Heartsnatcher Quotes

“On ne reste pas parce qu'on aime certaines personnes; on s'en va parce qu'on en déteste d'autres. Il n'y a que le moche qui vous fasse agir. On est lâches.”
― Boris Vian, L'arrache-coeur

“Je suis vide. Je n'ai que gestes, réflexes, habitudes. Je veux me remplir. C'est pourquoi je psychanalyse les gens...Je n'assimile pas. Je leur prends leurs pensées, leurs complexes, leurs hésitations et rien ne m'en reste. Je n'assimile pas; ou j'assimile trop bien..., c'est la même chose. Bien sure, je conserve des mots, des contenants, des étiquettes; je connais les termes sous lesquels on range les passions, les émotions, mais je ne les éprouve pas.”
― Boris Vian, L'arrache-coeur

“Quiero proceder a una especie de identificación. Saber que las pasiones existen y no poder sentirlas es horroroso.
- Pero entonces -dijo Ángel-está claro que tiene usted por lo menos este deseo, y eso basta para que no esté tan vacío.
- No tengo ningún motivo para decidirme por una cosa más bien que por otra -dijo Jacquemort-. Deseo robarles a los demás las razones que tienen.”
― Boris Vian, Heartsnatcher

“Dios os contempla, mierdosos, y se avergüenza de vosotros...”
― Boris Vian, El arrancacorazones

“On me donne de l'or. Beaucoup d'or. Mais je n'ai pas le droit de le dépenser. Personne ne veut rien me vendre. J'ai une maison et beaucoup d'or, mais je dois digérer la honte de tout le village. Ils me paient pour que j'aie des remords à leur place. De tout ce qu'ils font de mal ou d'impie. De tous leurs vices. De leurs crimes. De la foire aux vieux. Des bêtes torturées. Des apprentis. Et des ordures.”
― Boris Vian, L'Arrache-coeur (Fonds Pauvert)

“- Имам къща – каза човекът, който бе забелязал движението на Жакмор и се усмихваше. – Дават ми храна. Дават ми злато. Много злато. Но нямам право да го харча. Никой нищо не иска да ми продава. Имам къща и много злато, но трябва да преглъщам срама на цялото село. Те ми плащат, за да имам угризения вместо тях. А всички злини и мръсотии, които вършат. За всичките им пороци. За всичките им престъпления. За пазара на старците. За изтезаваните животни. За чираците. И аз боклуците.
Той спря за миг.
- Но това не е интересно за вас – продължи той. – Да нямате намерение да оставате тук?
Последва дълго мълчание.
- Да – отвърна Жакмор. – Ще остана тук.
- Тогава ще станете като другите – каза човекът. – Вие също ще си живеете със спокойна съвест и ще хвърляте върху ми вашия срам. И ще ми давате злато. Но нищо няма да ми продавате срещу него.”
― Boris Vian, Heartsnatcher

“Avevo la coscienza in disordine. Ho fatto cilecca in un bel po' di cose.”
― Boris Vian, Heartsnatcher

“Ici on croit en Dieu. Et c'est pas le curé qui nous en empêchera. Il sait seulement pas à quoi ça sert, Dieu.”
― Boris Vian, L'Arrache-coeur (Fonds Pauvert)

“Savoir qu'il existe des passions et ne pas les ressentir, c'est affreux.”
― Boris Vian, L'Arrache-coeur (Fonds Pauvert)

“Una cosa inutile come la sofferenza non può dare diritti a nessuno su niente.”
― Boris Vian, Heartsnatcher

“basta fare domande per tenere la coscienza pulita, è un organo ben protetto e di agevole manutenzione.”
― Boris Vian, Heartsnatcher

“Non si resta perché si amano certe persone; si va via perché se ne detestano altre. Sono sempre le cose brutte che ci fanno agire. Siamo vigliacchi.”
― Boris Vian, Heartsnatcher

