Войната не е с лице на жена / Последните свидетели Quotes

“Мъжете се бояха, че жените „ще разкажат някаква друга война, и не както трябва.”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“Аз отидох толкова малка на фронта, че докато траеше войната, даже пораснах.”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“По това време се организираше влакова колона като специален резерв за обслужване на фронта. Ние с мъжа ми и двамата се кандидатирахме. Мъжът ми стана старши машинист, а аз – машинист. Четири години пътувахме в закрит вагон заедно със сина. През цялата война той не видя дори една котка. Когато близо до Киев улови една, страшно бомбардираха нашия влак, пет самолета ни налетяха, а той я прегърнал: „Писенце, миличко, колко се радвам, че те видях. Аз никого не виждам, постой малко с мен. Дай да те целуна.“ Дете… На детето всичко трябва да му е детско… Той заспиваше с думите: „Мамичко, имаме си котка. Сега имаме истински дом.“ Това няма как да го съчиниш, няма да го измислиш… Ти да не го пропуснеш. Непременно запиши за котката…

Мария Александровна Арестова,
машинист”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“Щом започна да разказвам и се поболявам. Разказвам ви, а вътре в мен – пихтия, всичко ми трепери. Отново виждам миналото, представям си го: как лежат убитите, устите им отворени, нещо са викали и не са до довикали, червата им изсипани. Дърва съм виждала по-малко, отколкото убити… А колко е страшно! Колко е страшно в ръкопашен бой, когато човек тръгва срещу човек с щик… Гол щик. Започваш да заекваш, няколко дни не можеш дума да кажеш правилно. Губиш говор. Нима ще го разбере този, който не е бил там? А как да го разкажеш? С какво лице? Хайде, отговори ми – с какво лице трябва да си припомням това?

Тамара Стапановна Умнягина,
гвардейски младши сержант, санитарна инструкторка”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“Ние ги хранехме, лекувахме. Даже ги милвахме… Аз, когато за пръв път помилвах… Изплаших се… Аз… Аз! Милвам немско дете… Устата ми пресъхна от вълнение. Но скоро свикнах. И те свикнаха…

София Адамовна Кунцевич,
санитарна инструкторка”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“Отначало те е страх от смъртта… В теб си съседстват учудването и любопитството. А после ни това, ни онова вече е страшно – от умора. През цялото време си на предела на силите си. Отвъд предела. Остава до края само един страх – да бъда грозна след смъртта. Женски страх… Само да не ме разкъса снаряд… Зная как става… Сама съм ги събирала…

София Константиновна Дубянкова,
санитарна инструкторка”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“بارها با این حقیقت که درون انسان ها توأمان وجود دارند برخورد کردم، حقیقت خودشان که در صندوقچه اسرارشان محافظت می شود و حقیقت دیگران که رنگ و بوی روح زمانه را دارد، بوی روزنامه می دهد.”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“Не си спомням… Не съм запомнила кога мисълта за това, че може да изядеш котката или кучето си стана нормална. Обикновена. Стана бит. Не съм проследила този момент… След гълъбите и лястовичките изведнъж в града започнаха да изчезват кучетата и котките. […]
В Ленинград има много паметници, но един липсва. За него забравиха. Това е паметник на блокадното куче.
Кученце миличко, прости ми.

Галина Фирсова – на 10 години”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“… Свърши войната, а ние нямаме нито баща, нито дом. Аз съм на единадесет, аз съм най-големият в семейството. Има още двама – братче и сестра, те са малки. На единадесет години сам поставях прозорци, препокривах покрива със слама. Строих плевня… […]
В селото имаше седемдесет къщи и само двама мъже се върнаха от фронта. Единият - на патерици. „Детенце! Детенцето ми!“ – викаше над мен мама. Аз където седна вечерта, там и заспивам.
Нима ние сме деца? На десет-единайсет години ние бяхме мъже и жени…”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“Див страх стегне моето сърце, аз вече не от мъртвите, от тези, живите се изплаших. Оттогава се боя от млади мъже. Цял живот живея сама…
Не се омъжих… Не познах любовта… Страхувах се – ами ако взема, че родя момче…

Вера Ждан - на 14 години,
Сега - доячка”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“А ленинградските паркове бяха безплатни и тях бързо ги изяждаха. Да се радвам на цветята… Просто да им се радвам.. не се научих скоро…
Десетки години след войната…

Аня Грубина - на 12 години,
Сега - художник”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“Помня, че на нас малко ни се караха в детския дом, на нас въобще не ни се караха. Ние се возехме през зимата с шейни заедно с домашните деца и аз виждах как майката се кара и даже пошляпва своето дете, ако е обуло валенките на бос крак. Когато ние излизахме на бос крак, на нас никой не ни се караше. Аз специално обувах валенктие така, че да ми се карат. Толкова ми се искаше да ми се скарат.”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“Ние много се зарадвахме, че тя намери брат си, защото всички си имахме някого, а тя си нямаше никого. Аз например имах две сестри, някой имаше брат или братовчеди и братовчедки. А тези, които си нямаха, те сами се сродяваха: хайде ти да ми бъдеш брат или хайде ти да ми бъдеш сестра. И тогава вече се пазеха един друг, грижеха се.”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“Преобърнахме къщата да търсим листчето, дето е за татко. Мислехме си – там не пише, че татко е убит, там пише: татко е изчезнал безследно. Ще го скъсаме това листче и ще дойде известие къде е нашият татко. Но не намерихме листчето. А когато мама се върна от работа, не може да разбере защо вкъщи е такъв безпорядък. Пита ме: „Както сте правили тука?“. Вместо мен отговори по-малкият ми брат: „Търсехме татко…“.”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“Дълго седяхме в мазето на съседите. Вече започваше пролетта.. Лежахме върху картофите, а картофите растяха… Заспиш, а нощем изскочи кълн и те гъделичка по носа. Като бръмбарче. Бръмбарчетата живееха в джобовете ми. В чорапките. Аз не се боях от тях нито денем, нито нощем.
Излязохме от мазето и мама роди братчето ми. То порасна, започна да говори и си спомняме татко:
- Тате беше висок…
- Силен… Като ме подхвърли на ръце!
Това ние със сестра ми си го говорим, а братчето пита:
- А аз къде бях?
- Тебе тогава те нямаше…
Той започва да плаче, защото го е нямало, когато го имаше татко…”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“Ние ядяхме… вода… Дойде време за обяд и мама слага на масата тенджера с гореща вода. И я разсипваме по купичките. Вечер. Вечеряме. На масата - тенджера гореща вода. Бяла гореща вода, зимата няма и с какво да я оцветиш. Даже трева няма.”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“Валеше ли, валеше… Тичаме в калта, хората се свличат в нея… Ранени, убити… Така не ти се иска да загинеш в това блато. В черно блато. Че как тъй младо момиче ще лежи там… А друг един път, беше вече в беларуските земи… В оршанските гори, там едни дребни храсти с черьомуха. И сини минзухари… Цяла полянка в синьо! Ето, сред такива цветя да загинеш! Тука да лежиш… Глупава бях още, седемнайсетгодишна…. Така си представях смъртта…

Любов Ивановна Осмоловска
редник, разузнавачка”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели

“… просто исках на фронта и това е.”
― Svetlana Alexievich, Войната не е с лице на жена / Последните свидетели