Списание 360's Blog, page 100

Как се прави състезание: Tarnovo Ultra – Bike & Trail

СподелиShares снимка: Кремена Димитрова

Създадохме рубриката „Как се прави състезание“, за да ви разкажем за хората, без които любимите ни състезания нямаше да съществуват. Ще ви срещаме с организатори на различни спортни събития, за да научим как се ражда едно състезание и как  еволюира от идея, до успешна реализация. Ще ги питаме за трудностите и препятствията, но и за забавните моменти. Ще им зададем въпроси и за всички новости около състезанието. 

За Търново Ултра / Tarnovo Ultra – Bike & Trail разговаряме с Иван Димитров.

Иван Димитров и неговите дъщерички (снимка: Търново Ултра)На коя дата ще се проведе Търново Ултра тази година?

Както повелява традицията – втория уикенд на април – 13 и 14. Първият ден е колоезденето, вторият – бягането. Дуатлонистите си участват в двата дни, със стартовете на съответните надпревари.

Какво е новото в предстоящото издание?

Новото е разгръщането на трасето за МТБ в доста по-голям периметър и увеличаването на дистанцията до 60 км. Това го превръща в класически Крос-кънтри маратон (XCM) и е първи кръг от Купа България по МТБ-колоездене. Това ни създава доста допълнителна работа – преди трасето беше 48 км, от които 17 км се повтаряха, т.е. имахме да подготвим 31 км МТБ трасе. Сега от 60 км, повтарящият се участък е само 7 км, т.е. имаме да подготвим 53 км. Подготовката на трасе за МТБ е коренно различна от тази за бягане – много повече се съобразяваме с „гладкостта“ на пътеката, премахването на клони, клечки, лияни – не трябва нищо да може да се закачи по велосипеда или дрехите на състезателя, съобразяват се и вариантите за изпреварване. При бягането тези неща, са много по-преодолими.

Търново Ултра снимка: Кремена ДимитроваВ обобщение – какви дисциплини и дистанции съдържа състезанието тази година?

През 2024 добавихме една нова „средна“ дистанция в бягането от 25 км, защото има много хора, за които 14 км е малко, а 32 км – много. Така се зароди и идеята за къс дуатлон от 33км МТБ + 25км Трейл и ето ни вече с 8 дистанции – 14 км, 25 км, 32 км и 51 км бягане, 33 км и 60 км МТБ, и двата дуатлона – къс 33 км МТБ +25 Трейл бягане и дълъг – 60 км МТБ + 32 км Трейл бягане.

Разкажи малко повече за историята на Търново Ултра?

Идеята се зароди през пролетта на 2016 г., когато трейл бягането започна да става модерно. Ние сме клуб по ориентиране Brown Team/Браун Тим и вече бяхме организирали над 10 големи състезания по ориентиране, та не може да се каже, че не сме имали организационен опит. Решихме да направим маратон по тренировъчните ни трасета около Велико Търново и го „завъртяхме“ през цели 6 манастира. Започна малко на майтап, но, въпреки че го обявихме около 3 седмици преди състезанието, на старт в горещия юнски ден застанаха около 120 участника общо – дистанцията беше само една: 43 км и в бягането, и в колоезденето. В годините добавяхме и по-къси и по-дълги трасета, в опит да удовлетворим очакванията на състезателите. Най-дългото ни трасе от 71 км просъществува само 2 години, тъй като в началото на сезона няма много желаещи да се хвърлят на толкова дълги дистанции и се оказа, че доброволците по допълнителните 20 км трасе са повече от самите състезатели, които участват на 71 км.

снимка: Търново УлтраКои са в момента хората, които го правят?

Същите, като в началото, просто сме повече. Спортен Клуб по Ориентиране Браун Тим. Предсъстезателната организация я поемам основно аз, върша най-важната част – правя меметата за Фейсбук (смее се). Доста ми помагат жена ми Валерия, Иван Сираков и неговата половинка Кристина Иванова, която е и един от треньорите в отбора. Доста се забавляваме, когато в разговор с някой състезател, разберем, че той е останал с впечатлението, че ние това работим, а не че се занимаваме с това извън 8+ часовия ни работен ден.

С наближаването на състезанието се включват доста повече хора. В годините се изгради и малко, но сплотено великотърновско бегаческо общество, което също взема сериозно участие в подготовката на трасетата. В дните на състезанието участие взимат всички членове на клуба и доста доброволци – по трасето има около 80-100 човека общо.

Търново Ултра: стартът на трейл бягането / снимка: Кремена ДимитроваКолко издания има състезанието и колко са били участниците?

Търново Ултра си го има без прекъсване от 2016 г. С изключение на 2016, когато беше през юни и „ковидната“ 2020, през юли, сме си „резервирали“ втория уикенд на април и може да се каже, че сме първото голямо състезание по бягане и колоездене в календара. Участниците по години са 2016 – 120, 2017 – 250, 2018 – 350, 2019 – 450, 2020 – 550, 2021 – 814, 2022 – 1224, 2023 – 1430. Тази година има шанс да станат дори над 2000.

снимка: Търново УлтраРазкажи повече за дистанциите и трасетата за тазгодишното издание?

Както и предишни години, направихме доста промени в колоезденето – променихме началните километри, за да избегнем „тапите“ от участници в сингъл трака в първите километри, „избягахме“ от варианта с обиколките, за да намалим застиганията, удължихме дългата дистанция, за да стане класически XCM и първи етап от новосъздадената Купа България по МТБ, късото трасе пък стана много бързо и годно за тотално начинаещи.

В бегаческите трасета промените са козметични и основната е добавянето на новата дистанция от 25 км. Като цяло промените винаги са продиктувани от обратната връзка на състезателите – или са свързани с избягване на тежки участъци, или с неудобни застигания на по-бавни от по-бързи, или с елиминиране на участъци с голямо замърсяване (за жалост толкова близкото разположение до голям град носи и преминаване през доста неприятни „сметища“), понякога пък добавяме нов участък, за да се види някоя нова красива гледка.

снимка: Кремена ДимитроваКои са най-предизвикателните участъци?

В дългата МТБ дистанция има нови технични и каменисти участъци на скалните венци под село Арбанаси, които сме ползвали само през 2017 г. и най-вероятно много малко от участниците са виждали, пак за дългото трасе си остават и предизвикателното спускане в края на „обиколката“ от предните издания, както и тежкото качване към хижа Божур.

В бягането атмосферните условия си остават най-голямото предизвикателство, защото често се случва в уикенда на Търново Ултра да са едни от първите горещи дни в годината и когато състезателите не са се адаптирали към жегата, се получава същинско бедствие. Изкачванията, макар и не много впечатляващи откъм денивелация, са обикновено стръмни, много на брой и умората се натрупва бързо. Близостта до град и липсата на онова усещане на отдалеченост при планинските „ултри“, понякога води до подценяване на трасето и в късните етапи се оказва, че доста състезатели са поддържали темпо, доста над възможностите си.

Търново Ултра: гледка от Гарга баир / снимка: Кремена ДимитроваА кои са най-красивите участъци от трасетата?

Ние си живеем във Велико Търново и някак си сме свикнали с красотите на това място и понякога трудно си даваме сметка колко атрактивно е за гостуващите участници. Опитваме се да даваме възможност да се видят все повече и повече красоти по трасето, а и да има снимки от там, разбира се. Основните гледки са скалните откоси срещу хълмовете Царевец и Трапезица, минаването през самата крепост Царевец, гледките към старата част на града, минава се и през крепостта Раховец до гр. Горна Оряховица, от 2023 г. в трасето е и скалното образувание Чуйпетел.

Кирил Николов-Дизела на Търново Ултра / снимка: Кремена ДимитроваКои са авторите на трасетата и по какви критерии се създава едно трасе?

По избора и промяната на трасетата работим основно няколко човека – аз (Иван Димитров), Иван Сираков, брат ми Николай (председател на спортния ни клуб) и Калин Пенчев (член на УС на клуба), но идеи дават и други членове на клуба, а често и състезатели или местни любители.

В годините голяма помощ по оформянето и избора на трасе за МТБ сме получавали и от Калин Русев от Клуб „Велораптор“. В избора на трасета съобразяваме много данни и търсим „най-малкото общо кратно“ – важно е да не се бяга/кара само по големи пътища, а да има основно красиви сингъл-трак пътеки, същевременно да няма „тапи“ по трасето, т.е. плавно да се минава от големи към малки пътища, да минава през красиви гледки, но и да е обезпечен състезателният елемент и да не може да се съкращава трасето, т.е. най-краткият път между две контроли да е самото трасе.

