Списание 360's Blog, page 108

Катрин, след която маратоните вече не Ð±ÑÑ Ð° същите

СподелиShares Организаторът Джок Семпъл се опитва да отстрани Катрин Суитцер от трасето (снимка: kathrineswitzer.com)Коя е жената, която извоюва правото на нежния пол да участва в маратони?

До 1972 година жени не са имали право да бягат маратони (42,195 км). Заради разбирането, че имат крехка физика, им е било позволено да се състезават на дистанции едва до 800 метра.

Първата жена, която завършва Бостънския маратон официално, със състезателен номер, е Катрин Суитцер. Заради забраната тя се записва с инициали К. В. Суитцер и така не става ясно, че е жена. Преди нея се осмелява Роберта Боби Гиб, но бяга без номер и без да участва в класирането.

Маратонът е на 19 април 1967 година. Когато организаторът Джок Семпъл разбира, че на трасето бяга жена, той се втурва ожесточено и опитва да я спре, дърпайки номера ѝ и нея самата, в опит да я извади от трасето.

В онзи мразовит ден Катрин превъзмогва студа и негативните емоции, за да извоюва правото на жените да бягат маратони.

Тя пресича финалната линия след 4 часа и 20 минути и става първата жена, финиширала маратона с номер на гърдите.

Снимките от инцидента добиват огромна популярност в света и имат широк отзвук.

Катрин Суитцер е на път да бъде изхвърлена от Бостънския маратон, когато се намесва нейният приятел (с номер 390) и изблъсква дърпащия я организатор, 19 април 1967 г. (снимка: kathrineswitzer.com)

През следващите години Катрин, заедно с други жени бегачи, се опитват да убедят асоциацията да допуска жени в състезанията на маратонската дистанция. Постигат го едва 5 години по-късно, през 1972 година.

Катрин, едва 19-годишна през 1967 г., се превръща в символ, без да е подозирала, че ще стане така. Да, знаела е какво иска да докаже и не се е пречупила нито когато организаторът я връхлита в гръб, нито след като, заради изгубената в схватката с него ръкавица, лявата ѝ ръка измръзва от студа, нито когато, заради протритите ѝ ходила, обувките ѝ подгизват в кръв. Не се пречупва и от емоционалната болка, когато приятелят ѝ я обвинява, че заради нейната „глупава“ идея, няма да може да участва в елитни състезания.

Суитцер основава организацията 261 Fearless като част от каузата, на която се посвещава, в подкрепа на състезателките от женски пол, подпомагайки ги да постигат своите цели. 261 Fearless е международна неправителствена организация, която обединява и дава увереност на жените по света, чрез създаване на клубове по бягане, осъществяване на образователни инициативи и събития.

Вижте още: Първата жена авиатор, стигнала до Австралия

Катрин Суитцер, Handmade Parade 2018 (снимка: kathrineswitzer.com)Вдъхновяващата история на Катрин Суитцер 

Тя е 19-годишна студентка по журналистика в университета в Сиракуза, Ню Йорк и тъй като там, както и никъде другаде, няма женски отбор по бягане, започва да тренира неофициално с мъжкия отбор по крос-кънтри. 50-годишният Арни тренира отбора от години. Освен университетският пощальон, той е и ветеран от 15 Бостънски маратона.

В книгата „Marathon Woman“ Катрин споделя, че треньорът ѝ бил развълнуван да види жена да излезе да тича и я взима бавно под крилото си да я обучава. По време на 8-километрово бягане по тъмно, в снежна буря в средата на декември 1966 г., Катрин води ожесточен спор със своя „иначе любезен възрастен треньор“, Арни Бригс.

„Никоя жена не може да бяга Бостънския маратон“, изстрелял Арни.

„Защо не? Бягам по 10 мили на вечер?!“ – отговаря му опърничавата Катрин.

Стигат до компромис и треньорът заявява: „Ако пробягаш разстоянието на тренировка, ще съм първият, който ще те заведе в Бостън.“ Това било достатъчно за Катрин да се амбицира и приключва тренировката „ухилена“ и устремена към новата цел.

Три седмици преди маратона двамата с треньора ѝ пробягват 42 километра. За да се чувстват допълнително уверени, Катрин настоява да завъртят още едно кръгче от 8 км. Арни продължава с нея неохотно, а след 50-ия километър се свлича пребледнял на земята.

Вижте още: Юнко Табей – първата жена, изкачила Еверест

Катрин Суитцер на маратона в Бостън през 1975 година (снимка: kathrineswitzer.com)Решено – платено

На следващия ден Арни отива в общежитието и настоява Катрин да се запише за маратона. Тъй като смята за нередно да бяга без регистрация, проверяват правилника и формуляра за участие и забелязват, че няма нищо за пола на участника.

Катрин попълва формуляра, добавя 3 долара в брой за входна такса, подписва се, както винаги: „K.V. Switzer” и отива си извади медицински сертификат. По онова време маратонът не изисква квалификационни времена. Изпращат документите и парите по пощата.

Две седмици по-късно приятелят на Катрин, тежащ 106 кг, бивш играч на американски футбол и състезател от националния отбор по хвърляне на чук, известен като Големия Том Милър, обявява, че също ще участва в Бостън. Нещо повече, убеден е, че няма нужда да тренира, защото „ако момиче може да бяга маратон, и аз мога да бягам маратон“. След това и Джон Леонард от университетския отбор по крос-кънтри също решава да се присъедини и така сформират един малък отбор за маратона.

През 1967 г. Бостънският маратон се провежда в сряда, 19 април, Денят на патриотите в щата Масачузетс. Маратонът е станал част от Деня на патриотите през 1897 г., годината след възобновяването на Олимпийските игри в Атина, когато атлети се завръщат от Гърция и разказват за ново романтично събитие, наречено маратон, разказва Катрин и споделя, че част от това, което прави Бостънския маратон специален за нея, е историческото му значение.

Нямах представа, че ще стана част от тази история. Не участвах в Бостън, за да доказвам нещо. Бях просто дете, което искаше да пробяга първия си маратон.

Бостън

Групата е посрещната от смразяващо студено и дъждовно време. Минават трасето с автомобил, а Катрин ще коментира после: „Напълно деморализиращо е да видиш колко дълги са всъщност 26 мили“. От стаята си в хотела тя се обажда вкъщи:

Първо трябваше да обясня какво е маратон, а след това защо съм в Бостън, завършвайки с: За мен е важно да завърша състезанието.

Баща ѝ знае, че не би се впуснала неподготвена в нещо сериозно и че, ако звучи неуверена, то наистина е тежко. Тогава тя чува от него точните думи:

По дяволите, хлапе, можеш да го направиш. Ти си здрава, тренирала си, ще се справиш страхотно!

Денят „Ð¥“

Бостънският маратон започва по обяд и бегачите от Сиракуза поспиват до късно, а после похапват добре, за да имат достатъчно гориво, защото навън ги очаква леден дъжд, суграшица и вятър.

Така че ядохме всичко: бекон, яйца, палачинки, сок, кафе, мляко, допълнителни препечени филийки.

Катрин не се притеснява от времето, защото пет месеца се е подготвяла при такива условия. Ядосва я това, че няма да изглежда женствено в току-що изгладените къси панталони и горнище в бордо. Налага се да облече развлечен анцуг от плътна материя. Все пак тя се гримира и слага златни обици. Том пристига в стаята и ѝ обяснява как да залепи таблетки декстроза за ръкавицата си, а тя дори не знае какво е декстроза и защо ще ѝ е нужна.

Вижте още: С кауза: Гари Маккий пробяга 365 маратона и събра 1 милион паунда за благотворителност

Катрин Суитцер е първата жена, пробягала Бостънския маратон с номер и официална регистрация (снимка: kathrineswitzer.com)741 души има в стартовия списък, а „К. Switzer” е под номер 261. Катрин закача двата стартови номера, един на гърдите и втори на гърба, на топлия си суитчър.

Момичето не остава незабелязано от другите бегачи, докато загряват преди старта. Освен окуражителните погледи, получава и подвиквания: „Хей! Ще изминеш ли цялото трасе?“ „Боже, страхотно е да видя момиче тук!“, „Може ли да ми дадеш няколко съвета, за да накарам жена ми да бяга?“. Наистина се почувствах добре дошла, споделя тя.

Катрин минава успешно проверката на номерата, без да бъде забелязана от организаторите. Подреждат се на старта и после пистолетът гръмва.

Бостън винаги е бил Мека за бегачите. Сега аз също бях един от помазаните поклонници.

Първите няколко километра изминават в добро настроение. „Том тичаше с изпъчени гърди и дори Арни подскачаше, беше хубаво да се види“.

След шестия километър избутват всички отдясно, за да минат камион и автобусът с пресата. Фотографите ги снимат, обзети от вълнение, че виждат момиче сред тълпата бягащи. Групичката от Сиракуза също е въодушевена: „Всички започнахме да се смеем и да махаме, това беше нашият момент „Здравей-мамо!-във-вечерните-новини“ и беше забавно.“

Вижте още: 200 х 50 км: феноменалният рекорд на Кандис Бърт

Разпозната и преследвана

Само малко след това мъж „с палто и филцова шапка“ по средата на пътя  размахва пръст към нея, посяга към ръката ѝ и успява само да свали ръкавицата ѝ. Катрин решава, че е луд зрител, но после забелязва знака на организаторите.

„Миг по-късно чух стържещия шум от кожени обувки, които се приближаваха бързо зад мен – чужд и тревожен звук сред приглушеното тропане на маратонки с гумени подметки. Когато бегач чуе такъв шум, това обикновено е опасно – като да чуеш кучешки лапи по тротоара.“

Инстинктивно извъртях бързо глава и се вгледах право в най-злобното лице, което някога съм виждала.

„Огромен мъж, с оголени зъби беше готов да се нахвърли и преди да успея да реагирам, той ме сграбчи за рамото и ме издърпа назад, крещейки: „Махни се, по дяволите, от моето състезание и ми дай тези номера!“ – продължава разказа си Катрин.

