Списание 360's Blog, page 104

Филип Насър: Приключенията на Проклетия

СподелиShares


#td_uid_1_65fae8ac34e16 .td-doubleSlider-2 .td-item1 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65fae8ac34e16 .td-doubleSlider-2 .td-item2 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65fae8ac34e16 .td-doubleSlider-2 .td-item3 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65fae8ac34e16 .td-doubleSlider-2 .td-item4 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65fae8ac34e16 .td-doubleSlider-2 .td-item5 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65fae8ac34e16 .td-doubleSlider-2 .td-item6 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65fae8ac34e16 .td-doubleSlider-2 .td-item7 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65fae8ac34e16 .td-doubleSlider-2 .td-item8 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65fae8ac34e16 .td-doubleSlider-2 .td-item9 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65fae8ac34e16 .td-doubleSlider-2 .td-item10 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}





Филип Насър: Приключенията на Проклетия


1 на 10















Езеро Плав (снимка: Филип Насър)







Църква Гусине (снимка: Филип Насър)







Чочко (снимка: Филип Насър)







Стая за гости (снимка: Филип Насър)







Вечерта преди състезание (личен архив Филип Насър)







Троянска Порта







Връх Троян (личен архив Филип Насър)







Козичките (снимка: Филип Насър)







Гусине - панорама (снимка: Филип Насър)







Финал (снимка: Филип Насър)

Чували ли сте за “Проклетите” планини? Ако отговорът е не, нека ви споделя една история в нейните поли от личните си преживявания.

Планините са част от Динарските Алпи, обхващащи Албания, Косово и Черна Гора. Има няколко версии за произхода на името им, но най-интерестната беше на хазяина на къщата за гости, в която бях отседнал. Според него произхожда от времето на османската империя. Когато са завладели района, най-тежката част за тях е била да преминат през планините поради тяхната меко казано негостоприемност. Местното население се е възползвало от този момент на слабост, застанали са по върховете на планините и са започнали да замерят армията с камъни. Така те успели да им се противопоставят и въпреки, че империята успешно завзема района, губи известна част от армията си в битка. От този момент османците наричат планините проклети, тъй като от преминаването и загубите на техни единици, са сметнали, че се крие някакво проклятие.

Може би се чудите защо ви разказвам всичко това. Ще бъда директен – съзнателно и доброволно реших да участвам на Sky Ultra дисциплина в сърцето на прословутите Проклетии. Всичко започна с една мартенска вечер вкъщи докато си говорим с моята съпруга. Изведнъж ми задава въпроса “Любовче, дали можеш да си намериш състезание на 15ти юли, тъй като ще ми трябва апартаментът за едно моминско парти?”. Има ли как да откажа такава молба? “Разбира се, че може, любов моя, за теб винаги!”. Изпускаме малката подробност, че само това чаках и си бях набелязал състезанието още през 2020та. В крайна сметка получих зелена светлина – регистрация, успешно заплащане, и приключението започва.

Потеглих на 14/07/2023 в 06:00ч. сутринта от София. Реших да мина през Северна Македония и Косово – пътят беше доста приличен и същевременно живописен. При пристигане в Черна Гора седнах в един крайпътен ресторант да заредя с мръвка, заобиколен от красива градина и плакнещи-окото гледки. Уникалната пълнена плескавица със стабилно количество материал стопли сърцето ми.

Гусине – панорама (снимка: Филип Насър)

Ето че пристигнах и в Гусине. Посрещна ме Джовани – изключително любезен и гостоприемен хазяин. Ако искате да видите що е то албански патриотизъм, заповядайте в къщата му за гости “Casa Illyria”.

Решавам да си напазарувам, но в същия момент разбирам, че 14ти юли е национален празник в Черна Гора, а именно независимостта им от Сърбия. Оказа се, че на този ден с изключение на ресторантите и заведенията, никой и нищо друго няма право да работи. Доста интересна концепция, която досега не съм срещал – дали пък оттам не произлизат десетте черногорски заповеди? В случай, че имате интерес да ги прочетете, пускам линк: onchos.free.bg/kafe/64.htm

Стая за гости (снимка: Филип Насър)

С риск да не увисна, хазяинът беше така добър да използва контактите си из целия град и един негов приятел извънредно си отвори супермаркета, за да мога да си напазарувам. Минахме и покрай пазара, където нареди на всички да ми дадат да пробвам преди изобщо да реша да си взема каквото и да е. Нямаха лоша партида, така че и от двете страни бяхме доволни.

Отивам в туристическия център да си взема стартовия пакет, където попадам в гусинска стая за гости отпреди няколко века. Доста сродни черти има с наште и турските, все пак и те са били част от Османската империя.

Вечерта преди състезание (личен архив Филип Насър)

Настава вечер, месец изгрее, конференцията започва и с пълни подробности ни споделят тегубите, които ни предстоят – жега, скали, мечки, кучета, змии, сипеи и прочие. Да се чуди човек кому е нужно, но всеки с лудостите си. Бил съм цял ден път от България, няма връщане назад. След около час приключихме, събрахме се с част от българската група и отидохме на последната вечеря преди деня на страшния съд. Хапвам по една порция чевапи на народни цени и се прибирам да лягам.

Ето, че настъпи и денят. Ставам, закусвам обилно, удрям по няколко електролита и потеглям към старта със свински тръс. Минавам да взема едно хубаво еспресо за 50 стотинки и се нареждам на старта. Еуфорията е пълна, пеперуди връхлитат в стомаха, остават 15 минути. С Данчо се видяхме броени мигове преди да потеглим, пожелахме си успех и БУМ – започна се!

Първо минахме през града, където успешно изтичах първия километър от състезанието. Последва 6-километрово качване към връх Чемена на 2036м надморска височина. Като за първи баир не беше зле – имаше широки пътеки със сравнително мека настилка. Разбира се, гледките отново радваха душата. Отгоре се виждаше плавското езеро, най-голямото в Черна Гора.

Връх Троян (личен архив Филип Насър)

Ето че стигнахме на върха и на първия пункт. Презаредих с храна и вода и директно потеглих надолу. Последва 6-километрово спускане към село Вусанье, където са изворите на Али Паша, местният везир и човек с голям принос за развитието на района. Имал съм и по-приятни изживявания, но все пак съм в началото на състезанието и имам сили за бъхтене. Почна да се усеща жаркото слънце и час по-скоро стигнах до втория пункт. Полях се с обилно количество вода, хапнах от всичко по малко и продължих. Минах покрай мемориала на везира.

Прекосих едно мостче над река, наплисках се отново да се освежа и стартирахме с второто голямо качване. Тук вече ми се поопъна. В началото беше горска мека настилка, но когато излезнах на открито картинката съвсем се промени. Колкото беше красиво и живописно, толкова слънцето и жегата ми източваха силите. Добре че бяха щеките да спасят положението. Допълнително си научих урока от предишни състезания да си нося трета бутилка с вода и така в нито един момент не съм изпадал в състояния на дехидратация. Още два-три напъна и стигнах до третия пункт. Отново се задържах към 5-6 минути и пак нагоре…

Троянска Порта

Оттук започна катеренето на четири крака (без преувеличение) по масив Каранфили. Прибирам щеките и прилагам всичките си катерачески умения научени през целия си живот. Добре, че като малък обичах да се катеря, в противен случай щеше да е още по-забавно. Пакетът беше пълен – остри и шаващи скали, температура гонеща 35 градуса и, разбира се, постепенно трупащата се умора. Защо на човек да му е приятно, когато може и да страда?

След приятната разходка по благоприятната пътека започна спускането към долината Гребае, където беше основният пункт на състезанието. Беше доста стръмно и технично, силите ми бяха на предела и доближавах cut-off времето. От този момент започнаха дълбоките мисли за това колко прекрасен е животът и какъв е неговият смисъл – планинските бегачи ще ме разберат. Всичко това придружено от дилемата дали да спирам на пункта или да продължа.

Езеро Плав (снимка: Филип Насър)

След мъчителни 6км спускане по 25-30% наклон стигнах до пункта в долината с около 1 час аванс. Тук дойде моментът на истината. Drop bag-ът ме чакаше. Свалих тениската и шортите и айде под маркуча със студената вода. Това бяха няколкото секунди нужни ми да се преродя и преосмисля състезанието с нови сили. Продължих с една топла и вкусна телешка чорбичка, приготвена от доброволците – направо ми идваше да изпия целия казан, но не разполагах с достатъчно време. Хапнах още малко от останалите вкуостии и се премених с екипировката от drop bag-a. Изкарах общо около 20 минути на пункта – обикновено не стоя по толкова много, но този път имах сериозна нужда от почивка и ми се отрази добре.

Айде още малко вода, кóла, електролит и продължаваме.

Решил съм го, продължавам. Долината постепенно се отдалечава, а баирът идва с пълни сили. Междувременно един (надявам се) добронамерен смок ми изскочи от една дупка на пътя и реших да го изчакам – може би и той търси да се скрие някъде на сянка, разбирам го. Започвам с атаката към връх Валушница на 1880м надморска височина. След успешното покоряване продължавам с връх Талианка (2057м), който е точно на границата с Албания. Тежко беше, но определено си струваше катеренето, макар и да не бях особено адекватен.

Чочко (снимка: Филип Насър)

Последваха около 4км вървене по билото на границата. Като малък ме убеждаваха, че няма как да се намираш в две държави едновременно, но ето, че за пръв път преборих становището собственоръчно. Цели 40 минути подскачах ту в Черна Гора, ту в Албания – доста вълнуващо предвид, че знаеш къде се намираш.

Едно от любимите ми животни е дивата планинска коза. Изключително адаптивна, гъвкава, притежаваща копита с безспорно най-доброто захващне към скали и неравни повърхности. По късмет срещнах цяло стадо такива под билото към изкачването на връх Попадия (2030м). Реших да се възползвам от момента и да си поговоря с тях. Исках да разбера откъде аджеба идва разковничето да пасеш на 40% наклон без да им представлява каквато и да е пречка – дали взимат някакви стероиди, анаболи, или пък метан? Точно в този момент имах спешна нужда от know-how, за да мога евентуално да си подобря състоянието. Като мое духовно животно силно се надявах да ми споделят някоя тайна от кухнята. Вярно е, че надеждата умира последна, но и тя си отиде с последната ми въпросителна интонация и полъх на вятъра. И така разговорът от началото до самия край беше едностранен.

