Мария Донева's Blog, page 259
November 4, 2012
Горещ ноември
В Чайната на “Бенковски” 11, София
на 9 ноември, петък, от 20 часа
ГОРЕЩ НОЕМВРИ
Джазът пее на български
с Марина Господинова – вокал
Мария Донева – поезия
Антони Дончев – пиано
Венци Благоев – тромпет
Няма да се дадем на студа. Отказваме да приемем дъжда и вятъра. Два часа топло очарование, меко слънце, летен бриз и чисто удоволствие от музика извън времето.
Вход – 9 лева.
November 3, 2012
Ноември
През ноември – топло време:
старец, който в парка дреме,
жълти дюли във градините
под небе – от яркосините,
сутрин – тънко заскрежено,
късо, обезоръжено,
без успехи, без доспехи,
потно под дебели дрехи,
жалко като стих неказан,
сочно като плод прерязан,
гузно и половинчато -
нито зима, нито лято.
November 1, 2012
За съпричастните
Обичам работата си в Постоянния театър в психиатрията в Раднево, защото съм убедена, че тя има смисъл.
Театърът запълва живота на артистите, радва публиката, променя към по-добро болничната среда.
Спектаклите, които представяме, са културен феномен. С всичките си недостатъци, ние създаваме друга реалност: по-забавна, по-красива и по-чиста.
За мен театърът в болницата доказва едно простичко нещо: че човекът не е безпомощно същество. Че човекът има могъщ дух и дори в най-тежки обстоятелства е способен да преодолее отчаянието и да прави добро.
Много ясно, че не разполагаме с достатъчно средства. Ние не сме единствените, които правят от нищо нещо. Ние създаваме приказка само от думи и дух, и точно това е, към което се стремим.
Ако някой мил и съпричастен човек поиска да ни подкрепи, това ще бъде за нас радост и чест.
На първо място, заповядайте на нашите представления. Например – на 7 ноември от 18 часа в Регионална библиотека “Захарий Княжески” – Стара Загора. Ще представим “Сдружени убийци” от Робер Тома.
Добре дошла е, разбира се, и всякаква финансова помощ. По желание на един добър приятел публикувам координатите на сдружение “Вяра”, това е банковата сметка.
СНЦ “СПРР – ВЯРА”
МОЛ : ГАНКА ГРОЗЕВА ЙОРДАНОВА
АДРЕС: 6260 РАДНЕВО, УЛ. ГРУДИ ФИЛИПОВ № 1
БУЛСТАТ : 123683816
IBAN : BG45TTBB94001507001858
BIC : TTBBBG22
SG EXPRESSBANK – ОФИС РАДНЕВО
Сега е ясно
Валя до обед, а сега е ясно,
и капките полека-лека спират.
Като уши на палав първокласник
листата руменеят и прозират.
Сив облак, с тънко розово поръбен,
блести, и слънцето е укротено.
Спокойствие със аромат на гъби.
Оранжево и матово зелено.
Усмихнатите локви се вълнуват,
когато вятърът ги гъделичка.
Следобед като този съществува
да спра и да се помиря със всичко.
October 31, 2012
За “Името”
Това е текстът, който прочетох вчера на премиерата на романа на Христо Карастоянов в Ямбол.
*
„Името” е роман за една жена. За живота й след смъртта.
Мъртви са близките й. Миналото й. Страната, която тя познава. Мъртво е бъдещето, за което я е подготвяла собствената й царствена кръв.
Тя живее живот на удавник.
Живот на удавник, отнесен от мътното, бързо течение на революцията. Преплувани морета от мръсна резеда. Пристанища, пълни с отчаяни и озверели хора.
А после – бавната, плитка, застояла вода на селския живот. Прозорците гледат към балкана и към полето, но тя никога не отива там.
Спомените й са за случки, които не е преживяла. За разговори, в които не е участвала. За шеги, на които са се смели други хора.
Непреживени спомени, взети от вестниците.
Самозванки се опитват да си присвоят името й.
Чужди мъже развяват нейното знаме с нейния герб.
Други жени, принцеси и царици, се омъжват, а тя остава сама и на никого, защото на земята няма равен и достоен за онова име, което тя никога не успява да изтръгне от себе си и да забрави. Тя е най-малката сестра, за която няма принц и приказката й никога не се състоява.
