм Гърция не е толкова объркано, колкото изглежда на пръв поглед – и колкото го изкарват много от европейските и българските медии. То може да се сведе до следното: когато една система не работи, нужни са извънсистемни решения; когато сме стигнали безизходица, необходими са радикални промени; не само съзнаваме това, но активно търсим извънсистемните решения, които да доведат до радикални промени. И бих казал, че сегашната икономическа криза в Гърция, колкото и да е остра сама по себе си, е катализатор на зреещи отдавна процеси. Малко са познатите ми гърци, които не са изразявали пред мен възмущението си от политическия модел в тяхната страна, в който родовите аристокрации на Нова демокрация и ПАСОК се редуват да управляват държавата като бащиния.

СИРИЗА, относително нова лява коалиция, необременена с институционално-семейния апарат на ПАСОК, явно е основният избор сред наистина разпръснатия антисистемен вот от изборите на 6 май. Сондажите сочат, че въпреки противоречивото й поведение в коалиционните преговори, много е вероятно в задаващите се нови избори СИРИЗА да стане първа политическа сила. По гръцкия електорален закон това ще й даде бонус от 50 депутати и сериозен шанс да състави  - вероятно все пак в някаква коалиция – ляво правителство, толкова наляво в спектъра, каквото в момента няма другаде в Европа. (Впрочем, една от причините за електоралния погром на европейската левица от последните години, е нейното шмекерско изместване на дясно и сериозното затруднение пред хората да направят разлика между политиката на социалистите и тази на неолибералите; емблемата на този завой беше Тони Блеър).

СИРИЗА очевидно се схваща като заплаха за статуквото и извън Гърция. Защото стигне ли се до прецедент, нима не може да се появи подобно ляво движение в Испания, например, с нейните 25 % безработица (50 % сред младежта)? Ами в Италия с нейните традиционно леви настроения? Ами какво да кажем за вота на Меланшон на президентските избори във Франция и т.н. Дори в маргинална страна с де факто несъществуваща левица, каквато е България, медиите, ангажирани с неолибералната идеология, следят тревожно възхода на радикалната левица в Гърция. Например “Дневник” – който иначе заслужава похвали за изобилната и навременна информация по темата – деликатно манипулира, внушавайки, че с изключение на реториката няма особена разлика между идеите на СИРИЗА и тези на… неонацистката “Златна зора”. Познат пропаганден похват.

Разбира се, ние все още знаем много малко за СИРИЗА. Това не е монолитна политическа сила, а коалиция от множество малки партии и движения, от зелени до маоистки. Никой там няма реален управленски опит, а опасността от вътрешен раздор или размиване на отговорността не е за пренебрегване. И на най-запаления млад левичар не бих препоръчвал прибързано да изпада във възторг. Но по всичко личи, че е много вероятно наистина да видим СИРИЗА в действие. Така ще разберем какво могат – макар и в една навярно доста враждебна международна обстановка. Всякакви изводи и присъди преди това ще са просто безпочвени. Освен един – в Гърция е свършено с двуполюсния модел, с фамилно-олигархичната демокрация, с порочното политическо самодоволство.

Приземяване

Милан Кундера. “Животът е другаде”. Превела от чешки Анджелина Пенчева. ИК “Колибри”, 14 лв.

“Животът на другите“ е особен роман и в същото време много кундеровски. Кундеровски е първо с добре познатия стил – дистанциран, ироничен, съзнателно отказващ се от прелъстяването на читателя. В сравнение с ранния му роман „Шегата“ (който обаче е и сред най-силните му), „Животът е другаде“ много по-методично прокарва въпросния отказ. Авторовият глас се намесва, подчертавайки фиктивността на персонажите и условността на художествения свят, и настоятелно изгражда метафикционална среда, в която изглеждат невъзможни както традиционната психологическа обрисовка на характерите, така и „увлекателното“ повествование. Познат на много читатели по цял свят преди всичко от „Непосилната лекота на битието“, този стил се намира във вече завършен вид в „Животът е другаде“: романът напълно отговаря на естетическите виждания, изразени доста по-късно от неговия автор в есетата от „Изкуството на романа“. Кундера не вярва в илюзията за самостоятелност на художествения свят и се старае да отърси произведенията си от всякакви „финтифлюшки“, целящи да създадат у читателя познатото удовлетворение от играта на реализъм.