Така като ги погледнете, не ви ли се иска и вие да притежавате такива физически умения? После се замислих, че липсата на отговор от тяхна страна може би не е толкова лошо. От една страна ме кара да излезна от зоната си на комфорта и самостоятелно да намеря оптимално решение. От друга страна, ако ми бяха отговорили, вероятно щеше да е добър момент да приключа състезанието. При всички случаи благодарих на вселената и продължих с вдигната глава (доколкото имах сили).

Стигнах и до втория връх на билото – Попадия. Там имаше граничен камък с дерета от двете страни. Определено е подходящо място за бягане зад граница поради липса на граничен контрол. Физически не е възожмно да стигне какъвто и да е автомобил, а и на най-тренираните граничари биха им се опънали тези баири. Но стигнеш ли билото, вариантите за навлизане в държавата не включват безопасни пътища или приятни горички. При всички случаи предстои свободно падане от поне 30 метра, където, ако не си с парашут, може би не е най-добрият вариант за прекосяване.

Връщам се към Черна Гора и продължавам със спускането към петия пункт на около 37ми километър под връх Караула. Оттам пътеката се разделя и потеглям за връх Троян (2190м), който е изцяло в албанска територия. По-голямата мъка мина, но все още предстоха сегменти от марурута, на които предстоеше да ми става лошо.

На пункта се запознах с двама младежи от Чехия. От там до върха бедствахме заедно. Слава Богу, че си намерих хора, с които да си споделим мъките, да разсъждаваме над живота и да си рекламираме родните страни за следнащите терзания, които доброволно сме решили да изпитаме. През девет планини в десета и току-виж се озовахме на върха, точно на 40ти километър. Това беше и най-високата точка на трасето. Пейзажите, както винаги, бяха неповторими.

С върха завърши и последното брутално качване. Останаха 10км само спускане. Звучи лесно и приятно, нали? Две обиколки на Южния парк – дори и да си изморен все някак си ще ги изкараш. За информация, най-бавният километър от цялото състезание беше именно първият от спускането на върха. Изминах го за 33 минути и 40 секунди по наклон от 40%. След известно пълзене и търкаляне стигнах до Троянската порта – нямаше особено допирни точки с тази на върха на нашия проход, но пак беше красива. Все едно навлизаш в Нарния, с малката разлика, че дрешникът липсваше (или по-скоро се състоеше от клекове и магарешки бодли с човешки ръст). Ако не друго, поне накрая излизаш в цивилизацията.

След портата пътеките изведнъж станаха равни. В началото реших, че нещо не е като хората – възможно ли е да има сегменти с под 15% наклон? Сетих се! Организаторите споменаха, че последните 6-7км от състезанието са една идея по-човешки и така излезе. Също така споделиха, че този район е пълен с мечки. Е, че какво толкова, нали поне е бегаемо? С първичния си инстинкт за самосъхранение извадих свирката, тръгнах надолу по инерция и свирих с цяло гърло на няколко секунди – първото нещо, което ни учеха когато има мечки наоколо, е да вдигаме шум.

С гордост мога да споделя, че успях да избягам послдените километри. Преминах през последния пункт на 45ти километър и след него светкавично продължих надолу. Вече се стъмни и пуснах челника. Както си тичам по пътеките, изведнъж виждам и усещам асфлт. На 48ми километър съм и това е знак, че краят е близо. Прелитам през село Долия и газ към Гусине. Минава 22:00ч. и остава един километър. Няма какво да се обърка. Влизам в Гусине, замирисва ми на скара, още два завоя и съм там. Последен ляв завой към площада, арката се вижда. Целият град се е събрал на площада и аплодира финиширащите. Финален спринт за последните 100 метра…изплювам си дробовете и…ФИНАЛ!

Финал (снимка: Филип Насър)

Край, край, край, приключи! Вярвате ли ми, че до един момент си мислих, че е вечно? Чудих се кога ще свърши, но човек и добре да живее се налага понякога да се завърне в реалността. Е, при мен завръщането не беше мигновенно, отне няколко минути докато се усетя.

Равносметката е следната: 50км с 4400м денивелация за 14:04:28 с трудност 11/10 според ITRA и 7000 изгорени калории. Беше ли тегаво? Да! Участвал ли съм на по-тежко състезание до този момент? Не! Бих ли се пуснал на нещо също толкова или по-тежко? Да, защо пък не! Защо го правиш, заслужава ли си? Всяка една секунда от състезанието си е изживяване. Правя го, защото такива изживявания ме правят щастлив и ме карат да бъда себе си. Понякога може и да прекалявам с бягането от реалността, но се старая да поддържам баланс. Имам уникалния късмет да съм заобиколен от прекрасни хора, които ме подкрепят и са до мен, за което съм им изключително благодарен.

Тъй като сме в Черна Гора, няма как да завършим вечерта без моите любими чевапи. След като осъзнах на кой свят се намирам, седнах в местната кръчма. Взех си порция от 10 чевапа с прясно зеле, топъл хлебец и малко майонеза. Директно ми станаха фаворити, измествайки от от тази позиция предишните от Нови Пазар през 2019та.

Младежите от Чехия бяха така добри да ме закарат от центъра до къщата – в противен случай прибирането нямаше да е толкова лежерно. Изкъпах се и трупясах на леглото. Събудих се на следващия ден към 12:00ч. див и щастлив, без протривания и в състояние да ходя, даже и апетит имах. Закусих и директно отидох на награждаването. Хубави емоции бяха. Наште сънародници се представиха много достойно, а Мария Цочева взе призивото трето място при жените аматьори. На този ден имах нужда от пълна почивка и затова отидох в единствения хотел в района, който имаше басейн да се топна. Определено ми се отрази добре. Срещнах и едно много сладко и дружелюбно същество. Кръстих го Чочко.

Църква Гусине (снимка: Филип Насър)

Завърших вечерта с разходка около Гусине. Научих интересен факт, че това е единственият град в света, в който има православна църква, катедрала и джамия на една улица. В Сараево има същия триъгълник на един площад, но улиците са различни. За съжаление не ми остана време да отида до катедралата, но успях да видя православната църква и джамията.

Както обикновено, ще завърша с – бъдете здрави и обичайте себе си, за да може да обичате хората около вас. Ценете живота и бъдете благодарни за всеки един миг.

И както казва всеки бегач след поредното си бедстване – повече никога, догодина пак!

Виж всички Лични истории!

Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:

„Изпрати ни твоята история и спечели 360 лв. ваучер всеки месец.“ СподелиShares

The post Филип Насър: Приключенията на Проклетия appeared first on 360mag.

През Южна Франция до каньона Вердон със Subaru Forester

СподелиShares

Тръгваме си от красивите Пиренеи с леко разочарование, породено от слабия зимен сезон, но с поглед, вперен в Провансалските Алпи и каньона Вердон.

“На обиколка в Гранд Каньон Вердон”, снимка: 360mag

Южна Франция е обширен регион, който граничи с Атлантическия океан, Испания, Средиземно море и Италия. Там човек може да открие всичко, което да направи пътуването му вълнуващо и интересно. Малки градове и селца, съхранили средновековния си дух. Приказна архитектура, живописни пейзажи, вдъхновили не един и двама художници. История, култура и традиции, които те карат да се влюбиш в този район. А още по-привлекателното в него е, че предлага много възможности за практикуване на едни от най-любимите ни екстремни спортове – кайтсърф, скално катерене, бейсджъмпинг, парапланеризъм, колоездене и др.

Пътуването ни със Subaru Forester 2.0i e-BOXER е финалната съставка за едно приятно и незабравимо преживяване. Натоварили сме големия багажник с всичките ни любими “играчки” за забавления и спорт. Имаме възможност дори да си вземем приятели, с които да споделим всички вълнуващи моменти и открития от това дълго пътуване. А нашият незаменим спътник в това приключение, си тежи на мястото по тесните, криволичещи пътища между френските селца и ни осигурява спокойствието и комфорта, за да се потопим изцяло в заобикалящата ни красота.

“На тръгване от вилата ни в Bourisp, Френските Пиренеи”, снимка: 360mag

Първата ни спирка, слизайки от Пиринеите е Saint-Gaudens. Той се намира на 405 м надморска височина с невероятна гледка към равнината. Разходката ни започва от централния площад, където се намира една от най-емблематичните и красиви катедрали в района – „Св. Петър и Св. Гауденс“. Продължаваме да вървим по тесните улички с красиви къщи и занаятчийски ателиета, и магазинчета. Запленени сме от атмосферата, в която се усеща нотката на френската изтънченост.

„The Collegiate Church of St. Peter and St. Gaudens”, снимка: Wikimedia

Не е случайно, че следващата ни спирка е именно Тулуза (Toulouse) или по-известен като “Розовият град”. Трябва да си признаем, че за нас той беше истинска изненада. Архитектурата му определено е нещо, което впечатлява. Мислиш си, че е така само в определена част от града, но няколко километра по-късно се оказва, че не си прав. Сякаш си попаднал на безкрайно изложение на виртуози. Това е вратата към Югозападна Франция! Градът е известен още като Сите дьо л’Еспас – Космически град, наречен така поради водещото място на Тулуза във въздухоплаването и мястото, което заема в Европейската космическа програма. Тук е открит планетариум, с право наричан последната дума на техниката, където могат да се видят интерактивни изложби и копия на ракетата “Ариана 5” и на космическата станция “Мир”.

Също толкова силно впечатление ни прави и животът, който цари по улиците на града. Пълно е с млади хора, излезли за кратка разходка, градски пикник, питие или за среща с приятели. Дори и в късните вечерни часове е пълно с бегачи и колоездачи, излезли за своята ежедневна тренировка в района на моста Пон Ньоф.

Моста Пон Ньоф, Тулуза, снимка: 360

Посрещаме утрото във Вердун-сур-Гарон (Verdun-sur-Garonne) с чаша горещо кафе и топъл кроасан и се приготвяме за път. Разглеждаме катедралата на селото, отбиваме се до местния пазар, който е гурме рай със своите десетки видове сирена, деликатеси, прясно изпечен хляб, вкусни домашни гозби и…ммм.