Съобразяваме къде бързите участници от по-дълго трасе ще застигат бавните от по-късо, мисли се и върху това как ще бъде маркирано или къде и колко доброволци ще изисква дадена промяна в трасето и много други фактори. Смея да твърдя, че всяка промяна в годините е била към по-добро и е постигнала целите си.

Търново Ултра: старта на трейл бягането / снимка: Кремена ДимитроваКое е най-трудното в организацията на събитието?

При нас най-трудното е това, че сме в много урбанизирана среда. Има много развита пътна мрежа, което прави качественото маркиране изключително трудно, освен това опасността от недоброжелатели, свалящи маркировка, е много голяма, което изисква маркиране понякога буквално в деня на състезанието.

Трудности създава и самата растителност в района, която както казваме, „ако не е драка, ще е поне шипка“. По-голямата част от трасетата са каменисти и растенията, които никнат, не са много приятни на допир.

снимка: Търново Ултра

„Извеждането“ на състезателите от центъра на града е също голямо предизвикателство – няма планинско състезание с такива мащаби, което да стартира и финишира в центъра на областен град. Да не говорим, че почти всички пътища, излизащи от Велико Търново, са главни пътни артерии, тъй като градът е разположен на кръстопът. Понякога ми се иска всичко да е на една крайградска поляна и да не пресечем нито един път, но в крайна сметка важното е състезателите да видят най-красивото от Велико Търново, а и гражданите да видят едно качествено и масово спортно мероприятие, направо от терасите си – пък дано някой се амбицира да поспортува и той.

Това всъщност е и една от основните ни мотивации – хората, които тренират, защото искат да участват на Търново Ултра.

снимка: Търново УлтраРазкажи ни интересна случка „от кухнята“?

Въпреки че мога да напиша книга в два тома за всяко от изданията, няма много случки, които се открояват като куриозни. През първата година на 71 км трасето имахме интересна случка, при която състезателите стигнаха до вратите на Преображенски манастир, през който преминаваше трасето в началото. Въпреки уговорката, че състезанието преминава от там, вратите бяха затворени, а манастирът е разположен на склон и няма лесен начин за заобикаляне. Добре, че сред участниците имаше местен участник, който да прекара състезанието по алтернативен маршрут. Имаме и други интересни „случки“ с манастири, но ще си ги запазим в „кухнята“.

Медалите за финиширалите Търново Ултра / снимка: Търново УлтраИмате ли нови идеи, които отлежават занапред?

Ние не ги оставяме много да отлежават, всяка година правим подобрения и не щадим труд и средства, ако можем да направим изживяването за състезателите по-приятно. Тази година се наложи да направим нов участък, по неизползвана от 20-ина години 4-километрова пътека, в близост до река Янтра – растителността, която беше избуяла, е трудна за описване. Въпреки това, докато намерим най-добрия подход към този участък, изчистихме почти перфектно три различни трасета.

Какво не те попитахме, а би искал да споделиш?

Аз така или иначе казах неща, които не ме бяхте питали, така че май това е всичко. Успех на всички състезатели и организатори и нека годината е без много контузии и спортът да продължава да ни обединява и да ни носи радост и добри приятели.

Следете всички новости за състезанието на Фейсбук страницата Tarnovo Ultra – Bike & Trail и на уебсайта tarnovo-ultra.com. СподелиShares

The post Как се прави състезание: Tarnovo Ultra – Bike & Trail appeared first on 360mag.

30 под 10: Никола Калистрин с уникално предизвикателството в зимен Пирин

СподелиShares Никола Калистрин (снимка: личен архив)

Един от най-добрите ни състезатели по ски алпинизъм, 27-годишният Никола Калистрин от Банско, си постави за цел уникално по рода си предизвикателство.

Да завърши за по-малко от 10 часа предизвикателен високопланински маршрут, включващ 30 върха, 44 км дистанция с близо 4000 м положителна денивелация, в зимни условия, пребивавайки през цялото време над 2000 м надморска височина. 

Никола в момента се готви усилено за Олимпиадата в Италия през 2026 г., но преди това иска да разкаже на всички за любимия си спорт чрез предизвикателството „30 под 10“.

Калистрин стартира на 5 април сутринта, в 7:00 часа от връх Пирин. Освен че беше заобиколен от зашеметяващи гледки от Пирин и към Рила, той се изправи и пред сериозно физическо изпитание. Върховете Пирин, Албутин, Кончето, първенецът Вихрен, Тевно езеро, Джано и Хлевен бяха само част от местата, през които минава високопланинският маршрут, начертан от него.

Предизвикателството мина успешно и Никола Калистрин финишира за 8 ч. и 20 минути!

За да сподели тази невероятна история, Никола планира заснемането на документален филм за преминаването на маршрута, който ще покаже на света красотата на България и Пирин.

Чрез разпространяването на филма на фестивали за аутдор активности, той се надява да привлече вниманието на хора, които обичат зимните спортове и да ги насочи към уникалните възможности, които нашата страна предлага. Никола вярва, че по този начин ще постави България и Пирин на световната карта на ски-туринга и ски-алпинизма.

Калистрин иска да покаже, освен величествената природа и красотата на своя спорт, и неговото огромно преимущество като най-екологично чистият зимен спорт.

Вижте още: Никола Калистрин: българската надежда в ски алпинизма

Маршрут на предизвикателството „30 под 10“

Никола стартира от връх Пирин и финишира на Бойков връх. Върховете, през които премина, са: Пирин (Старт), Плешки, Безимен, Даутов  Каменишки,  Албутин, Каменитица, Разложки Суходол, Байови дупки, Разложки Суходол, седловина Кончето, Кутело 2, Кутело 1, Вихрен, Хвойнати, Възела,  Опрено, Голям Типик, Типик, Превалски чукар, Тевно езеро, Момини двори, Кралев двор, Джано, Ченгелчал, Демирчал, Безимен, Безимен (метална пирамида), Хлевен и Финал на Бойков връх.

 

СподелиShares

The post 30 под 10: Никола Калистрин с уникално предизвикателството в зимен Пирин appeared first on 360mag.

30 под 10: Никола Калистрин стартира уникално предизвикателство в зимен Пирин

СподелиShares Никола Калистрин (снимка: личен архив)

Един от най-добрите ни състезатели по ски алпинизъм, 27-годишният Никола Калистрин от Банско, си е поставил за цел уникално по рода си предизвикателство.

Той ще опита да завърши за по-малко от 10 часа предизвикателен високопланински маршрут, включващ 30 върха, 44 км дистанция с близо 4000 м положителна денивелация, в зимни условия, пребивавайки през цялото време над 2000 м надморска височина. 

Никола в момента се готви усилено за Олимпиадата в Италия през 2026 г., но преди това иска да разкаже на всички за любимия си спорт чрез предизвикателството „30 под 10“.

Стартът ще бъде даден на 5 април сутринта, в 7:00 часа от връх Пирин. Освен че ще бъде в компанията на зашеметяващи гледки от Пирин и към Рила, Никола ще се изправи и пред сериозно физическо изпитание. Върховете Пирин, Албутин, Кончето, първенецът Вихрен, Тевно езеро, Джано и Хлевен са само част от местата, през които минава високопланинският маршрут, начертан от него.

За да сподели тази невероятна история, Никола планира заснемането на документален филм за преминаването на маршрута, който ще покаже на света красотата на България и Пирин.

Чрез разпространяването на филма на фестивали за аутдор активности, той се надява да привлече вниманието на хора, които обичат зимните спортове и да ги насочи към уникалните възможности, които нашата страна предлага. Никола вярва, че по този начин ще постави България и Пирин на световната карта на ски-туринга и ски-алпинизма.

Калистрин иска да покаже, освен величествената природа и красотата на своя спорт, и неговото огромно преимущество като най-екологично чистият зимен спорт.

Вижте още: Никола Калистрин: българската надежда в ски алпинизма

Маршрут на предизвикателството „30 под 10“

Никола ще стартира от връх Пирин и финишира на Бойков връх. Върховете, през които ще премине, са: Пирин (Старт), Плешки, Безимен, Даутов  Каменишки,  Албутин, Каменитица, Разложки Суходол, Байови дупки, Разложки Суходол, седловина Кончето, Кутело 2, Кутело 1, Вихрен, Хвойнати, Възела,  Опрено, Голям Типик, Типик, Превалски чукар, Тевно езеро, Момини двори, Кралев двор, Джано, Ченгелчал, Демирчал, Безимен, Безимен (метална пирамида), Хлевен и Финал на Бойков връх.