Умна жена, която използва своята интелигентност единствено за да си припомня коя е и да се опитва да забрави коя е.
Наблюдателна, всевиждаща. През дебелия слой вода, от дъното на самотата си, вижда смешното и ужасното, но нито се смее, нито плаче.
„Настаниха ги първо в кирпичена къща на един кат… Стопанинът й го убили в последния ден на Европейската война, точно в 11 часа на 11 ноември, когато в цяла Франция гърмели камбаните на победата, и стопанката със смайващото име Водка, като й донесъл кмета известието с герба на царството и траурния кръст отгоре, отишла и се удавила. Изоставената къща бе почнала да потъва в бурени и тръни, беше пълна с горест с оная сватбена снимка в пирографираната рамка на стената, в стаичките се стапяше дъх на мухъл, дюли и ошав. Хората се кръстеха, като минаваха оттам, или заобикаляха отдалече. Само че след всичките онези дупки, където я бяха крили през цялото бягство, след всичко, което беше видяла, на нея къщата й се стори най-уютното място в целия свят.
А в духове отдавна вече не вярваше.”
В романа усещането за историчност се смесва с усещането за безвремие. За какво му е на един удавник да знае коя година е точно и какво показва календарът. Споменават се факти и събития, някои общоизвестни, други – куриозно странни, всичките верни, но без датировка. Историята е размита и дистанцирана, като нещо, което се случва на някой друг.
Героинята на романа „Името” е скрита от всички. Толкова скрита, колкото може да се скрие слон в кибритена кутийка. Всички знаят коя е и каква е. Държавни глави, политици, духовни лица, генерали, царе и поети я посещават. Нея, или по-точно името, което никой не произнася, но е известно на всички.
Самозванките водят съдебни дела, за да докажат, че са наследници на царската династия. Истинската княгиня не прави нищо и няма нужда да доказва нищо. Тя е. Кой цар доказва, че е цар?
Ако има нищожност на титлата й, тя се корени в нищожността на живота й. „Трябвало е да му каже, че царете може и да се раждат царе, но че стават царе само ако са се изучили в изкуството да царуват, и че то се изучава само ако имаш царство.”
В романа почти не се споменават имена. Хората са по-скоро функции, отколкото характери, по-скоро маски, отколкото лица. Кметът, отмалял от обожание и страх пред поредния властник. Мъжете с пресметливи и прикрити погледи, изпълнени с мечти, сметки и планове за власт. Момичетата от селото, поколение след поколение, които се сменят в нейния салон и слушат уроците й. Мъжът. Войникът. Нямата.
Самото Име е герой в романа, равностоен герой, който присъства с отсъствието си. Налага своята сянка, определя отношенията, реакциите и решенията на всички действащи лица в близкото обкръжение на княгинята и на политическата сцена.
Баща й доживява до 50 години и е убит.
Тя доживява до 50 години и в празничната вечер на рождения й ден, печална и усмихната вечер, в животът й с трясък се връщат спомените за преживяното. Разбиват заключените врати на паметта и се изливат –гневни, фантастични, мъчително детайлни.
Заедно с въпросите. Защо са я опазили. От кого я крият. Кой я преследва.
Какъв е смисълът да живее и да съществува.
Може би отговорът е в един крясък, който се носи над пристанището в Константинопол в последните дни от бягството, продължило повече от две години и половина.
„Ако няма цар – всичко е позволено!”
Царствеността. Благородството. Вечният, космичен ред, на който царят е пазител и гарант.
Анастасия Романова няма царство, но има царственост. Името й я закриля, а тя със скромния си, мълчалив живот закриля онова вечно благородство, което убийствата, преследванията, грозотата, пагоните, каскетите, годините – никой и нищо не може да унищожи. Защото тя е там. С истинското си име.
В романа няма съмнение, че тя е спасената княгиня. Най-голямото доказателство за това е фактът, че тя никога не е правила опити да доказва коя е.
Кой цар доказва, че е цар.
„Хората вярват в ангели, но ако ангелите слязат от небето, хората ще ги изтрепят с камъни. Ангелите вършат работа само когато ги няма. Най-малките дъщери също.”
След всички тези впечатления и разсъждения върху романа „Името” е редно да обобщя.