Завладени от чара на мястото, започваме да планираме следващите спирки от пътуването ни. Нашите приятели, които вече няколко месеца живеят в този регион, ни разказват за няколко местенца в близост, които си заслужава да посетим.

За следобед си избираме да посетим град Алби, притегателен с тухленият дворец Пале дьо ла Берби (Palais de la Berbie).

Алби, Южна Франция. Панорама Епископски град. Автор: Pierre Béhar – Balloide и Christophe Bouthé

На път за град Алби виждаме поредното приказно градче, за което знаем от приятелите ни и без да се колебаем, отбиваме, за да го разгледаме. Кацнало на една скала, Village of Bruniquel сякаш зорко наблюдава река Аверон. Разхождайки се по тесните улички, отново бяхме омагьосани от заобикалящите ни автентични къщи и атмосфера и разбираме защо Bruniquel е обявено за “Едно от най-красивите села във Франция”. Над градчето се извисява старинен замък, който впечатлява с мащаба, запазеността и архитектурата си. 

Village of Bruniquel през пролетта снимка: Sylvain Pradal

Обсъдили как ли са живели благородниците по-онова време и дали мястото на замъка е било избрано със стратегическа цел, се качваме на нашето Subaru и продължаваме към град Алби. Любувайки се на пейзажа и заобикалящата ни красота по пътя, забелязваме красиво село на име Ларок (Larroque). Веднага отбихме, за да го разгледаме. Малко и много китно селце с усмихнати хора.

 

Характерните за Южна Франция лавандулови полета, в началото на януари все още не са цъфнали, но все пак са приятен фон за пътя. Снимка: 360mag

След различните и интересни спирки по пътя разбираме, че няма да имаме достатъчно време да стигнем и разгледаме Алби. Малко сме разочаровани от това, че деня е къс и не ни стига, но знаем, къде ще е едно от първите ни посещения, когато се върнем във Франция. Прибираме се отново във Вила Мария (Villa Maria), в селцето Вердун-сур-Гарон (Verdun-sur-Garonne),  заредени с положителна енергия от изминалия ден. Ден изпълнен с красота, автентичност и добро настроение. 

В ранни зори си вземаме довиждане с любезните ни домакини, само за да можем да се върнем скоро и потегляме с нашето Subaru Forester. Следващата ни цел е Гранд Каньон Вердон. Пътят ни минава покрай Френската Ривиера и не можем да не спрем за разходка в крайбрежното градче Агде. Наричат го още “Черната перла на Средиземноморието”.  Времето е слънчево и топло, но духа много силен вятър. Стигаме до плажа и разбираме, че мястото е рай за кайтсърф. Нашата цел за денят обаче е да стигнем до Вердон и продължваме натам.

Agde, Южна Франция снимка: 360mag

Тъй като деня вече е към края си и за нас е ясно, че ще разглеждаме Вердон на следващия ден, решаваме да използваме последните светли часове, за да разгледаме Авиньон – известен като градът на папите. Разположен е на левия бряг на река Рона и впечатлява с огромният Папски дворец, който е една от най-големите готически сгради в света. Днес дворецът в Авиньон, освен основна туристическа атракция, е и любимо място за организиране на културни събития, като музикални, танцови, филмови и театрални фестивали.

“Авиньон – Градът на папите. Интерактивна обиколка в една от залите на Авиньонското папство“, снимка: 360mag

Направихме дълга разходка из залите на двореца, видяхме впечатляващи изложби, триизмерни възстановки и много интересни късове история, но около 3 часа не бяха достатъчни да разгледаме всичко. Ако искате да видите целия дворец и да му се насладите спокойно, отделете си поне един ден.

Залезът от уличките около двореца е нещо, което не може да се опише нито с думи, нито със снимки. Може само да се изживее! Намерихме си уютно място за вечеря пред самия дворец, в което признаваме си ядохме най-вкусната френска храна до този момент от цялото пътуване.

На входа на Авиньонското папство, Снимка: 360mag

По време на вечерята си избрахме и следващото място за спане по пътя ни към Вердон. Избрахме го така, че да е близо до единия края на каньона и плана беше на следващия ден да стартираме от рано, за да го обиколим целият.

Заредени от вкусната храна и от всичко видяно, и преживяно в този ден, потегляме към случайно намерената къща в Booking, която изглеждаше прекрасно на снимките, но на живо се оказва дори още по-хубава.

Въпреки, че пристигаме посред нощ собствениците – французин, женен за калифорнийка ни посрещат много топло. Дори в тъмницата навън се усеща, че мястото има специална енергия. 

“Къщата в маслиновата гора. Южна Франция”, снимка: 360mag

На сутринта слънцето ни показа цялата красота на мястото. Къщата се намира в прекрасна маслинова горичка, с неповторима гледка към простора, а стопаните се оказват изключително любезни. Дават ни полезни съвети какво да видим в каньона Вердон, а сутринта ни приготвят невероятна закуска за изпроводяк. Оказа се поредното невероятно кътче от нашето пътуване, от което си тръгваме с нежелание.

“Гранд Каньон Вердон”, снимка: 360mag

Първата ни спирка в каньон Вердон е Quinson. Малко средновековно селце, разположено по долното течение на река Вердон и непосредствено до езерото Quinson, което ни пленява с тюркоазената си вода. Езерото има обособен плаж, където може да се плува и е подходящо за деца. Предлагат се разходки с каяци, лодки, водни колела. Това е най-запазената, дива част от каньона, която остава встрани от туристическия поток. Там намират убежище много птици и различни видове риби.

„Kаньон Вердон“, снимка: 360mag

Решаваме да се разходим по екопътека, която започва от езерото и достига до най-високата част на каньона. Маршрутът се изминава за около два часа, а гледките, които се разкриват, са невероятни. В зависимост от светлината, цветът на водата се променя във всички възможни нюанси на тюркоаза.

„Kаньон Вердон“, снимка: 360mag

След тази вдъхновяваща разходка се качваме на нашия приятел – Subaru Forester, за да продължим разходката. Каньонът е много голям, вие се в продължение на повече от 25 км и без кола ще отнеме доста време да се разгледа.

Спираме в градчето Saint-Croix-du-Verdon, което е разположено на брега на езерото Croix-du-Verdon. Това е най-известното място в каньона. Много живописно, кацнало над водата, но и прекалено туристическо за нашия вкус. Разглеждаме го и продължаваме към следващото стеснение на каньона, където пътя ни води до една истинска приказка-градчето Moustiers-Sainte-Marie.

Moustiers-Sainte-Marie, Вердон, Южна Франция снимка:360mag

Гледката на крепост с катедрала издигаща се високо сред скалите над градчето, обградена с крепостна стена ни спря и не можахме да не се разходим и да разгледаме повече. Отделихме час-два за разходка из крепостта, за което определено не съжаляваме. Времето прекарано там, е магично и си обещаваме, че някой ден ще се върнем отново.

Moustiers-Sainte-Marie, Вердон, Южна Франция снимка:360mag

Денят напредва, а пред нас остава голяма част от каньона Вердон, която още не сме видели. Предстои ни да достигнем до най-високите му точки и градчето La Palud-sur-Verdon. Това място ни е препоръчано от нашия близък приятел Иво Нинов-Германеца. Селцето се намира в централната част на каньона Вердон, на 800 м н.в. и чудесна изходна точка за много от най-благодатните места за екстремни спортове в района. Там е и родното място на спортното катерене. Една от меките за каньонинг, каякинг, катерене по големи стени (big wall) и бейсджъмп.

La Palud-sur-Verdon, Вердон, Южна Франция снимка: 360mag

Вижте още: Вердон – родното място на спортното катерене

Обикаляме селцето и докато разглеждаме околността, откриваме път, който в навигацията излиза затворен, но решаваме, като едни истински приключенци, да го изследваме. Оказаха се около 20 км много тесен път, който се вие между отвесни скали. Пропастите са по над 1000 м и достигат до водата, а гледките са изумителни. Спираме почти на всеки завой, защото непрекъснато изскачаха все по-хубави и по-внушителни гледки.

Каньона Вердон, Южна Франция снимка: 360mag

На много места по пътя имаше панорамни площадки, на които можеш да спреш и да се насладиш на изяществото, което природата е създала. И така, неусетно, гледка след гледа, коя от коя по-интересна, по-вълнуваща, по-незабравима, денят се изниза между пръстите ни. Не ни се искаше да напускаме това място. То те омагьосва и те държи в прегръдката си, а ти искаш да видиш още и още. Нашият верен спътник Subaru Forester ни очакваше търпеливо да се насладим на гледките, но залеза не. Любувахме му се на фона на пищната природа от една от най-високите точки в каньона. Изчакахме да се стъмни и спокойно поехме към следващата ни спирка.

Каньон Вердон, снимка: 360mag

Вижте още: На четири колела из Европа със Subaru Forester: без план, но с посока

За повече информация за Subaru Forester и тест драйв, посетете subarubg.bg.СподелиShares

The post През Южна Франция до каньона Вердон със Subaru Forester appeared first on 360mag.

22-март: Световен ден на водата

СподелиShares Световен ден на водата (снимка: medium.com)

22 март, Световният ден на водата, всяка година насочва вниманието ни към значението на водата, ролята ѝ в човешкия живот и нейното въздействие върху жизненоважни за съществуването на планетата ни, екосистеми. Ежегодно Световния ден на водата засяга по един важен глобален проблем и призовава обществото да подходи отговорно към този незаменим ресурс. 

През 2024 г. темата на Световния ден на водата е „Използвайте водата за мир“, а заглавието на Доклада за развитие на световните води е „Използване на водата за мир и просперитет“. Кампанията за Деня на водата се нарича „Вода за мир“.

Снимка: www.amnh.org

Когато водата е оскъдна или замърсена, или когато хората имат неравен или изобщо нямат достъп до водни ресурси, може да възникне напрежение между различни общности и държави.

Повече от 3 милиарда души по света зависят от водоеми, които пресичат национални граници. Освен това, от 153 страни, които споделят реки, езера и водоносни хоризонти със своите съседи, само 24 страни съобщават, че имат сключени споразумения за сътрудничество за всички споделени води.

