“Но странно – тъкмо това, че в този час не знаех какво мога да си пожелая, породи у мене неведомо неприятно усещане. Ще бъде ли наистина добре, питаше някой в мене – това не бях аз, – ако твоят живот продължи и занапред все така безбурно, така праволинейно, така доходно, така удобно, без нови усилия и нови изпитания? Не е ли това привилегировано, напълно осигурено съществуване по-скоро неприсъщо за тебе, за най-главното у тебе? Потънал в размисли, обикалях из къщата. Беше станала хубава през тези години и точно такава, каквато я бях желал. И все пак трябваше ли завинаги да живея тук, да сядам винаги на същото писалище и да пиша книги, една подир друга, а след това да получавам процентното възнаграждение, още и още, и постепенно да стана солиден почтен господин, който живее само от благата на своето име и своето творчество, с достойнство и благоприличие, предпазен от всички случайности, тревоги и опасности? Нима все така ще тече животът до шейсетте, до седемдесетте години – по прави, гладки релси? Не е ли по-добре за мене – продължавах да мечтая унесен – да дойде нещо друго, нещо ново, нещо, което би ме направило по-неспокоен, по-напрегнат, по-млад, предизвиквайки ме за нова и може би още по-опасна битка? Извечно във всеки творец е вселено тайнствено раздвоение – ако животът буйно го хвърля на всички страни, той жадува за покой, но ако му се даде покоят, той жадува за нови вълнения. Така на този петдесети рожден ден у мене се породи най-съкровено едно-единствено скверно желание: да стане нещо, което да ме изтръгне от тази сигурност и удобства, което да ме принуди да започна от”
―
Stefan Zweig,
Die Welt von Gestern: Erinnerungen eines Europäers