Мъжът прави опити да откъсне номерата от екипа на Катрин. Тя успява да се отдръпне някак, а в това време дребничкият Арни удря мъжа и се опитва да го отблъсне, викайки: „Остави я на мира, Джок. Обучих я, тя е добре, оставете я!“ Върху треньора се стоварват викове и удари.

Вижте: Beyond the Ultimate: ултрамаратоните, посветени на дивата природа

Катрин Суитцер признава, че никога не е изпитвала такъв срам и страх (снимка: kathrineswitzer.com)

Въздухът е нажежен, чува се щракащото жужене на фотоапарати с моторно задвижване, оператор изкрещява нещо. „Никога не бях изпитвала такъв срам и страх. Никога не съм била малтретирана, никога дори не съм била напляскана като дете и физическата сила и бързината на атаката ме зашеметиха.“ – разказва Катрин. В нейна защита се впуска и Големият Том и натрапникът пада на земята. „Убихме този Джок и ще идем в затвора“, си мисли обърканото момиче.

Всички наоколо викат. Чува се как журналистите в камиона зад тях викат на шофьора да ускори.

Джок Семпъл се оказва мениджър на състезанието. Катрин е уплашена, чувства се унизена. В главата ѝ се върти мисълта за отказване.

Знаех, че ако се откажа, никой никога няма да повярва, че жените имат способността да пробягат 42 километра.

„Ако се откажа, това ще върне женския спорт назад, много назад, вместо напред. Ако се откажа, Джок Семпъл и всички онези като него ще спечелят. Моят страх и унижение се превърнаха в гняв.“ – споделя в книгата Катрин Суитцер.

Катрин Суитцер: Ако се откажа, това ще върне женския спорт назад (снимка: kathrineswitzer.com)

После камионът с фотографите ги застига и върху нея се изсипват въпроси от типа „Какво се опитваш да докажеш?“ и „Кога ще се откажеш?“ Младото момиче отговаря твърдо, че просто иска да бяга, но представителите на пресата не ѝ вярват и остават наблизо, за да документират отказването ѝ. „Това ме направи още по-решителна. Всъщност това ме вбеси“, споделя Катрин.

Продължавай

В крайна сметка и появилият се отново Джок, и репортерите се отказват да ги следват, а те продължават да бягат, мокри под валящия сняг. „Арни, каквото и да става, трябва да завърша това състезание. Дори и ти да не можеш, аз трябва – дори на ръце и колене. Ако не завърша, хората ще кажат, че жените не могат да го направят и ще кажат, че правя това само за реклама или нещо подобно.“ – казва на треньора си.

„Е, първото нещо е да намалиш темпото“, съветва Арни. Но видимо успокояващата се атмосфера е разрушена от внезапното избухване на Том: „Вкарваш ме във всякакви неприятности! Ударих служител и сега ще бъда изгонен от AAU.“ – атлетът се притеснява, че няма да може да се състезава на Олимпийските игри в хвърлянето на чук.

Катрин се чувства тъжна, но и ядосана. След размяна на още реплики, сред които Том ѝ казва, че е много бавна, той изтръгва номерата си, разкъса ги и излита напред.

„Не можах да се сдържа. Чувствах се толкова засрамена, че плачех. Том ми казваше, че бездарник като мен беше изтрил олимпийската мечта от живота му.“

Остават още 32 километра, а Катрин вече е емоционално смазана, навежда глава и полага усилия да се събере и да продължи с Арни, Джон.

Вижте още: Лекси Алфорд: най-младата жена, превъртяла картата на света

На страниците на „Marathon Woman“ Катрин разсъждава: „Разстоянието, както винаги, ми даде време да помисля и разсея гнева ми. Джок Семпъл не ме прие насериозно и затова ме нападна. Чудех се защо други жени не бягат, мислейки си, че просто не са го разбрали. Чакай малко, може би са повярвали на всички тези стари митове, че бягането разрушава репродуктивните ти органи и това ги е изплашило, защото не са знаели по-добре и никой не им е дал възможност да опровергаят тази глупост. Моите родители и Арни ми бяха дали този шанс и ми стана ясно, че в крайна сметка не съм специална, просто късметлийка. Мисълта ми продължи: Причината, поради която няма междуучилищни спортове за жени в големите университети, няма стипендии, парични награди или всякакви състезания, по-дълги от 800 метра, е, че жените нямат възможност да докажат, че искат тези неща. Ако можеха просто да участват, щяха да почувстват силата и постижението, и ситуацията щеше да се промени. След случилото се днес се почувствах отговорна да създам тези възможности. Чувствах се въодушевена, сякаш бях направила голямо откритие. Всъщност бях.“

Въпреки ожесточението си, Джок Семпъл не успява да отстрани Катрин от трасето (снимка: kathrineswitzer.com)Ф И Н А Л

Катрин, Арни и Джон най-сетне стигат финала, където има около дузина подгизнали души, никой от които не им ръкопляска. Някои са от организаторите и им намятат армейски одеяла. Останалите са раздразнени репортери, които е трябвало да ги чакат 4 часа и 20 минути, за да финишират.

Мога да кажа, че се чувстваха възмутени, че трябва да отразяват представянето на момиче. Като студентка по журналистика това ме забавляваше най-много. Представете си, че сте голям спортен репортер и вашият редактор ви казва да изчакате момичето.

Към нея са изстрелвани агресивно въпроси: „Какво те накара да го направиш?“ (Обичам да тичам, колкото по-дълго, толкова по-добре.) „О, хайде, защо Бостън, защо трябва да носиш номера?“ (Жените също заслужават да бягат. Равни права и всичко това, нали знаете.) „Ще се върнеш ли да бягаш отново?“ (Да.) „Ще забранят вашия клуб.“ (Тогава ще променим името на нашия клуб.) „Вие суфражетка ли сте?“ (А? Мислех, че сме получили правото да гласуваме през 1920 г.!)

Краката на Катрин са в окаяно състояние. „Когато си събух обувките, докторът едва не припадна. Чорапите ми бяха напоени с кръв.“ След лекарската намеса, без да може да обуе обувките си, момичето издърпва чорапите върху превръзките и закуцуква към зоната на финалната линия, където Арни и Джон чакат Том. Големият Том пристига след повече от час,  залитайки зад ъгъла.

Катрин Суитцер научава, че е станала известна вечерта след маратона (снимка: kathrineswitzer.com)Колелото на съдбата се обръща

Прекарват вечерта в приповдигнато настроение, а в 22 часа поемат пътуване обратно до Сиракуза. Около 1 часа сутринта спират в Олбъни за бензин и кафе.

„В ресторанта имаше само един мъж, който седеше на U-образния плот и четеше вестник. Седнахме отсреща, треперейки, когато очите ми се заковаха върху вестника на мъжа. „Боже мой!“ – извиках и се затичах към него, бърборейки: „Извинете, сър, моля, позволете ми да погледна вашия вестник!“ – Бях толкова обезумяла, че той го бутна към мен, сякаш беше запален.“

По цялата първа и последна страница има техни снимки. Със затаен дъх разглеждат  страница след страница. „Навсякъде имаше момиче, което тичаше, момиче, което беше нападнато, момиче, което беше спасено от приятел, щастливо раздърпано момиче с окървавени чорапи на финала. Кога бяха правили толкова много снимки? Подадох на човека неговия вестник, но той отвърна: „О, моля те, настоявам, запази го!“ – спомня си Катрин.

Пътуването им към Сиракуза продължава без никаква опасност някой да заспи зад волана. Момчетата са в рая и звучат като петли в двор, споделя Катрин. Въпреки, че се смее на шегите им, постепенно тя се отдава на тихо размишление:

Влязох в различен живот. За момчетата това беше еднократно събитие, но знаех, че е много повече от това. Много повече.

Това, което Катрин дръзва да направи преобръща както нейния живот, така и живота на хиляди жени. Историята на това вдъхновяващо постижение може да видите във видео материала:



СподелиShares

The post Катрин, след която маратоните вече не бяха същите appeared first on 360mag.

Катрин, след която маратоните вече не бяха същите

СподелиShares Организаторът Джок Семпъл се опитва да отстрани Катрин Суитцер от трасето (снимка: kathrineswitzer.com)Коя е жената, която извоюва правото на нежния пол да участва в маратони?

До 1972 година жени не са имали право да бягат маратони (42,195 км). Заради разбирането, че имат крехка физика, им е било позволено да се състезават на дистанции едва до 800 метра.

Първата жена, която завършва Бостънския маратон официално, със състезателен номер, е Катрин Суитцер. Заради забраната тя се записва с инициали К. В. Суитцер и така не става ясно, че е жена. Преди нея се осмелява Роберта Боби Гиб, но бяга без номер и без да участва в класирането.

Маратонът е на 19 април 1967 година. Когато организаторът Джок Семпъл разбира, че на трасето бяга жена, той се втурва ожесточено и опитва да я спре, дърпайки номера ѝ и нея самата, в опит да я извади от трасето.

В онзи мразовит ден Катрин превъзмогва студа и негативните емоции, за да извоюва правото на жените да бягат маратони.

Тя пресича финалната линия след 4 часа и 20 минути и става първата жена, финиширала маратона с номер на гърдите.

Снимките от инцидента добиват огромна популярност в света и имат широк отзвук.

Катрин Суитцер е на път да бъде изхвърлена от Бостънския маратон, когато се намесва нейният приятел (с номер 390) и изблъсква дърпащия я организатор, 19 април 1967 г. (снимка: kathrineswitzer.com)

През следващите години Катрин, заедно с други жени бегачи, се опитват да убедят асоциацията да допуска жени в състезанията на маратонската дистанция. Постигат го едва 5 години по-късно, през 1972 година.

