“С малка торба и със няколко къшея
човекът преживяше тъжната зима.
Лежи незавит. А мястото - същото -
студена скамейка и снежна градина.
Той хляба в дланта си корава сковава
по навик го гали и тайно въздиша.
От болка по-жълт глухо изгревът пада.
И падат със него премръзнали птици.
И просякът, брат им, веднага споделя
трохите на своята улична участ.
Щастлив е в студената птича неделя,
макар че животът е жалка минута.
Площадите шумни не виждат доброто,
ненужно за тях... като стара хартия.
Но просякът там е. И тихо, и скромно
сърцата на всички в гърдите му бият.”