Голямото постижение на Христо Карастоянов в тази книга е плътният, монолитен образ на княгинята. Без да прави нищо особено значимо – повече от половин век тя учи момичетата на шев и кройка, немски, френски… рисува макове и дървета… мълчи… и в своето говорещо мълчание израства като впечатляваща личност. Не толкова с нещата, които прави, колкото с нещата, от които се въздържа. От лъчезарното дебело момиченце като от пашкул се излюпва една суха и мълчалива жена, недокосната от мъж, недокосната от живота. Недокосната от властолюбие, горделивост, отчаяние, дребнавост.
Величие в малките неща, самочувствие на родена княгиня. Търся друг женски образ от българската литература, с който да я сравня, и парадоксално в представите ми изниква само едно име – Султана на Талев. Близостта на тези два образа е извън и над конкретиката на художественото битие. Напротив, като сюжет и съдба те са коренно противоположни – Султана основава род, а Анастасия е последната от династията си. Султана е майка и баба на множество деца, а Анастасия остава в своето девство. Близостта им обаче е в желязното достойнство. В категоричното, непоколебимо знание за това какво е правилно и как трябва да се живее. В чистотата. В абсолютната липса на мрънкане и недоволстване срещу съдбата. В трагичната горчивина на битието. В това, че и двете – Султана с присъствието, а Анастасия – с отсъствието и с името си – са опора за хората от своя век.
В галерията от герои в „Името” присъстват и големите имена от европейската политическа сцена от епохата, и безбройните безименни селяни, и ученичките, които шият на машините, смеят се, посрещат поредните победители с блеснали очи.
Но целият век е само фон, приглушена канава, на която се откроява тя, възкръсналата, спасената, истинската княгиня.
Читателят ще запомни тази величествена, остаряла принцеса, заключена в кулата си на два ката, която гледа към балкана през единия прозорец и към полето през другия.
И едно късо, горчиво изречение. „Адът не е място, адът е време.”
October 30, 2012
СТРАШНА ПРИКАЗКА
Било зловещо тъмно утро. Дъждът барабанял по тенекиите на терасата с костеливите си пръсти. Мокрел рошавите хризантеми в градината, докато заприличат на оранжеви октоподи и на лилави паяци, с две думи – докато им скапе окончателно прическите. Листата капели, хората джапали в локви с олимпийски размери. Часовниците тиктакали ту напред, ту назад, зъбните им колелца скърцали със зъби, течните им кристали се съсирвали, и цялото време се чудело кой път изобщо да хване.
В това противно и отвратително утро, вещаещо всякакви злочестини, ужасии и неудобства, аз съм си лежала в топлото легълце и съм се протягала наляво, надясно и по всички диагонали с твърдото намерение поне още час да не преставам да си гнездя.
Тогава!
Звънецът издрънчал с грозния лай на кученце, прегазено от ръчна количка, пълна с тикви. Два пъти.
Това бил пощальонът!
В мрачното и страхотевично октомврийско утро той ми донесъл…
Знаете ли какво ми донесъл той?!
Той ми донесъл „СТРАШНА ПРИКАЗКА”, написана от Мила Попнеделева-Генова и изрисувана с вещици, призраци и всякакви ужасони от нейното хубаво и най-мило момченце Боби!
О, как съм треперила! О, как се тресли пердетата от моето подвикване, свирукане и много, ама много стреснат смях!
Книгата е съвсем напълно чисто нова, но вече я има в книжарниците, и е черрррррна чернннна като сто вещически котки и три гарвана. Няма друга такава книга. Не и българска.
Страшна е като за истински смели момчета и момичета, и е свежа и всъщност радостна.
В нея има радост от страха и от преодоляването му, а не онази покровителствена-потупваща-по-тъпата-главичка закрила – няма страшно, на тебе само ти се струва, че те е страх, хайде вече си лягай, глупаво дете, и отричай страховете си, защото иначе ще ти се присмиваме, а накрая може и да те плеснем, защото си лигльо и ни пречиш да си четем вестника.
Чудесна, кратка, съвременна, усмихната СТРАШНА ПРИКАЗКА.
Горещо препоръчвам!
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
[image error]
October 29, 2012
October 28, 2012
Мария Донева's Blog
- Мария Донева's profile
- 120 followers