Въздействието на изменението на климата нараства и това поражда спешна необходимост държавите да се обединят около защитата и опазването на един от най-ценните ресурси – водата.

С нарастването на населението, водата ще става все по-важна в борбата срещу бедността и влошаване състоянието на околната среда.

Сътрудничеството по отношение на водата може да изгради жизненоважна устойчивост срещу екстремните метеорологични явления и да помогне на населението за смекчаване изменението и адаптиране към променящия се климат.

Какво мога да направя?

Всички можем да използваме водата като средство за мир. Отделни граждани, семейства, общности, организации, институции и правителства – всеки може да предприеме действия като част от кампанията за Световния ден на водата 2024 г.

Въпреки усилията на институции от цял свят, всеки от нас може да допринесе за промяна на статистиката. Пестете водните ресурси, замърсявайте по-малко и бъдете отговорни, спрямо вашия живот и този на другите. 

СподелиShares

The post 22-март: Световен ден на водата appeared first on 360mag.

Симона Иванова: Speedflying – Бързото летене

СподелиShares


#td_uid_1_65f99853e7a2b .td-doubleSlider-2 .td-item1 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f99853e7a2b .td-doubleSlider-2 .td-item2 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f99853e7a2b .td-doubleSlider-2 .td-item3 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f99853e7a2b .td-doubleSlider-2 .td-item4 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f99853e7a2b .td-doubleSlider-2 .td-item5 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f99853e7a2b .td-doubleSlider-2 .td-item6 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f99853e7a2b .td-doubleSlider-2 .td-item7 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f99853e7a2b .td-doubleSlider-2 .td-item8 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f99853e7a2b .td-doubleSlider-2 .td-item9 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f99853e7a2b .td-doubleSlider-2 .td-item10 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}





Симона Иванова: Speedflying - Бързото летене


1 на 10















Сопот barrel roll - Симона Иванова







Антон hike and fly есен - Симона Иванова







Сопот speeflying - Симона Иванова





[image error]

Сянката ми по време на barrel roll, Франция 2 полета преди счупването - Симона Иванова







Кайтване на Расник - Симона Иванова







Около Бренто, Италия - Симона Иванова







Охридското езеро, Македония - Симона Иванова







Расник в шипките - Симона Иванова







След опит за излитане по къси панталони - Симона Иванова







Франция след счупването на глезена - Симона Иванова

„Да направя 360 градуса преди да стигана целта“

Всичко започна 2012 година, когато попаднах в средата, на три момчета, които летяха speedfly (летене с малки бързи крила). По това време постоянно търсих компания за всякакви активности извън София, но не успях с намирането на такава.

Помня първият си тандемен полет. Такава емоция не бях изпитвала от ужасно много време. Всъщност май никога не бях изпитвала до този момент. Чувството да се отделиш от земята, да погледнеш нещата от друга перспектива, да не чуваш нищо освен шума издаван от природата. Да можеш да се огледаш на 360 градуса около теб, да направиш въздушна разходка и да получиш уединение. Толкова много ми харесва това чувство, че веднага след това поисках и аз да се науча.

Антон hike and fly есен – Симона Иванова

Започнах да се уча, което се оказа изобщо не лесен процес. Имаше много падания, ставания, влачене по земята, но идеята да полетя сама не ме напускаше. Научих много ценни уроци тогава и не говоря само за това как да излитам и как да кацам. Всъщност всеки екстремен спорт идва с голямо количество уроци, които трябва да се усвоят и търпение, което трябва да се придобие.

Един от важните уроци беше да не взимам всеки съвет за 100% истина. Да анализирам и да дискутирам всичко казано ми, защото много често хората правят нещо добре, но не могат да го обяснят и не знаят каква е механиката докато се стигне до това добро изпълнение. Аз естествено в началото правих всичко, което някой ми е подметнал на поляната, докато се упражнявах в управляването на крилото на земя. Това естествено не доведе до по-бърз напредък, а точно обратното.

Сопот speeflying – Симона Иванова

Друго много важно нещо, което научих беше да не фиксирам обекти, докато летя, а само и единствено там където искам да отида. Това е много ценен урок, защото тялото отива там, където гледат очите. Естествено и това научих по трудния начин. Веднъж тъкмо бяха подстригали всички шипки и храсти на учебното хълмчето. А аз се упражнявах в излитанията и кацанията си и все още не бях разбрала за това правило. Отделям се от земята, правя кратък полет и идва моментът за кацане и аз фиксирах купчината събрани храсти с идеята да ги избегна. Но… не. Фиксираш ли нещо отиваш в него. За съжаление не се научих от първия път на този урок. Повторих го няколко години по-късно, когато този път на кацане фиксирах едно дръвче… И след него силно се надявам вече да съм си научила този урок.

Сопот barrel roll – Симона Иванова

Когато вече придобих умения в летенето и започнах да летя редовно имах чувството, че никога преди това не съм живяла. Толкова много ми допадна и исках всяка свободна секунда да я прекарвам в планината търсейки местенце за летене. Естествено много пъти след дълъг преход и план за летене, това не се сбъдваше заради промяна в прогнозата или условията, но това не ме разстройваше. Обожавах и все още обичам да прекарвам времето си на високо сред природата и ако времето позволи летях, ако ли не просто се усмихвах слизайки надолу с вече нова идея за летене.

Тъй като почнах да летя на mini wing, след време пробвах и нормален парапланер. Не мога да кажа, че не ми хареса, но сърцето ми беше впечатлено вече от друг тип летене и мечтаех да стигна до това ниво, че да летя speed wing. Минах през много уроци, докато се стигне до първият ми полет с такова крило. Кацала съм в двор на къща, заради погрешен разчет на височината, търкаляла съм се на кацане, защото не съм погледнала откъде духа вятърът на поляна и съм счела, че е същият като на старта, разпрах си бедрото на излитане защото летях с къси панталонки и от бързане не си бях проверила управленията, които се бяха усукали. Трябваше да се науча да овладявам ситуации на силен вятър и на липсата на такъв. Общо взето се научих, че с бързане няма да стане, също така с невнимание и само кеф също няма да стане. Трябва да се отдам на 100%.

Франция след счупването на глезена – Симона Иванова

Като с всяко друго нещо в живота, за да стигнеш до удоволствието и насладата от летенето има една част на неволи и препятствия, която е неминуема. Минах през много сълзи, страх, разочарование и усмивки и все пак стигнах до момента, в който летях първият си speed wing. Крещях и виках от щастие като излетях, а сърцето ми биеше лудо. Когато кацнах, толкова бях превъзбудена и щастлива, че от стоеж паднах на колене и се разплаках от щастие, а след това цял ден подскачах като малко дете със захарен памук в увеселителен парк.

Най-магическото идва, не само когато успях да покоря собствената си цел и желание, но когато успях този момент да го споделя и с най-добрата си приятелка. Любовта към нещо е и в споделянето му. Както и множеството невероятни хора с огромни сърца и усмивки, които срещнах и все още срещам в този спорт. За мое съжаление уроците обаче не свършиха, все още не бях научила всичко (ако изобщо това е възможно).

[image error]Сянката ми по време на barrel roll, Франция 2 полета преди счупването – Симона Иванова

Стигнах до момент, в който увереността ми беше прекалено голяма и желанието ми да напредвам и да уча нови неща беше направо маниакално. В такива моменти често хората започват да подценяват риска и да забравят, че това е далеч от игра на шах. И аз забравих.

Няколко години по-късно направих един полет, в който имаше няколко предпоставки да не завърши благополучно както и стана. Беше към 14:00 часа лятото, в ден със силни термики, аз вече бях преуморена, защото бях станала рано, не бях почивала, а всичко останали (значително по-добри пилоти), с които летяхме, този ден, прекъснаха с летенето за деня, поради условията и натрупаната умора. А аз се качих за още един полет… Излетях. Кацнах. Но…. на кацане счупих глезен. И тогава научих един от най-ценните уроци – трябва да се научим кога да се отказваме. Няма нужда това да е завинаги, може да е за час, ден, седмица. Определено се научих на още повече търпение и преоткриване на всички други неща, които се случват или можем да правим, когато кажем „Не“, за някакво време, а всъщност кажем „Да“ за нещо друго. И това прилагам не само в летенето.

Около Бренто, Италия – Симона Иванова

Много често ме питат защо speedflying, а не парапланеризъм. Защото speedflying -ът изисква концентрация за не повече от 10мин (толкова продължава полетът ми), а аз искам като летя да дам 100% от себе си и това са моите 10мин 100%, преди да ми е необходимо презареждане.

Speedflying-ът ме научи на много, не само на този спорт, но и на чисто човешки качества и поуките от уроци, които прилагам в различни ситуации. Запозна ме с един тон усмихнати и любезни хора, направих приятелства за цял живот, натрупах приключения, които мога да разказвам с дни. Изпълва лицето ми с усмивка и въздухът ехти от моите писъци от щастие всеки път щом излетя или щом направя някоя летателна фигура (най-вече barrel roll – завъртане над крилото). Летенето ми позволява ми да правя това, което обичам – да прекарвам време в планината, далеч от шума и изнервеното ежедневие, концентрирана върху момента и чувството за пълна свобода.

Не забравяй, че за да се завъртиш на 360 градуса трябва да минеш отдолу на кръга и да оцениш всеки негов аспект.

Виж всички Лични истории!

Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:

„Изпрати ни твоята история и спечели 360 лв. ваучер всеки месец.“ СподелиShares

The post Симона Иванова: Speedflying – Бързото летене appeared first on 360mag.

Първа по рода си карта на 39-те планини в България

СподелиShares Карта: Планините на България

Вече е факт първата по рода си карта за планините на България, с точните очертания на всичките 39 планини в България. От нея става ясно къде се намират, каква е големината им, кои са най-високите им върхове. Картата е дело на фондация „Активна историческа карта”.

От нея любителите на планината ще научат още важни и любопитни факти: кога планините ни попадат в пределите на нашата държава за пръв път, ще мога да видят къде са горите на България и да разберат колко е важно тяхното опазване.

Авторите признават, че създаването на картата е с опознавателна цел. От нея може да научите например къде се намира Пенкьовска планина.

Картата е с размер 100х70 см и се продава на цена от 20 лева. Може да се поръча чрез съобщение на Фейсбук страницата Активна историческа карта и на профила на Николай Дунев.