Катрин, едва 19-годишна през 1967 г., се превръща в символ, без да е подозирала, че ще стане така. Да, знаела е какво иска да докаже и не се е пречупила нито когато организаторът я връхлита в гръб, нито след като, заради изгубената в схватката с него ръкавица, лявата ѝ ръка измръзва от студа, нито когато, заради протритите ѝ ходила, обувките ѝ подгизват в кръв. Не се пречупва и от емоционалната болка, когато приятелят ѝ я обвинява, че заради нейната „глупава“ идея, няма да може да участва в елитни състезания.

Суитцер основава организацията 261 Fearless като част от каузата, на която се посвещава, в подкрепа на състезателките от женски пол, подпомагайки ги да постигат своите цели. 261 Fearless е международна неправителствена организация, която обединява и дава увереност на жените по света, чрез създаване на клубове по бягане, осъществяване на образователни инициативи и събития.

Вижте още: Първата жена авиатор, стигнала до Австралия

Катрин Суитцер, Handmade Parade 2018 (снимка: kathrineswitzer.com)Вдъхновяващата история на Катрин Суитцер 

Тя е 19-годишна студентка по журналистика в университета в Сиракуза, Ню Йорк и тъй като там, както и никъде другаде, няма женски отбор по бягане, започва да тренира неофициално с мъжкия отбор по крос-кънтри. 50-годишният Арни тренира отбора от години. Освен университетският пощальон, той е и ветеран от 15 Бостънски маратона.

В книгата „Marathon Woman“ Катрин споделя, че треньорът ѝ бил развълнуван да види жена да излезе да тича и я взима бавно под крилото си да я обучава. По време на 8-километрово бягане по тъмно, в снежна буря в средата на декември 1966 г., Катрин води ожесточен спор със своя „иначе любезен възрастен треньор“, Арни Бригс.

„Никоя жена не може да бяга Бостънския маратон“, изстрелял Арни.

„Защо не? Бягам по 10 мили на вечер?!“ – отговаря му опърничавата Катрин.

Стигат до компромис и треньорът заявява: „Ако пробягаш разстоянието на тренировка, ще съм първият, който ще те заведе в Бостън.“ Това било достатъчно за Катрин да се амбицира и приключва тренировката „ухилена“ и устремена към новата цел.

Три седмици преди маратона двамата с треньора ѝ пробягват 42 километра. За да се чувстват допълнително уверени, Катрин настоява да завъртят още едно кръгче от 8 км. Арни продължава с нея неохотно, а след 50-ия километър се свлича пребледнял на земята.

Вижте още: Юнко Табей – първата жена, изкачила Еверест

Катрин Суитцер на маратона в Бостън през 1975 година (снимка: kathrineswitzer.com)Решено – платено

На следващия ден Арни отива в общежитието и настоява Катрин да се запише за маратона. Тъй като смята за нередно да бяга без регистрация, проверяват правилника и формуляра за участие и забелязват, че няма нищо за пола на участника.

Катрин попълва формуляра, добавя 3 долара в брой за входна такса, подписва се, както винаги: „K.V. Switzer” и отива си извади медицински сертификат. По онова време маратонът не изисква квалификационни времена. Изпращат документите и парите по пощата.

Две седмици по-късно приятелят на Катрин, тежащ 106 кг, бивш играч на американски футбол и състезател от националния отбор по хвърляне на чук, известен като Големия Том Милър, обявява, че също ще участва в Бостън. Нещо повече, убеден е, че няма нужда да тренира, защото „ако момиче може да бяга маратон, и аз мога да бягам маратон“. След това и Джон Леонард от университетския отбор по крос-кънтри също решава да се присъедини и така сформират един малък отбор за маратона.

През 1967 г. Бостънският маратон се провежда в сряда, 19 април, Денят на патриотите в щата Масачузетс. Маратонът е станал част от Деня на патриотите през 1897 г., годината след възобновяването на Олимпийските игри в Атина, когато атлети се завръщат от Гърция и разказват за ново романтично събитие, наречено маратон, разказва Катрин и споделя, че част от това, което прави Бостънския маратон специален за нея, е историческото му значение.

Нямах представа, че ще стана част от тази история. Не участвах в Бостън, за да доказвам нещо. Бях просто дете, което искаше да пробяга първия си маратон.

Бостън

Групата е посрещната от смразяващо студено и дъждовно време. Минават трасето с автомобил, а Катрин ще коментира после: „Напълно деморализиращо е да видиш колко дълги са всъщност 26 мили“. От стаята си в хотела тя се обажда вкъщи:

Първо трябваше да обясня какво е маратон, а след това защо съм в Бостън, завършвайки с: За мен е важно да завърша състезанието.

Баща ѝ знае, че не би се впуснала неподготвена в нещо сериозно и че, ако звучи неуверена, то наистина е тежко. Тогава тя чува от него точните думи:

По дяволите, хлапе, можеш да го направиш. Ти си здрава, тренирала си, ще се справиш страхотно!

Денят „Х“

Бостънският маратон започва по обяд и бегачите от Сиракуза поспиват до късно, а после похапват добре, за да имат достатъчно гориво, защото навън ги очаква леден дъжд, суграшица и вятър.

Така че ядохме всичко: бекон, яйца, палачинки, сок, кафе, мляко, допълнителни препечени филийки.

Катрин не се притеснява от времето, защото пет месеца се е подготвяла при такива условия. Ядосва я това, че няма да изглежда женствено в току-що изгладените къси панталони и горнище в бордо. Налага се да облече развлечен анцуг от плътна материя. Все пак тя се гримира и слага златни обици. Том пристига в стаята и ѝ обяснява как да залепи таблетки декстроза за ръкавицата си, а тя дори не знае какво е декстроза и защо ще ѝ е нужна.

Вижте още: С кауза: Гари Маккий пробяга 365 маратона и събра 1 милион паунда за благотворителност

Катрин Суитцер е първата жена, пробягала Бостънския маратон с номер и официална регистрация (снимка: kathrineswitzer.com)741 души има в стартовия списък, а „К. Switzer” е под номер 261. Катрин закача двата стартови номера, един на гърдите и втори на гърба, на топлия си суитчър.

Момичето не остава незабелязано от другите бегачи, докато загряват преди старта. Освен окуражителните погледи, получава и подвиквания: „Хей! Ще изминеш ли цялото трасе?“ „Боже, страхотно е да видя момиче тук!“, „Може ли да ми дадеш няколко съвета, за да накарам жена ми да бяга?“. Наистина се почувствах добре дошла, споделя тя.

Катрин минава успешно проверката на номерата, без да бъде забелязана от организаторите. Подреждат се на старта и после пистолетът гръмва.

Бостън винаги е бил Мека за бегачите. Сега аз също бях един от помазаните поклонници.

Първите няколко километра изминават в добро настроение. „Том тичаше с изпъчени гърди и дори Арни подскачаше, беше хубаво да се види“.

След шестия километър избутват всички отдясно, за да минат камион и автобусът с пресата. Фотографите ги снимат, обзети от вълнение, че виждат момиче сред тълпата бягащи. Групичката от Сиракуза също е въодушевена: „Всички започнахме да се смеем и да махаме, това беше нашият момент „Здравей-мамо!-във-вечерните-новини“ и беше забавно.“

Вижте още: 200 х 50 км: феноменалният рекорд на Кандис Бърт

Разпозната и преследвана

Само малко след това мъж „с палто и филцова шапка“ по средата на пътя  размахва пръст към нея, посяга към ръката ѝ и успява само да свали ръкавицата ѝ. Катрин решава, че е луд зрител, но после забелязва знака на организаторите.

„Миг по-късно чух стържещия шум от кожени обувки, които се приближаваха бързо зад мен – чужд и тревожен звук сред приглушеното тропане на маратонки с гумени подметки. Когато бегач чуе такъв шум, това обикновено е опасно – като да чуеш кучешки лапи по тротоара.“

Инстинктивно извъртях бързо глава и се вгледах право в най-злобното лице, което някога съм виждала.

„Огромен мъж, с оголени зъби беше готов да се нахвърли и преди да успея да реагирам, той ме сграбчи за рамото и ме издърпа назад, крещейки: „Махни се, по дяволите, от моето състезание и ми дай тези номера!“ – продължава разказа си Катрин.

Мъжът прави опити да откъсне номерата от екипа на Катрин. Тя успява да се отдръпне някак, а в това време дребничкият Арни удря мъжа и се опитва да го отблъсне, викайки: „Остави я на мира, Джок. Обучих я, тя е добре, оставете я!“ Върху треньора се стоварват викове и удари.

Вижте: Beyond the Ultimate: ултрамаратоните, посветени на дивата природа

Катрин Суитцер признава, че никога не е изпитвала такъв срам и страх (снимка: kathrineswitzer.com)

Въздухът е нажежен, чува се щракащото жужене на фотоапарати с моторно задвижване, оператор изкрещява нещо. „Никога не бях изпитвала такъв срам и страх. Никога не съм била малтретирана, никога дори не съм била напляскана като дете и физическата сила и бързината на атаката ме зашеметиха.“ – разказва Катрин. В нейна защита се впуска и Големият Том и натрапникът пада на земята. „Убихме този Джок и ще идем в затвора“, си мисли обърканото момиче.

Всички наоколо викат. Чува се как журналистите в камиона зад тях викат на шофьора да ускори.

Джок Семпъл се оказва мениджър на състезанието. Катрин е уплашена, чувства се унизена. В главата ѝ се върти мисълта за отказване.

Знаех, че ако се откажа, никой никога няма да повярва, че жените имат способността да пробягат 42 километра.

„Ако се откажа, това ще върне женския спорт назад, много назад, вместо напред. Ако се откажа, Джок Семпъл и всички онези като него ще спечелят. Моят страх и унижение се превърнаха в гняв.“ – споделя в книгата Катрин Суитцер.