Там е работата, че онова, което в „Изкуството на романа“ Кундера безкомпромисно ще нарече „кич“, за мнозина е – и продължава да бъде, въпреки радикалните деконструкции на постмодерните автори – тъкмо цветът и вкусът на литературата. Означава ли това, че писането на Кундера е лишено от вкус и цвят? Не, или поне със сигурност не в „Животът е другаде“, тъй като тази студена, минималистична естетика напълно хармонира с цялостния дух и замисъл на романа. Неговата история би могла да бъде разказана просто: един младеж с безспорна поетична дарба още от малко момче се намира под силното опекунство на майчината любов, която става все по-тиранична в своя фанатизъм; младежът намира излаз за своята амбиция в политиката и тогава и там, в първите години на комунистическа Чехословакия, търси мъжеството си в догмите на сталинизма, на свой ред все по-тиранични в своя фанатизъм. Кундера обаче не е по просто разказаните истории. Разказът за живота на Яромил е втъкан в колаж, включващ негови собствени фантазии и текстове, но също така отпратки към събития от живота на други млади поети, изпаднали в подобна ситуация (Шели, Рембо, Лермонтов, Иржи Волкер) и към актуалните тогава сътресения от 1968-а, по-скоро във френски, отколкото в чехословашки контекст. И през цялото време историята на Яромил, която иначе просто плаче за „увлекателен“ фройдистки разказ, бива измествана от психологическата плоскост и подреждана в тази на метафикционалността.

В „Животът на другите“ фанатизмът на майчината любов поддържа незрелостта на Яромил и така го тласка към изкушението на политическия фанатизъм. Неудовлетвореният младеж търси признание на своята поетическа дарба, в която е убеждаван от малко дете – и съвсем искрено се насочва към поезия, писана „не за някакви си редактори“, а поезия, понятна за грубите хора от народа – пролетарска поезия, чиито стихове заемат мястото си на агиттаблото в Държавна сигурност. Смазващата майка, поетическата амбиция и личните (включително сексуални) провали водят младия интелектуалец право към изкушението на масите – почти по Елиас Канети. И така, ако за Хавел животът на обвързания с тоталитарната система е „живот в лъжата“, то за Яромил тъкмо това е истинският живот и той завижда на своя приятел от Държавна сигурност, че води такъв живот (с. 231).

Патосът на Кундера е насочен против патоса. Жилото на романа се стреми да пукне всеки възможен балон на фанатизма. В атмосферата на 1968-а, на мечтата за бунт, на идеологически приповдигнатите духове, Кундера ясно заема позиция, която героят му веднага би определил като „реакционна“. Това е позицията на онзи, който желае приземяване. Гледайте си личния живот, казва ни между другото този роман, и ако намирате своето скромно удовлетворение в него, ще бъдете защитени от изкушенията на фанатизма – може би ще бъдете по-обикновени, ала няма да бъдете жестоки; отстоявайте земното и здравия разум пред безумството на тълпата. Със сигурност убедителният начин, по който романът отстоява подобни убеждения, го прави роман с много широк дискусионен потенциал. Защото при цялата си метафикционалност „Животът на другите“ се отличава с нещо, което не всеки постмодерен роман притежава: неговият автор категорично вярва в смисъла на онова, което прави. Играта на романа е сериозна игра, организирана около неговото доминиращо послание – с което можем да се съгласим или да спорим, но не и да го подминем.

Рецензията е публикувана във в. “Култура“, бр. 18.

Заблудите, които сами изплитаме

Джулиан Барнс. „Предчувствие за край“ (Julian Barnes, The Sense of an Ending, 2011) . Превел от английски Любомир Николов. ИК „Обсидиан“, цена: 12 лв.

У нас Джулиан Барнс е издаван редовно; реномето му във Франция също е много високо, но истината е, че в родината му никога не са го смятали за един от водещите писатели на своето поколение. Дори най-известният му роман, „Папагалът на Флобер“ (1984, преиздаден сега на български едновременно с публикацията на „Предчувствие за край“) не се радва на кой знае какъв авторитет в Обединеното кралство. Показателно е, че Барнс все се разминаваше с престижната награда „Букър“ – чак до миналата година, когато именно „Предчувствие за край“ най-сетне подреди писателя в солидната компания на досегашните лауреати.

