Денис Олегов

“С малка торба и със няколко къшея
човекът преживяше тъжната зима.
Лежи незавит. А мястото - същото -
студена скамейка и снежна градина.
Той хляба в дланта си корава сковава
по навик го гали и тайно въздиша.
От болка по-жълт глухо изгревът пада.
И падат със него премръзнали птици.
И просякът, брат им, веднага споделя
трохите на своята улична участ.
Щастлив е в студената птича неделя,
макар че животът е жалка минута.
Площадите шумни не виждат доброто,
ненужно за тях... като стара хартия.
Но просякът там е. И тихо, и скромно
сърцата на всички в гърдите му бият.”
― Денис Олегов, Вечен чужденец

“Полето с мъртви цветя

Ще падна ранен от ръждиви куршуми
в полето със мъртви цветя.
Ще минат жътварки, ще гледат учудено
и гордо ще продължат.

И някой ще вземе и моите кости,
когато събира умрелите макове.
Ще се превърна във опиум - ценна отрова,
предвидена за забравяне.

Ще ходят деца по пустините древни,
където тревите умряха.
Където останахме. Непогребани.
Където се отбранявахме.

И аз в полумъртвата вечност ще гния
обгърнат в плененото знаме.
От митологията ще ме изтрият
и споменът ще е срамен.

Кръвта се разтваря по пладне
в пресъхнали женски сълзи.
Мъжете са слаби и гладни
и страх ги гори.

Прилича на гърло безгласно
кръгът на самотните оплаквачи.
И вече е точно и ясно -
цветята са мъртви. Идва орачът.”
― Денис Олегов, Вечен чужденец