Катрин Суитцер: Ако се откажа, това ще върне женския спорт назад (снимка: kathrineswitzer.com)

После камионът с фотографите ги застига и върху нея се изсипват въпроси от типа „Какво се опитваш да докажеш?“ и „Кога ще се откажеш?“ Младото момиче отговаря твърдо, че просто иска да бяга, но представителите на пресата не ѝ вярват и остават наблизо, за да документират отказването ѝ. „Това ме направи още по-решителна. Всъщност това ме вбеси“, споделя Катрин.

Продължавай

В крайна сметка и появилият се отново Джок, и репортерите се отказват да ги следват, а те продължават да бягат, мокри под валящия сняг. „Арни, каквото и да става, трябва да завърша това състезание. Дори и ти да не можеш, аз трябва – дори на ръце и колене. Ако не завърша, хората ще кажат, че жените не могат да го направят и ще кажат, че правя това само за реклама или нещо подобно.“ – казва на треньора си.

„Е, първото нещо е да намалиш темпото“, съветва Арни. Но видимо успокояващата се атмосфера е разрушена от внезапното избухване на Том: „Вкарваш ме във всякакви неприятности! Ударих служител и сега ще бъда изгонен от AAU.“ – атлетът се притеснява, че няма да може да се състезава на Олимпийските игри в хвърлянето на чук.

Катрин се чувства тъжна, но и ядосана. След размяна на още реплики, сред които Том ѝ казва, че е много бавна, той изтръгва номерата си, разкъса ги и излита напред.

„Не можах да се сдържа. Чувствах се толкова засрамена, че плачех. Том ми казваше, че бездарник като мен беше изтрил олимпийската мечта от живота му.“

Остават още 32 километра, а Катрин вече е емоционално смазана, навежда глава и полага усилия да се събере и да продължи с Арни, Джон.

Вижте още: Лекси Алфорд: най-младата жена, превъртяла картата на света

На страниците на „Marathon Woman“ Катрин разсъждава: „Разстоянието, както винаги, ми даде време да помисля и разсея гнева ми. Джок Семпъл не ме прие насериозно и затова ме нападна. Чудех се защо други жени не бягат, мислейки си, че просто не са го разбрали. Чакай малко, може би са повярвали на всички тези стари митове, че бягането разрушава репродуктивните ти органи и това ги е изплашило, защото не са знаели по-добре и никой не им е дал възможност да опровергаят тази глупост. Моите родители и Арни ми бяха дали този шанс и ми стана ясно, че в крайна сметка не съм специална, просто късметлийка. Мисълта ми продължи: Причината, поради която няма междуучилищни спортове за жени в големите университети, няма стипендии, парични награди или всякакви състезания, по-дълги от 800 метра, е, че жените нямат възможност да докажат, че искат тези неща. Ако можеха просто да участват, щяха да почувстват силата и постижението, и ситуацията щеше да се промени. След случилото се днес се почувствах отговорна да създам тези възможности. Чувствах се въодушевена, сякаш бях направила голямо откритие. Всъщност бях.“

Въпреки ожесточението си, Джок Семпъл не успява да отстрани Катрин от трасето (снимка: kathrineswitzer.com)Ф И Н А Л

Катрин, Арни и Джон най-сетне стигат финала, където има около дузина подгизнали души, никой от които не им ръкопляска. Някои са от организаторите и им намятат армейски одеяла. Останалите са раздразнени репортери, които е трябвало да ги чакат 4 часа и 20 минути, за да финишират.

Мога да кажа, че се чувстваха възмутени, че трябва да отразяват представянето на момиче. Като студентка по журналистика това ме забавляваше най-много. Представете си, че сте голям спортен репортер и вашият редактор ви казва да изчакате момичето.

Към нея са изстрелвани агресивно въпроси: „Какво те накара да го направиш?“ (Обичам да тичам, колкото по-дълго, толкова по-добре.) „О, хайде, защо Бостън, защо трябва да носиш номера?“ (Жените също заслужават да бягат. Равни права и всичко това, нали знаете.) „Ще се върнеш ли да бягаш отново?“ (Да.) „Ще забранят вашия клуб.“ (Тогава ще променим името на нашия клуб.) „Вие суфражетка ли сте?“ (А? Мислех, че сме получили правото да гласуваме през 1920 г.!)

Краката на Катрин са в окаяно състояние. „Когато си събух обувките, докторът едва не припадна. Чорапите ми бяха напоени с кръв.“ След лекарската намеса, без да може да обуе обувките си, момичето издърпва чорапите върху превръзките и закуцуква към зоната на финалната линия, където Арни и Джон чакат Том. Големият Том пристига след повече от час,  залитайки зад ъгъла.

Катрин Суитцер научава, че е станала известна вечерта след маратона (снимка: kathrineswitzer.com)Колелото на съдбата се обръща

Прекарват вечерта в приповдигнато настроение, а в 22 часа поемат пътуване обратно до Сиракуза. Около 1 часа сутринта спират в Олбъни за бензин и кафе.

„В ресторанта имаше само един мъж, който седеше на U-образния плот и четеше вестник. Седнахме отсреща, треперейки, когато очите ми се заковаха върху вестника на мъжа. „Боже мой!“ – извиках и се затичах към него, бърборейки: „Извинете, сър, моля, позволете ми да погледна вашия вестник!“ – Бях толкова обезумяла, че той го бутна към мен, сякаш беше запален.“

По цялата първа и последна страница има техни снимки. Със затаен дъх разглеждат  страница след страница. „Навсякъде имаше момиче, което тичаше, момиче, което беше нападнато, момиче, което беше спасено от приятел, щастливо раздърпано момиче с окървавени чорапи на финала. Кога бяха правили толкова много снимки? Подадох на човека неговия вестник, но той отвърна: „О, моля те, настоявам, запази го!“ – спомня си Катрин.

Пътуването им към Сиракуза продължава без никаква опасност някой да заспи зад волана. Момчетата са в рая и звучат като петли в двор, споделя Катрин. Въпреки, че се смее на шегите им, постепенно тя се отдава на тихо размишление:

Влязох в различен живот. За момчетата това беше еднократно събитие, но знаех, че е много повече от това. Много повече.

Това, което Катрин дръзва да направи преобръща както нейния живот, така и живота на хиляди жени. Историята на това вдъхновяващо постижение може да видите във видео материала:



СподелиShares

The post Катрин, след която маратоните вече не бяха същите appeared first on 360mag.

Бялата мечка: запознайте се с господаря на северните ширини

СподелиShares снимка: Eva Вlue, Unsplash

Бялата мечка е хищник, при това голям. Всъщност тя е най-големият сухоземен хищник на планетата.

Яде ли бялата мечка пингвини? Ако са ви задавали този въпрос и не сте знаели отговора, сега може да наваксате. Не, белите мечки не могат да ядат пингвини, защото живеят на различни географски полюси. Бялата мечка обитава само северните арктически крайбрежия и острови на Евразия и Северна Америка. Докато пингвините са на Южния. Освен в Северния пояс, бялата чека може да се срещне и по замръзналите брегове на Сибир, Норвегия, Гренландия, Канада и САЩ.

снимка: Alex Rose, Unsplash

Ursus maritimus, както е латинското ѝ наименование, е безспорен господар сред животните от Северния полярен кръг. За това допринасят нейните внушителни размери, но и ловни умения.

Интересни факти за бялата мечкаИма огромно тяло, достигащо дължина до 3 метра и маса над 900 кг. (рекордът е 1002 кг.)Въпреки внушителните си размери, бялата мечка е много повратлива (движи се с лекота и лесно сменя посоката) и е опасна както на леда, така и във водата, където може да плува.Когато тича, развива скорост около 40 км/ч. Когато ходи, средната ѝ скорост е 3-6,5 км/ч.Може да плува в ледените води, но също и се гмурка с отворени очи, като често се отдалечава от брега.Има издължени глава и шия, а хищният ѝ характер се познава по силно развитите кучешки зъби.Козината на бялата мечка е прозрачна, но когато под естествена слънчева светлина изглежда бяла. „Кожухът“ ѝ е съставен от два вида косми: по-дълги, груби и по-къси,  меки, разположени нагъсто косми.Почти незабележима е на фона на снега и ледовете на полярния кръг. Тя обаче не се крие от врагове (там единственият такъв е човекът) а от жертвите си, за да може лесно да ги улавя.Подкожната мазнина образува дебел слой от 5 до 10 сантиметра и я пази както от околния студ, така и от ледените води, в които лови риба и тюлени.Благодарение на мощната си мускулатура, бялата мечка с лекота лови тюлени, които убива с един удар на лапата.Бялата мечка е предимно месоядна, а нуждите ѝ от храна са огромни, особено с наближаването на арктическата зима. Тя се храни с риба, тюлени, северни елени, патици и мърша. Интересно е, че не проявява интерес към месото, а към подкожната тлъстина, кожата и вътрешностите. Издържа без храна до 45 дни.снимка: Eva Вlue, UnsplashОбонянието бялата мечка е силно изострено – може да усети миризмата на мърша (от кит например) от разстояние над 30 км. Успява да надуши и дупката на тюлена, скрита на повече от метър под снега или леда.Когато тръгне на лов, бялата мечка проявява доста хитри умения – когато забележи лежащ тюлен върху леда, тя става изключително предпазлива. Ляга по корем и приближава пълзешком, метър по метър, до задрямалия тюлен. Когато той надигне глава, за да се огледа, мечката ляга неподвижно. Щом успее да стигне незабелязана до жертвата си, мечката се хвърля с огромен скок върху нея и с няколко удара с тежките си лапи успява да я довърши.Понякога белите мечки нападат и ескимоси. Предполага се, че оприличават тези хора с малък ръст с тюлените. Това заблуждение не е случайно, тъй като ескимосите се мажат се с тюленова мас, обличат в тюленови кожи и ядат тюленово месо, а вече споменахме за мечото обоняние.Като цяло белите мечки отбягват присъствието на хората. Причината е, че все още (въпреки международните закони), понякога са преследвани с кораби, самолети или шейни до пълно изтощение и накрая безогледно избивани. Ловците поставят на много места самострèли, със заложена стръв.Бялата мечка е застрашен от изчезване вид и е записана в Червения списък.Размножителният период за белите мечки настъпва през пролетта. Тогава мъжките изминават огромни разстояния, за да преследват женските. Женските достигат фертилност на 4-годишна възраст.Бременността продължава 250 дни, след което женската ражда (в периода ноември-януари) в снежната бърлога от 1 до 3 мечета, а после ги кърми 1 година. Белите мечки раждат веднъж на три години.Малките се раждат без козина, глухи и слепи. Обичайно тежат между 450 и 900 грама.СподелиShares

The post Бялата мечка: запознайте се с господаря на северните ширини appeared first on 360mag.

