“Три жълти луни, по една за всеки, бяха накацали през прозореца и се забавляваха да правят гримаси на братята. Те, и тримата по нощници, се бяха пъхнали в леглото на Ситроен, откъдето най-добре се виждаха луните. Трите им опитомени мечета танцуваха в кръг около леглото и пееха тихичко, за да не събудят Клемантин – тази бавачка на омари. Ситроен лежеше между Ноел и Жоел и изглеждаше замислен. Той криеше нещо в ръцете си.
- Търся думи – каза той на братята си. – Тази започва с…
Той млъкна.
- Готово. Намерих я.
Той сложи ръце пред устата си и каза нещо много тихо. След това остави на юрганчето това, което държеше. Беше малък бял скакалец.
Мечетата веднага дойдоха и седнаха около него.
- Пазете се – каза Жоел, - нищо не виждам.
Мечетата се отстраниха и обърнаха гръб на леглото. Скакалецът ги поздрави и започна да прави акробатически номера. Децата искрено му се възхищаваха.
Но той много бързо се умори, изпрати им въздушна целувка, скочи много високо и изчезна.
Никой не се разтревожи. Ситроен вдигна пръста си.
- Знам друго нещо! – каза мъдро той. – Когато намерим бълхи, трябва да ги накараме да ни ухапят три пъти.
- Е, и? – попита Ноел.
- Тогава – отвърна Ситроен –
- Е можем да ставаме толкова малки, колкото си поискаме.
- И да минаваме под вратите?
- То се знае – отговори Ситроен. – Ще можем да ставаме малки като бълхи.
Мечетата се приближиха, това ги бе за интересувало.
- А може ли, като изговаряме думите обратно, да станем големи? – попитаха те в един глас.
- Не – рече Ситроен. – Така сте си много добре. Но ако искате, мога да направя така, че да ви пораснат маймунски опашки.
- Хич не искам – каза мечето на Жоел. – Благодаря!
Мечето на Ноел също отказа. А третото още мислеше.
- Ще си помисля – рече то.
Ноел започна да се прозява.
- Спи ми се. Отивам си в леглото – каза той.
- Аз също – каза Жоел.
След няколко минути те вече спяха. Само Ситроен беше буден, той гледаше ръцете си и намигваше. Когато намигаше по специален начин, му порастваха още два пръста. Утре щеше да научи братята си на това.”