Вижте още: Антична география: картата на Анаксимандър

СподелиShares

The post Първа по рода си карта на 39-те планини в България appeared first on 360mag.

Пролетното равноденствие: нови енергии за ново начало

СподелиShares Снимка: Сh-p-AS, Unsplash.com

Пролетното равноденствие бележи началото на пролетта и е важен момент в хода на годината. Характеризира се с това, че денят е равен на нощта и всяка година настъпва на различна дата. Астрономическата пролет у нас през 2024 г. ще настъпи на 20 март в 05:06 ч. По това време Слънцето ще пресече линията на екватора и ще залезе в Северното полукълбо.

Датата на астрономическото събитие всяка година е различна и варира между 20 и 22 март. Дали годината е високосна или не, също оказва влияние. На практика пролетното равноденствие съвпада с първия ден на пролетта в Григорианския календар. Рядко се пада на 21 март, като за последен път това се е случило през 2007 г. и ще бъде отново през 2102 г.

Часът на равноденствието зависи от това дали съответната година е високосна или не. Всяка година то настъпва средно с около 5 ч. 51 мин. и 36 сек. по-късно от предишната (като време на денонощието), а всяка високосна година – с 1 ден по-рано от предходната година.

В деня на равноденствието директните слънчеви лъчи пресичат т.нар. небесен екватор и навлизат в северното полукълбо. Това е причината слънчевото греене да нараства значително и времето започва да се затопля.

Равноденствията са симетрични явления за двете полукълба – денят и нощта са приблизително равни, но в северното денят започва да нараства и настъпва пролет, а в южното намалява и настъпва есен.

В народопсихологията се смята, че празникът е повод човек да възобнови отношенията си с природата, и да осъществи прехода от вглъбеността на ин-енергиите към светлината на ян-енергиите.

Честита Първа пролет! 

СподелиShares

The post Пролетното равноденствие: нови енергии за ново начало appeared first on 360mag.

Александър Дафинов: Били-кучето приключенец

СподелиShares


#td_uid_1_65f846530f334 .td-doubleSlider-2 .td-item1 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f846530f334 .td-doubleSlider-2 .td-item2 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f846530f334 .td-doubleSlider-2 .td-item3 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f846530f334 .td-doubleSlider-2 .td-item4 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f846530f334 .td-doubleSlider-2 .td-item5 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f846530f334 .td-doubleSlider-2 .td-item6 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f846530f334 .td-doubleSlider-2 .td-item7 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_65f846530f334 .td-doubleSlider-2 .td-item8 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}





Александър Дафинов: Били-кучето приключенец


1 на 8













[image error]

С Били преди връх Жълтец - автор Нико - Александър Дафинов







Били на фона на алпийския траверс - Александър Дафинов







Дивата компания на връх Купена - селфи - Александър Дафинов







До връх Баба - Александър Дафинов







Една от първите снимки на Били - Александър Дафинов







На раздяла с Били, пред хижа Бузлуджа - Александър Дафинов





[image error]

На хижа Тъжа, след срещата с немската овчарка - Александър Дафинов







След Узана, Били отново е преуморен - Александър Дафинов

С историята ми ще пребродим билото на Стара планина пеш, ще намерим един четирикрак спътник, ще изпълним една от мечтите на Щастливеца и ще запалим пламъка на туризма у поне още 900 човека.

Всичко започна през есента на 2017 г., когато попаднах на статия за Ком-Емине и обстойното описание на маршрута, събрано в един пътеводител. Още на следващия ден си го поръчах и започнах да прелиствам страниците му със захлас. Тогава все още нямах нито една туристическа раница, обувки и каквато и да е планинска екипировка.

От около година бях започнал да бягам сравнително редовно, дори и през пролетта участвах на първото си планинско бягане в Сливен на 32 км, което се зарекох да ми е последното, след като пресякох финала! Така до зимата на 2019 г. участвах на още няколко планински и шосейни бягания и се запознах с Христо Боев и Николай Станев.

В една зимна нощ направихме сбирка в местно заведение, за да планираме най-дългото ни приключение през лятото на 2020г – 600км по билото на Балкана. Всеки започна да се подготвя физически, да набавя екипировка, Христо се зае с логистиката,
като най-опитен от нас. Удари ни пандемията, направихме 2 тренировъчни прехода, за тестване на екипировката, опъване на палатки, тъй де, решили сме се на всяка цена да тръгнем – въпреки локдауни и ограничения.

Дойде 18.07.2020 г. и нашият верен другар Даниел Иванов ни стовари на Петрохан , връчи ни по едно шише ракия, което да сложим във вече 15 килограмовите раници и като шерпи закрачихме към връх Ком, в дъждовната утрин.

Приключението за мен приключи на 9-тия ден при гара Кръстец, заради отложена командировка от пролетта, покрай пандемията. Изпратих с поглед съратниците и, гледайки ги как пресичат линиите и се скриват в гората, си обещах следващото лято да стигна до заветната цел.

Дойде пролетта на 2021г. Стана ясно, че за моите приятели Е3 е само един хубав спомен и нямат времето и мотивацията да го повторят толкова скоро отново. Ясно е, сам ще съм. Планирах да направя частично Е4 – петте планини в началото на юли, че да събера смелост за солово придвижване, и да понатрупам километри в планината. И така дойде сутринта на 27.07.2021г. и след дълго пътуване вечерта бях в хижа Ком
(нова). Планирах не само да стигна до Емине, но и да го направя за 12 дни,
като ми се падаха средно по 50км на ден.

Първият ден мина отлично и завърши с чаша малиново вино, нови приятели и изпрани дрехи в хижа Тръстеная. На другия ден тръгнах още по-надъхан към целта – туристическа спалня Витиня. Тъкмо минах осмия километър и в далечината зърнах две кучета. Приготвих лютивия спрей, с изтъркани етикети от миналата година, и взех в ръка кучешките бисквити, за които бях чел, че е добре да нося. Кучетата тръгнаха към мен радостно и им хвърлих по някоя бисквита, защото изглеждаха и гладни и жадни. По-възрастното куче, кафяво, с дълга  козина поизлапа повечето храна, докато малкото, бяло кутре се въртеше около краката ми.

Продължих след тази мила среща, все пак път ме чака и не искам да замръквам, пък и слънцето се вдига. Кучетата тръгнаха след мен и се отбихме на чешма „Мечулица“, бях тръгнал с едно меко шише от 600мл, като част от манията ми за редуциране на теглото на багажа. Освежихме се и няколко километра по-късно, възрастното куче се шмугна в храсталаците и не го видяхме повече.

Малкият бял спътник продължаваше да крачи след мен и се криеше в сянката, която хвърлях назад. Наближихме крайната цел и, видимо уморени, спряхме на крайпътната чешма с беседка. Докато отмаряхме, дойде група възрастни туристи и, гледайки лежащото от умора куче, се заговорихме. Нарамих раницата и направих няколко крачки, кучето продължи да лежи, а туристите ми рекоха:

„Да видим сега дали ще тръгне с тебе или ще избере по-бавната група“ и се засмяха. Взех да се отдалечавам, обръщам се – няма го. Казах си, че все пак имах компания за този тежък ден и ми беше приятно, но не се бях обвързал емоционално още с това бяло кутре.

Стигнах до спалнята, където Иво вече ме чакаше с още нови приятели. Малко по-късно групата туристи от чешмата пристигна, заедно с моя четирикрак спътник през деня. Седнахме да вечеряме, а аз се замислих за име на кучето – кръстих го Били заради белия цвят на козината му. Той спеше под масата, докато си разказвахме за плановете с новите познати.

Следваше лек ден, преход до хижа „Кашана“ и решихме да изчакаме пържените филийки на Краси (домакина) и всеки си тръгна с неговото темпо към следващата цел. Били беше вече жизнен и очакваше следващото приключение, макар и да не знаеше къде отива и кога ще стигне. Преди мен тръгнаха туристите, с които предишния ден се
срещнахме, но той стоеше в краката ми и не трепна. Станах, сложих раницата и си взех довиждане с Краси, Били като по команда стана и тръгна до мен. Зарадвах се, че ще имам още един ден компанията на моя малък спътник.

Стигнахме до разклон и един заслон с надпис „В ляво през копривите“. Били ускори напред и се изгуби в гората. Тогава усетих, че съм се привързал към него и ми стана мъчно, че може и да не го видя пак и е поел по своят си път. Взех да викам и след няколко минути видях колоездач в края на един баир да бута колелото – Иво. Питах го дали е видял Били и той ми каза, че му се е порадвал и е продължил напред. Пак
започнах да викам и малко след това застигнахме Нико.

С Нико се запознахме вечерта на Витиня и той беше тръгнал да преминава сам през
Е3, а до него вървеше Били. Зарадвах се и така тримата бъдещи другари и кучето Били стигнахме до паметника на загиналите руски войници под връх Баба. Там обядвахме и Иво тръгна с колелото напред към Кашана, а ние с Нико и Били закрачихме по коларския път, осеян с едри камъни, под парещите лъчи на слънцето.

Стигнахме в ранния следобед до хижата и мама Данче ни посреща топло. Кучетата на съседа й обаче, доста остро реагираха на Били. Затова му направихме повод от сезал, който завързахме към чешмата в двора, да не вземе да тръгне към другите кучета, докато сме в стола. След сладка раздумка, вечеря и още едно запознанство със Саймън, австралийски пътешественик, тръгнал от Германия за Китай с колело, си легнахме.

На следващия ден ни чакаше вторият най-тежък ден по маршрута след алпийския траверс, а именно – преходът до хижа Козя стена. Характерното тук е, че тръгвайки от х. Кашана, има 2 чешми и се върви 45+ километра по билото без сянка, с положителна денивелация около 2400м. Успяхме да стигнем с цената на много сили до крайната цел.

На следващия ден се очертаваше лек преход до хижа „Добрила“, но отново парещото слънце ни принуди да спрем на хижа „Дерменка“, понеже Били получи топлинен удар  и го носих последните 2км на ръце. Казахме си „За добро е!“, ще починем повече и сутринта ще тръгнем рано, за най-тежкото изпитание – преминаването през върховете Амбарица, Купена, Кръстците и Ботев, оттам към хижа Мазалат.