“— Имате ли нужда от помощ? — попита Жакмор.
Човекът го погледна. Беше облечен в дрипи от стар чувал.
— Чужденец ли сте? — рече той.
— Да — отговори Жакмор.
— Иначе нямаше така да ми говорите — каза почти на себе си човекът.
— Можехте да се удавите — продължи Жакмор.
— Не и в тази вода — отвърна човекът. — Тя е променлива, понякога не носи дори и едно дърво, друг път и камъните остават на повърхността й; но човешките тела винаги плуват, без да потънат.
— Какво стана? — попита Жакмор. — От лодката ли паднахте?
— Вършех си работата — рече човекът. — В тази вода хвърлят всичко мъртво, а аз го вадя. Със зъби. За това ми плащат.
— Но това би могло да стане и с мрежа — каза Жакмор.
Той изпитваше някаква тревога, имаше усещането, че говори с обитател на друга планета. Чувство, добре познато, разбира се.
— Трябва да ги вадя със зъби — отговори човекът. — Всички мъртви и гнили неща. Затова ги и хвърлят. Често ги оставят нарочно да изгният, за да ги хвърлят. И аз трябва да ги вадя със зъби. За да се скапват между зъбите ми. За да цапат лицето ми.
— Много ли ви плащат за това? — попита Жакмор.
— Дават ми лодката и ми плащат със срам и злато
При думата „срам“ Жакмор се дръпна, а после се упрекна за това си движение.
— Имам къща — каза човекът, който бе забелязал движението на Жакмор и се усмихваше. — Дават ми храна. Дават ми злато. Много злато. Но нямам право да го харча. Никой нищо не иска да ми продава. Имам къща и много злато, но трябва да преглъщам срама на цялото село. Те ми плащат, за да имам угризения вместо тях. За всички злини и мръсотии, които вършат. За всичките им пороци. За всичките им престъпления. За пазара на старците. За изтезаваните животни. За чираците. И за боклуците.
Той спря за миг.
— Но това не е интересно за вас — продължи той. — Да нямате намерение да оставате тук?
Последва дълго мълчание.
— Да — отвърна накрая Жакмор. — Ще остана тук.
— Тогава ще станете като другите — каза човекът. — Вие също ще си живеете със спокойна съвест и ще хвърляте върху ми вашия срам. И ще ми давате злато. Но нищо няма да ми продавате срещу него.
— Как се казвате? — попита Жакмор.
— Ла Глоар[1] — отвърна човекът. — Те ме наричат Ла Глоар. Това е името на лодката, аз вече нямам име.
— Ще се видим отново… — рече Жакмор.
— Ще станете като тях — продължи човекът. — Няма да ми говорите. Ще ми плащате. И ще ми хвърляте мършите си. И срама си.
— Но защо вършите това? — попита Жакмор.
Човекът вдигна рамене.
— Преди мен имаше друг — каза той.
— Но как го заместихте — настоя Жакмор.
— Първият, който се засрами повече от мен, взима мястото ми — отговори човекът. — В това село винаги е било така. Много силно вярват в бога. Имат си съвест. Никога обаче угризения. Но този, който се отпусне… Този, който се разбунтува…
— Го качват на „Ла Глоар“… — довърши Жакмор. — И вие сте се разбунтували.
— О, това не се случва често. Може би ще бъда последният, майка ми не беше оттук.
Той седна в лодката и хвана греблата.
— Трябва да работя — каза той. — Довиждане.
— Довиждане.”
― Boris Vian, Heartsnatcher

“Какво ме интересуват вашите ниви! Какво ме интересуват вашите деца и вашия добитък… Вие живеете дребен плътски живот. Вие не познавате лукса!… Този лукс ви го предлагам аз: предложих ви господа… Но господ не обича дъжда… господ не обича детелината. Господ не се интересува от вашите лехи и от мизерните ви приключения. Господ е възглавничка от златен брокат, диамант с обковка от слънчеви лъчи, скъпоценна резба, изваяна в любовта. Господ е Отьой и Паси, копринено расо, бродирани чорапи, огърлици и пръстени, той е ненужното, прекрасното, електрическите дарохранителници..”
― Boris Vian, Heartsnatcher

“Quand vous leur dites "C'est une église et pas un arrosoir !...", je defaillis. Positif. Quel talent, mon curé, quel talent ! Et "Dieu n'aime pas le sainfoin." Quel art !”
― Boris Vian, L'Arrache-coeur (Fonds Pauvert)

“Dieu n'est pas utilitaire. Dieu est un cadeau de fête, un don gratuit, un lingot de platine, une image artistique, une friandise légère. Dieu est en plus. Il n'est ni pour ni contre. C'est du rabiot !”
― Boris Vian, L'Arrache-coeur (Fonds Pauvert)

“– Мисля, че аз най-добре мога да преценя какво им е нужно.
- Не – каза Жакмор. – Те най-добре могат да преценят.
- Това е абсурдно – отсече Клемантин. – Тези деца са изложени на постоянни рискове, както, между другото, и всички деца.
- Те имат средства за защита, каквито вие нямате – каза Жакмор.
- В края на краищата вие не ги обичате така, както ги обичам аз и не изпитвате това, което изпитвам аз.
Жакмор замълча за миг.
- Много естествено – каза накрая той. – Как бих могъл да ги обичам по този начин?
- Само една майка може да разбере това – рече Клемантин.
- Но птиците умират в клетка – каза Жакмор.
- Много добре си живеят – отвърна Клемантин – Това е дори единственото място, където човек може прилично да се грижи за тях.
- Добре – каза Жакмор. – Виждам, че не може нищо да се направи.
Той стана.
- Трябва да се сбогувам с вас. Сигурно повече няма да се видим.
- Когато свикнат – рече тя, - може би ще мога да се отбивам от време на време в селото. Всъщност изобщо не разбирам вашите възражения, след като и вие в крайна сметка ще се затворите по същия начин.
- Но аз не затварям другите – отвърна Жакмор.
- Моите деца и аз сме едно цяло – каза Клемантин. – Аз толкова ги обичам.
- Имате странно разбиране за света.
- Същото мислех и за вас. В моето няма нищо странно. Светът това са те.
- Не, не, вие бъркате. Вие искате да бъдете техният свят! И в този смисъл разбирането ви е унищожително.

