Мария Донева's Blog, page 268
August 12, 2012
Ана и Констандинос
По едно човече за всеки, и едно джудженце за малкото им братче Петрос.
[image error]
[image error]
[image error]
August 11, 2012
Усетих всичко
Усетих всичко. Аз бях там,
когато то се случи.
Един човек стоеше сам,
самичък като куче.
И куче след това дойде,
самотно по човешки.
Човекът беше пременен
с прилични чисти дрешки.
А кучето – дръгливо псе,
с разръфани ушета.
Но той във скута си го взе.
Почти замърка псето.
Изядоха един геврек
на равни половини.
И кучето като човек
полегна да почине.
И умореният човек
отиде да работи.
Но вече беше странно лек,
по-мек дори от коте.
Каква минута – като плод
в дланта му кротко капна.
Най-сладкото в един живот –
с приятел да похапнеш.
Наистина ли?
Дъждът, по-сладък от шира,
със дълги капки ме облива.
Наистина ли ще умра?
И вече няма да съм жива?
Във някой сочен следобяд
ще спре изобщо да ме има,
и чуруликащият свят
ще ме покрие със килима
на ароматната трева.
И с трепет, с облаци, с жужене,
заети много след това
ще бъдат всички тук. Без мене.
Вода. Земя. И благодат.
И няма да е по-различно.
Освен за моя собствен свят,
за който аз се грижа лично.
Ще се разпадне на перца,
трохи, иглички от елхите,
и думи – галени деца.
Дали ще ги осиновите?
August 10, 2012
Дъждът се търкаля
Дъждът се търкаля и прави кълбета.
Сватбарски гърми със пищова.
Прелива земята. Прелива небето.
Мирише на чисто. На ново.
Мирише на печени тежки смокини,
на кална трева, на подправки.
Водата се блъска в стени и комини
и мокри човеци и мравки.
И всички се крият, и всички се радват,
не вкусвали влага отдавна.
Земята се мие. Небето се мие.
И всички сме чисти и равни.
Природа? Може!
Природа? Може, но със мярка,
без много да се прекалява.
Тук-там цветенца с леки шарки.
Прасенце мило изгрухтява,
ала и то е ароматно
и розовичко като барби.
И става ти така приятно
от нежните природни дарби!
Ветрец – умерен, да полюшне
пердето. Дъжд за хигиена.
Стихиите да са послушни,
удобни и опитомени.
Морето да шепти беззвучно,
без жега, но и без да мръзна…
Обаче ще е доста скучно –
докато пишех, ми омръзна.
August 9, 2012
Уважаемо лято!
Наглеждай си комарите,
че вършат безобразия.
Отглеждаш тия твари
като говеда в Азия.
Нахални, тъпи, тлъсти!
По босичките лапи,
по пръстите, под пръстена
се пъхат да ме хапят.
Не искам да изреждам…
следите всичко казват.
Виж вече как изглеждам!
И ти не ги наказваш!
Заради тебе, лято,
обидих януари.
Не помниш ли, когато
във времената стари
те чаках и мечтаех
отново да се видим?
Тогава ти нехаеше.
Сега – дъжд ти се свиди.
Нощта – безсънна, жегава.
Навсякъде сърби ме.
Комар. Преследвам него,
но той от твое име
безчинствата си върши
и кръвното ми вдига.
С един замах ще свърши.
С която искаш книга.
От нещо много дребно
любови се разтурят.
Ти, лято, си вълшебно,
но имаш и кусури.
Това е изпитание
за дружбата ни стара.
Виж, обърни внимание,
защото ще се скараме!
August 8, 2012
Очевидно
И да се смеем, и да плачем –
живеенето е за малко.
За малко само нещо значим.
Една черта от от химикалка.
Приятели – дано са здрави.
Деца – дано да са щастливи.
Това най-много да оставим.
Довиждане – и си отиваме.
И нищо няма да си вземем.
И нищичко не притежаваме.
Освен, назаем, малко време.
И радостта, която даваме.
August 7, 2012
Мария Донева's Blog
- Мария Донева's profile
- 120 followers