Рано сутринта, след бурната нощ, осеяна с гръмотевици, но за щастие суха откъм дъжд, оставих чанта с боровинки в столовата, купени от един берач на Беклемето. Написах и послание с благодарност към хижаря, за приютяването на Били в склада с дърва зад хижата и тръгнахме за закуската към хижа Добрила. Аз и Нико напълнихме съдовете с вода и заизкачвахме връх Амбарица, като след нас вървеше Били. В подножието на връх „Купена“ застигнахме колоездача Иво, едно момче, което беше закачило портрет на Левски за раницата си и още трима туристи.

Наложи се да пъхна Били отпред в якето си, за да мога да се издърпам по стоманените въжета към върха. Качихме се първи, свалих раницата, сложих вода на Били и след няколко минути се събрахме цялата колоритна група за обща снимка.

Отново всеки тръгна по своя си график и след няколко часа с Нико и Били се озовахме в подножието на връх Жълтец. От миналото лято си спомних, че тръгнахме да го заобикаляме, но ми се стори безкрайно ходене до заслон Ботев. Погледнах Нико и му
споделих спомена си с подозрението, че право нагоре ми се струва по- кратко, но и по- трудно. Час по-рано Били отново беше приключил със силите си. Наложи се Нико да го пъхне в раницата ми и това, плюс свършването на водата ни, щеше да утежни много който и вариант да бяхме избрали. Нико предложи да тръгнем право нагоре и аз се съгласих, макар да усещах парещите ми рамене от тежестта на Били в раницата
отзад.

С много усилия стигнахме до заслона, където Нико взе по една кока кола и продължихме към връх Ботев. Там ни посрещна Дилян Янков, мой приятел, който предложи да съчетае еднодневен преход и да се видим, като донесе и някои необходими неща за Били. След топлата среща тръгнахме надолу към хижа „Тъжа“, а от там целта за деня – хижа „Мазалат“. За жалост с Нико трябваше да се разделим на разклона за слизането към Тъжа, понеже Били отново взе да изостава от нас. Вечерта
му дадох хапче за вътрешни паразити, а хижарят Съби го настани в една от
кучешките къщички до хижата.

На сутринта отново бяхме свежи и готови да настигнем Нико и Иво с колелото и да се съберем на хижа „Бузлуджа“ (стара). Малко след хижа „Узана“ отново се появиха симптоми на топлинен удар у Били и се наложи да го нося в раницата си до прохода
Шипка. Спряхме за почивка там, но нямаше изгледи да успеем да изминем останалите ни 8 километра за деня и реших, на следващият ден родителите ми да дойдат и да вземат Били, за да не му причинявам повече изтощение. Забелязах, че лапите му се бяха протрили, сутринта имаше паразити след изхождането му по нужда и така решението беше взето.

На обяд се сбогувах с него пред хижа „Бузлуджа“, смених раницата с по-лека и тръгнах да догоня Нико. След като стигнах „Хаинбоаз“ и отседнах в хижа „Предела“ си дадох сметка колко ми липсва Били за последните 34км ходене без него. Вечерта взех трудното решение да се откажа от целта си, която гонех последните четири години и да я изпълня заедно с новия си приятел – кучето Били. Обадих се да дойдат да ме
заберат на следващият ден и така приключи и вторият опит по Ком-Емине.

Година по-късно отново тръгнах от връх Ком, с нов план и с повече опит от преди. Идеята ми беше да стигна бързо, ходейки само по светло до прохода „Хаинбоаз“ . Там да забера Били , да взема раница с палатка и да завършим заедно приключението, което започнахме. Речено – сторено, и за 12 дни и 12 часа бяхме на нос Емине, постигнал целта си, отнемайки ми 5 години, но преоткривайки себе си, намирайки нови приятели и спътник в живота – кучето Били.

Дойде ред да завърша с една мечта на Щастливеца – Алеко Константинов, който е казал „Ако не успея да изпълня големия си план- блян за околосветско пътешествие, тогава ще се задоволя с едно пътуване по билото на нашата дивна Стара планина, на
величествения Балкан, от единия до другия й край. И вярвам, че това ще бъде твърде забавно и полезно скитане, тъй като ние познаваме собствената си страна не по-добре от азиатските и африканските пустини, защото живеем в родината си като равнодушни чужденци.“

Това приключение ме мотивира да заснемам и споделям моите пътувания в канал, с над 900 абоната, което ме задължава да подобрявам техниката и уменията си за отразяване на плановете ми с тези настоящи и бъдещи любители на планината!

Виж всички Лични истории!

Ако обичаш приключенията и не спираш да се предизвикваш, участвай в конкурса:

„Изпрати ни твоята история и спечели 360 лв. ваучер всеки месец.“ СподелиShares

The post Александър Дафинов: Били-кучето приключенец appeared first on 360mag.

Българският бранд ЕЛА с нови шапки – водоотблъскващи, сгъваеми и много красиви

СподелиShares фотограф: Петрослав Белчев

Вероятно познавате българския бранд ЕЛА със страхотните им зимни шапки с цветни бродерии МРЪН, ДИВАК, БУРЯ и ЗИМА. Само преди седмица пуснаха и новите си bucket шапки – съчетание от практичност, функционалност и оригинална визия, което ги прави идеални, както за града, така и за всяко пътешествие, хайк в планината, фестивал или друго лятно приключение.

фотограф: Петрослав Белчев

Bucket шапките идват в пет цвята, като всяка от тях е с различен принт. Сред тях има и няколко с брокат, който отразява слънчевите лъчи по доста симпатичен начин.
Брандирането е в два варианта – дума „МРЪН“, „БУРЯ“, „ДИВАК“, „FOODIE“, „NOMAD“ или „GIRLBOSS“ отпред и лого на гърба или само логото на ЕЛА фронтално.

фотограф: Петрослав Белчев

И все пак, преимуществата на шапките не се ограничават само до външния им вид. Те са изработени от водоотблъскващ полиестер, който ги прави идеални за изненадващи проливни дъждове, осигурявайки комфорт и защита дори в най-непредвидимите ситуации.

фотограф: Петрослав Белчев

Освен това, bucket-ите на ЕЛА са сгъваеми – без допълнителна опаковка се превръщат в 7-сантиметров кръгъл кейс, декориран с принтирано лого на бранда и малък карабинер. И така имате перфектния аксесоар, който може да бъде лесно прибран в чантата или закачен на раницата, гарантирайки, че винаги сте подготвени за всяко приключение.

фотограф: Петрослав Белчев

Шапките са универсален размер, но с ластик за регулиране на обиколката, така че да прилягат идеално на всяка глава. Допълнително, те разполагат и с връзка на врата, която позволява да свалите шапката и да я носите свободно висяща на гърба, когато не я използвате.

фотограф: Петрослав Белчев

Като заключение можем да кажем, че в съчетание с изключителната си функционалност и удобство, новите шапки на ЕЛА са подходящи за всеки сезон и всяка активност.

Можете да ги разгледате и да си поръчате на сайта на ЕЛА.

Там ще откриете и първите тениски на бранда.

Ако сте фенове, последвайте ЕЛА и в социалните мрежи: Фейсбук и Instagram.

фотограф: Ели Василева

И за финал – всички наши читатели ползват код за отстъпка от 10%: 360ELA

фотограф: Петрослав БелчевСподелиShares

The post Българският бранд ЕЛА с нови шапки – водоотблъскващи, сгъваеми и много красиви appeared first on 360mag.

Хроника за хроникьора на българския алпинизъм доц. Сандю Бешев

СподелиShares Доц. Сандю Бешев е един от хората, дали много на българския алпинизъм. Наричан още Кръстникът на върхове и Хроникьорът на българския алпинизъм, той има изкачени над 500 върха на три континента – Европа, Азия и Южна Америка.

Завършил е Висшия институт за физическа култура и спорт (сега НСА), със специалност Туризъм-алпинизъм. Доц. Бешев е осъществил множество изкачвания на почти всички категоризирани алпийски маршрути у нас. Неколкократно е посещавал Татрите, Карпатите, Кавказ, Памир и Памиро-Алай. Има изкачвания в Андите, Монголски Алтай и Андите.

Заедно с още няколко алпинисти осъществява първите изкачвания на 15 девствени върха в различни планини на света и става техен кръстник – привилегия, която се пада на човека, стъпил за пръв път на тях. Два от върховете носят името „България”, а други три – „Пловдив”.

През 1961 г. е участник в първото (неуспешно), а през 1964 г. във второто (успешно) траверсиране на Безенгийската стена в Кавказ. Три години по-късно, заедно с още петима алпинисти, осъществява първото българско изкачване на връх над 7000 м — пик Ленин, днес Авицена (7134 м).

Доц. Сандю Бешев – 13.08.1967 г. – Първи български седемхилядник

С алпинизъм се занимава от 1953 г. За спортните си успехи е удостоен със званието „Заслужил майстор на спорта“ и държавен орден „Народна република България – II степен”.

Отдал е живота си на научното изследване на историята и развитието на българския и световния алпинизъм, като на тази тема има издадени 28 книги, сред които „Българи на големите върхове по света“ и „Истории за началото на планинарството в България“. Защитил е докторска дисертация през 1976 г., а от 1979 г. е хабилитиран като доцент в Аграрния университет в Пловдив.

Той продължава да ни разказва истории и чрез статиите си на нашия сайт.

Благоевград – 6.10.2021 г.

На 18 март 2024 г. доц. Сандю Бешев навършва достолепните 90 години. Това е и повод за нас да му отправим въпроси, които винаги сме искали да му зададем.

За детството 

Роден съм на 18 март 1934 г. в с. Баховица, Ловешко, в бедно селско семейство. И аз, както всички деца, съм имал баба, дядо, майка и баща, но нито един от тях не ме е хванал за ръчичка, за да ме води на уроци по акордеон, пиано или някакъв друг музикален инструмент, или в спортна зала. Причината не е била в тяхното нежелание, а защото те от тъмно до тъмно са били на полето. Не са могли да ми окажат някаква помощ и тогава, когато станах ученик, тъй като и четиримата не са имали някакво образование. От тях само баща ми можеше да се подписва. Аз самият, както и всички мои съученици, след училище веднага сме заминавали на нивата. Там все нещо ще свършим. А вечерта, уморени и на тъмно (газовата ни лампа се палеше, само за да се нахраним) – е, кога да си прочета урока или напиша някакво домашно. С една дума – бедно и много трудно детство.

