“Щом започна да разказвам и се поболявам. Разказвам ви, а вътре в мен – пихтия, всичко ми трепери. Отново виждам миналото, представям си го: как лежат убитите, устите им отворени, нещо са викали и не са до довикали, червата им изсипани. Дърва съм виждала по-малко, отколкото убити… А колко е страшно! Колко е страшно в ръкопашен бой, когато човек тръгва срещу човек с щик… Гол щик. Започваш да заекваш, няколко дни не можеш дума да кажеш правилно. Губиш говор. Нима ще го разбере този, който не е бил там? А как да го разкажеш? С какво лице? Хайде, отговори ми – с какво лице трябва да си припомням това?

Тамара Стапановна Умнягина,
гвардейски младши сержант, санитарна инструкторка”