Мария Донева's Blog, page 30

Четиридесети поетически трубадурски двубой

Поетичен трубадурски двубой между Мария Донева и Елка Стоянова

За втори път в Стара Загора
един срещу друг се изправят майсторите на ритъма и римата
Мария Донева (със секундант Здравко Георгиев) и Елка Стоянова (със секундант Антон Димитров).
Автор и водещ на поетичния трубадурски двубой е Петър Чухов.
Ще се проведе на 11 ноември 2022 г. (петък), от 17:30 часа
в Държавна опера Стара Загора – фоайе.
Организатори са Община Стара Загора и Библиотека „Родина“ – Стара Загора.

ПРАВИЛА
Според правилата двубоят ще се проведе в четири тура:
I тур – всеки от двамата поети ще се представи в рамките на 10 минути с най-доброто от поезията си;
II тур – всеки от двамата ще има по 10 минути, за да дискредитира опонента си, представяйки на публиката негови слаби, по своя преценка, творби.
След втория тур всеки от публиката ще има възможност да предложи дума или фраза като тема за импровизация. Предложенията, записани на листчета, ще бъдат събрани в шапка, от която водещият ще изтегли едно и това ще бъде темата, по която поетите ще пишат в продължение на 20 минути. През това време ще се проведе
III тур, в който секундантите ще разполагат всеки с по 10 минути, за да защитават своя поет и да нападат съперника му.
IV тур – по 5 минути на всеки поет за прочитане на написаното току-що стихотворение по темата, зададена от публиката.
Публиката ще гласува след всеки тур за предпочетения поет с предварително раздадените листчета като резултатите ще се изписват на табло, без обаче да се знае кои числа за кого се отнасят. Победилите поет и секундант ще бъдат обявени накрая, след като се съберат резултатите от гласуването.
Форматът „поетически двубои“ предполага атмосфера на непринуденост. Освен това той пряко ангажира публиката, която трябва внимателно да следи действието и да преценява достойнствата на авторите.

Думи преди двубоя:

Мария Донева

Аз съм Мария Донева. Живея в Стара Загора, тук се родих, тук учих в Седмо основно училище и после в гимназия „Христо Ботев“. Тук се омъжих, тук се разведох.
Тук започнах да пиша стихотворения. После отидох в София и спрях. Завърших българска филология, поживях още няколко години, върнах се в Стара Загора и отново започнах да пиша. Към момента имам към 20 книги със стихотворения и разкази. Превеждам детски книги. Работя в драматичния театър, но съм писала песни и за пиеси в кукления.
Може да се каже, че повече живея с книги, отколкото с хора. Всяка седмица пиша по две статии за книги във вестник „Сега“, водя рубрика „За книгите“ в предаването Флашмоб по радио Стара Загора. Чета, пиша, лягам си с книги. Ходя от град на град да рецитирам стихотворения и да разказвам приказки на децата. Участвам в концерти с класическа музика и с джаз.
Елка Стоянова е една от най-любимите ми поетеси. Тя е възхитителна личност и много се гордея, че сме приятелки.
Хубаво сме приятелки, но лично сме се виждали само няколко пъти. Това обяснява факта, че тя също ме харесва. От разстояние харесването е лесна работа.
Но аз съм и много смела и затова я предизвиквам на двубой. Така ще имаме удоволствието да я видим на живо на старозагорска земя, да чуем стихотворения, да се посмеем и да споделим радостта от живота. Дори и да загубя – което зависи изцяло от решението на уважаемата публика – аз пак ще спечеля, защото ни предстои интересно и вълнуващо събитие.
Освен на подкрепата на старозагорската публика, ще разчитам и на своя секундант. Това е Здравко Георгиев. Той е достолепен, доблестен, ерудиран и цапнат в устата, освен това е много наясно със съвременната поезия. Той е неприкрит поклонник на любовната лирика и понеже е обективен, като нищо ще мине на страната на Елка Стоянова – и аз не бих го упрекнала.
Но много ще се постарая да спечеля и двубоя, и вас.

Елка Стоянова не е девица:
има си две превъзходни дечица.

Секстън превежда. Естествено: Секс…
Мостове пали и пие на екс.

Елка полива със вино културата.
Силно присъства във литературата.

Ако отсъства – усеща се остро.
Елка не е на спокойствие остров.

Нейният смях е църковна камбана.
Елка се среща предимно засмяна.

Не е за смяна – не е заменима.
Тя е на свестните хора любима.