Въпреки топлото време напоследък, два дни преди неговия старт беше извършена проверка на трасето и екипът се увери, че има достатъчната снежна покривка за безпроблемното движение по трасето на “30 под 10”.

Новини от опита на Ники може да се следят в събитието във Фейсбук.

Стискаме палци условията да се задържат, според прогнозата и пожелаваме успех на Ники Калистрин!

СподелиShares

The post 30 под 10: Никола Калистрин стартира уникално предизвикателство в зимен Пирин appeared first on 360mag.

Българска фондация Биоразнообразие търси младежи за приключенски лагер в Сакар

СподелиShares

Българска фондация Биоразнообразие (БФБ) търси младежи, които имат интерес към природни науки, екология, туризъм и медии, за приключенски лагер в Сакар през май.

Това е поредният лагер за опознаване на природното богатство на Сакар, организиран от фондацията. Два от предишните бяха през есента на 2022 г. под ръководството на
експерти ботаници, зоолози и миколози, а този през май 2023 година беше с фокус поставяне на капково напояване в домашни градини в с. Орешник.

През 2024 г. от фондацията се връщат в любимата планина за лагера “Дневник на природолюбителя”. Той ще се проведе от 24 до 26 май и е предназначен за младежи между 18 и 28 години. По време на лагера, те ще се запознаят с интересен планински район, част от Зеления пояс. Ще опознаят местните растения, насекоми, птици, влечуги и земноводни, под ръководството на експерти. Ще научат повече за екотуризма и ще могат да запишат с джипиес туристически маршрути, подходящи за наблюдение на биоразнообразието в региона. Ще разберат повече за ефектите на климатичните промени в Сакар и как това влияе върху поминъка на хората и върху биоразнообразието.

В замяна, всеки участник трябва да е готов да популяризира наученото по време на лагера, като изготви видео дневник, фото разказ, научнопопулярна публикация или друго.

Участието в лагера става след предварително записване до 7 май чрез формуляра – https://tinyurl.com/campsakar.

СподелиShares

The post Българска фондация Биоразнообразие търси младежи за приключенски лагер в Сакар appeared first on 360mag.

Мълчаливите корени на Амазония: Из дневниците на смелия изследовател Филип Лхамсурен

СподелиShares

В началото на годината Филип Лхамсурен се впусна в уникално по рода си приключение. Проектът „Мълчаливите корени на Амазония“ / ‘The Silent Roots of Amazonia’ е новото нечовешко предизвикателство, което Филип Лхамсурен си постави. Това е неговата осма експедиция и малко преди да замине, той ни сподели: „Аз съм човек, който търси последните неизследвани кътчета от дивата природа.“

Тази експедиция е със значително по-малко километри, отколкото прекосяването на Амазония, но е 4 пъти по-трудна! Планът е да преодолее между 800 и 1000 км.

Филип тръгна съвсем сам в средата на февруари, насочвайки се към Северозападна Амазония, щата Амазонас. Характерни за този щат са най-високите върхове за цялата територия на Амазония и най-южно разположените от Гвианското плато тепуи. Чисто географски, планините в северозападна Амазония са недостъпни – отвесни стени, заобиколени от първична джунгла, реките извиращи от тях, оформят бързи течения, множество речни прагове, водопади и това прави невъзможно придвижването с моторни лодки.

Вижте още: Филип Лхамсурен: Когато нямаш връщане назад, можеш само да действаш

Идеята на Филип е качвайки се на тези тепуи, да заснеме растенията и евентуално животни, и после да изпрати направените снимки на ботаници и зоолози, които да преценят дали са нови за науката видове.

Филип се придвижва сам и връзката му с външния свят е сателитен телефон, по който се обажда на своя приятел Румен, който е в Манауш. В следващите редове ви запознаваме с хронологията на неговото придвижване в този първи етап от проекта „Мълчаливите корени на Амазония“, цитирайки съобщенията от неговата Фейсбук страница:

16 февруари 2024 г.

Филип: „Дойде времето за тръгване към началната точка – Barselos. Както вече споменах, предстоящата мисия „The Silient Roots of Amazonia“ е четири пъти по-трудна от „Прегръдката на Амазония“ и е изцяло новаторски проект без аналог. 

Но за мен не е важен успехът, заради самия успех в това лично начинание. Важно е равновесието между страха и смелостта, важен е опитът, който съм постигнал дотук и усетът ми, който се подчинява на интуицията.

Вълнуващо е да стъпя в пустошта, там където никой преди мен не е стигнал, и да обединя чрез себе си в една експедиция два непълно различни свята – тепуите и дъждовните гори. Очакват ме над стометрови водопади и пещери, върхове над 2000 метра, непознати видове животни и растения.“

Барселос / снимка: Филип Лхамсурен 22 февруари 2024 г.

Филип е успял да стигне до Барселос (началната точка на експедицията.), след няколко отлагания, поради неизправност на пътническите катери, пътуващи до там. По пътя също е имало технически проблем с катера, с който е пътувал, и се наложило да бъде ремонтиран на един от бреговете на Рио Негро. Неговият добър приятел Румен също не е успял да дойде от Манауш с него, за да го изпрати и заснеме тръгването. Утре или най-късно вдругиден Филип ще поеме най-после към самотното си пътешествие „The Silient Roots of Amazonia“.

Съобщение от Филип:

„Плажове отсреща, високи температури – реките нагоре ще са плитки, каналите тесни, езерата пресъхнали. Първо: няма да мога да избегна срещите с местните, с рибарите паулисти и по на север към подстъпите на Araca с индианските общности. Липсата на дъжд (стабилен) и в комбинация с катастрофалната суша (сезон 23/24), е благословия за гребане и бич. По вода (река) трудно може би ще намеря самотата си и търсеното усамотение с Природата, а и ще срещна и понеса повече атаки от bichos – пясъчни мухи, мукуй, паразити и комари.

Странно е, намирам се на по-малко от 400 км от подстъпите на Araca, където светът на градчето Барселос гъмжи от 150-200 натрапници от бразилските мегаполиси – мъже, хоби рибари, които дават луди пари за лов на tucunare и т.н. А там където отивам никой не е стъпвал или поне на мен не ми е известно, а вече от години проучвам района и набезите на експедиции към най-южните тепуи. Причината на мен лично ми е ясна, но нека обясня.

Природата, в лицето на девствената гора и подплътена с непристъпни планински бастиони, възпират разглезените крачки на цивилизацията. И там, Природата все още има последната и първата дума.
Оценявам тази привилегия – да се отправя от първия ред към сцената на неизвестното там, горе.
Богатство, което не блести толкова ярко и самоцелно сред шумните стереоуредби и лъскави витрини на днешния модел.
Благословен съм да рискувам, благословен съм да преживея неведомото, неизвестно, неизследваното.
Черните води на Рио Негро проблясват по върховете на своите вълни, които доставят оскъдните мъждукащи светлини на заспиващият Барселос – а това са само няколко хотелчета и все още светещи мизерни бараки на местните по брега, които следват най-древната традиция – да заспиват, като слънцето потъне далеч към планините на северозапад.“

10 март 2024 г.

Филип е изминал още няколко десетки километра нагоре по реката в изключително тежки условия заради маловодието, безпощадната жега, множеството ухапвания от инсекти, както и случайно убождане в крака от малък скат, за щастие несмъртоносно.
Направил е лагер и почива, тъй като в последните дни е с главоболие и силни болки в кръста. Това налага физическо възстановяване, преди да продължи отново.

Има ограничени възможности да ловува, прогнозата за времето също не е на негова страна, но се надява да стигне по-нагоре до течението на следващата река Куейрас след няколко дни, където очаква по-добри условия за риболов и възстановяване.
Снощи е станал свидетел на зверско преследване между ягуар и плячката му на няколко метра от хамака. Успял е да ги освети с челника си за няколко секунди, преди двете изненадани животни да изчезнат в мрака.
Също така, преди дни е успял да заснеме три бебета видри, оставени безнадзорно да си играят, докато родителите им търсят храна.

Вижте още: Discovery Team на Jack Wolfskin: Запознайте се с едни от най-вдъхновяващите приключенци

24 март 2024 г.

Преди седмица Филип е стигнал до последния приток на Рио Куейрас, който ще го отведе в подножието на тепуя Арака. Придвижил се е нагоре по течението на малката река, като гребането е ставало все по-невъзможно и непосилно, заради ниската вода и паднали дървета.
Срещите с ягуар са зачестили. В една от нощите е имал две такива срещи, като втората е била с особен интензитет. В малките часове на нощта при шум от преследване излиза от хамака и се натъква на стадо диви прасета. В суматохата едно от малките остава самичко между Филип и голям мъжки ягуар. Погледите им се срещат, прасето успява да избяга и остават само двамата. Филип отстъпва назад, а ягуарът, ръмжейки се приближава към него на един скок разстояние. Филип стига до хамака си, взима мачетето и с викове, и настъпателни действия успява да уплаши котката.
Все по-честите срещи са притеснителни, но е успокояващо наличието на изобилие от дивеч в района, което кара котките да смятат Филип по-скоро за конкуренция, а не за плячка.