Ученик в Ловеч

Селото ми се намира само на 4-5 км от града, там бях на квартира. Е, там имаше ток, нямаше да ходя по нивите и имах възможност да се готвя за утрешния ден, но никога с чужда помощ. Думите „частни уроци“ бяха непознати думи. Все пак съм бил трудолюбив и добър ученик. Нямам спомени как съм станал футболист, и то вратар на селския отбор, който дори е печелил първи места в околийски първенства.

„Слаб 2“ по пеене

От учебните предмети най-зле бях по пеене. Една година помня, че при изпитването ми се бяха събрали 13 двойки. Все пак учителят не ме изпрати на поправителен. Но… в последната година се случи и това.

Доц. Сандю Бешев, доц. Георги Жълтов, проф. Андрей Козарев, Продан Бонев (директор на спортно у-ще в Хасково) след премиера на вр. Манчо в Рила 1960 г. (снимка: архив на доц. Сандю Бешев) Двойка и поправителен по физкултура???

На поправителен се явих. Впрочем не бях сам имах си и другарче. Поправката мина успешно. За да бъде боядисана класната ни стая през лятната ваканция, чиновете бяха изкарани в коридора. Въпреки и малко трудничко, ги върнахме на мястото им. Добре че тази поправителна „спортна” дисциплина бе само за нашата стая… Вие да сте чували някой, някъде да се е явявал на поправка по физкултура?… Аз все още не съм чувал.

А вие, уважаеми читатели, навярно искате да узнаете защо бе тази поправка. Ами просто едно момчешко надхитряване. Учителят ни, който бе пред пенсия, ни изпрати на крос, при който трябваше да се направи обиколка на хълма „Стратеш”.

Аз и приятелчето ми минахме направо и съкратихме половината път. Дотук нищо ново. Интересното е, че съкращаването стана по 20-метрова отвесна скала.

На въпроса – кои бяха двамата герои, които съкратиха маршрута, не си признахме. Заслужихме си поправителния изпит. След 4-5 години, когато по разпределение се върнах в Ловеч и вече като първи, за града, майстор на спорта па алпинизъм, отново застанах под скалата. Не се реших да повторя момчешкото си геройство.  И все пак тази случка няма нищо общо с алпинизма. За него в следващите редове.

Лагер Безенги: доц. Бешев – последният вдясно (снимка: личен архив на доц. Сандю Бешев) Как 2 яйца обърнаха живота ми на 180 градуса

След средното си образование, нагоре можех да продължа само там, където бъдещото ми образование трябваше да бъде възможно без заплащане. Избрах Полувисшия пощенски институт в София, където не ме приеха. Приеха ме обаче в Шуменския полувисш педагогически институт.

Там изкарах само една седмица, но тъй като разбрах, че съм приет в раздела „Физкултура и пеене“, веднага се завърнах в Баховица. Аз с пеенето съм 100-процентов инвалид.

Загубих годината и останах без работа. Тъй като пишех и сега пиша красиво, ме взеха като деловодител в СЕЛКООПА (селска кооперация).

8 души тръгват да изкачват Безенгийската стена през 1961 г. (снимка: архив на доц. Сандю Бешев)

Назначаването ми съвпадна с подготовката на Великденските празници. Или в една от най-важните кампании на СЕЛКООПА. Всяка вечер трябваше да се дават сведения колко яйца са изкупени, защото от най-високо ниво имахме много висок план (не помня точно колко бройки). Поради изключителната важност на това дело, справката се даваше всяка вечер към 17 часа лично от Главния счетоводител. Бях работил само една седмица и една сутрин още в 8.00 часа на телефона звъни лично Председателят на РАЙКООПА в Ловеч.

Строг началнически тон ме попита:
– „Защо снощи не дадохте сведения?“ – отговорих, че това е задължение на главния счетоводител.
– „А той къде е?“
– „Той на мен не ми дава отчет кога идва и къде ходи“ – отговорих спокойно.
– „Добре! Колко яйца събрахте вчера?“
– „Две!!!“ – отговорих категорично. Яйчарят беше баща на капитана на  футболния отбор, на който аз бях вратар и той ми показа предния ден, че в кошницата има само ДВЕ ЯЙЦА. Последва строг началнически тон:
– „Уволнен си ДИСЦИПЛИНАРНО!“ – Останах без работа и то само след като съм работил 7-8 дни.

Оплаках се в Районния комитет по физкултура в Ловеч за случилото се. Там много се зарадваха, защото предния ден бяха получили съобщение от най-високо ниво – София, че трябвало да изпратят 4 души на курс по алпинизъм. „Какво е това“ – попитах. „И ние не знаем“ – казаха, че било нещо в планината. Ако не изпратят толкова хора, тяхното наказание било също като моето – дисциплинарно уволнение.

И днес не знам защо се съгласих да отида. Дали защото им съчувствах за това, което ще ги последва, или просто реших да видя що за чудо е това алпинизъм. След два дни се качих на влака и се отзовах на уреченото място.

Георги Атанасов, Кръстю Алексиев и Сандю Бешев-финалът на траверса Курсът по алпинизъм

През лятото на 1953 г. стотина души от различни краища на страната се събрахме пред сградата на ВКФС – Върховният комитет за физическа култура и спорт. Натовариха ни на няколко военни камиона, покрити с брeзент и оборудвани с дървени пейки, така, както масово се пътуваше по онова време. В село Говедарци ни преоблякоха в някакви странни дрехи, за които впоследствие разбрахме, че са трофейни от немската алпийска дивизия „Еделвайс”, останали ни от неотдавна завършилата Втора световна война. Повечето от нас, в това число и самият аз, нямахме представа къде отиваме и в какво ще ни обучават…

По пътя към Меча поляна беше много весело. Десетината души, които ни придружаваха, бяха в същите „странни” дрехи. Те непрекъснато пееха непознати за нас песни. Нагоре тръгнахме пеша. Път нямаше, впрочем имаше, но само за конската каруца на бай Илия. С нея и по този път той снабдяваше лагера с храна и всичко, което ни бе необходимо. А ние, в това число и аз, трябваше да станем алпинисти. И станахме! Разбира се и аз.

Завърших курса с отличие. Оставиха ме и за втория курс, за инструктори. И в него се оказах отличник. Много се изненадах, когато началникът на лагера Петър Златев ме покани в „кабинета” си, разбирай палатката. Предложи ми щатна длъжност като инструктор. Приех! А бях само на 19 години, и то без работа. Така свързах съдбата си с всичко, което се криеше в съдържанието планини и върхове, първоначално наши, а впоследствие и чужди.

След година станах студент във Висшия институт по физкултура (ВИФ). Друг път за мен вече нямаше. 39 години 11 месеца и 5 дни – трудов стаж и то само в алпинизма!?! А, и още 25, но вече като пенсионер…

Доц. Сандю Бешев и Георги Атанасов (Джиджи) на зимното изкачване на Мальовица Екипировката в средата на 20 век

За екипировката. Ами аз за по-голяма част от практикуването на алпинизма бих те попитал какво е това екипировка.

Че аз катерех с дрехите, с които ходех на лекции и въобще се движех в градовете.

Родителите ми изпращаха по 5 лева на месец, с които си плащах трамвайната карта от „общежитието” Захарна фабрика (в дървени бараки), до института. Та (аз на зимното изкачване на Мальовица си бях с панталона, якето и едно кепе.

Дори и когато започнах работа, съм бил само в бедно дружество „Академик”, Пловдив, в което за екипировка не е бил похарчен нито 1 лев.

Тогава по план трябваше да имам около 50-60 алпинисти, а имах 2 въжета, няколко чука и ако не беше циганинът бай Георги от Карлово, не знам как щяхме да се справим с клиновете.

Когато го попитахме с Георги Николов (председателят на карловския клуб), дали може да ни направи клинове, той каза: „Дай да ги видя и че се оправим”. И се оправи човекът и то не само за пловдивския окръг.

Ами обувките? Тез с тригуните и днес още ги сънувам. Какво знаят днешните алпинисти за съоръженията, дори и чак до 80-те години. Радвам се на това, което в последните години нашите алпинисти ползват. Не им завиждам, но все ми се е искало да съм се родил с няколко години по-късно…

Очилата? С насмешка бих попитал – Какво е това очила? Моите очи никога не са стояли зад тази дума „очила”.

И днес чета вестник и пиша всяка вечер до 12 часа без очила.

Ако някога съм слагал очила, то е било зимата против слънцето и най-вече по Кавказ, Алпите и Памир. Майка ми, Бог да я прости, никога не съм виждал с очила. Впрочем те не са й трябвали много, защото тя не познава буквите – нали ти казах за образованието на дядо, баба, татко и мама. Дано някой не ми завиди за това. Мисля, че заслугата е на всевишния, а не моя. Аз съм немарлив и никакви грижи не съм полагал за това.

Доц. Сандю Бешев, част от експедиция, в която (както обичайно) са с ръчно изработени маски За стила в алпинизма

Аз съм консерватор. И сега ми е мъчно за това толкова хубаво име е БАК. Та ние, откакто се занимавам с алпинизма, 12 пъти сменяме това име. Иска ми се да ти изпратя материал за тези 12 имена. Да сте чували примерно англичаните да са сменили името на техния Алпийски клуб? Що се отнася до производните на класическия алпинизъм – скално (спортно или състезателно, за катерене в зали и други подобни) нямам нищо против. Всеки е свободен да прави това, което му харесва, но не да се отказва и от БАК.

А за това, което става от няколко години в Хималаите и Каракорум, не ми се говори. Чух едно изказване, че примерно Силвия Аздреева е направила това, което дори Христо (б.р. Проданов) не е направил???? За съжаление това е времето, в което живеем. За чистия алпинизъм са се борили, борят се и ще се борят много по-големи и известни имена, но когато става въпрос не за пари, а за много пари, и то в зелено, нещата изглеждат съвсем други. Ами така е, някои държави живеят с петрола, други с плажовете или кой с каквото може. Непал има най-големите върхове и защо да не пълни хазната, а и жителите му да не припечелят не само някой лев, а много повече и това в зелено. Има кой да ги дава и защо Непал да се отказва. Е, в последно време и той прекали, а и ще прекалява още повече. Или накратко – в Хималаите и Каракорум вече почти няма алпинизъм. Бих писал още, но ме чакат още въпроси.