В някои случаи става злоуста.
С профил – за герб, за извайване бюста

и с нечестиво безкрайни крака,
взима акъла ти просто така.

Елка е всъщност егати пожара.
Тя определя наклона на фара.

Впрочем, в Бургас тя живее на фар.
Искрен приятел и верен другар,

тя е звезда пътеводна и ярка
и на Вселената е господарка.

Елка Стоянова

Понеже в Бургас всички си говорим на ти, затова минавам направо към ти-то и от сърце ви казвам: здравейТИ, как сТИ, мили хора от Стара Загора!
Казвам се Елка. Идвам от Бургас, най-добрият, но всъщност е по-добър от Стара Загора единствено с това, че има директен излаз на море. За обичта си към литературата, и в частност към поезията, няма какво да говоря – щом съм тук, се досещате, че четенето и писането са част от сърцето ми. Прописах стихове по причини, познати на повечето посягащи към молива – за да се освободя от емоциите, да си овържа демоните и да опитомя хаоса в главата си. Оказа се добра идея, от моя гледна точка де. Майка ми например не е много сигурна, че и един бой би свършил работа, но тоя тип възпитание никога не ѝ се е удавал, така че се наложи да се примири с амплоато ми на поетеса. Понякога, след поредната ми писаческа изява, ги хващам с баща ми, че се споглеждат с оня поглед „къде сбъркахме“, но пък дете съм им вече почти петдесет години, късно е да се направят, че не ме познават.

И ето ме, тук, пред вас, в двубой с ВЕЛИКОЛЕПНАТА МАРИЯ ДОНЕВА.
Най-хубавото на това да обичаш поезия, да четеш поезия и да търсиш поезия, е че имаш шанса да срещнеш хора като Мария. В конкретната ситуация го казвам с леко свито сърце, защото да влезеш в двубой с невероятната, очарователната и талантлива Мария Донева, и то на неин терен, си е направо свирен мач. Не знам как ѝ се вързах на акъла… Всъщност знам – вие да познавате човек, който може да откаже нещо на Мария Донева!? И аз не. Няма такъв. НЯ-МА. Мария е щурец в ухото на Вселената, четвъртото листенце на детелината на мечтите, медът върху топлия хляб на живота, трапчинката на лицето на поезията. И е моя приятелка! Ура! Обаче… е и дяволски добра поетеса, а на мен това хич не ми харесва, защото не стигаше ли просто да е хубава, какви са тия излишни екстри с таланта и чара? Мен ако питате, такъв противник в поетичен двубой не ми трябва. Но като съм казала „да“, ще си нося последиците. Затова имам една молба към вас – ИЗОБЩО НЕ СЛУШАЙТЕ КАКВО ГОВОРИ МАРИЯ! ЗАПУШЕТЕ СИ УШИТЕ, КОГАТО ПОЧНЕ С ВЕДЪР ГЛАС ДА ЛЕЕ ПОЕЗИЯТА СИ! Така може и да имам шанс да я победя, а на мен победата не ми е най-важното нещо на света, но пък тук, в града на поетите, в сърцето на литературна България, на нейна територия да победя не кого да е, а МАРИЯ ДОНЕВА! … това, мили хора, е нещо като вселенски подарък. А имам рожден ден скоро. Добре де, догодина чак е, но то, вселенски погледнато, пак е скоро!
Мария, извинявай, но ще играя нечестно. Иначе просто нямам шанс срещу теб, твоя талант и твоите трапчинки.
Хвърлям ти бялата ръкавица, ама после да ми я върнеш, че белите ръкавици се оказаха дефицитна стока. Има ги само по сватбарските магазини, а по такива места избягвам да ходя, че, дето вика мама, стига ни хората да говорят, че си станала поетеса, остава да се зажениш пак.
Готова ли си? Стрелям!

За секунданта ми Антон Димитров
Роден в Сливен. От 22 години натурализиран Бургазлия. Организатор на бард-фестивала „Солени ветрове“ – летни вечери на изпятата поезия. Сценарист на няколко забавни предавания по БТВ и ТВ7. От 2013 пише за Нешънъл Джиографик – общество във Франция и Швейцария. Автор на една стихосбирка („Писна ми“ – 1998 г.), която вече дори авторът не притежава. Баща на две деца и три пиеси – „Разделени“ (2007), „Когато, когато, когато“ (2012) и „Куз“ (2020).

