Dandelion Quotes

Quotes tagged as "dandelion" (showing 1-15 of 15)
“I was a dandelion puff...Some saw the beauty in me and stooped quietly to admire my innocence. Others saw the potential of what I could do for them, so they uprooted me, seeking to shape me around their needs. They blew at my head, scattering my hair from the roots, changing me to suit them. Yet still others saw me as something that was unworthy and needed to be erased.”
Nicole Bailey-Williams

Brian Martinez
“Christopher throws dandelion head after dandelion head into his bag. It's getting heavy now and his fingers are stained from the work but there are still so many left to kill. His biggest mistake is giving them names.”
Brian Martinez, Kissing You is Like Trying to Punch a Ghost

Adam Levin
“Easy as a child breathes a wish at a dandelion...is exactly how hard it would be for me to tear your limbs from their sockets.”
Adam Levin, The Instructions

Kamand Kojouri
“A poetess is not as selfish
as you assume.
After months of agonising
over her marriage of words—the bride—
and spaces—the groom,
she knows that as soon
as she has penned the poem,
it’s yours to consume.
So, without giving it a think,
she blows on the ink
and the letters fly away
like dandelions on a windy day,
landing on hands and lips,
on hearts and hips.
But more often than not,
you can easily spot
them trodden and forgotten,
becoming sodden and rotten.
Yet, she will continue to make
what’s others to take
because selfishness
is not the mark of a poetess.”
Kamand Kojouri

“HYMN OF THE DIVINE DANDELION

I am born as the sun,
But then turn into the moon,
As my blonde hairs turn
Grayish-white and fall
To the ground,
Only to be buried again,
Then to be born again,
Into a thousand suns
And a thousand
Moons.

Suzy Kassem”
Suzy Kassem, Rise Up and Salute the Sun: The Writings of Suzy Kassem

June Stoyer
“In a world full of roses, stand out like a dandelion in the middle of a green, plush lawn!”
June Stoyer

Lauren Oliver
“I wish I could close my eyes and be blown into dust and nothingness, feel all my thoughts disperse like dandelion fluff drifting off on the wind.”
Lauren Oliver, Delirium

Ray Bradbury
“...И всяко нещо си беше на мястото.
Светът, като грамаден ирис на едно още по-гигантско око, отворило се също току-що, за да огледа всичко, го наблюдаваше втренчено.
И той разбра какво е било онова, което се бе хвърлило отгоре му, за да остане с него — и вече нямаше да му избяга.
Та аз съм бил жив! — възкликна Дъглас.
Пръстите му трепнаха, обагрени от кръв, като трофей от непознато знаме, забелязано едва сега, до този миг невидяно, а той се питаше на коя страна воюва и каква клетва е дал. Прегърнал Том, но без да осъзнава, че го държи, той допря свободната си ръка до тази кръв, сякаш кръвта би могла да се откърти, да се вземе на длан, да се оглежда от всички страни. След туй пусна Том и остана да лежи по гръб, с ръка протегната към небето, стана само глава, от която очите се взираха като стражи през бойниците на неизвестен замък в един мост — ръката му, и в пръстите, където яркият кървав вимпел трептеше на светлината...
Тревата шептеше под тялото му. Той отпусна ръка и усети мъхестата ножница на власинките по тревата, усети как далече някъде, чак долу, пръстите пропукват в обувките му. Вятърът въздъхна край ушите му. Светът се плъзгаше, ярък и шарен, по стъкления овал на очните му ябълки и той го наблюдаваше, както се виждат образи, разискрени в кълбо от кристал. Цветята бяха слънце и разжарени петна от синева, пръснати из гората. Птиците прехвръкваха като камъчета, разпилени по огромното обърнато езеро на небето. Дъхът му гладеше зъбите, нахълтваше леден и излизаше разжарен. Насекомите тряскаха въздуха с електрическа яркост. Десет хиляди отделни косъма пораснаха с една милионна от инча на главата му. Чуваше ритъма на сърцата-близнаци в ушите си, третото сърце туптеше в гърлото му, двете сърца пулсираха в китките му, истинското сърце блъскаше в гърдите му. Милионите пори по тялото му се разтвориха.
Наистина съм жив! — помисли си Дъглас. — Досега не съм го знаел, или съм го бил забравил!
Извика това гръмко, но безмълвно, поне десетина пъти! Гледай, гледай! Вече дванайсетгодишен и чак сега! Чак сега да открие този безценен часомер, този светлозлатен часовник, с гаранция за седемдесет години, оставен под дървото и намерен по време на боричкането.
— Том! — викна той, а сетне прошепна: — Том… всички ли на този свят… всички ли знаят, че са живи?
— Сигурно. Да, дявол да го вземе!
— Дано да знаят — промълви Дъглас. — О, дано да го знаят...
Искам да почувствам всичко, което може да се чувства, казваше си той. Нека да се уморя, оставете ме да се изморя. Не бива да забравям, аз съм жив, зная че съм жив, не бива да забравям това нито тази вечер, нито утре, нито пък в други ден...”
Ray Bradbury

Akshay Vasu
“She closed her eyes and held all her dreams between her fingers like a dandelion and just blew it. She smiled watching it fly through the air, making everything look beautiful around her while a tear rolled down her cheek.”
Akshay Vasu

“A dandelion, in the garden, will always roar when the sunlight approaches.”
Anthony T. Hincks

Margaret Aranda
“Persevere. There is one dandelion that grows from the crack in the cement. Let that one dandelion be YOU.”
Margaret Aranda

“For a honey bee, nothing is more annoying than the pest that mows down her beloved dandelions.”
Khang Kijarro Nguyen

Hazel Gaynor
“She woke to the sound of the sea, the sound of home. A cool breeze floated through the open window, carrying a dandelion seed inside with it. Jinny-Joes as she called them, although Nana Martha insisted they were called fairies in Yorkshire, and if you caught one you had to make a wish. Olivia watched it dance in a shaft of sunlight before it settled onto the pillow beside her. She picked it up and twirled it around between her thumb and finger. Something about its fragility spoke to her of letting go, of being blown on the wind to some unknown place. She closed her eyes and made a wish.”
Hazel Gaynor, The Cottingley Secret

Ivo Andrić
“Странно е, че всички грешки свършват еднакво, че винаги ги повтаряме и продължаваме с нови надежди. Цяла нощ хапем устни, хълцаме във възглавницата с безпомощен гняв и твърдо се заклеваме да останем самотни, а щом съмне, поднасяме душата си като нежен балон от цъфнало глухарче на насрещните ветрове на живота и те го ронят и разнасят. Ала който спаси само едно малко пухче и го внесе на завет, той е спасил цялата си душа. Това е горчива работа, но който не обръща нежното цвете на душата си към ветровете на изпитанията, дори цялото да го спаси и да го пренесе докрай, той не може да почувства, че изобщо някога го е имал.”
Ivo Andrić, Ex Ponto, Nemiri, Lirika

June Stoyer
“For honey bees, a dandelion is the first sign of Spring!”
June Stoyer