Доц. Сандю Бешев и добричката група на Монблан, 1983 г. За Олимп

Изкачванията ми са 53. Преди 3-4 години официално направих юбилейното 50-о и бях решил да спра, но това е трудна работа. Не се блазня от тази бройка и не съм я имал като цел. Просто по това време съм водил групи, които имат за цел изкачването на Балканските първенци. Една година дори направихме една свръзка между 9 и 87-годишни партньори за Олимп.

Зад всеки успял мъж стои една силна жена. Коя е жената зад успелия алпинист и преподавател доц. Бешев? Съпругата на доц. Бешев – Ганка, като студентка

Запознахме се още в първите дни след като бях назначен за асистент във ВСИ „В. Коларов”, сега Аграрен университет. Ганка бе студентка и тъй като е родена в с. Видима, Троянско, днес квартал на гр. Априлци или точно в северното подножие на вр. Ботев, не ѝ бе трудно веднага да се запише в курса по алпинизъм, който организирах. Бързо усвои някои елементи от техниката на алпинизма, а иначе планината ѝ бе в душата. Последователно и бързо изпълни изискванията за 3-и, 2-ри и 1-ви разряд. Изкачила е почти всички категоризирани изкачвания по това време по нашите планини.

Премина и през женския национален отбор. Била е на стария и новия европейски първенци – Монблан и Елбрус.

Многократно е била и на Олимп, Триглав, Боботов Кук. Почти стигна до майсторска норма, но се появиха синовете и тя избра пътя на майка на, а не на алпинизма. Дори пое и моите бащински грижи, тъй като аз много пътувах и то за по-дълго време.

Сама си знае как е понесла съобщението, само няколко месеца след като се събрахме, че тръгвам за Безенги – най-съдбовният за мен и българския алпинизъм кавказки район. Когато ме изпрати тихо промълви – Пази се. Нито тогава и никога след това не ми е казвала думите, които съм чакал – „Стига вече! Имаш малки деца и съпруга.“

Била е на много планини. Преборила се е с много и трудни алпийски върхове. Преди 10 години не се справи с болестта на века. В нейна памет и на приятелите ми, останали завинаги под ледниците на Безенги, написах книгата „Безенги – Еверест на моето поколение”.

На Елбрус: двамата по средата са Ганка и Сандю Бешеви (снимка: архив на доц. Сандю Бешев) Кумири в алпинизма

Не приемам тази дума, но имам алпинисти, които бих отличил и това са Енчо Петков и Георги Атанасов у нас и Джордж Мелъри и Райнхолд Меснер  в световен аспект.

Правя това с уговорката, че в алпинизма е трудно да следваш пътя на своите избраници. В различните времена и различните условия при които алпинистите  са живели, са несравними.

За моите изкачвания

Бих отличил няколко:

Като венец на изкачванията ми по нашите върхове все пак считам двете първи зимни изкачвания на Класически маршрут на Северната стена на вр. Мальовица, както и на „Славянския тур” на вр. Злия зъб.Двете участия в траверса на Безенгийската стена – 1961 г., неуспешно и 1964 г., успешно.Първото българско изкачване на връх над 7-те хиляди метраИзкачването на 15-те върхове, които преди не са били изкачвани и са били без имена. Това са върхове в Монголия, Перу, район Архиз в Кавказ и Памиро-Алай. От тези върхове три са с името България.50-ото изкачване на Олимп, когато календарът ми бе отброил 84 години и 68 дни. Трудностите при пътуванията

При мен пътуванията извън страната са били доста трудни, главно по финансови и организационни причини. Хората от моето поколение добре помнят, че да се напусне страната, първо трябваше да се справим с изходни визи, което съвсем не беше лека работа. За финансовите проблеми споменах още в началото. Студентските си години съм преживявал само с по 5 лв. на месец, дадени ми от родителите. После минимална треньорска заплата, а и мисълта за жилище, което бе най-големия ми проблем.

К6-72 на хижа Вихрен / Снимка: Архив на доц. Сандю Бешев Научна работа

Започнах да изследвам историята и развитието на алпинизма, както у нас, така и в света, тъй като всеки преподавател във ВУЗ трябваше, освен пряката работа като преподавател, да развива и научна дейност. Благодарен съм на точния избор на темата, която и след пенсионирането ми запълваше времето. На тази тема съм издал вече 28 книги, които са се приемали добре и всичките са намерили своите читатели. В библиотеката ми към настоящия момент имам само по една книга, на която отбелязвам евентуални забележки за евентуално преиздаване.

Освен споменатите по-горе книги, трябва да отбележа много активното ми сътрудничество в продължение на 70 години на многото централни и местни ежедневници, седмични и месечни издания. Най-значими от тях са „Ехо”, списание „Турист”, сайта на 360 градуса, както и пловдивските ежедневници „Марица” и „Отечествен глас”.

Кой връх искаш да изкачиш сега?

На 90 години човек няма много планове. Е, на следващия ден (б.р. след навършването на 90 години) ще замина до най-високия връх на о-в Кипър. Той е само 1952 метра, но все пак е най-висок на острова. Когато можех нещо повече, нещата трудно се получаваха. Алпите бяха зад „Желязната завеса”. От Безенги, до пик Ленин бяха необходими 3 години, а от него до Хималаите – цели 14 години – време, когато моето поколение премина в пенсия.

Вижте всички статии на доц. Бешев на нашия сайт.

СподелиShares

The post Хроника за хроникьора на българския алпинизъм доц. Сандю Бешев appeared first on 360mag.

Резултати от дарителската кампания „Втори шанс за хижите у нас“

СподелиShares Хижа на годината 2023: Втори шанс за хижите у насВ началото на годината стартирахме дарителска кампания „Втори шанс за хижите у нас“ – инициатива в помощ на проектите, подготвени за „Хижа на годината“ 2023.  Кампанията „Хижа на годината – 2023“

В рамките на „Хижа на годината“ 2023, освен че отличихме най-добрите хижи и заслони в осем категории, предоставихме шанс на стопаните им да кандидатстват с проект за три съфинансиращи програми, които да подпомогнат развитието на техните обекти.

Победител във финансиращата програма на SiteGround за възстановяване на хижи и заслони бе хижа “Грънчар”. Отново “Грънчар” събра най-висок брой точки и за гранта на Matrax за обновяване на легловата база. По програмата на GP Group грантът за строителни материали бе присъден на заслон “Черни връх”. Предстои реализация на проектите през месеците май-юни, когато условията във високата планина ще позволят да се работи. За заслон “Черни връх” вече е направена консултация между GP и стопаните на заслона и от компанията съдействат за изготвянето на необходимите строителни документи. Ние сме във връзка с отличените хижи и ще продължим да ви информираме за реализацията на проектите.

Статуетките за победителите в „Хижа на годината“ 2023 „Втори шанс за хижите у нас“

Целта на кампанията е да помогнем на тези кандидати, които не успяха да спечелят финансиране в рамките на „Хижа на годината“ 2023. В рамките на специалната дарителска кампания „Втори шанс за хижите у нас“ поканихме всички кандидатствали стопани на хижи и заслони, да споделят своите проекти с нашите читатели и да потърсим заедно помощ за реализиране на техните мечти. Кампанията успя да достигне до над 150 000 потребители на социалните мрежи, като отчете 17 000 „ангажирания“ и над 3000 „харесвания“.

Резултати

В кампанията „Втори шанс за хижите у нас“ ви представихме проектите на 13 хижи, като разказахме накратко за подобренията, които вече са извършени във всяка от тях, както и предстоящите такива. Беше предоставена възможност на всеки, който желае, включително юридически лица, да подпомогне избрана хижа чрез дарение по банкова сметка или да проучи възможностите за доброволен труд или друга помощ, като се свърже с хижарите. За месеците януари и февруари на 2024 година е постигнато следното:

Хижи, които са получили финансова помощ: Хижа „Момчил Юнак“: 1000 лева.Хижа „Преспа“: 350 лева.Хижа „Беласица“: 550 лева. Парите ще бъдат използвани за закупуване на строителни материали за техния проект за ремонтиране на покрива.Хижа „Мургаш“: 1200 лева. Парите ще бъдат използвани по предназначение за външно саниране на хижата за периода след 15.09.2024 г.Хижа „Грънчар“: Не са получили финансов превод, но са се свързали с тях с предложение за доброволчески труд и евентуално дарение на средства. Хижи, с които никой не се е свързал за помощ и не са получили финансова подкрепа: Хижа „Здравец“Хижа „Янтра“Хижа „Христо Смирненски“Хижа „Ботево“Хижа „Дружба“Хижа „Извора“Заслон „Черни връх“Хижа „Композиторите“

А ние ще следим за подобренията и по тази програма.

Всяко време е подходящо да помогнем

Благодарим сърдечно на всички участвали и бихме искали да ви призовем отново, ако усещате като своя каузата за популяризиране и подобряване качеството на планинския туризъм у нас, да се свържете с хижарите, следвайки линковете в статията и да помогнете, според възможностите си – финансово или като доброволец. Може да направите това, независимо, че срокът на нашата кампания е изтекъл. Всички необходими данни (банкови сметки и контакти на хижари са налични в статиите за съответните хижи).

Вярваме, че обединени, планинарите сме сила и ако работим задружно за общата цел, ще видим положителната промяна, която всички искаме, много по-бързо. Защото сговорна дружина може и да не повдига планина, но със сигурност я прави едно по-хубаво място за туризъм!

Следете ни, защото с идването на пролетта, наближава времето, когато ще обявим следващото издание на кампанията „Хижа на годината“, която ще разкрие нови възможности за родните хижи, а планинарите ще имат възможността да се включват в доброволчески акции.

За да следите всичко под око, последвайте Фейсбук страницата на „Хижа на годината и Инстаграм профила на „Хижа на годината“.

СподелиShares

The post Резултати от дарителската кампания „Втори шанс за хижите у нас“ appeared first on 360mag.