Отпечатък от врабче

Джаснало се е в прозореца ми. Сигурно е добре, защото после си е продължило по пътя. Сигурно е било мокро – тези хулигани се къпят във водата за пиене. Така се е опряло в стъклото, че е оставило следа с всяко свое пухче. Виждат се окото и човчицата му. Крилата също.
Впрочем може би е било синигерче.
Много е трудно да направя снимка. Тази е най-добрата, която имам в момента. Ако се отдръпна назад, за да хвана и крилата, съвсем изпускам образа.
Ще продължа да правя опити.

Всичко

Имам да купя вестник на татко ми и на майка ми сладолед.
Имам да посея калдаръмчета, кученца и един слънчоглед.
Но първо трябва да стане пролет и до прозореца да дойде луна.
Имам да стана твое момиче и ако искаш – твоя жена.
Имам да гладя чаршафи, да чупя чаши и да се бода на стъкълца.
Имам да се кося за нашите наивни и вироглави деца.
Имам да ме вали сняг и да ми е студено и най-после да се прибера.
Имам да гледам как гнезди луната и от нея падат пера.
Имам, и всичкото мое имане е стар вестник, хартийка от сладолед,
забравена шапка, подивяла градина и любов за всичките дни напред.

„Сезони в музика и стих“ в Стара Загора на 14 октомври

Този концерт се готви от миналата година, и ето че този петък най-после ще се състои.

на 14 октомври от 18 часа
в залата на РБ „Захарий Княжески“
с подкрепата на Община Стара Загора
в рамките на Есенни литературни дни 2022 г.

СЕЗОНИ В МУЗИКА И СТИХ
трио Дивертименто ще ни поведат на разходка през сезоните и вековете с музиката на Антонио Вивалди, Пьотр Илич Чайковски, Сергей Глазунов, Марин Големинов, Артур Пиацола, Робърт Шумен, Йохан Щраус.
Стиховете са от мен.
За фон ще се насладим на мултимедия, подготвена от ученици от софийската търговска гимназия, с картините на деца от ателие „Прегърни ме“.

Красива работа. Каня ви от сърце.

Малка родина

на 10 октомври от 19,00
на 13 октомври от 19,00
на лятна сцена на ДТ „Гео Милев“

МАЛКА РОДИНА

музикално-поетичен спектакъл
по стихове на
Мая Ангелова, Ники Комедвенска, Яна Кременска,
Кръстьо Раленков, Николай Милчев

режисьор Светла Тодорова
музикален ръководител Евгени Господинов

На 10 октомври от 18,30 във фоайето на театъра
преди рецитала, ще имате възможност да се срещнете лично
с Ники Комедвенска и Кръстьо Раленков
и да вземете автограф.

Няма нещо по-мило, по-лично и по-неизбежно от родината.
Родното ни място определя нашата съдба.
Не патетичните крясъци, а плачът на бебето. Ненагледната хубост под небето, което опознаваме всеки ден, а то не спира да ни изненадва. Любовта ни, безсилна, всемогъща, триумфираща или безнадеждна. Поривите ни, възторзите и отчаянията. Родината ни, единствена – като майката, като живота и като смъртта.
В този нежен, любовен музикално-поетичен спектакъл актьорите от ДТ „Гео Милев“, заедно с някои от талантливите възпитаници на НУМСИ „Христина Морфова“, ще представят поезията на Мая Ангелова, Ники Комедвенска, Яна Кременска, Кръстьо Раленков и Николай Милчев.
Ще чуете на живо и някои от най-любимите български песни.
Ще си припомним колко е красиво, как е сладко до отчаяние да си българин.

Мая Ангелова

***
Какво са очите ми без гледки
гласът без топлата окръжност на устата
ходилата без гъвкавите стави
видения довеяни от птичите рояци
които сме
сухите треви
нарастват в сълзи и думи
няма вятър – глас
речта е сух варовик
калциран ларинкс в иглолисти хрипове
с пера в трахеята ви викам
с кълбо от корени в корема ви зова
русалки нимфи блатни езерни смоли подкория
фосили бивни прешлени
палеолити в паметта
нима без песен може
в сърцето ни да се изпише
гравюра някоя с резец от струна…

Ники Комедвенска

СВОБОДЕН

Пристигна във квартала като цар –
през храстите, през локвите прецапа.
А всъщност, чистокръвен помияр
с мазоли на подбитите си лапи.

Отде се пръкна просто ей така?
Навсякъде надникна, горд и важен,
и много педантично препика
вратите чак до третите етажи.

