Мария Донева's Blog, page 260
October 27, 2012
Хитреци имаме много, мъдреци не достигат.
Никога няма да забравя това преживяване.
Миналата година отидох на културен туризъм в Казанлък – на премиера на книгата на Румен Денев „Люлка на вселената”. Закъснях, колкото да заваря залата в дома на Чудомир претъпкана до средата на коридора отвън, а Гранитски – на финала на речта си. Пробих си път и успях да се вмъкна вътре, права до стената и със затаен дъх, така плътно притисната между другите правостоящи, че с мъка успях да бръкна в джоба си и да изключа звука на телефона.
И Румен започна да чете поемата.
Никога няма да забравя въздуха в залата, пропит с внимание. Хората, които слушаха почтително, без да помръдват. Пренесох се в един възрожденски свят, в който общността се събира, за да покаже на по-учения уважение и да се поучи от него. Имаше нещо толкова красиво в това, всички заедно да чуем думи, които са извън ежедневното. Всъщност – извън реалността, каквато я обитаваме обичайно. Думи, които ни отварят врата към друга, по-висока реалност, показват ни я достъпна и очакваща нас. Представих си как поемата на Румен Денев е като боичка, която оцветява въздуха и прави видими вратите към другия свят. Към друг свят.
Това се случи в Казанлък, читав и запазен град. Градецът К…
Сега чета „Град България” и се радвам от сърце.
Хитреци имаме много, мъдреци не достигат.
В „Град България” мъдрецът Румен Денев е събрал свои статии, излизали във вестник „Искра” – есета, мнения, наблюдения върху други текстове, събития и факти. И се е получила една книга – практически наръчник, учебник по философия.
Философията като любов към мъдростта, като радост от мисловните игри, като удоволствие от пъргавината и младостта на ума.
(В нашето общество философските занимания не се насърчават и рядко са на почит. Ако чуеш да признаят някого за философ, най-вероятно ще добавят и „дървен”. Ние сме народ, който се подиграва на философите и уважава господа, но най-вече дървения господ.
Тези изрази ме потрисат. Развеселяващи и потресаващи изрази – дървен философ, дървен господ.)
В есетата на Румен Денев ми доставя удоволствие свободата, с която той оперира с фактите и разсъжденията, гради хипотези, излага аргументи, моделира възможното минало и възможното бъдеще. Дори на местата, където асоциативните вериги стават твърде хлабави и ми се приисква да проверя този или онзи факт, скоковете на мисълта ме замайват и забавляват. Приисква ми се и аз да имам този размах, тази смелост и в същото време – задълбоченост.
Тази книга ме вдъхновява.
Ветрилото на темите е твърде широко. В деня, в който си купих книгата, най-напред отворих на съдържанието и си избрах за начало едно есе, „Поезия и истина”.
Там пише така:
„…Поезията е истина, но тя е скрита като тайна зад думите. Всяко буквално възприемане води до лъжливата преценка, че четем безсмислици и безобразни абракадабри. Читателят може да реши основния поетичен въпрос: Кой е глупакът: аз или това стихотворение?” по два начина. Но най-често отговорът е: „Стихотворението, т.е. поетът.” Защото да признаеш културното наследство, събрано в поезията, за по-мъдро от теб, означава изкачване на стръмнина, а всяко изкачване е свещено усилие…”
„…Искам да защитя поезията, като казвам какво тя не е… Тя не е „нещо за душата”, а душата е нещо за поезията. За поезията, която е устрем към истината. Под „нещо за душата” обикновено, по-точно винаги, се разбира някакво гъделичкане на стомаха и други органи. Гъделичкане на самодоволството, че ей го на, без усилие летиш по пързалката надолу в един световъртеж от сластолюбие, сребролюбие и властолюбие…Художественото пространство може да бъде изчистено единствено с навлизането там на прекрасното и възвишеното. Прекрасното може да измести и да изтласка във въображението на народа всички тия осакатени, извратени и шантави изображения, които го пълнят…”
„…Образът не се гони с тояга, а с друг образ. Може би ще си помислите, че говоря за абстрактни неща? Не, това е от конкретно по-конкретно, защото касае на първо място, но не само, заплахата, която представлява виртуалното пространство за децата. Но кой ли в тази наша България, в тази голяма детска градина, не е в някакъв нравствен смисъл подрастващ?…”
„Град България”, политическа фантастика.