Вижте още: Филип Лхамсурен: Когато нямаш връщане назад, можеш само да действаш

2 април 2024 г.

Филип викаше и се задъхваше през сателитната връзка и предаваше огромното си вълнение:

Водопади, скали, пропасти, пещери! Невероятна красота – все едно съм в Рая!

И последваха близо 10 дни мълчание. Тягостно и притеснително. Знаехме, че има храна само за 5 дни, колкото за връщането си обратно в гъстата джунгла.
За щастие снощи получихме не само обаждания, но и снимки, благодарение на @starlink.
Започва етапът на завръщането.

Филип Лхамсурен е посланик на Jack Wolfskin за България. Продуктите на марката може да откриете в магазини SPORT DEPOT.СподелиShares

The post Мълчаливите корени на Амазония: Из дневниците на смелия изследовател Филип Лхамсурен appeared first on 360mag.

Екстремно видео: през 1926 г. жена сменя колело на самолет по време на полет

СподелиShares Екранна снимка: British Pathé

През 1926 г., Гладис Ингъл, крехката на вид, 27-годишна жена, решава да се противопостави на законите на гравитацията, като се опитва да смени колело на самолет по време на полет. Успешният опит е заснет на видео, което днес удивлява.

Гладис била единствената жена, член на известна каскадьорска трупа, базирана в Лос Анджелис, наречена „13 черни котки“ (13 Black Cats), отговорна за каскадьорската работа в Холивуд през 20-те години на миналия век. Чрез изпълненията си през 20-те и 30-те години на миналия век, тя става световноизвестна със своя висш пилотаж и ходене по крила (на самолети).

Лентата от началото на 20 век показва суетене и извършване на спешна спасителна акция на самолет, изгубил едното си колело.

Вижте още: Рекордът на братя Хънтър от 1930 година: 23 дни в полет без кацане



Все пак трябва да признаем, че екипът пред камера показва убедителна актьорска игра. Каскадата, запечата на лентата, носи внушение за възникнал инцидент, а спиращата дъха каскада на младото момиче държи в напрежение до последната секунда.

Гладис Ингъл е четвъртата жена, получила лиценз за пилот. Освен това смело скачала с парашут. През 1921 г. тя и сестра ѝ Ан, като членове въздушен цирк, участват в скачане с парашут от балони. През 1922 г. двете се състезават, скачайки с парашути от отделни самолети.

Гладис била известна с няколко каскади. Едната била да стреля с лък по определена цел, докато стои на горното крило на Curtiss Jenny (тренировъчен самолет). Друга била да скача от един самолет на друг във въздуха.

Вижте още: Безстрашни сърца: строителите на небостъргачи, които „танцуваха със смъртта“

Гладис Ингъл / снимка: Wkipedia

На въпросния клип се вижда как сменя колело на биплан, докато той лети на хиляди метри от земята. По онова време мерките за здраве и безопасност не били от първостепенна важност, така че смъртоносните каскади често били изпълнявани лекомислено, без никакви предпазни средства.

Въпреки изпълнения с рискове живот, Гладис достига до възраст от 82 години. Умира на 27 октомври 1982 година.

Снимки и филми на Гладис Ингъл се съхраняват в музеите на авиацията и в Smithsonian Air & Space Museum.

Вижте още: Сам Пач: от обикновен работник във фабрика, до знаменит изпълнител на каскади

СподелиShares

The post Екстремно видео: през 1926 г. жена сменя колело на самолет по време на полет appeared first on 360mag.

Мария Станчева: Peaks of the Balkans – недокоснатата природа на Балканите

СподелиShares


#td_uid_1_660d5e3346afe .td-doubleSlider-2 .td-item1 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_660d5e3346afe .td-doubleSlider-2 .td-item2 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_660d5e3346afe .td-doubleSlider-2 .td-item3 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_660d5e3346afe .td-doubleSlider-2 .td-item4 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_660d5e3346afe .td-doubleSlider-2 .td-item5 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_660d5e3346afe .td-doubleSlider-2 .td-item6 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_660d5e3346afe .td-doubleSlider-2 .td-item7 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_660d5e3346afe .td-doubleSlider-2 .td-item8 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_660d5e3346afe .td-doubleSlider-2 .td-item9 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_660d5e3346afe .td-doubleSlider-2 .td-item10 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}





Мария Станчева: Peaks of the Balkans – недокоснатата природа на Балканите


1 на 10















Ден 1 - Lequenat (снимка: Мария Станчева)







Ден 2 - махала близо до Plav (снимка: Мария Станчева)







Ден 3 - на слизане към Vusanje (снимка: Кристиан Кадиев)







Ден 4 - Vusanje - Theth (снимка: Кристиан Кадиев)







Ден 4 - Vusanje - Theth (снимка: Мария Станчева)







Ден 5 - долината на Valbone (снимка: Мария Станчева)







Ден 5 - случайно горско барче (снимка: Кристиан Кадиев)







Ден 6 - Dobredol по залез (снимка: Кристиан Кадиев)







Ден 7 - връх Trekufiri - тройна граница (снимка: Мария Станчева)







Ден 7 - между три държави (снимка: Кристиан Кадиев)

За да опознаеш една държава, трябва да се докоснеш до местата, които не са повлияни от технологии, интернет и мода. За да опознаеш една държава и хората ѝ, трябва да видиш как живеят в най-малките ѝ села, как се справят с ежедневието, с какво се хранят там, където няма огромни магазини, как се събуждат с изгрева и заспиват много след залез, как планината ги сближава и кара да разчитат един на друг и да бъдат приятели.

За да опознаеш една държава, трябва да се върнеш на село – където хората са запазили традициите и обичаите си, където не купуват храната си, а я отглеждат, където понякога да отидеш на гости означава да прескочиш планината.

Ден 4 – Vusanje – Theth (снимка: Мария Станчева)

Така ще опознаем три балкански държави в една седмица, изпълнена с емоции и приключения, ще преминаваме граници – и географски, и тези на собствените си възможности и очаквания, ще намерим приятели, с които ни свързва обща любов – тази към планината. Ще говорим на един език – защото на албански се разбирахме трудно, но всички там разбирахме значението и превода на една проста усмивка.

Подготовката за маршрута стартира още през януари, когато започнахме да търсим информация за него, пътеводители, да чертаем по карти и да разпитваме хора, които вече са го минавали. В България не намерихме много такива, но открихме група във фейсбук, където туристи от цял свят споделят през какво са преминали и как са организирали маршрута си. Поръчахме си документ, който ни позволява да пресичаме границите на трите държави, подготвихме багажа си, пуснахме отпуск и зачакахме 15-ти юли с нетърпение.

Накратко, Peaks of The Balkans е около 220-километров кръгов маршрут в три балкански държави – Косово, Черна гора и Албания. Минава през едни от най-красивите и диви места в планината Проклетия, а гостоприемството и топлотата на хората в тези райони прави приключението наистина запомнящо се.

Ден 1 – Lequenat (снимка: Мария Станчева)Ден 1: Rugova Camp (Kosovo) – Lequinat (Kosovo) – 34км., 1800д+

Първият ден от всяко приключение ми е един от любимите! Със започването на първия ден спада напрежението от очакването, потапяш се в атмосферата на прехода и знаеш, че вече не можеш да планираш нещата по-добре, не можеш да се подготвиш по-добре и да тренираш повече, можеш единствено да се наслаждаваш.
В Косово ни посрещнаха изключително топло! Повечето приключенци, които правят маршрута, пропускат участъка в Косово, затова и нямаше много турсити в Rugova Camp, където отседнахме преди да стартираме прехода и оставихме колата си докато се върнем. Оставихме колата си паркирана там безплатно, както ужасно мнодо други неща по маршрута, за които ще разкажа напред.

