“Дълго седяхме в мазето на съседите. Вече започваше пролетта.. Лежахме върху картофите, а картофите растяха… Заспиш, а нощем изскочи кълн и те гъделичка по носа. Като бръмбарче. Бръмбарчетата живееха в джобовете ми. В чорапките. Аз не се боях от тях нито денем, нито нощем.
Излязохме от мазето и мама роди братчето ми. То порасна, започна да говори и си спомняме татко:
- Тате беше висок…
- Силен… Като ме подхвърли на ръце!
Това ние със сестра ми си го говорим, а братчето пита:
- А аз къде бях?
- Тебе тогава те нямаше…
Той започва да плаче, защото го е нямало, когато го имаше татко…”