Журито на наградата навярно е било изненадано от този тънък, но много интензивен роман, който определено е доста различен от онова, което сме свикнали да получаваме от Барнс. Изчезнали са постмодерните игрови схеми, раздвояването на фокуса от „Папагала“, колажният метод от „История на света в 9 ½ глави“. Барнс е написал един роман, в много отношения по-традиционен, но най-вече различен по замисъл и по дух: това е литература в добрия стар смисъл, онази литература, която уверено гради художествен свят, изследва живота на своите персонажи, разказва истории, поддържа напрежение, успешно призовава духа на времето.

Времето, впрочем, е една от централните теми на тази книга, защото нейният разказвач Тони Уебстър е възрастен мъж, който се оказва принуден да се вгледа в живота си, да се върне назад във времето на младостта си и да направи сурова равносметка. Като всеки, Тони е изградил в паметта си стройна и прилична картина на своя живот; проблемът е, че паметта услужливо или коварно селектира определени спомени и ги подрежда в ясна редица, а други изтласква някъде в здрача. И не съществува гаранция, че един ден няма отнякъде да се появи неочаквано писмо, с което да започне разпиляването на редицата, усъмняването в цялата добре позната и успокоителна картина. Така става с Тони Уебстър, когато внезапно получава известие, че му е оставен в наследство дневникът на неговия приятел Ейдриан, самоубил се в студентските им години.

„Предчувствие за край“ е книга за заблудите, които сами изплитаме, за остаряването и нещата, които не можем да предвидим, когато си го представяме: „Не успяваш в едно: да погледнеш напред и после да си представиш как поглеждаш назад от онази бъдеща точка… Да откриеш например как очевидците на твоя живот намаляват и заедно с тях чезнат потвържденията, а следователно и увереността какво представляваш и какво си бил“ (с. 71). Но в един по-обикновен смисъл това е и роман за 60-те години в Англия: съвсем различни от образа, който рисува популярното въображение. Тони и връстниците му съвсем не приличат на бунтовни и въодушевени хипари – напротив, те са притеснени млади мъже, които осъзнават тежестта на британските норми и традиции, но не успяват да я отхвърлят, всъщност дори не се и опитват. Най-краткото определение за Тони – или може би самоопределението, което той би желал – е „тих“. Затова и той така се стряска, когато внезапно му се разкрива един забравен или удобно отстранен образ на самия него и друг ъгъл към цялата история, залегнала в самоубийството на Ейдриан. А на края не само миналото, но и настоящето поднася изненада.

Бих превел заглавието като „Усещане за край“ – всъщност този вариант толкова ми се натрапва, че на няколко пъти в текста го изписах именно така. Вижда ми се и по-точно, и по-благозвучно (макар че пак не успява да пресъздаде елегичната мелодия на оригиналното заглавие). Но встрани от това преводът на Любомир Николов е вдъхновен, богат, плътен – изобщо, много професионален превод, в което всъщност едва ли някой би се усъмнил.

Рецензията е публикувана във в. “Култура“, бр. 16.

Дъждовни следобеди и задънени улици

Димитър Ганев. „Следобедите на ленивия любовник“. ИК „Сиела“, 2011. Цена: 8 лв.

За пръв път срещнах името Димитър Ганев преди няколко месеца на страниците на „Литературен вестник“ с много интензивни, впечатляващи стихове. Кратката бележка, наблягаща върху младата възраст на автора (19 години) обещаваше скоро излизащ сборник с разкази, така че си отметнах да го очаквам.

„Следобедите на ленивия любовник“ е този въпросен сборник, съдържа на задната си корица същия акцент върху възрастта на автора и може да се чете по два начина – със или без съзнанието, че авторът му е на 19 години. При първия начин на четене несъмнено ще говорим за обещаващ талант, за мигове на изненадваща зрялост, за завидно овладяване на жанра; както и, разбира се, за някои естествени и очаквани ювенилни пропадания, които обаче няма как да накърнят цялостното положително впечатление от книгата. Във всеки случай, определено смятам, че разказите на Димитър Ганев са по-добри от онези, които аз пишех на 19.

Хубаво е, че, ако се абстрахираме от тази подчертана и в паратекста, но и в самите текстове възраст, „Следобедите на ленивия любовник“ пак ще остане една от стойностните и запомнящи се книги в жанра на късия разказ през последните няколко години. Заглавието не просто идва от един конкретен разказ в книгата, но и обобщава тематичния кръг, около който се въртят всички те: любов и секс, красиви момичета, кафенета, не прекалено натрапчива декадентска атмосфера. Героите прекарват доста време да „правят секс“ (винаги с този най-неутрален израз и никога с някой по-литературен или по-вулгарен, което само по себе си подсказва доста от намеренията на книгата). Зад всичко това стои сериозен опит за изследване на емоционалните пукнатини под арогантното самочувствие на философски настроени прелъстители, което обикновено проявява(т) разказвачът/ите. Химерата на любовта, задънените улици между хората, празнотата и опитите за бягство от нея – това са в крайна сметка дълбинните теми на разказите в книгата.