Стартът от Rugova Camp започва по един асфалтов път в гората, като се минава през няколко махали или вилни зони до достигането на първото село – Reka e Allages – почти безлюдно село, близо до границата с Черна гора, което има удивителна гледка към красивата природа. До достигането на Lequinat минахме през още няколко много малки селца, които бяха също толкова красиви и също толкова обезлюдели. Има нещо изключително красиво в малките планински села, където всяка къща си има своя собствена архитектура и всички са отделени с малки, дървени огради, а за фон имаме величествени планини, които карат малките къщи да изглеждат дори още по-малки. Това беше една от най-топлите седмици през цялото лято, което ни накара да предприемем няколко спирки – една за къпане в малка рекичка и случайна спирка в едно село, където местен беше превърнал къщата си в задължително място, на което да починеш. Имаше малко магазинче с много студени напитки и още повече истории за приключения, част от които в България. Той ни разказа и как се е изморил от живота в големия град и е решил да се засели в планината, където май беше единствен жител.
Първият ни ден приключи в Lequinat, което е едно малко по-туристическо село с повечко къщи за гости и места за настаняване. Говорейки по-рано за безплатните неща по маршрута, в къщата за гости, където отседнахме, ни почерпиха десерт, придружен с невероятен залез от терасата и милион усмивки, които просто са отличителна черта на хората по маршрута.

Ден 2 – махала близо до Plav (снимка: Мария Станчева)Ден 2: Lequinat (Kosovo) – Plav (Montenegro) – 39км., 1700д+

Lequinat е съвсем близо до границата с Черна гора и само час след като се събудихме, вече бяхме в красивата, планинска държава. След стръмно изкачване в началото, което минаваше и през няколко чисти езерца, една горска колиба, която сякаш собственика искаше да скрие от света, следваше невероятна гледка към безкрайните планини, както и части от финала на маршрута ни. Тук за първи път се потопихме дълбоко в планината и вече усещахме, че сме на нещо дълго, приключенско и много вълнуващо! След кратка среща с една змия, която стоеше на границата между Косово и Черна гора и видимо беше недоволна, че я притесняваме, се озовахме в Babino Polje и прекрасното местенце на Денис, където хапнахме изключително вкусна супа, а той много държеше да се запознае с нас, да му разкажем за България и да ни черпи кафе. Срещнахме Денис и в последния си ден и вече го чувстваме като един от най-близките си приятели, нищо, че сме се виждали 2 пъти. С Денис си говорихме всеки на своя си език и се разбирахме по-добре от много от хората, с които комуникираме всеки ден.

След Babino Polje следваше кратко изкачване до Hridsko езеро – една от най-големите забележителности в околността, където за наша голяма изненада – къпането не е забранено. Така се бяха събрали много туристи, които се охлаждаха в тази ужасно гореща седмица на 2023 година. Следваше дълго спускане през невероятно зелената планина, няколко малки селца, от които ни посрещаха и изпращаха местни деца и дори говореха на няколко езика, като разбира се, просто подвикваха „Hello”, “Bye”, „Здраво“ и се радваха, че някой минава през забравеното им от света село. Тук се откри и една от любимите ми гледки по маршрута – към езерото Plav и красивото градче със същото име, където отседнахме. Почти всички настанявания по маршрута откривахме в booking, тук се настанихме в квартира на местен, който я отдаваше за нощувки, напазарувахме си от супер вкусните и пресни зеленчуци (като онези от градините на бабите ни) и си спретнахме вечеря, а за закусна се възползвахме от най-пресните банички от местна пекарна, които хапвахме през целия следващ ден.

Ден 3 – на слизане към Vusanje (снимка: Кристиан Кадиев)Ден 3: Plav (Montenegro) – Vusanje (Montenegro) – 29км., 1300д+

Първият сблъсък със скалистите склонове на Проклетия е абсолютно незабравим. Ако до момента се разхождахме като из Родопите – с широките пътища в планината и гъстите гори, сега сякаш влязохме в Рила – с нейните недостижими скалисти върхове, но и дълги била и зелени гори. След няколко дни пък ще влезем в Пирин и скалистите му зъбери, а към края на прехода и в Стара планина и едно чудесно било, което много напомняше на Централен Балкан.

В третия ни ден отделихме малко време след закуска (да, с онези вкусни банички) и се разходихме около езерото Plav, след което минахме през пекарната още веднъж и тогава продължихме по маршрута напред. Започва с дълго изкачване по черен път, което към своя край се превръща в почти катерене, преди да се излезе на невероятно било с първите скалисти върхове по пътя. По пътя срещнахме и двама туристи с по 25-килограмови раници, които нощуваха предимно на палатки. Такъв беше и нашият план в началото и сме много щастливи, че решихме да си спестим багаж и да нощуваме при местните, защото иначе никога нямаше да опитаме от невероятните вкусотии и да се докоснем до бита на хората там.

Малко преди да стигнем Vusanje, където нощувахме, се откри страхотна гледка към долината между Vusanje и Theth – маршрутът ни за утре. Излишно е отново да споменавам за гостоприемството и старанието на домакините ни – денят отново завърши с изключително вкусна домашна вечеря и подготвяне на закуска за другия ден. Важно е да се знае, че по маршрута няма много магазини или хижи, затова за хапване е хубаво да се подготвя пакет от мястото за настаняване. Местните знаят това и в повечето случаи сами предлагат да приготвят такъв пакет. Той най-често включва питка, зеленчуци, масло, някакъв колбас и яйце.

Ден 4 – Vusanje – Theth (снимка: Кристиан Кадиев)Ден 4: Vusanje (Montenegro) – Theth (Albania) – 30км., 1250д+

Четвъртият ни ден започна със свещичка в един шоколадов десерт, защото имах рожден ден, а торта нямаше как да носим..по обясними причини. Малко след Vusanje влязохме и в Национален парк Проклетия, на входа на който се събира такса от 2 евро на човек, но заради ранното ни минаване, нямаше никой в малката къщичка на входа на парка и влязохме безплатно. Хапнахме си закуската до едно много, много синьо езеро – „Око Скакавице“, където се запознахме с Мики – геолог от Ню Йорк, който се е оженил за албанка и сега обикаля планините наоколо. Обясни ни колко е чиста водата в езерото и дори става за пиене, убеди ни да си излеем тази от бутилките и да я заменим с тази от езерото, както и ни преподаде кратък урок по произнасяне на албански думи, които бяхме научили преди да тръгнем.

На границата между Черна гора и Албания започнаха да се появяват и така известните албански бункери, изградени от Енвер Ходжа поради страх от чужда инвазия в страната му. А бункерите бяха наистина много! Встрани от умопомрачителните гледки, на които бяхме свидетели в този ден, друг момент се запечата в съзнанието ми – в селата в тези три държави хората все още се прехранват със собствено производство и отглеждане на животни. Не беше рядко срещана гледка между две села, високо в планината да се види дядо с няколко магаренца или пастири, които пасат овцете си. Срещата с един от тях беше особено мила, защото след като го поздравихме и си се усмихнахме взаимно, той просто поиска да ни прегърне. Без да ни познава, без да знае кои сме, накъде сме тръгнали и откъде идваме. Най-хубавият подарък за рожден ден! Заедно с мелодичния поздрав на трима германци, които видяха, че забождаме свещичка в една порция с пържени картофки близо до Theth.

В Theth си намерихме място за нощувка в последния момент и понеже домакините ни не говореха английски, Крис (приятелят ми) проговори италиански, който дори той не знаеше, че е понаучил..и се разбрахме. И в трите държави много рядко някой говори английски, освен туристите. В Черна гора и Косово се разбирахме лесно поради близостта на езиците ни, но в Албания използвахме методи като ръкомахане, сочене, жестикулиране и в краен случай – проговаряне на език, който не знаем.

Ден 5 – долината на Valbone (снимка: Мария Станчева)Ден 5: Theth (Albania) – Valbonë (Albania) – 24км., 1250д+

Преходът от Theth до Valbonë беше участъкът от маршрута, който очаквах с най-голямо нетърпение. За разлика от непопулярността на останалите части от Peaks of The Balkans, този участък се преминава от много туристи и за него има доста информация и снимки в интернет. Сутринта, обаче, започна с едни много вкусни мекички и история за надушване. Домакините ни бяха оставили пакети за следващия ден, които ние прибрахме в раницата на Крис и тръгнахме към Valbonë. През първия час от ходенето ни, се разнасяше ужасно силна миризма и ние не разбирахме откъде, но бяхме убедени, че не е от нас. Всъщност, местата за нощуване са много облагородени и навсякъде има възможност да си вземеш душ, което когато си в хижа или заслон, не е напълно осигурено. Като стигнахме магазинчето в Theth, решихме да седнем и закусим от подготвените пакети, извадихме ги от раницата, извадихме ги от трите плика, в които бяха сложени и се оказа, че миризмата е от там – и типичното, миризливо, албанско сиренце, което вероятно е огромен деликатес, ако ти липсва обоняние. Сиренцето си го хапна едно куче, а ние се задоволихме със супер вкусните мекички в пакета и продължихме напред. Миризмата ни преследваше още известно време и спря на едно крайпътно барче (такива имаше много в този участък), където превес взе аромата на вкусно, сутрешно кафе.

