“– Мисля, че аз най-добре мога да преценя какво им е нужно.
- Не – каза Жакмор. – Те най-добре могат да преценят.
- Това е абсурдно – отсече Клемантин. – Тези деца са изложени на постоянни рискове, както, между другото, и всички деца.
- Те имат средства за защита, каквито вие нямате – каза Жакмор.
- В края на краищата вие не ги обичате така, както ги обичам аз и не изпитвате това, което изпитвам аз.
Жакмор замълча за миг.
- Много естествено – каза накрая той. – Как бих могъл да ги обичам по този начин?
- Само една майка може да разбере това – рече Клемантин.
- Но птиците умират в клетка – каза Жакмор.
- Много добре си живеят – отвърна Клемантин – Това е дори единственото място, където човек може прилично да се грижи за тях.
- Добре – каза Жакмор. – Виждам, че не може нищо да се направи.
Той стана.
- Трябва да се сбогувам с вас. Сигурно повече няма да се видим.
- Когато свикнат – рече тя, - може би ще мога да се отбивам от време на време в селото. Всъщност изобщо не разбирам вашите възражения, след като и вие в крайна сметка ще се затворите по същия начин.
- Но аз не затварям другите – отвърна Жакмор.
- Моите деца и аз сме едно цяло – каза Клемантин. – Аз толкова ги обичам.
- Имате странно разбиране за света.
- Същото мислех и за вас. В моето няма нищо странно. Светът това са те.
- Не, не, вие бъркате. Вие искате да бъдете техният свят! И в този смисъл разбирането ви е унищожително.

Той стана и излезе от стаята. Клемантин го проследи с поглед. Не изглежда щастлив, си помисли я. Сигурно майка му му е липсвала.”