“Аз съм добра майка. Мисля за всичко, което може да им се случи. Предвиждам всяка възможна злополука. А да не говоря за опасностите, които ще ги грозят, когато пораснат. Или когато излязат от градината. Не. Тези опасности си ги запазвам за после. Казах вече. Че за тях ще мисля после. Имам време. Имам време. Засега има толкова катастрофи, които трябва да предположа, толкова катастрофи. Обичам ги, защото мисля за най-лошото, което може да им се случи. За да го предвидя, за да го предвидя. Не за удоволствие мисля за кървави страхотии. Те сами ми се налагат. Това доказва, че държа на децата. Отговорна съм за тях. Те зависят от мене. Те са мои деца. Трябва да направя всичко, зависещо от мен, за да предотвратя безбройните беди, които ги дебнат. Тези ангелчета. Неспособни да се защитят, да разберат кое е добро за тях. Обичам ги. За тяхно добро мисля за всичко това. Не ми прави ни какво удоволствие. Потръпвам при мисълта, че могат да хапнат отровни плодове, да седнат на влажната трева, да ги удари откършен клон, да паднат в кладенеца, да се търкулнат от високия бряг, да глътнат камък, да ги ухапе мравка, пчела, бръмбар, да ги клъвне птица или да се одраскат в къпинака, да помиришат прекалено силно някое цвета и да има влезе листенце в нова, да го запуши, той да се възпали, възпалението да се пренесе в мозъка, да умрат толкова мънички, ето, падат в кладенеца, давят се, един клин се стоварва върху главите им, стъклото се чупва, кръв, кръв…

Тя не издържаше повече. Стана и безшумно отиде в стаята на децата. Седна на един стол. Оттам ги виждаше и трите. Те спяха, спяха, без да сънуват. Лека-полека и тя се унесе със свито сърце в тревожен сън. От време на време се стряскаше в съня си като куче, което мисли за глутницата.”