Ден 5 – случайно горско барче (снимка: Кристиан Кадиев)

Всъщност, този ден е предимно спиране на случайни отбивки за хапване и пийване и ни направи огромно впечатление как цели семейства са включени в един бизнес и неотлъчно до продавачите в едно такова барче, е и тяхното дете, което ти подава охладена напитка (да живеят охладените напитки в този горещ юли).
Красивата долина на Valbonë беше и Пирин, за който ви разказах по-рано – недостижими скалисти върхове, зъбери и спускания, от които те заболяват коленете само докато четеш. Най-тежкото на този ден, обаче, определено не беше стръмното изкачване или предизвикателното спускане. Беше онази долина, която по-късно нарекохме „Долината на смъртта“ и късметът да се измъкнем живи от там. Още ни е пред очите бялата пустиня преди Valbonë, където просто ходиш около 5км. в един участък без дървета, вода и под убийственото тогава слънце. Там срещнахме и двама туристи с кемпер, които ни разказаха, че са посещавали Рила – или поне мислим, че сме ги срещнали, а не са били някакво видение от жегата. В края на тази долина има хотел с красиви водопади, който е оазисът на този участък. Вторият оазис беше едно малко магазинче, където 8-годишно албанче ни продаде най-вкусния сладолед, който сме опитвали.

Пристигнахме в мястото за настаняване в късния следобед и ни посрещна най-милата жена по целия маршрут, с която май така и не успяхме да се разберем. Жената говореше само албански и когато пристигнахме, ни подаде огромна кана с вода и лимон и ни заведе до една маса пред къщата. Решихме, че трябва да си изпием цялата кана, за да ни настани, което изобщо не беше проблем заради „Долината на смъртта“. 200 усмивки по-късно, все още не се разбирахме с жената, но тя беше толкова ведра и мила, че не се налагаше дори да си говорим. Поради невъзможността да се разберем, не успяхме и да ѝ откажем храна за следващия ден и тя безплатно ни приготви пакети за ден 6.

Ден 6 – Dobredol по залез (снимка: Кристиан Кадиев)Ден 6: Valbonë (Albania) – Dobrëdol (Albania) – 36км., 2000д+

Тази сутрин тръгнахме с изгрева на слънцето и още преди да успеем да се събудим, се движехме по дългия асфалтов участък на този етап. Обичам такива участъци, защото когато вече си изморен, не искаш да си търсиш пътека през храсти и клони, а просто да изминаваш километри без особено притеснение, че ще объркаш пътя. Асфалтовият участък скоро премина в черен път и зад нас започнаха да се задават натоварени с туристи джипове, които ги откарват до границата с Косово.

През деня имахме няколко спирки на горски барчета, които бяха много добре устроени и сме почти сигурни, че хората си живееха там постоянно. Отглеждаха си животни, развиваха си бизнес благодарение на всички авантюристични посетители на държавата им и живееха в такава блажена идилия, че на момента ни се искаше да зарежем всичко и да отворим собствено горско, планинско барче и да живеем чрез историите на всички приключенци, които преминават.

Това беше и денят, в който вече бяхме толкова погълнати от прехода, че едва си спомняхме какво изобщо правехме преди да стартираме. Животът там беше простичък, с една единствена дневна цел – да стигнеш там, където ще нощуваш. И благодарение на простотата на ежедневието, имаш безкрайно много време да си спокоен, да не мислиш за нищо и единствено да усещаш и да се наслаждаваш на всичко, което се случва в момента.
Денят ни щеше да завърши в една местност, наречена Dobrëdol, където беше и единствената ни нощувка в хижа. Настанихме се и решихме да се разходим наоколо и да погледнем мястото от малко по-високо. В продължение на целия преход, вече 6 дни, природата ни награждаваше и изненадваше с най-великолепните гледки и истински магични пейзажи. Но този ден беше най-специален! Минавайки долината на Valbonë, вече се бяхме примирили, че красотата на прехода е останала зад нас и сега единствено ни остава да се приберем до колата. Dobrëdol, обаче, беше черешката на тортата! Може би и заради момента, в който хванахме прекрасната местност – точно по залез слънце, когато лъчите на слънцето правят гледката още по-впечатляваща. Или заради сезона, в който бяхме там – съвсем в разгара на лятото, когато всичко е в най-яркия нюанс на зеленото, но долината на Dobrëdol остана в съзнанието ми и до този момент като място, което е почти нереално красиво.
Вечерта завърши с вкусно хапване, където поприказвахме с няколко германци и австрийци, които бяха на своя втори ден по маршрута. Кръговият маршрут на Peaks of The Balkans позволява всеки да стартира от различни точки по него, ние им разказахме накратко какво ги очаква следващите дни, както и че тук, в България, хапваме динята със сиренце (понеже имаше диня за десерт), което май ги отказа да продължат разговора си с нас и всички се запътихме към спалните.

Ден 7 – връх Trekufiri – тройна граница (снимка: Мария Станчева)Ден 7: Dobrëdol (Albania) – Rugova camp (Kosovo) – 30км., 1600д+

Всичко в тези три държави беше доста евтино за нас, за останалите ни европейски приятели пък беше направо безплатно, особено като сметнем колко пъти местните ни черпеха. Нощувката в тази хижа в Dobrëdol беше 20 евро на човек с включена вечеря и пакет за следващия ден. Пакет, който се оказа изключително важен за последния ден от Peaks of The Balkans, но за това по-късно.

След стръмно изкачване от хижата се качихме на връх Trekufiri, който е троен връх – на границата между Албания, Косово и Черна гора. Тук и за последен път бяхме в Албания и Черна гора и ни останаха още около 25км. до финала на маршрута – вече изцяло в територията на Косово. Както споменах и по-рано, голяма част от туристите пропускат този участък от Peaks of The Balkans, затова и през целия ден нямахме нито един магазин или горско барче. На слизане от върха забелязахме голяма група туристи, които се изкачваха нагоре по планината. Поздравихме ги и продължихме напред, докато не чухме някой от групата да крещи зад нас и да ни вика „приятели“. Не очаквахме да видим познат в средата на нищото, някъде между 3 балкански държави, рано, в събота сутринта. Оказа се, че Денис, който срещнахме през втория си ден от маршрута и искаше да разбере всичко за нас, за България, за Peaks of The Balkans, ни е познал и дори вече ни смята за приятели. Разменихме си фейсбук, а той вече не пропуска да хареса всеки един наш български преход и много се надяваме да имаме щастието да го разходим някой ден и по нашите планини.

Малко по-надолу по маршрута, който в тази си част ужасно много приличаше на Централен Балкан, седнахме и да хапнем от пакетите, които имахме за през деня. Стопаните на хижата ни бяха приготвили една табла с хлебчета, масло, сладко, колбас, зеленчуци, мед, яйца и ни оставиха сами да приготвим храната си за следващия ден. По време на такъв многодневен преход идва един момент, в който си непрекъснато гладен и можеш да приемаш още и още храна, дори без да ти стане тежко. Ние изядохме част от сандвичите още вечерта, а това, което остана, прибрахме в торбички за следващия ден. Вече нямахме ядки и барчета, а нямаше и откъде да си купим и за целия ден се оказахме с 1 сандвич и 1 парче краставица. Надявахме се някъде по маршрута, в някое село, да има откъде да си купим нещо пакетирано за обяд. На влизане в първото село, видяхме млади хора, които за щастие знаеха английски, но не отговориха положително на въпроса ни дали в населеното място има магазин. Седнахме на един дънер до стара къща и си извадихме последната краставица, останала от пакетите ни. След около 10 минути при нас дойдоха и дечицата от по-рано с по една водичка и въпрос „Как обичате сандвичите си? С шоколад или сладко?“. Прекрасните хора бяха обсъдили с родителите си, че сме гладни, че ни трябва магазин и имаме нужда от помощ, бяха се прибрали по къщите си и убедили близките си да ни приготвят нещо за хапване. Среща като тази ме кара да вярвам, че доброто още съществува и да се усмихвам от умиление всеки път, когато се сетя за нея. Донесоха ни сандвичи, вода, снаксове и банани и ни изпратиха по пътя ни, като не пропуснаха да попитат откъде сме и какво правим в това село, което дори няма табела. Ние пък не пропуснахме да ги гушнем и да им благодарим и продължихме напред изключително презаредени, не заради сандвичите и храната.