Румен Денев.
October 26, 2012
October 24, 2012
October 22, 2012
Докато мисълта обиколи…
Докато мисълта обиколи
трънливата си нивичка от думи,
объркване започна да вали.
Крадливи страхове горяха гуми.
Издигнаха се пушек и мъгла
и тлеещи тревоги задимяха.
Несигурност със мирис на смола
пристъпи, а очите й сълзяха.
И мисълта, захапала юмрук,
припряно почна думите да къса.
Дори не ги избираше по звук,
а само да са пъргави и къси.
Останала без дъх ги подреди,
погрижи се удобно да си паснат.
Това, което мътно бе преди,
внезапно стана хубаво и ясно.
И вече се разбираше добре.
Подухна вятър вдъхновен и умен.
А мисълта поспря да събере
най-шарените ароматни думи.
October 21, 2012
Кой децата шпионира
Кой децата шпионира
и кусури им намира?
Кой през цялата година
пие вино със сланина –
погледнете му тумбака!
Кой лежи и само чака
работата му да свършат?
Някой ден ще се прекършат
благородните елени,
като се качи в шейната.
Кой подкупва ви децата,
корумпира ги от малки
с материални залъгалки?
Кой горкичките джуджета
кара цялата планета
със играчки да снабдяват
и отчети да му дават?
Кой нахалник и поразник
има специален празник,
има си нарочна дата
да ви рови под елхата,
да се вмъква през комините,
да ви лази из камините,
да ви чупи керемидите,
както спите, без да видите?
Кой се хили като ряпа
и бисквитки с мляко лапа,
и в Лапландия намира се?
Дядо Коледа, разбира се!
October 20, 2012
България расте и е чудесна
Този път повод да мисля това ми даде една книга, която купих неотдавна и чета с наслаждение. Харесвам я, защото ми създава чувство на радост и желание да мисля и да действам.
Книгата е „Пътеводител на дивите места”.
Формата на разказване „пътеводител” ме изпълва с дълбока симпатия, и това е несъмнено така за всеки почитател на Дъглас Адамс.
Макар че пътеводителят в тесния книжовен смисъл на думата трябва да бъде служебно, помощно, техническо четиво, книгата на Оля и Живко е нещо много повече. Кратките истории са овладяни и умело написани, но ме вълнуват и ме карат да мечтая.
Докато чета, аз виждам как България се разгъва и се разширява, и с търпеливо удоволствие показва своите безценни скъпоценности. Това са тайни, които си стоят по местата и са за всеки, но можеш да ги получиш само при поискване. Само да слезеш от главния път… или само да видиш снимка и да решиш да отидеш на мястото, където е направена… или само да намериш своя спътник, с когото да откривате заедно дивите места.
Много внимавам да не взема да се превъзнасям и да напиша нещо лигаво за тази книга, в която няма нито една глупава или фалшива дума. Нека само да кажа – удивена съм от това колко неизбродна е земята ни, как нагоре към върховете и надолу в пещерите, и по равните поляни можеш да ходиш и да откриваш света, и колко е хубаво, че Оля и Живко водят децата си и планират, и пътуват, и пишат, и се изненадват, и фотографират, и разказват, и… Радост и възхищение!
Не мога да се сдържа, и няма. Казвам си го: Оля Стоянова ми е любима поетеса. Докато търсех любимото си нейно стихотворение „Проза”, за гърлото ме хвана ето това и тук ще цитирам него:
Иконостас
Тишината прояде
картините на стената –
старият младоженец въздъхна,
хвана баба ми под ръка
и каза:
- Да вървим.
Тук вече никого
не познавам…
Книгата „Пътеводител на дивите места” е ясна и полезна, и също така наситена с поезия. Случаен цитат – първият абзац от страницата, която ей така отворих. Ето какво се падна:
„Есента в Гложене е мека и местните хора казват, че настъпва почти незабележимо. Първо узряват ябълките, после по наведените хълмове една след друга изникват копи със сено. Лятото си е тръгнало, когато гората над Гложене напълно смени цвета си.”
Също като „Пътеводителя” на Дъглас Адамс и тук има невероятни неща, по друг начин невероятни, и също така се очакват продължения. Защото, както казват авторите, „Дивите места се колекционират цял живот.”
Мария Донева's Blog
- Мария Донева's profile
- 120 followers