(Пре)Разказите на хижаря от хижа „Хубавец“

СподелиShares снимка: „Разказите на хижаря“

Планината се събужда и новият ден от приключението, което ни очаква, е пред нас. След леко „острото“ начало вчера, за днес имаме малко положителна и доста отрицателна денивелация по пътеките към следващата хижа по пътя ни – хижа „Хубавец“.

Сбогуваме се сърдечно с Васко и Нуша (виж (Пре)Разказите на хижаря от хижа „Равнец“) и се мушваме във високите папрати, през които се провира пътечката.
Вървим по красиви планински поляни, пресичайки Каикчийското дере, както е името му, според картата ни.

снимка: „Разказите на хижаря“

Ходим си, музика звучи от колонката, на краката е леко, а на душите волно и ветрилото на Ясен отново влиза в употреба, поради мухи и жега. А защо пътеката е известна на посветените туристи с името „Дяволската“, разбираме, когато след кратка почивка се гмурваме между дърветата към едно дере.
С безброй серпентини, пътеката стръмно се спуска към реката и изпитваме истинско облекчение, когато чуваме песента на водата.

Долината на Стара река е уникално място. Водата си е проправила път в планината, сътворявайки безброй казани, вирчета и водоскоци. Тежки дървета са изправили снаги по склоновете наоколо и пръскат хлад в августовската жега. А самата пътека следва коритото на реката с лек наклон и е много приятна за ходене. Няколко пресичания на реката по мостчета, обрасли с мъх и докато мигнем три пъти, стигаме до хижата.

Топло посрещане, усмивки, кеф.

Хижа „Хубавец“ / снимка: „Разказите на хижаря“

Хижа Хубавец е разположена на 980 м н.в. на водослива на Малка и Голяма река, на границата между Троянска и Калоферската планина, съвсем на пътеката от гр. Карлово към х. „Васил Левски“ и централното било на Стара планина.
Представлява масивна триетажна сграда с капацитет 57 места. Санитарните възли са външни, има баня с топла вода. Разполага също с туристическа столова, кухня и бюфет.
Изходен пункт е гр. Карлово – 2 ч.
Съседни обекти са х. Балкански рози – 45 мин., х. В. Левски – 2 ч., х. Амбарица (през седловината Платнишки ярове) – 4.30 ч., вр. Левски – 3.30 ч., вр. Голям Купен – 4 ч.

Вижте още: (Пре)Разказите на хижаря от хижа „Васильов“

снимка: „Разказите на хижаря“

Посрещат ни хижарят Антон и колегата му Николай, а нашите гладни младежи установяват отново, каква е връзката между добрият преход и лещата.

Сядаме на приказка и веднага усещаме, че сме „от една порода“. Антон е сърцат човек с модерни схващания и макар да е тук само от три месеца, вече беше успял да закрепи хижата и да почне да посреща туристи, независимо от трудностите.
Младежите разпитват Тони за планините му, за туризма, за разни интересни работи от планинския живот.

„Аз от 10 години търся хижа за стопанисване – разказва Антон, – и съм кандидатствал на много места в България. И просто не дават. А защо не дават, това е въпрос по-скоро към „старейшините“ от туристическите дружества и от Българският туристически съюз. Като нямаш опит, като нямаш стаж, като си млад, трудно те допускат. Затова ние, младите, трябва да се борим да пробиваме. Когато имаш мечта, като имаш цел, трябва да си я гониш до последно.“

Вижте още: (Пре)Разказите на хижаря от хижа „Фенера“

снимка: „Разказите на хижаря“

Питаме го за мечтите му: „Мечта са високите върхове… Хижарството? Мечта едва ли, цел – определено. Мисля, че от хижите в България има какво много да се желае. И светът се променя и някои модели на работа трябва да се променят.“

И за условията, в които са поставени хижите, и за храната, за начина да оцеляват и за порочните практики при стопанисването, Тони и Ники имат какво да кажат:
– Вече над 30 години съм бил турист – разказва Ники, и сега реших да видя какво е от другата страна. Общо взето, знам какво искам като турист, сега ще се помъча да го предоставя като хижар.
– Това не ми харесваше на мен (лошото стопанисване б.а.) – продължи Антон. – И затова търсех хижа. Да опитам. Старите хижари казват: „Много е трудно да си хижар. Стани хижар да видиш, к`во е трудна работа… Като ти е трудно, никой не те е накарал насила. Ако не ти е лесно – пътеката надолу е много по лесна, отколкото нагоре. – с усмивка завърши нашият домакин.

П.П. Към настоящият момент Антон вече не стопанисва хижа „Хубавец“, а Николай е хижар на хижа „Триглав“.
Проблемите на хижа „Хубавец“ продължават да са актуални.

Епизода от хижа „Хубавец“ може да гледате в youtube:


Този път приключението беше възможно с: Евроинс – които ни осигуриха финансиране за да продължим, Фотосинтезис – които ни дадоха съвременна техника, с която да ви показваме тези красоти и хора и Тиерра Верде – които осигуриха наградите за рубриката ни „Загадките на хижаря“ с мисия да пазим природата.

Всички материали от поредицата (Пре)Разказите на хижаря може да намерите Тук!

СподелиShares

The post (Пре)Разказите на хижаря от хижа „Хубавец“ appeared first on 360mag.

Quo vadis, Мальовице?!

СподелиShares Мальовица през зимата. Източник: Wikipedia

Не бързайте да си мислите неприлични неща! Макар, че историята е строго неприлична.

За тези, които може би не знаят, „Quo vadis, Мальовице?“ ще рече „Къде отиваш, Мальовице?“. В легендарното произведение на Сенкевич „Quo vadis?“ се разказва за падението, разврата и липсата на ценности в една от най-великите империи, под управлението на император Нерон. Със съжаление си даваме сметка, че не сме заимствали единствено заглавието.

Става дума за планината

Преди няколко десетилетия малко хора изобщо имаха интерес да ходят по високите върхове и знаеха какво правят. Днес, ако планината можеше да говори, щеше да плаче.

Не искаме да кажем, че всички трябва да слязат от планината. Казваме, че е важно да ходим там с мисъл и отговорност. Но темата, касаеща съвестта на отделния човек, ще оставим за следващ път. Днес думата ни е за друго.

Днес се питаме какво се случва на Мальовица

Красотата на региона, чийто венец е връх Мальовица, е неоспорима. Той е символ на българския алпинизъм и емблема на планинарството. Място, на което са направили своите първи стъпки големи имена в катеренето, алпинизма, ските. Местността Меча поляна и долината на река Мальовица са своеобразна природна съкровищница. … Ще рече човек, че описваме Рая.

Да.

Но всеки „Рай“ си има нужда от грижи и закрила. Нашият („рай“) изглежда не е случил на грижлив стопанин.

Какво говорят фактите?

Какво е състоянието на курортен комплекс “Мальовица” и прилежащата част на Национален парк “Рила”?

Ако сте били скоро там, сигурно сте забелязали, че районът все по-малко прилича на алпийски и постепенно търпи метаморфоза към аграрен или миннодобивен.

Подножието на един от най-красивите български върхове вече много прилича на въглищна кариера. Това става съвсем ясно от снимки на Google Earth, които показват, че през последните 1-2 години в ски зона „Мальовица“ са осъществени мащабни „подобрения“.

Нелицеприятните промени в района на Мальовица са видни от сателитните снимки (източник: Александър Дунчев, Фейсбук)

Какво се вижда? Голи сечи, земно-изкопни дейности в ски зоната и около нея, цялата Меча поляна превърната в разорана нива, увредени и ерозирали ски писти, разширение на автомобилните паркинги и пътища, поставяне на нови постройки и съоръжения, ограничаване на пътя с бариера и т.н.

Плашещо и грозно

Всички тези намеси в природата и ландшафта будят съмнения и да си признаем стряскат. Защото не може директно като с гумичка да изтриеш гори и поляни. Да „разореш“ писти. Да строиш безогледно. Или поне не е редно.

Както много хора и ние се питаме с каква цел се правят тези „промени“? Извинете, но – как някой изобщо си позволява да скверни място с история? Защото как иначе да наречем такива действия от страна на концесионера?

Всички тези намеси в района станаха причина за десетки сигнали на посетители на парк Рила през последните 2 години. Без резултат. Засега.

Как да спасим Мальовица?

За да се спрат тези действия, е необходима реакция.

Реакция на обществото вече има. Тревогата на хората расте и са факт все повече публикации в социалните мрежи както от обикновени потребители, така и от обществени организации за защита на природата.

Уважение буди и това, което прави депутатът Васил Тодев. От трибуната на Народното събрание той поиска обяснения от МОСВ и МРРБ със сигнали и парламентарни въпроси. Въпреки, че получените отговори бяха в стил „Всичко е законно“, той не спира действията си дотук. Тодев е инициатор на публични дискусии с участието на ресорни министри, в това число на Околната среда и водите, на Туризма, на Регионалното развитие и благоустройство, на директора на Изпълнителна агенция по горите.

Следващата публична дискусия: “Състояние и бъдещо развитие на курортен комплекс Мальовица” ще се състои на 5 март 2024 г. от 14 ч. в Зала 1 на НС.