Ден 7 – между три държави (снимка: Кристиан Кадиев)

От тук ни оставаха едва няколко километра до финала, като жегата през целия ден (през всичките 7 дни) толкова ни изпи силите, че в края на един стръмен баир, след поредното селце, седнахме под едно дърво и съм заспала за около 10 минути. Почти ми се искаше да си представя, че всичко до момента е било просто сън и ми предстои да го преживея тепърва. Приключението, обаче, беше към края си и след безкрайно спускане от планината, през една малка пътечка излязохме точно при Rugova Camp – мястото, където ни чакаше колата и мил човек от Косово с порция вкусни пържени картофки.

Peaks of The Balkans е от онези места, които са изключително близо до нас, но дори не подозираме, че съществуват. Маршрутът не минава през най-високите върхове, не минава през най-популярните места, но именно недокоснатата и дива природа в трите държави е това, което впечатлява. Заедно с гостоприемството на жителите и истинската и домашна храна! Лятото наближава и ако разполагате с една седмица за губене – има три малки държави и един приятелски настроен Денис, които ще ви създадат спомени за помнене и история за разказване!

Виж всички участници в Конкурса!

Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:

„Изпрати ни твоята история и спечели 360 лв. ваучер всеки месец.“ СподелиShares

The post Мария Станчева: Peaks of the Balkans – недокоснатата природа на Балканите appeared first on 360mag.

Fisher Space Pen M4B: За пътеписи до космоса и отвъд!

СподелиShares

На някои от вас ще се стори странно, че правим ревю на химикалка, но всъщност това е един изключително разпространен уред, използващ се в доволно много професии. Част от тези професии налагат употребата на химкалка в условия, близки до екстремните. 

И тъй като дори на нас, практикуващите алтернативни спортове на открито, често ни се налага да си запишем нещо, докато приключенстваме, в ръцете ни попадна една химикалка, буквално използваща космическа технология…

Fisher Space Pen M4B
Снимка: Христо УзуновОПИСАНИЕ

Fisher Space Pen M4B е наследник на технологията, разработена през 1966 г. от основателя на компанията Пол Фишър, благодарение на която химикалката съумява да пише без прекъсване, включително обърната наопаки, в такива безумни условия като:

надолу с върхапод водапо омаслени повърхностив силно замърсена средаот -34 до +121 градуса по Целзийв условията на нулева гравитация

Тези свойства са причина химикалките от серията Space Pen да се използват във всички пилотирани космически мисии от Аполо 7 през 1968 г. NASAм! Освен на астронавтите, те са изборът и на много парамедици, пилоти, военни, служители на нефтови и газови платформи, строителни инженери и разбира се, различни аутдор ентусиасти и пътешественици.

Характеристика:

Дължина: 13,7 смКорпус: МесингПокритие: Черно матовоПълнител: Черен сменяем SPR4 (средна дебелина на линията)ТЕХНОЛОГИЯFisher Space Pen M4B
Снимка: Христо Узунов

Както всичко гениално, така и технологията, приложена във Fisher Space Pen M4B е доволно елементарна, просто някой трябва да се сети. Накратко тайната е скрита в пълнителя, който представлява херметически затворен резервоар под налягане. В долния край на резервоара е поместено специалното тиксотропно мастило, чийто вискозитет намалява, колкото повече химикалката е в движение и обратно – увеличава се, когато инструмента е в покой. Това свойство е полезно като допълнителна мярка срещу загубата на мастило.

В горния край, разделен от мастилото чрез подвижно топче сепаратор се намира и газът, който поддържа налягането. Работният връх на пълнителя завършва с прецизен стоманен джоб, предотвратяващ своеволното изтичане на мастило и осигуряващ равномеререн мастилен приток при употреба. Тук е поместено и ултра твърдото пишещо топче от волфрамов карбит, което позволява писането по всякакви “технични терени”. Като резултат, освен гореизброените качества, с химикалките Space Pen можете да пишете три пъти повече, отколкото с обикновени такива!

ТЕСТ-ПИС Fisher Space Pen M4B
Снимка: Христо Узунов

За да проверим на практика качествата на изделието се качихме на борда на космическия кораб Crew Dragon, където в околоземна орбита изпитахме свойствата на химикалката да пише в безтегловност… Шегуваме се! В домашни условия киснахме Space Pen в леген, държахме я в камерата и във фурната, гарнирахме я с олио и я запознавахме с различни повърхности, разбира се в компанията на обикновен химикал – за сравнение.

Fisher Space Pen M4B
Снимка: Христо Узунов

НАГОРЕ

При писане с горния край надолу обикновените химикалки отказваха да работят след едва няколко секунди. Space Pen пише по абсолютно същия начин, както при нормална ориентация в пространството.

Fisher Space Pen M4B
Снимка: Христо Узунов

НА СТУДЕНО

След 10-минутен престой в камерата, извадихме Space Pen доволно охладена. Когато започнахме да пишем  химикалката тръгна плахо с прекъсваща неравномерна черта, но след всяко движение нещата ставаха все по-добре и буквално на третата секунда вече имахме една леденостудена химикалка с напълно изправна функционалност. При този тест получихме аналогичен резултат и с обикновената химикалка.

Fisher Space Pen M4B
Снимка: Христо Узунов

НА ГОРЕЩО

След 10 минути на 100 градуса във фурната металният корпус пари – не се бара, затова извадихме инструмента с готварската ръкавица и той прописа от раз! Обикновения конкурент не посмяхме да поставим във фурната, поради наличие на пластмасови елементи.

Fisher Space Pen M4B
Снимка: Христо Узунов

НА МАЗНО

За да проверим как се държи при омаслени повърхности, накапахме олио върху лист хартия. Обикновената химикалка направи няколко мизерни черти и се предаде. Space Pen също се затрудни. За разлика от колегата си обаче се оказа, че с по-стабилен натиск успява да върши работата си. Е, не оставя най-плътните следи, но ако се наложи все пак ще можете да напишете набързо “pen” на дъното на нефтен кладенец и да си бегате!

Fisher Space Pen M4B
Снимка: Христо Узунов

НА МОКРО

Върху поставен лист хартия в съд с вода обикновената химикалка прописва за малко и спира. Space Pen си пише стабилка, оставяйки доволна плътна следа.

Fisher Space Pen M4B
Снимка: Христо Узунов

НА СУХО

Накрая изпитахме Space Pen и на писане в нормални условия, върху лист от тетрадка. Химикалката се движи леко, оставяйки чудесна черна следа, варираща от тънък щрих до дебел мацол, според указвания натиск. Усеща се приятно!

ЗАКЛЮЧЕНИЕFisher Space Pen M4B
Снимка: Христо Узунов

С подобна космическа история и след добрите резултати от нашия тест можем спокойно да заключим, че Space Pen е надежден избор за всеки планинар, турист или пътешественик, който обича да си записва на мига впечатленията от екстремните условия, в които се намира. 

Разнообразието от форми и багри на продуктовата линия пък ви дава поле за изява, ако решите да се възползвате от тези инструменти в качеството им на подарък. 

Химикалките от серията Space Pen ще откриете при нашите приятели от sorbe.bg!

СподелиShares

The post Fisher Space Pen M4B: За пътеписи до космоса и отвъд! appeared first on 360mag.

Вижте победителя за месец март в конкурса „Разкажи твоята история“

СподелиShares

В началото на март отправихме предизвикателство към търсещите приключения и нови предизвикателства да ни разкажат за своите най-вълнуващи преживявания, за своите постижения и надмогнати страхове, за откритите нови хоризонти.

В Конкурса: Разкажи твоята история и спечели 360 лв. ваучер всеки месец се включиха повече от 20 човека, на които сме изключително благодарни за споделените емоции. Всеки текст и придружаващите го кадри ни помогнаха да се потопим в един различен свят. Благодарим на всички участници, че съпреживяхме вълнуващи пътешествия, открития и лични рекорди!

Както вече знаете от условията на конкурса, всеки месец ще излъчваме един победител, който ще печели ваучер от магазини Стената на стойност 360 лева.

Да направим избора на най-добрия текст, не беше лесно. Но, след като прочетохме всички изпратени ни истории, сме готови с решението си.

И така…

Победителят за месец март 2024 година се казва Симона Иванова!Симона Иванова

В нейния разказ Speedflying – Бързото летене има стремежи, съмнения, уроци, лични победи и осъзнавания, представени по един увлекателен начин, с доза намигване. Честита награда на Симона, с пожелание да продължава да пише!