Той стана и излезе от стаята. Клемантин го проследи с поглед. Не изглежда щастлив, си помисли я. Сигурно майка му му е липсвала.”
― Boris Vian, Heartsnatcher

“Аз съм добра майка. Мисля за всичко, което може да им се случи. Предвиждам всяка възможна злополука. А да не говоря за опасностите, които ще ги грозят, когато пораснат. Или когато излязат от градината. Не. Тези опасности си ги запазвам за после. Казах вече. Че за тях ще мисля после. Имам време. Имам време. Засега има толкова катастрофи, които трябва да предположа, толкова катастрофи. Обичам ги, защото мисля за най-лошото, което може да им се случи. За да го предвидя, за да го предвидя. Не за удоволствие мисля за кървави страхотии. Те сами ми се налагат. Това доказва, че държа на децата. Отговорна съм за тях. Те зависят от мене. Те са мои деца. Трябва да направя всичко, зависещо от мен, за да предотвратя безбройните беди, които ги дебнат. Тези ангелчета. Неспособни да се защитят, да разберат кое е добро за тях. Обичам ги. За тяхно добро мисля за всичко това. Не ми прави ни какво удоволствие. Потръпвам при мисълта, че могат да хапнат отровни плодове, да седнат на влажната трева, да ги удари откършен клон, да паднат в кладенеца, да се търкулнат от високия бряг, да глътнат камък, да ги ухапе мравка, пчела, бръмбар, да ги клъвне птица или да се одраскат в къпинака, да помиришат прекалено силно някое цвета и да има влезе листенце в нова, да го запуши, той да се възпали, възпалението да се пренесе в мозъка, да умрат толкова мънички, ето, падат в кладенеца, давят се, един клин се стоварва върху главите им, стъклото се чупва, кръв, кръв…

Тя не издържаше повече. Стана и безшумно отиде в стаята на децата. Седна на един стол. Оттам ги виждаше и трите. Те спяха, спяха, без да сънуват. Лека-полека и тя се унесе със свито сърце в тревожен сън. От време на време се стряскаше в съня си като куче, което мисли за глутницата.”
― Boris Vian, Heartsnatcher

“L'uso del condizionale" osservò Giacomorto "è spesso una confessione di impotenza - o di vanità".”
― Boris Vian, Heartsnatcher

“Une chèvre, sur le bord de la route, fit un signe avec ses cornes et Angel s'arrêta.
"Monte", dit-il à l'animal.
La chèvre sauta dans la voiture et s'assit sur le plateau, derrière eux.
"Elles font toutes de l'auto-stop, expliqua Angel. [...]”
― Boris Vian, L'Arrache-coeur (Fonds Pauvert)

“Три жълти луни, по една за всеки, бяха накацали през прозореца и се забавляваха да правят гримаси на братята. Те, и тримата по нощници, се бяха пъхнали в леглото на Ситроен, откъдето най-добре се виждаха луните. Трите им опитомени мечета танцуваха в кръг около леглото и пееха тихичко, за да не събудят Клемантин – тази бавачка на омари. Ситроен лежеше между Ноел и Жоел и изглеждаше замислен. Той криеше нещо в ръцете си.
- Търся думи – каза той на братята си. – Тази започва с…
Той млъкна.
- Готово. Намерих я.
Той сложи ръце пред устата си и каза нещо много тихо. След това остави на юрганчето това, което държеше. Беше малък бял скакалец.
Мечетата веднага дойдоха и седнаха около него.
- Пазете се – каза Жоел, - нищо не виждам.
Мечетата се отстраниха и обърнаха гръб на леглото. Скакалецът ги поздрави и започна да прави акробатически номера. Децата искрено му се възхищаваха.
Но той много бързо се умори, изпрати им въздушна целувка, скочи много високо и изчезна.
Никой не се разтревожи. Ситроен вдигна пръста си.
- Знам друго нещо! – каза мъдро той. – Когато намерим бълхи, трябва да ги накараме да ни ухапят три пъти.
- Е, и? – попита Ноел.
- Тогава – отвърна Ситроен –
- Е можем да ставаме толкова малки, колкото си поискаме.
- И да минаваме под вратите?
- То се знае – отговори Ситроен. – Ще можем да ставаме малки като бълхи.
Мечетата се приближиха, това ги бе за интересувало.
- А може ли, като изговаряме думите обратно, да станем големи? – попитаха те в един глас.
- Не – рече Ситроен. – Така сте си много добре. Но ако искате, мога да направя така, че да ви пораснат маймунски опашки.
- Хич не искам – каза мечето на Жоел. – Благодаря!
Мечето на Ноел също отказа. А третото още мислеше.
- Ще си помисля – рече то.
Ноел започна да се прозява.
- Спи ми се. Отивам си в леглото – каза той.
- Аз също – каза Жоел.
След няколко минути те вече спяха. Само Ситроен беше буден, той гледаше ръцете си и намигваше. Когато намигаше по специален начин, му порастваха още два пръста. Утре щеше да научи братята си на това.”
― Boris Vian, Heartsnatcher