Техният разказвач често се позовава на литературни и философски авторитети – от Бунин до Карвър, от Шопенхауер до Киркегор. Сериозната литературна школовка на автора прочее личи и без това жонглиране с имена. Относителните слабости на книгата логично произлизат от липсата на опит и от предоверяването на „правилното“ литературно писане: изграждането на персонажите понякога е колебливо, особено когато те са надхвърлили тийнейджърската възраст, а диалогът на моменти е изкуствен. В стилово отношение силата на Димитър Ганев е по-скоро във финалите: едновременно заковаващи и изпълнени с потенциалност, умело балансирани между категоричното и недо изказаното. Например: „Всичко беше възможно тогава, когато не знаех нищо за смъртта и чаках любовта като влак от нечий чужд сън“ („Всяка централна гара“). Ако призовем пак разхождащите се из книгата авторитети, стилът на тези финали – и не само на финалите – напомня най-вече Кортасар. Но характерът на финалите потвърждава наблюдението, че сам по себе си талантът на Ганев като че ли е по-скоро поетичен, отколкото белетристичен. Простичко казано, стиховете му ме впечатлиха повече. За употребата на този несъмнен талант в белетристичното писане можеше да помогне и една по-сериозна редакторска намеса – тя, покрай другото, навярно щеше да отстрани началния разказ („Как промених световната литература“), който силно редуцира възможността да четем книгата без съзнанието, че авторът й е на 19. Нека тогава приемем застраховката на този възрастов филтър и повторим, че „Следобедите на ленивия любовник“ е голямо обещание. Оттук нататък чакаме.

 Рецензията е публикувана във в. “Култура“, бр. 14.

Наръчник по партийно строителство. Как да кръстим своята партия

С наближаването на парламентарните избори през 2013, партийното строителство у нас рязко се активизира. Намериха се множество предприемчиви българи, които искат да си основат партия и търсят ефектно име за нея. Ако и вие сте от тях, този урок от Наръчника ще ви помогне с избора, като  не само ще ви предложи няколко чудесни имена за партии, но и ще ви даде ориентири за идеологията, която биха могли да изповядват. Съставителят се е съобразявал с модните тенденции в партийното строителство: всички имена представляват ефектни абревиатури и съдържат в името си “граждани” или “граждански”.

 

АГНЕ (Активни граждани за независимост и единство) – либерален консерватизъм, умерен национализъм

БАГЕР (Български алианс на гражданите за европейски растеж) – консерватизъм, корпоратизъм

БЕГАМ (България в Европа: граждански алтернативен модел) – либерализъм, либертарианство

ГЛИСТ (Гражданска лига за справедлив труд) – социалдемокрация, демократичен социализъм

ГНОМ (Граждани за национален обществен модел) – консерватизъм, християндемокрация, умерен национализъм

ГНУС (Граждани за народно управление и справедливост) – социализъм, ляв популизъм

ГОСТИ (Гражданско обединение за свобода, труд и истина) – християнсоциализъм, ляв популизъм

ГРАХ (Граждани за работническо-аграрна хегемония) – ляв популизъм, анархокомунизъм

ГУЦЕ (Граждани, устремени към Централна Европа) – християндемокрация, десен популизъм

ДИГА (Движение за истинско гражданство и алтернатива) – либерализъм, социаллиберализъм

КЕГЛА (Коалиция на единните граждани за либерална алтернатива) – либерализъм, социаллиберализъм

ПАГОН (Партия на активните граждани за обединение на народа) – национализъм, десен популизъм

РЕГЕ (Радетели за европейско гражданство и екология) – социаллиберализъм, зелена политика

САГА (Свободна асоциация за гражданска алтернатива) – либерализъм, либертарианство

СГАН (Справедлива гражданска акция за народа) – национализъм, десен популизъм

СТРОГ (Съюз на трудещите се работници и обединените граждани) – демократичен социализъм, ляв популизъм

ЧЕНГЕ (Честни европейци за независим граждански елит) – консерватизъм, антикомунизъм