Отвличането на Нобеловия комплекс

Елена Алексиева. „Нобелистът". ИК „Сиела", 2011. Цена: 15 лв.

 

Ще започна с една хипотеза: България е страната, в която Нобеловата награда за литература има най-висок авторитет и престиж, защото никой българин досега не я е получавал. Ето една неочевидна последица от очевидния „Нобелов комплекс", с който обича да се самоизтезава българската общественост включително извън тясно литературните среди: тъкмо извън тях най-разпространената похвала за съвременен български автор е, че заслужава „Нобел". Апропо, в София има улица на името на Алфред Нобел. Ако все още живеехме в условията на държавен социализъм, можеше с партийно решение всички български писатели да бъдат заселени там.

В своята девета книга „Нобелистът" Елена Алексиева взима повод от този „Нобелов комплекс", за да построи около него криминален роман съвсем в духа – и в буквата – на съвременните образци в този жанр. Елена Алексиева има интерес към жанровото писане. Показа го и в „Тя е тук", но ако предишният й роман все пак беше по-скоро постмодерен флирт с криминалния жанр, то „Нобелистът" е съвсем истинско криминале. И, както подобава на жанровото писане, романът е направен по определена рецепта. Предвид пристрастията на Алексиева към шведския автор Хенинг Манкел, нищо чудно, че тук е употребен скандинавски рецептурник: криминален трилър с международна гарнитура, сварен до интелигентен вкус с 1 ч. л. литературни заигравания и щипка социална сатира.

В България пристига на посешение Нобеловият лауреат за литература Едуардо Гертелсман. Нобелистът е типаж, скициран с приятна ирония към онова, което може да се очаква от световната литературна сцена: чилиец, оцелял неясно как след преврата на Пиночет, написал много отдавна един шедьовър на име „Кръв и зора", и след това множество прилични, но не особено запомнящи се книги. В София Гертелсман е ненадейно отвлечен с искане за откуп, а няколко дни по-късно край едно шопско село е открит трупът на българския писател Асен Войнов, облечен в дрехите на прочутия писател. Въпреки че огромната литературна агенция, държаща правата на Гертелсман, уж вече е изплатила откупа. Трупът е налице, а отвлеченият лауреат все така липсва.

С мистерията се залавя инспектор Ванда Беловска – самотна, принципна и неудовлетворена жена, която отглежда домашен любимец игуана и играе сама за себе си срещу престъпния свят и неговата обвързаност със „Системата" (служащите в МВР и присъдружните й институции действително я наричат така). Инспекторката е доста литературен образ, но тя самата не чете литература, не е чувала за Гертелсман и се залавя със случая от професионален инат. Постепенно обаче и лауреатът, и творчеството му, и изобщо целият казус й стават доста интересни… Истината е, че така и не успях напълно да повярвам в тази Ванда Беловска като персонаж, залутан из „Системата" на българското МВР. Но тъй като „Нобелистът" не е нито психологически, нито социален роман, това може би не е толкова важно. Ванда Беловска е разпознаваем типаж на инспектор, който не просто води разследването, а организира романовия сюжет – и това в случая е достатъчно.

За ценителите на „Читателска група 31" и „Кой?", „Нобелистът" вероятно ще е донякъде изненадващо четиво. В определени моменти Елена Алексиева припомня какво умее. Например сепващата студенина на пестеливия щрих в пресъздаването на психологически състояния: „Не виждаше дори себе си, а може би просто се плашеше да се види. Този пресъхнал човек там, в дъното". Или пък в „цитатите" от прочутия шедьовър на Гертелсман „Кръв и зора". Колкото и да са изпълнени с литературни закачки, те определено събуждат онова странно чувство, носталгията по несъществуваща книга.

Но като цяло „Нобелистът" си поставя много ясни граници и не се опитва да бъде нещо повече от това, за което се е заявил – съвременно криминале, чисто развлекателно четиво. Оттук и моето субективно разочарование. Традицията на развлекателните четива е богата и достойна – имало ги е, разбира се, и преди културната индустрия, и преди Гутенберг, а може би изобщо преди сериозните четива. Само че аз лично обикновено насочвам нуждата си от развлечение към кръчми, комедии и компютърни игри, а от книгите очаквам нещо по-друго. Въпрос на навик.

Рецензията е публикувана във в. "Култура", бр. 8.