“Чудесно – каза си той, – един безумно тъп свят, съставен от скали и пясък. Седна и остави вятъра да разроши косите му. Вечерта наближаваше и прохладата на чистия въздух го ободри. Погледна отново към полето и си представи древните великани, които някога са ходили там. Не знаеше откъде идва този образ, но беше ясен, като спомен от детството. Те са ходели тук – каза си, воювали са с боговете и са загубили, а пръстта под краката ми е тяхната душа. Взе в ръка малко пясък и го пусна на вятъра. Не искаше да се събужда, не искаше да вижда дивана и разхвърляната си стая, предпочиташе това място в миналото му, където е имало чудеса, шатри на търговци, викове и звук от тичащи деца, имало е камили и коне, кладенци и страховити оръжия – лъкове, стрели, щитове и шлемове, и спокойствието на вечерното зарево е нашепвало, че можеш да станеш, какъвто пожелаеш.”