Мария Донева's Blog, page 267
August 22, 2012
Трябва да се опрем на безпричинното зло.
Преди тук е имало къщи и дворове. Съборили са всичко, за да построят три високи блока. Една от старите къщи е била наша. Имали сме голям двор с висок дувар. Сестра ми все тичала, спъвала се, падала и вечно била с обелени колене. Аз съм родена по-късно и не помня къщата.
От онези времена са останали няколко плодни дръвчета между блоковете. Сливи, кайсия, праскова, липа, орех, няколко смокини.
Хубави щедри дървета, цъфтят, зреят, зеленеят, капят, цапат, всеки може да си откъсне.
Особено смокините!
Не знам как да кажа това, което не искам, но трябва.
Умирам от безсилие, когато виждам счупени клонове от липата напролет – циганите ги трошат, за да могат да ошмулят цвета, удобно седнали в сянката на същото това очупено дърво. Цигани, те не жалят нищо, да речеш.
Има елхички, които зимните сутрини осъмват с отрязани върхове. Някой добър баща ги прерязал през кръста, качил убитото връхче, да го украси любящата майка за милите деца, а след няколко дни – дръвчето вече лежи изхвърлено на метри от още живия корен. Тия едва ли са цигани, не знам.
Преди няколко дни, в началото на жаркия август, някой беше строшил една елха, половината пречупена и оставена ей така. Защо?
Вчера една голяма смокиня встрани от пътя. Отчупен един грамаден клон, всъщност цялата смокиня разцепена на две, ей така, тъкмо започнала да зрее. Сигурно някои плодове ще продължат да зреят от слънцето, макар че шумата вече е взела да вехне.
То не е било лесно. Тия клони са жилави. Някой ги е държал и ги е натискал, докато се предадат.
Много ми е лошо. Уплашена съм.
Трябва да правим добро, панически, стратегически, малко, средно, голямо, сто пъти повече добро, веднага, бързо, непрекъснато, добро.
Трябва да се опрем на безпричинното зло.
Иначе не знам как ще можем да се гледаме – един друг и сами себе си.
August 20, 2012
August 18, 2012
Ваканция
Няма да ми пътеписне,
даже ако сто години
си разказвам и описвам
алените тежки дини,
вкусното месо, водата,
хляба, ниските маслини,
музиката, тишината,
жегата, която мина,
щастието и морето,
бистро, светло и прозрачно -
място за живот, където
красотата нещо значи,
и босилека, и чая,
и смокините, които
още от далеч ухаят.
Близкото небе. Звездите.
Лозето. Земята мека.
Как дъждът прахта целува.
Как спокойно и полека
може да се съществува.
August 17, 2012
Навалица от дъждове
Навалица от дъждове
върху небето ми се струпа
и август беше вдъхновен…
А после клонът му се счупи.
И дъждовете изведнъж
се разхвърчаха из небето
и сребърни пера от дъжд
видях да падат и да светят.
Изпусната на свобода,
водата във пръстта се върна,
и в гроздовете от вода
в прозрачно вино се превърна.
August 16, 2012
Моренце
Моренце – светла чужда къща,
в която, голи през деня,
щастливи хора се прегръщат,
от удоволствие крещят,
от радост и от слънце парят,
докосват се, докато плуват,
заспиват, будят се, изгарят,
и неохотно отпътуват.
August 15, 2012
Това, което свързва
Това, което свързва, не разделя.
Което има аромат – ухае.
Когато си почиваш, е неделя.
Щастлив ли си? Не трябва да го знаеш.
Голям ли си? По-малък от реката.
Добър ли си? Децата ти ще кажат.
Богатството ти други ще го смятат.
Че си го имал – ти не знаеш даже.
За малко, за година, за минута
светът пред теб спокойно се разлиства.
Минават неусетени, нечути
докосвания, спомени и мисли.
И ти живееш, и това е ценно.
А после спираш просто. И тогава
усещаш, че в живота си на гости.
Отиваш си. И даром ти се дава
да си щастлив. Или да си нещастен.
Подарък е, и ти не си заслужил.
Дъждът вали – да можеш да пораснеш.
И щом си тук – на някого си нужен.
И щом те няма… Правилно е всичко.
Добре е. И нормално. И красиво.
Да се родиш. Да искаш. Да обичаш.
Отива ти, че кротко си отиваш.
Човекът е тесто от сняг и сажди.
Човекът е човече мимолетно.
Прекрасно е, че беше тук. И дважди –
че времето ти свърши неусетно.
August 13, 2012
Оздравяване
Той ме изостави, затова
ще започна да не го обичам.
Да прощава меката трева.
Да прощава тънкото кокиче
на снега, внезапно навалял.
Да прощават. Нека. Те са силни.
Мене много дълго ме боля
и не зная как да го помилвам.
Ако някой дойде и допре
кожата ми, сигурно ще викам.
Не, не съм. Съвсем не съм добре.
Не, не искам тук да идва никой.
Ще преболедувам. Ще съм пак
същата, каквато бях по-рано.
Ще ме радва веселият сняг,
нищо, че не може да остане.
Някой ден, след време. Някой май
или август с дъх ще ме погали,
и ще си припомня – няма край.
Само ден и нощ. Зора и залез.
August 12, 2012
Мария Донева's Blog
- Мария Донева's profile
- 120 followers
