As the World Falls Down

Ето това с години стоя на стената в стаята ми.


Когато бях на 15, гледах "Лабиринт" и се влюбих в Дейвид Боуи. Защото беше красив, странен, свободен, талантлив - всичко, което светът в близките ми околности не беше. Защото имаше вълнуващ, великолепен глас и личност, на която изглеждаше пълен владетел, защото нямаше нужда на никого нищо да доказва и с добрите и скромните беше добър и скромен, защото се смееше с отворена уста и хищни зъби, а около него витаеше магия, защото можеше да се гримира, да обикаля по клин, да се тупира както си иска, да казва каквото му хрумне, да пее покъртителни любовни песни в детски филми и при това да не заприлича на палячо дори за секунда, тъкмо напротив, беше царствен. Като видях "David Bowie died" и схванах, че така и няма да го видя на концерт, както цял живот съм си мечтала, и ми се срина половината детство. Жал ми е за всички, които правят хубави неща, а се налага да си отидат, но за този ми е лично, безутешно жал.