Ние вярваме, че единственият начин за въздействие, е чрез обществен натиск. Изцяло подкрепяме казаното от Васил Тодев, че е необходимо…

да се постигне баланс, който отговаря на законовите изисквания, на очакванията на заинтересованите страни и е в унисон с прекрасната природа на Рила планина.

Смятаме, че хората, които управляват КК „Мальовица“, имат отговорност към историята и природата на това място и е време да я осъзнаят!СподелиShares

The post Quo vadis, Мальовице?! appeared first on 360mag.

С грижа за планетата: околосветската експедиция на учен биолог и неговия син

СподелиShares д-р Джеф Уилсън и сина му Китале / снимка: @drgeoffwilson

Баща и син, австралийци, са стартирали експериментално пътуване „Проект нула“. Както личи от името му, те искат да покажат, че приключенията са възможни, без да замърсяваме околната среда. Тяхната история разказва журналистът Илияна Димитрова в поредицата „Зелените пътешественици“ в „Тази събота и неделя“ по  bTV.

По същество става дума за едно екстремно пътешествие, главните действащи лица, в което са полярният изследовател и един от най-известните авантюристи в Австралия д-р Джеф Уилсън и неговият син Китале (на 22 г.), режисьор с приключенски дух.

Амбициозното пътуване на двамата ще представлява околосветска експедиция, която обхваща общо седем етапа или отделни експедиции, отвеждайки ги до някои от най-изолираните и уязвими места в света, за да изследват ефектите от изменението на климата върху нашата планета. Каква е тяхната цел:

снимка: @drgeoffwilson

„Да направим това пътуване с възможно най-малко въглеродно замърсяваме и да компенсираме всяко замърсяване от всекидневието ни – от шофиране, от събирането на нашия екип, до пристигането ни обратно у дома, като засаждаме дървета в застрашени региони по света. Обиколихме осем различни страни. Това беше невероятно приключение. Осъществихме три експедиции в Южното полукълбо. Сега ни предстоят и три в Северното. Плавахме от Австралия до Южна Америка в рамките на 52 дни, в първата ни експедиция. Стигнахме до ледената шапка на Патагония. След това отплавахме за Антарктида и минахме през Антарктическия полуостров. Сега се подготвяме за следващите плавания. През октомври ще тръгнем с лодката от Бразилия. Ще стигнем до Ирландия, Шотландия и ще заобиколим Исландия в началото на зимата“, разказва д-р Уилсън.

Може да се каже, че двамата „зелени“ пътешественици са се подготвяли цял живот за това пътуване. Джеф е поставил шест световни рекорда за мисии в изтощителна среда – от най-дълбоките снегове, до най-изпепеляващите пясъци. Той е единственият човек в света, който е пресякъл Сахара само с помощта на вятъра и е преминал за рекордно време през Гренландия. Също така д-р Уилсън държи и рекорда за най-дълго самостоятелно полярно пътуване, без поддръжка, в човешката история.

снимка: Rewards4Earth

Двамата Уилсън споделят, че са преминали успешно през седем много опасни бури, с 15-метрови вълни и ураганни ветрове, от които лодката им едва не се преобръща.

Да оцелееш в буря в океана, е като да оцелееш в която и да е житейска буря.

– казва д-р Джеф Уилсън и добавя, че ключът към оцеляването е осъзнаването, че и най-ужасната буря има своя край,

снимка: Rewards4Earth

Пътешествието отвело бащата и сина и до едно от най-изолираните места на земята – Пуерто Едéн, което е достъпно само по море.

Джеф казва, че това е най-влажното село на земята и едно от най-отдалечените. Споделя, че капитан на лодка им е продал малко гориво, а местният магазин отворил за тях. Като да се върнеш във времето, разказва ученият – „176 жители, без пътища, без летища, нищо друго, освен чиста, величествена пустош“.

снимка: @drgeoffwilson

Пътуването на д-р Джеф Уилсън и Китале през Антарктида също им е донесло много предизвикателства, става ясно от техния разказ.

„Скоростта, с която ледниците се движат, е много, много висока. В Антарктика имаше повече лед в океана, отколкото очаквахме и лодката ни беше подложена на изпитание. Благодарение на предизвикателствата по пътя, осъзнахме колко нестабилен става светът, ако не спрем да правим нещата по начина, по който ги правим“, споделя Джеф Уилсън.

снимка: Rewards4Earth

До момента Джеф, Китале и останалите двама души от екипа им са преплавали общо 20 891 километра. От ефира на „Тази събота и неделя“ по bTV д-р Уилсън посъветва зрителите в България да излязат от градовете, да заведат децата си на къмпинг, да влязат в дивото.

снимка: @drgeoffwilsonСподелиShares

The post С грижа за планетата: околосветската експедиция на учен биолог и неговия син appeared first on 360mag.

До Пиренеите през зимата със Subaru Forester

СподелиShares Пътуването е комфортно, въпреки дъжда и мократа настилка

31 декември. Изтичат и последните часове на 2023 година. Взели за из път частица от снежната романтика на Шамони, продължихме пътя си през очарователния Анси, за да се отправим към френските Пиренеи.

Имаме „късмета“ да вали дъжд и навън е доста мрачно, но ние пътуваме много приятно. Дори в тези условия, колата ни, Subaru Forester, стои стабилно на пътя и ни осигурява пълен комфорт. Наред с всички улеснения в управлението, за които вече ви разказахме, в този дъжд много се радваме, че и чистачките се включват и регулират автоматично, спрямо интензитета на дъжда. Още една функция, с която не се налага да се занимаваме. Или както се шегуваме помежду си, за всяко пътуване е важно да има един, който да мисли за всичко и при нас това е Subaru Forester 2.0i e-BOXER.

Централен масив, Франция (снимка: lanorak.fr)

Когато достигаме Централен масив (Massif central), сме наградени от не една красиви гледки. Най-високата точка, връх Пюи дьо Санси, е висок 1886 м н.в. и сме впечатлени, но не от гигантски върхове, а от цялостния мащаб на това голямо нещо и добре разбираме значението на думата „масив“.

Massif central се състои от планини и плата, обхващайки около 15% от континентална Франция. Образуван е в резултат на вулканична дейност, утихнала през последните 10 000 години. Тези централни планини са отделени от Алпите чрез дълбока цепнатина от север на юг, създадена от река Рона и известна на френски като sillon rhodanien (буквално „браздата на Рона“). Научаваме, че регионът е бил бариера за транспорта във Франция до откриването на магистрала A75, която не само улеснява пътуването от север на юг, но и отваря достъпа до самия масив. Благодарение на нея и ние пътуваме бързо надолу.

Villa Maria, Verdun-sur-Garon

След 6 часа пристигаме в Тулуза и можем да се насочим към крайната ни точка за деня – Вердун-сур-Гарон (Verdun-sur-Garonne), селище с близо 5000 жители, където ще гостуваме на наши приятели. Както личи от името, то е на брега на река Гарона, очарователно с красивите природни гледки наоколо и старинните църкви и здания. Какво по-подходящо място за посрещане на Новата година!

Спираме, за да заснемем впечатляващите гледки

Какво правят активните хора на 1 януари сутринта? Стават рано и заминават нанякъде. И ние направихме така. А не е като да нямахме избор. Вердун-сур-Гарон е на много ключова локация – на около 1,5 ч. до Пиренеите и около 2 ч. до Алпите. На 1,5 – 2 ч. е Атлантическият океан, и също на толкова – Средиземно море. Изборът ни се спря на курорта Сен Лари (Saint-Lary), който се намира в самия център на Пиренеите и потеглихме натам.

През цялото време се кара на юг към планинската верига и трябва да признаем, че бяхме впечатлени от внушителните мащаби на нейните северни склонове. Пиренеите определено респектират и те карат да се чувстваш малък. От време на време спираме и снимаме върховете исполини, надвесили се над пътя ни.

Пътят минава край китни малки селца

Красотата ни дебне отвсякъде, а от двете страни на виещия се път има природни паркове и забележителности. От лявата ни страна е Пик дю Миди, където на 2977 м н.в. се намира най-восокоразположеният планетариум в света. Той има интересна и дълга история, започваща с първите дейности по изграждането му през 1882 г., а днес там се намират 4 мощни телескопа за изследване на космоса. Разбира се, той е и туристическа дестинация, с условия за ски и фрийрайд, както и за вкусно похапване почти на върха.

Засега отлагаме визитата там, подминаваме и мястото ни за настаняване, и в 10 часа вече сме пристигнали в курорта Сен Лари, където директно се обличаме и слагаме ските, бордовете…

Сноупаркът в Сен Лари (Saint-Lary) / снимка: saintlary.com

Сен Лари (Saint-Lary), както се оказа, е най-голямата ски зона във френските Пиренеи. Разположен е на надморска височина от 1600 – 2515 м. Впечатляващо е дори само да си представим, че има 24 ски лифта и 59 писти, обхващащи над 100 км снежен път. Популярният курорт предлага писти с различна трудност, така че да има по нещо за всеки, от начинаещи, до експерти: 7 зелени писти, 26 – сини, 15 – червени и 11 черни. 350 снежни оръдия обслужват нуждите на курорта. Има също и 2 писти за шейни, сноупарк за опитните райдъри и три маршрута за трекинг и скандинавско ходене.

Схема на ски пистите в курорта Сен Лари (снимка: altiservice.com)

Качваме се на лифта и после чевръсто се мятаме на дъските. За съжаление нямаше много сняг и липсваха условия за фрийрайд, така че решихме карането ни за деня да бъде опознавателно. Така че в шеги и закачки на пистите навъртяхме по 20-ина километра за деня. Времето беше слънчево и сравнително студено и снегът беше с приятна консистенция за каране, но все пак общо топлото време тази зима си даваше отражение и на места имаше доста лед, а другаде пистите бяха оголени.