А после из градинките вилня
и козината крастава си чеса.
Без капка срам и никаква вина.
Свободен като цар. Егати песа!

На сутринта, невинен по душа,
през три квартала кучките подгони.
Каквото смогна, всичко овърша
без подпис и във разрез със закона.

А след това – истерия и смрад.
Съседките чумосаха го трижди.
Къде така изчезна, гад със гад!
… Да знаеш само колко ти завиждам…

Яна Кременска

***
Това няма как да се разбере.
Колкото и светът да го срича.
Любовта е сигурно диво козле.
Божия милост. И…е ничия.

Катери се, скача от скат на скат.
Откъде толкова равновесие?
Сбъркан е от началото този свят.
Любовта е простичка и е лесна.

Стига да можеш да полетиш
я към върха, я към бездната…
Ти… защо и тази нощ пак не спиш?
Козлето ти ли внезапно изчезна?

Кръстьо Раленков

СТИХОТВОРЕНИЕ БЕЗ ЖЕНА

В това стихотворение жената липсва.
Жената е заминала завинаги.
И този мъж напразно дири истини
в безвкусно вино, в пресушени книги.

Това стихотворение не утолява жажда,
макар че си припомня устните й.
И този мъж с тъгата се сражава
по всичко случило се. И пропуснато.

В това стихотворение той е небръснат.
Отчаян. И по-мълчалив от камък.
Но точно в този миг отвън се звънва –
почти нечуто, като полъх кратък.

Тя е отвън и видимо е нервна.
Разплаква се, когато я прегръща…
И тръгва си това стихотворение,
докато двамата си влизат вкъщи.

Николай Милчев

ДУША

Вече можеш да ми вземеш душата с памук
и със същия този памук да я загърнеш.
Аз само за тебе си мисля и затова съм тук –
за да ми вземеш душата и да не ми я върнеш.

Вече можеш да ми кажеш, че съм твоя душа,
нищо, че не съм виждал как изглежда душата –
аз съм виждал как ти късаш в градината цветя
и колко са щастливи цветята.

И какво, че не съм цвете – няма начин да е така,
един мъж няма как да е цвете в градина.
Но ти ми вземи душата и ми стани душа
за колкото искаш години.

Кълбо от нерви

Кълбо от нерви бих била, ако не редувах дейностите.

Есен

Хич не се лутам, защото зная къде съм: тук.
Кестенът удря плочките с малък кафяв юмрук.

Стига с това развяване на рокли и знамена.
Ако ще се спасяваме, чакам те – ей ме, на.

Дори не си луд за връзване, а сам си носиш въже.
На мен пък ми е омръзнало от колебливи мъже.

Чудене, галимации… Искам, ама ако…
Господ изпраща знаци… откъм сляпото ти око.

Времето мина. Милост? Дано, ама надали.
Едно е сигурно, мило – всичко ще ни боли.

И аз направо се питам какво е всъщност късмет.
На метафорично лудите всичко им е наред.

И като онзи кестен отърсвам се от листа.
Добре, че поне сме местни… на старите си места.

Промяна? Какво бе? Есен? За първи път? Как пък не.
Добре, ела. Ще се сместим. До пролетта поне.

Тримата стари злобари вече са тук!

Новата книга на Джулия Доналдсън и Аксел Шефлър от миналата седмица е по нашите книжарници.
„Тримата стари злобари“!
Тя е много симпатична заради заглавието, и специална заради него – Аксел Шефлър лично го е изписал на български език.
Когато пристигнаха файловете, последните илюстрации още не бяха оцветени, толкова е нова.
И понеже днес е 15 септември, искам да пожелая на всички родители, ученици и учители да се сблъскват със злобари само в книгите, и никога в училище. Амин.

ЧЕТИРИДЕСЕТ КИЛОГРАМА ЧЕРВЕНИ ЧУШКИ. Друго няма.