[image error]Сянката ми по време на barrel roll, Франция 2 полета преди счупването – Симона Иванова

Тъй като харесахме и други разкази, искаме да поощрим още няколко човека, на които ще връчим предметни награди. Това са Александър Дафинов и Стефан Кършев, чиито лични истории също грабнаха вниманието ни. Награда ще получи и Вилиана Георгиева, която, освен че беше първият участник в конкурса, впоследствие изпрати и втори материал.

Честито на победителите за месец март! А ние ви напомняме, че Конкурсът се провежда всеки месец и очакваме с нетърпение вашите разкази и през месец април! На слука и вдъхновение!

Виж всички Лични истории!

Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:

„Изпрати ни твоята история и спечели 360 лв. ваучер всеки месец.“ СподелиShares

The post Вижте победителя за месец март в конкурса „Разкажи твоята история“ appeared first on 360mag.

Владимира Христозова: Твърде Лично

СподелиShares


#td_uid_1_660c0dbb11044 .td-doubleSlider-2 .td-item1 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_660c0dbb11044 .td-doubleSlider-2 .td-item2 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_660c0dbb11044 .td-doubleSlider-2 .td-item3 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_660c0dbb11044 .td-doubleSlider-2 .td-item4 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_660c0dbb11044 .td-doubleSlider-2 .td-item5 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}





Владимира Христозова: Твърде Лично


1 на 5















Снимка: Владимира Христозова







Снимка: Владимира Христозова







Снимка: Владимира Христозова







Снимка: Владимира Христозова







Снимка: Владимира Христозова

Тази история не е за невероятни постижения, или опасни приключения. Нито е история за силата на човешкия дух. Всъщност това е история за едни храсти. Най-обикновенни храсти, такива, каквито ги има навсякъде. Защо си правя труд да пиша за някакви си храсти ли? Защото тези храсти ги приех твърде лично.

За тази случка до момента знаеше само и единствено Спас и то само и единствено защото потърсих емпатия в един телефонен разговор, а и нямаше как да скрия скъсаното яке и съдраните дънки.

Причината за това е чисто и просто срам. Показвам я на бял свят с надеждата, че след като всички научат за моя позор, той ще падне от мен и най-после ще освободи място за нов позор.

Снимка: Владимира Христозова

И така…парапланеристите са странно племе. Склонни са на какво ли не в името на прелета. Това обяснява защо в работен ден (вторник) в ранния следобед, на едно малко баирче, на 40 градуса на сянка чакат 40 човека на слънце. Облечени са в зимни якета, гортекс и гъши пух, високи туристически обувки, каски и зимни ръкавици. Половината от тях са си взели отпуск за да изживеят това удоволствие, а именно да се сварят в собствен сос на старта. Някой са преминали през семеен скандал за да са тук, а други са пътували от другия край на България. Защо ли? Заради свещения граал на парапланеризма – нейно величество прогнозата. В нашите среди тя се измерва не в скорост на вятъра, а в километри. Прогнозата за деня е за 200+ км. Обещаващо примамлива на екрана на телефона предната вечер и отчайващо отблъскваща тук и сега на живо.

Два факта за мен.
Първо – нямам идея какво правя. Дошла съм тук за прелет. Знам горе долу как се излита и как се каца, обаче средата между двете ми се губи.
Второ – аз съм изключително неориентиран човек. Когато си от женски пол и някой от мъжки пол ти каже, че нямаш пространствена ориентация, някакси е в реда на нещата, но когато дори жените ти го казват…. лошо.

Снимка: Владимира Христозова

И така, докато разглеждам селата на картата в радиус от 200 км, твърдо убедена, че ще летя високо и далеч, съвсем забравям да огледам къде кацат хората в случай на „удавяне“ (кацане малко след излитане поради невъзможност да генерираш височина и да тръгнеш на прелет). Тактиката ми за прелет се базира на позитивното утвърждаване. Повтаряш си много пъти „ще стане, ще стане, ще стане“ и ако повтаряш достатъчно интензивно и настойчиво задължително ще стане.

Не стана.
Минута след излитането кацам на нивата под старта. Виждам, че другите се приземяват до някакъв път в далечината от дясно. Мястото, на което сме паркирали колите е до друга нива, в далечината от ляво. Вариант едно – да ходя на дясно, до мястото, където кацат всички.
Вариант две – да ходя на ляво, до мястото, където е паркирана Баба Корса.
Избирам втория вариант. По пътя решавам, че мога да мина на пряко…. Груба грешка Владимиро!!! Груба грешка!!! За толкова години как не разбра, че твоето „напряко“ е виновно за всичкото губене??!!

Снимка: Владимира Христозова

Започвам да заобикалям храсти, които стават все по-гъсти. Целта обаче се приближава. Минава ми през ум да се върна до пътеката. Прогонвам тази мисъл. Лошата ми ориентация е правопропорционална на убеждението ми, че съм на прав път и обратнопропорционална на здравия разум. Това е гарнирано с афинитет към поемане на неоправдани рискове.
Храстите се сгъстяват.
Вече виждам колата на 300 метра пред мен.
Храстите се сгъстяват.
Вече виждам колата на 200 метра пред мен.
Храстите правят стена, невъзможна за заобикаляне. А да, и са бодливи. Гадни и бодливи храсти.

Ще трябва да се върна. Тръгвам да заобикалям храсти на обратно. Да ама много ти помня от къде точно съм минала. Няма пътека, която да следвам. Обзема ме лека паника. 41 градуса е и няма да пояснявам дали това е на слънце, или на сянка, защото сянка така или иначе няма. Изпих водата още на старта. Нося 17 килограмова раница и вече съм вървяла близо час и нещо.

Снимка: Владимира Христозова

Храстите се сгъстяват. Трябваше да се разреждат пустите му храсти, нали уж се връщам. Да, но се сгъстяват. Обзема ме средна до сериозна паника. И в паниката така се овъртолвам, че в някакъв момент се озовавам в средата на малко кръгче трева, заобиколено от гъсти храсти. Не знам как съм стигнала там и нямам никаква идея как да изляза. В капан съм.

След паниката идва отчаянието. Няколко сълзички се катурват от бузата ми на земята, а горещата пръст прави „сссс“ сякаш си капнал студена капка вода върху нагорещен котлон. Започвам да го разбирам този параноичен андроид Марвин…Не достигнах там където искам, но пък стигнах на място на което нямам никаква работа.

Снимка: Владимира Христозова

Ситуацията е ясна…сама съм срещу храстите. Не мога да се отърся от усещането, че не ми е там мястото. В моето съзнание мястото на което заслужавам да бъда е върху някоя памучна хавлия поставена върху някой екзотичен плаж с няколко студени бири и поне една нещастна палма забочкана там за сянка.
А в действителност съм тук и сега и контраста между двете е твръде голям.
Звъня на Спас за да обясня неправдата…
…….
Спас прихва да се смее!!!
……
Прихва да се смее!!
……
Да се смее!
…..
Смее се….
…..
Аз направо се вбесявам!
Вбесявам се!
Поглеждам настрани… храсти…поглеждам нагоре…високо в небето някой се е „набрал“ на поне 2000 метра. Мразя го в червата.
Понякога, за да излезеш от трудна ситуация ти трябва малко газ. Отчаянието те кара да бездействаш, докато яда е като ракетно гориво – мобилизира те.
Така, ядосана на Спас (Господ да му е на помощ когато го видя), на себе си, на оня горе и на оня горе дето е на 2000 метра, на храстите, на летенето, изобщо на всички, навличам зимното яке и дългите дънки, слагам си ръкавиците и започвам да си проправям път през гъсталака хвърляйки тежката раница напред за да мачка храстите по пътя ми.

След мен хвърчат пот, гъши пух от якето и думички…думички толкова мръсни, че ако имаше кой да ги чуе, щеше да усети как му се цапат ушите.
Хубава емоция е гнева, стига само да я впрегнеш по правилния начин.
След 20-тина метра и час по-късно, храстите се поразсейват и вече мога да ги заобикалям. След още 50 метра виждам пътека пред мен, която ме отвежда до асфалтовия път.

Вече е пладне и по пътя се задава кола с местен парапланерист, който предлага да ме закара до Баба Корса. Виждам как погледът му преминава през зачервените ми очи, съдраното яке, скъсаните дънки и издраната раница. Усещам как усеща мръсните думички, които още витаят из въздуха около мен.
Започва да цъка с език и да клати глава, след което изрича тихичко, по-скоро на себе си:
– Ехх….вие жените така и не се научихте да летите…

Виж всички Лични истории!

Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:

„Изпрати ни твоята история и спечели 360 лв. ваучер всеки месец.“ СподелиShares

The post Владимира Христозова: Твърде Лично appeared first on 360mag.