Инфраструктурата на курорта е добра, с различни зони, добре свързани със ски пътища и лесно се преминава от по-висока към по-ниска зона. Съответно логистиката с лифтовете също е изградена много добре. Интересно е, че имаше лифт от 1956 година, който си работи нормално и изглежда така – доста приятен, с подменени седалки. Картите за деня ни струваха по 39 евро на човек.

Ски курортът Сен Лари (Saint-Lary) / снимка: saintlary.com

За моментите за отмора и възстановяване на силите може да се разчита на приятни заведения, където за похапване се предлагат омлети, палачинки и кроасанчета, различни храни от френската кухня. Цените на храната са доста приемливи – почти същите като долу в селото, за разлика от България…

Вижте още: Опознаване на Юлийските Алпи през зимата със Subaru Forester

Гледка от мястото ни за настаняване в селцето Bourisp – в далечината на върха се вижда долната станция на лифта в Сен Лари

Бяхме си наели място за нощувка в едно китно селце в долината, с име Bourisp, което оставяме на френскоговорящите от вас да произнесат. От селцето, до курорта има лифт, който може да се ползва с въпросната дневна карта от 39 евро, която си бяхме купили. Отделно има път, с дължина 2,3 километра, по който ние избрахме да се качим с колата, понеже сме „големи райдъри“ и носихме по много чифтове ски, бордове и парапланер, които искахме да са с нас, пък и четириног сладур, който ни правеше компания.

Пътят от селото, до курорта е много живописен – виждат се околните върхове високо, както и селцата, разположени в долината. Имаше доста завои, които Forestеr-а мина бързо и лесно, а возенето беше приятно. Тук е моментът да отбележим, че колата е голяма и успявахме да натоварим всички бордове в нея, за да може другата кола да е свободна за четириногия ни спътник.

През малкото селце Azet, по пътя към Сен Лари

Мястото ни за настаняване в Bourisp се оказва много приятно, а домакините – приветливи и мили. Вечерта правим своеобразен щаб, в който разглеждаме карти в опит да разберем дали на някой друг курорт в околността ще има по-добри условия за каране. Обсъждаме и възможността да стигнем до Пик дю Миди, където е въпросният планетариум. Искаме да се качим, защото най-големият експерт в групата ни е карал там и ни казва, че е супер яко за фрийрайд. Преглъщаме тъжно, защото всъщност сняг няма и планът отпада.

Вижте още: Шамони: в сърцето на Алпите през зимата със Subaru Forester

Отиваме в курорта Pla d’Adet

В крайна сметка отиваме на съседен курорт – Pla d’Adet. Докато караме натам, нещата не изглеждат добре, защото ни вали дъжд. На място сме посрещнати от красиви гледки, но, уви, дъждът продължава.

След като преглеждаме камери от по-високите точки, разбираме, че няма смисъл да се качваме. Хубавото е, че дъждът спира, но сняг все така няма. Решаваме, че има по-хубави неща, които може да направим този ден и някои избират да отидат на SPA, други – да летят с парапланер над хълмовете.

Някои от нас имат привилегията да разгледат Пиренеите отвисоко: на снимката е Иван Панчев

В началото на третия ни ден в Пиренеите решаваме да караме отново в Сен Лари, но оставяме част от деня за разходка. Поемаме към огромното езеро Col Cap de Long, завършващо с язовирна стена, висока 100 метра и заобиколено от скалисти планини от всички страни.

Езерото Col Cap de Long (снимка: Sea-Empress, Wikipedia)

Езерото е разположено на височина от 2161 метра и осигурява невероятна гледка към близките долини и езера. Така знаем, но не успяваме да видим, поради големия трафик.

Връщаме се и продължаваме разходката си в защитената територия – Réserve naturelle nationale du Néouvielle. Посвещаваме оставащите часове на красивия резерват, от който на 5 км на юг, по въздух, е Испания, на изток на 10 км е Андора. Увлечени от красивите гледки, продължаваме разходката си до стъмване.

Със Subaru Forester и шофирането по тъмно не е проблем

За щастие придвижването наобратно през непрогледната гора със Subaru Forester е безпроблемно – въпреки лишената от Луна и всякакво друго осветително тяло тъмна гора, умните фарове на колата завиват в завоите, както и се настройват на къси и дълги, в зависимост от това дали има кола в насрещното движение.

Четвъртият ден в Пиренеите е ден за ново начало. Потегляме обратно към вилата във Вердун-сур-Гарон…

Очаквайте следващия материал за зимното ни пътуване из Европа със Subaru Forester.

Вижте още: На четири колела из Европа със Subaru Forester: без план, но с посока

За повече информация за Subaru Forester и тест драйв, посетете subarubg.bg.Бяхме готови да помогнем с почистването на снега, но нямаше нужда…СподелиShares

The post До Пиренеите през зимата със Subaru Forester appeared first on 360mag.

6 рекорда на Гинес за един ден: Сам Пилгрим

СподелиShares

Има хора, за които рекордите на Гинес са като детска игра. Вижте във видеото как Сам Пилгрим подобрява цели 6 за един ден!



СподелиShares

The post 6 рекорда на Гинес за един ден: Сам Пилгрим appeared first on 360mag.

Гарваните – умни колкото човек?

СподелиShares Гарваните могат да запомнят и възпроизведат поредица от последователни действия (снимка: James St Clair)

Добре известно е, че гарваните и другите членове на семейство Вранови са доста умни и съобразителни, но учените продължават да се изумяват от това колко умни са всъщност тези летящи айнщайновци.

Едно скорошно проучване твърди, че на четиримесечна възраст гарваните имат напълно развити когнитивни умения и преди да достигнат пълна зрялост, те могат да се съревновават с възрастни големи маймуни. Друго проучване показва, че в решаването на проблеми гарваните се представят подобно на децата на седемгодишна възраст. Забележителен е обхватът на интелигентността, който тези пернати умници показват. Нека видим какво ги прави толкова забележителни:

Гарваните могат да имитират реч

С подходящи стимули гарваните могат да бъдат обучени да имитират различни звуци от природата и света на човека, а така също и човешки глас – интонация, „думи“, покашляне и други. В дивата природа гарваните могат да имитират звуци, издавани от лисици и вълци, за да привлекат вниманието им към плячка, която те не могат да стигнат. След като „повиканият“ по-едър хищник приключи с плячката, гарванът може да се нагости с остатъците.

Гарваните правят „жестове с ръка“

Оказва се, че силните криле на гарваните могат да служат и за друго, освен летене. Те могат да посочват с върха на крилото посока на друга птица, към която тя да погледне или да се насочи. Гарваните съумяват дори да задържат между крилете си даден обект, към който искат да привлекат вниманието на някоя друга птица. По това си поведение те приличат единствено на приматите.

Вижте още: Червената книга на България: Най-важният документ за опазване на нашата природа

Някои неща гарваните правят за забавление, а младите обичат да се събират в банди (снимка: Mathias Osvath)Обичат да си играят

Понякога в дивата природа може да се види как гарван се търкаля в снега или по земята. Това поведение обаче не е проучено в дълбочина. Учени предполагат, че е свързано с грижата за перата, но по-продължителни наблюдения водят към съмнения в тази теза. Оказва се, че те го правят доста дълго, така че това може да е и за забавление. Наблюдаван е например гарван, който, въргаляйки се, се пързаля по снежен склон, а след това подскача ентусиазирано и се отърсва от полепналия сняг. Има и множество наблюдения на гарвани, които си подават пръчка или търкалят помежду си камъче.

Те могат да планират бъдещето

Всъщност в природата и други животни се заемат със задачи, които да са им от полза в бъдеще, като например бобрите и катериците, които съхраняват храна. Но за първи път е било доказано, че гарваните също имат способности за планиране. В един експеримент те са били обучени да връщат жетон, в замяна на награда под формата на храна. Задачата е била усложнена с това, че те е трябвало да избират между няколко елемента, включително нискокачествена закуска и един от жетоните. В 73% от времето птиците избират жетона, предполагайки, че ще им бъде осигурена по-добра храна, вместо да грабват храната пред тях.

Вижте още: Прелетните птици: как и къде да ги наблюдаваме?

Погаждат си номера един на друг

Ако един гарван е наясно, че може да бъде видян от други гарвани, той може да се престори, че складира храната си на дадено място (за заблуда на противника), а в действителност истинското скривалище да е някъде другаде. Тази тактика невинаги сработва обаче, защото обикновено гарваните, които дебнат, са също толкова хитри и не е лесно да бъдат измамени. Учените смятат, че с подобни номера гарваните тренират мозъка си и изострят мисловните си функции. А е много вероятно и така да запълват времето си и да се забавляват.

Гарваните проявяват емпатия

Наблюдения са доказали, че гарваните страдат за умрял член от ятото, ако случаят е такъв, че се събират изобщо в ято. В научните доклади се посочва, че те се събират и настроението на групата е минорно.

Близо три години гарваните могат да помнят доброжелателна птица. Макар да изглеждат хитри и самостоятелни, те всъщност се привързват дълбоко, особено към брачния си партньор, но също и към хора. Известно е, че живеят по двойки и съберат ли се веднъж, само смъртта ги разделя.

Злопаметни са

За съжаление паметта им се простира и в това направление. Според биолога Джон Марзлъф, гарваните могат да изпитват злоба. Ученият открил, че птиците помнят лицето му и не се радват да бъдат уловени и маркирани от него. Не само това, те разказват на други врани за този проблем в човешко въплъщение, като сигнализират за опасност, когато се появи. Така че останалите известени обитатели също негодували и се държали агресивно към него.

Хубавата част е, че гарваните помнят и приятните моменти. Изследователи разкриват, че гарваните са способни да запомнят човек, който им е дал лека закуска, и също така са по-позитивни към хората, които показват по-справедливо поведение.

