“- Имам къща – каза човекът, който бе забелязал движението на Жакмор и се усмихваше. – Дават ми храна. Дават ми злато. Много злато. Но нямам право да го харча. Никой нищо не иска да ми продава. Имам къща и много злато, но трябва да преглъщам срама на цялото село. Те ми плащат, за да имам угризения вместо тях. А всички злини и мръсотии, които вършат. За всичките им пороци. За всичките им престъпления. За пазара на старците. За изтезаваните животни. За чираците. И аз боклуците.
Той спря за миг.
- Но това не е интересно за вас – продължи той. – Да нямате намерение да оставате тук?
Последва дълго мълчание.
- Да – отвърна Жакмор. – Ще остана тук.
- Тогава ще станете като другите – каза човекът. – Вие също ще си живеете със спокойна съвест и ще хвърляте върху ми вашия срам. И ще ми давате злато. Но нищо няма да ми продавате срещу него.”