Това, което свързва

Това, което свързва, не разделя.

Което има аромат – ухае.

Когато си почиваш, е неделя.

Щастлив ли си? Не трябва да го знаеш.

Голям ли си? По-малък от реката.

Добър ли си? Децата ти ще кажат.

Богатството ти други ще го смятат.

Че си го имал – ти не знаеш даже.

За малко, за година, за минута

светът пред теб спокойно се разлиства.

Минават неусетени, нечути

докосвания, спомени и мисли.

И ти живееш, и това е ценно.

А после спираш просто. И тогава

усещаш, че в живота си на гости.

Отиваш си. И даром ти се дава

да си щастлив. Или да си нещастен.

Подарък е, и ти не си заслужил.

Дъждът вали – да можеш да пораснеш.

И щом си тук – на някого си нужен.

И щом те няма… Правилно е всичко.

Добре е. И нормално. И красиво.

Да се родиш. Да искаш. Да обичаш.

Отива ти, че кротко си отиваш.

Човекът е тесто от сняг и сажди.

Човекът е човече мимолетно.

Прекрасно е, че беше тук. И дважди –

че времето ти свърши неусетно.