Вижте още: Какво да правим при среща с мечка

Гарваните могат да добавят предмети към съд с течност, за да повдигнат нивото ѝ (снимка: esomake.co.ke)Събират се в банди

Млади птици, които вече не са зависими от родителите си, са забелязвани да стоят отделно от по-големите. Те се хранят заедно, играят и просто се радват на компанията си – точно както тийнейджърите. Установено е, че нивата на стрес на „тийнейджърите“ от една банда са по-високи от нормалното, но когато някой си намери партньор и се отдели, се успокоява. Точно както при нас, хората, казват учените.

Служат си с инструменти

Добре документирано е, че гарваните могат да използват инструменти за набавяне на храна, но също така да използват пръчки, за да носят повече от един предмет наведнъж.

Забележително е, че гарваните разбират науката за изместването на водата, като могат да добавят предмети към епруветки или други високи съдове, съдържащи течност, за да утолят жаждата си. Но още по-интересни изследвания показват, че гарваните могат да правят „инструменти“ и да си служат добре с тях.

Разпространено бе и видео доказателство, показващо как гарвани обелват кора от клонка и оформят кука, с която измъкват труднодостъпна храна от пукнатини.

Вижте още: Царският орел в 20 фотографии

Способни са да решават проблеми

Семейство Вранови не само са страхотни в използването на спомените си, модифицирането на инструменти и правенето на планове, те могат да обединят всички тези умения, за да разберат сложни „пъзели“. Една гениална птица, наречена от изследователите 007, успява да завърши успешно осем отделни етапа на пъзел (последователност от сложни действия) в правилния ред – с помощта на инструменти като камъни и пръчки. Отделен експеримент показа, че макар на някои птици да е отнело повече време, за да разберат решението на конкретния пъзел, всички те в крайна сметка са го разбрали.

Вижте във видеото повече за способностите на гарваните: 



СподелиShares

The post Гарваните – умни колкото човек? appeared first on 360mag.

Цанко Бангиев – една от легендите на българския алпинизъм

СподелиShares Аврам Аврамов (малко по-високо,) Цанко Бангиев, в средата и Енчо, след изкачване на вр. Мижирги /4918 м/ 1961 г. (снимка: Г. Атанасов)

На 19 август 1961 г. един от най-талантливите ни алпинисти Цанко Бангиев остана завинаги на 39 години. Тогава, заедно с още двама големи български алпинисти – Йордан Мачирски и Радко Бреянов, остана в ледените обятия на Кавказ.

Цанко Бангиев (снимка: архив на доц. Сандю Бешев)

Роден в столицата на розите – Казанлък, на 22 септември 1922 г., Цанко Бангиев расте като буйно и жизнерадостно дете. Не го влече футболната, волейболната или баскетболната топка, а все по-често поглежда към най-високия връх на Балкана – вр. Ботев и най-вече към скалната огърлица, която обгражда върха от юг – над х. „Рай”.

Като ученик става запален планинар и самоук алпинист. Още в крехката си юношеска възраст, заедно с приятеля си Иван Стайков, впоследствие републикански шампион по ски и ректор на Националната спортна академия /НСА/, забиват първите алпийски клинове над х. „Рай”. До категоризиран маршрут на тези скали тогава те не достигат. Липсата на опит и специален алпийски инвентар не им позволява повече.

Години по-късно, когато Цанко вече е студент по право, на Лакатник е организиран първият национален курс за начинаещи алпинисти. Един от 100-те курсисти е Цанко Бангиев. Заедно с Георги  Атанасов /Джиджи/, Енчо Петков и Никола Корчев, те са от онези десетина отличници, които завинаги свързват живота си с алпинизма. Следва инструкторски курс и после алпинизъм, алпинизъм и пак алпинизъм.

Вижте още: Траверсът на Безенгийската стена- „Виза към високите върхове“

8 души тръгват да изкачват Безенгийската стена през 1961 г. (снимка: архив на доц. Сандю Бешев)

Тогава родният алпинизъм е в началния стадий на своето развитие и Цанко, вече като инструктор, треньор, ръководител и началник на учебната работа в Централния алпийски лагер /ЦАЛ/ в Рила, дава много от себе си за развитието на този спорт.

Млад, изпълнен с енергия и с отлично телосложение, Цанко, като че ли бе роден за алпинист. С малко по-дълги ръце и нито грам наднормено тегло, изцяло е подвластен на алпинизма. По това време категоризираните маршрути у нас са малко. С различни партньори той се впуска в прокарването на нови и нови маршрути. На Злия зъб, Ушите, Еленин връх и Двуглав в Рила, както и на Витоша и Лакатник, се явяват нови маршрути, трасирани от Цанко Бангиев.

През 1948 г., едва 10 години след първото изкачване на Североизточната стена на вр. Мальовица, заедно с Константин Дюлгеров правят второто изкачване, което е посветено на 10-годишния юбилей. Тогава двамата поставят тетрадка, в която всеки, преминал през „Орловото гнездо”, да вписва името си. Една прекрасна инициатива, която от години е забравена.

Цанко Бангиев (снимка: архив на доц. Сандю Бешев)

Когато през октомври 1949 г. шестима чехословашки студенти-алпинисти идват у нас, Цанко и Джиджи са с тях. Тогава именно се появяват най-логичните маршрути на Еленин връх /Цанко и Хуго Прохаска/. Пак тогава двамата прокарват един от най-трудните и популярни маршрута на Злия зъб – „Славянският тур”, който и днес е мечта за всеки алпинист. Следва второто изкачване на емблематичната северна стена на вр. Мальовица, изкачена за първи път още през 1938 г. от легендарните ни алпинисти Константин Саваджиев и Георги Стоименов.

А какво да кажем за книгата му „Алпийските стени в България”? /С. Държавно издателство за физкултурна и спортно-техническа литература, 1956 г./. За да напише тази книга, Цанко преминава с фотоапарат, бележник и молив /по това време все още не познавахме химикалката/ всичките категоризирани маршрути у нас.

Катери, спира и отбелязва ключови места, чертае, пише и пак продължава, и така повече от 100-те маршрута са описани, систематизирани и издадени в една книга, станала настолна за всеки алпинист

Книга, която вече толкова години не е загубила нито частица от стойността си. Дори и като рядка библиографска реликва, тя си остава като един от най-важните атестати за познанията, възможностите и способностите на Цанко. В книгата е систематизиран географски, геоложки, петрографски, исторически и технически материал. Дадени са практически и технически съвети, които е необходимо да се знаят от алпинистите, когато се насочват към дадената стена. Всичко това говори за разностранните интереси и познания на автора, за неговата висока степен на ерудираност. Днес списъкът на алпийските ни книги е доста дълъг, но това, че този списък започва точно с книгата „Алпийските стени в България”, е нещо велико.

Отличен алпинист, Цанко бе и един от водещите адвокати във Втора адвокатска кантора в София. Не знам как през 50-те години на миналия век той съчетаваше толкова задължения – много активен адвокат, началник на учебната работа в ЦАЛ, участник във всяко алпийско мероприятие.

Когато през 1953 г. направих първите си стъпки в алпинизма, в този спорт три имена  се открояваха над всички – Цанко Бангиев, Енчо Петков и Георги Атанасов. В следващите години съдбата нееднократно ме срещаше и с тримата, дори многократно ни свързваше и едно алпийско въже.

Вижте още: Спомен за „Безенги-1961“: Експедицията, от която не се върнаха трима от най-добрите ни алпинисти

Траверсът на Безенгийската стена (сн. доц. Сандю Бешев, личен архив)

Беше през 1961 г. Тръгнахме за траверс на прочутата Безенгийска стена в Кавказ. Цанко бе най-възрастният и най-опитният, а аз един от най-младите. Въпреки това с него се сближихме, а причината за това бе много лична. С опита, който той имаше и с веселия си и закачлив нрав, той бе душата на 8-членния ни екип. Два дни преди да тръгнем по траверса, Цанко прекара в кухнята, където взе най-акивно участие в изпичането на повече от 100 кюфтета. Нямаше време да си изработи защитна маска против силното слънчево излъчване. Дойде при мен и тихо ме помоли „Направи и за мен поне две, за да имам в резерв”. Изпълних молбата му.

На 19 август 1961 г. изкачихме първия от поредицата върхове на Безенгийската стена, а към 10 часа, преодолявайки едно от поредните възвишения, Цанко се обърна назад, повдигна ледокопа си за поздрав… Не, това не беше за поздрав, а за сбогом, защото вече десетилетия, там някъде във вечните ледове на вр. Шхара, заедно с Данчо Мачирски и Радко Бреянов, лежи и той – Цанко Бангиев, авторът на много премиерни изкачвания по нашите планини, учителят на много млади алпинисти, авторът на незабравимата книга „Алпийските стени в България”. Той, роденият в Казанлък, но необяснимо защо малко познат на съгражданите си и недолюбван от висшестоящите ръководители на тогавашното туристическо движение.

Вижте още: 19 август 1961 г. – тъжен ден за българския алпинизъм

Паметните плочи на Цанко Бангиев, Йордан Мачирски и Радко Бреянов над Ушгули (снимка: личен архив на доц. Сандю Бешев)

Позабравено е и това, което той е направил в първите години на родния алпинизъм. В годините на най-активната си алпийска дейност, поради „синята си кръв”- както често се шегуваше, той не бе допускан извън пределите на страната и най-вече на запад, където Алпите бяха мерило за спортното майсторство в алпинизма, Цанко Бангиев няма нито едно високо алпийско постижение. За Кавказ замина, защото целта бе много висока, а той знаеше и можеше много, а защо и не най-много.

С настоящите редове, дано поне малко напомня за този голям алпинист и много ерудиран адвокат. Сега, в негова памет, там, където той заби първия алпийски клин в в скалите над х. „Рай”, Христо Проданов ни е оставил един много интересен и труден маршрут – тур „Цанко Бангиев” от V-та категория на трудност.

Доц. Сандю Бешев     

Вижте поредицата: Ветераните в българския алпинизъм      

СподелиShares

The post Цанко Бангиев – една от легендите на българския алпинизъм appeared first on 360mag.