ЧЕТИРИДЕСЕТ КИЛОГРАМА ЧЕРВЕНИ ЧУШКИ.
Друго няма.
Под залез зрял и септемврийски,
аз маратонски, олимпийски,
отшелнически, самурайски
над черен чушкопек китайски
глава навеждам одимена.
От мене цялата Вселена
на пръсти се отдалечава –
така ентропията става! –
и аз съм сам-сама със тия
червени планини капия,
с парфюма роден, православен,
от Митко Таралежков славен.
И кожицата тънка пука,
и сокът къкри и свирука,
и чушката готова става,
и в тенджера се задушава.
След нея друга, трета, пета…
Човек на задника си шета,
пече се сам на огън земен,
във Меден рудник, в Пловдив, в Земен…
Светът дими от четри края…
Със чушка кръст ще начертая
от Дунав до Егея бял…
Да, цял живот горял, димял,
накрая всеки се навежда
над чушкопека със надежда –
щом чушки замразени има,
ще преживее тази зима,
и нова пролет ще дочака.
И пада нощ. И тлее в мрака
вътрешността от бяла глина,
и вдъхва моята родина…
Гърми тава като камбана.
Край! Огън, чушка не остана!

„Разкази“, Наталия Мешчанинова. Да оцелееш от детството

Когато видя, че преводач на някоя книга е Нева Мичева, първо купувам, после чета заглавието и книгата до самия край. През годините безброй пъти съм се уверявала, че щом е замесена Нева Мичева, няма слаби автори и случайни произведения. Може четивото да се окаже объркващо новаторско или тежко в емоционален план, но винаги си струва отделеното време.
Това напълно важи за сборника с разкази на Наталия Мешчанинова. Самото заглавие всъщност е отказ от озаглавяване, до крайност непринуден жест и нежелание да се обяснява и украсява написаното, нежелание да бъде прикоткан купувачът в книжарницата. Все едно авторката казва: „Искаш да четеш? Взимай на своя отговорност. Аз не ти обещавам нищо.“
Така си я представям. Всичко в шестте сравнително кратки разказа от този сборник е картинно и лесно за визуализиране – и читателят се чувства като безпомощен очевидец на престъпление, неспособен да се притече на помощ, почти съучастник.
Авторката споделя, че разказите са автобиографични и след написването им е спряла да сънува кошмари. Освобождаващо, пречистващо споделяне на жестоки тайни, пазени от най-ранно детство. Смазващото чувство за вина, което е вменено на жертвата – затова, че е жертва, затова, че не е била спасена.
Героинята е дете и разказът проследява живота й от около петгодишна възраст, после на 9, на 13, на 15 – до времето, когато вече е свободна млада жена с професия и собствено семейство.
Самата идея за роден дом и роднински отношения е проблематизирана. Семейството е формално, в него липсва сигурност, обич и благост. В дневника си момичето се опитва да редактира живота си, да го разкраси, да му втъкне поне мъничко смисъл. Грозотата в отношенията е неразрушима. Случайните благородни пориви много скоро се превръщат в собственото си отрицание, дори осиновеното бебе е заподозряно за въплъщение на дявола.
Героинята се опитва да компенсира с обич, загриженост и старание. Не получава закрила от майка си, затова с цялата си пламенна душа се опитва тя да бъде закрилящата. Насилвана от пастрока си, се хвърля да търси любов сред случайни мъже, които също я насилват.
Веднъж осмелила се да каже на глас истината за майка си, за да стигне до край, тя не спестява и истината за себе си. За всички непоносимо срамни неща, които е правила. Без обяснения и без оправдания, като наложено самонаказание. Заради ума и съвестта си става омразна за „близките“ си – защото животът минава в студ и жестокост, все едно винаги е било така и така трябва да бъде, а грозотата става видима заради ужасения поглед на детето, което я осъзнава.
Героинята вярва в силата на думите. Има един наистина поетичен разказ, в който като нежен рефрен се изреждат природни образи, красиви феномени, изящни мигове: „Като видя ягода, си намислям желание. Като видя следа от самолет – също. Или звезда. Или вълна… Като видя дъга, си намислям желание. Разрази ли се буря, си намислям желание. Ако кажа нещо едновременно с друг, си намислям желание. Щом дойде пролетно равноденствие, си намислям желание. Дано да падне от скала и да го изядат мухите.“ Беззащитно и безпомощно, насилвано от години, молитвата и мечтата на детето е насилникът да умре. В друг от разказите майката обмисля да направи „мокра поръчка“, за да се отърве от голямата си дъщеря, така че… такова им е семейството. Но момичето призовава смъртта само с красиви думи (забележете ритъма – чудесен превод!), и е убедена, че след години с написването им е предизвикала тази смърт.
И с тази книга, с оголени, жестоки, смели думи, хвърля тежестта на грозното си детство от гърба си. Тази книга е подвиг.

Статията е публикувана на 25.02.22 г. във вестник „Сега“.