Отговори на викторината

Здравейте, скъпи мои приятели.

Преди време ви зададох четири въпроса за превода на "Периодичната система" на Примо Леви, на които четиринайсет от вас щедро намериха време и добро желание да отговорят. Благодаря ви! За мен беше поучително и радостно да видя какво сте видели, но най-важно ми беше, че сте прочели със съчувствие и обич тази човечна и невъобразимо наситена със светло и мрачно познание за живота книга.

Ето моите отговори и извинявайте за епичното закъснение - през последните няколко години все така ми се получават нещата, муууудно.

Разказът, който ме разплаква безутешно всеки път когато го чета, е "ЖЕЛЯЗО". Защото Сандро не е персонаж, а човек, и тъкмо заобичвам чепатостите му и естественото му, честно отношение към нещата, тъкмо ми се приисква да съм с него или като него някъде по чукарите или на колелото със зеленчука в джоба, някакво хлапе с автомат стреля и няма вече Сандро. Ей така, като на игра, само че обидно, непоправимо наистина. Преди години гледах един документален филм за уличните банди в Салвадор: там хората поголовно умираха малко над тийнейджърска възраст, защото абсолютно безсмислената омраза между "мара Салватруча" и "мара Диесиочо" беше и абсолютно летална. На една от героините едното й оче беше с тежък проблем, не виждаше. Събраха пари, почнаха да я лекуват, тръгнаха нещата да се оправят, тя да се обнадеждава, да се отдръпва от улицата, да се замисля за детето си, за бъдещето. Следващ кадър - трупът й проснат на маса. Някой я застрелял ей така. Няма "ама чакайте малко", няма "защо?", няма "в следващата серия ни върнете героинята". К р а й. Ужасно е да е толкова просто и окончателно. (Впрочем на следващата година и самия режисьор, Кристиян Поведа, го убиха в Салвадор. Ей така.) И Зори беше права за неприбраното тяло на Сандро...

Разказът, който обожавам от дете, е "ТИТАН". Прочетох го за първи път в един учебник по италиански и тогава, както и сега, бях очарована от веселия мълчаливец Феличе и вълшебния кръг около детето. Много исках корицата на книгата да е бяла в чест именно на безметежната белота на тази малка следобедна история.

Разказът, който намирам за едно от най-красивите неща, писани за света, очевидно е "ВЪГЛЕРОД" - зададох въпроса почти реторично, за да няма съвсем непознали :) "Въглерод" е поетично околосветско пътешествие на "гърба" на един атом - има нещо толкова романтично в идеята, нещо толкова старомодно красиво! Тук ще цитирам абзац и половина, защото мед ми капе на душата, като си го спомня.

"Ние решаваме дали въглеродният атом ще остане в дървото за една или за петстотин години. Да кажем, че след две десетилетия (вече е 1868 г.) с него се захваща един дървояд. Дълбае своето тунелче между ствола и кората с упоритата и сляпа ненаситност на тези като него; докато пробива, постепенно пораства и ходникът му също се разширява. Ето, поглъща и асимилира главния герой на тази история, после става на какавида и през пролетта изпълзява от пашкула си в облика на грозна сива пеперуда, която сега се суши на слънце, заслепена и зашеметена от дневния блясък. Въглеродният атом е там, в едно от хилядата очи на насекомото, и допринася за несъвършеното, примитивно зрение, с което то се ориентира в пространството. Насекомото бива оплодено, снася яйцата си и умира; трупчето му лежи в горския треволяк, опразва се от соковете си, но хитиновата му броня е устойчива, почти нерушима. Сняг и пек се редуват над нея, без да й навредят: погребана в мъртвата шума и пръстта, тя става тленна обвивка, “нещо”, само че смъртта на атомите, за разлика от нашата, никога не е безвъзвратна. И ето на работа идват вездесъщите, неуморни и невидими гробари на горския подлес, микроорганизмите на хумуса. Бронята, с вече слепи очи, бавно се разлага и бившият пияч, бившият кедър, бившият дървояд отново полита... Ще го оставим да направи три обиколки около света, до 1960 г., и за да оправдаем този толкова дълъг за човешките разбирания промеждутък, ще отбележим, че той всъщност е доста по-кратък от средния, който, както ни уверяват, е двеста години. На всеки двеста години всеки въглероден атом, който не е застинал във вече стабилни материали (каквито са именно варовикът, каменните въглища, диамантите или определени пластмаси), влиза за пореден път в цикъла на живота през тясната вратичка на фотосинтезата."

Сегааа... Разказът, който ми беше най-труден за превеждане, не беше "Аргон", нищо че "Аргон" е дълъг и пълен с лингвистични пируети. Да, беше бавно, да, беше изстискващо силите, но си беше точно по моята част (аз съм филоложка, нали), така че всъщност, колкото и да не е за вярване, текстът на "Аргон" ми беше сред най-лесните - копаех си на добре познатата нивичка :) Най-мъчен се оказа най-късият в цялата книга - "СЯРА". Хора! Полудях. :) Сещате ли се за "Глокая куздра"? Грубо преразказано: руският лингвист Лев Щерба, за да илюстрира как морфологията е носител на съществена част от значенията, които си прехвърляме при общуване, измисля следното изречение, съставено от безсмислени корени, увенчани със смислени (тоест работещи, истински) окончания: "Глокая куздра штеко будланула бокра и кудрячит бокренка." Окончанията са руски, разбира се, но и съвсем да не ви е познат този език, все ще усетите, че някакво женско по някакъв си начин рязко е причинило нещо на някакво мъжко и сега му злоупотребява с малкото. Е, за мен цялата "Сяра" беше една непосилна глока куздра. Явно става нещо адски напрегнато, някакъв човек се бори с някаква машина, в която нещо за малко да гръмне, обаче каква е машината, какво е нещото, кой кого и защо - бегло понятие си нямах. Когато се превежда проза, контекстът е от огромна помощ, защото те насочва кое от петте възможни значения на всяка дума да избереш и кой от седемте синонима (а те никога не са напълно равнозначни) на български. Когато обаче буквално ВСИЧКО от контекста е една мистерия за превеждащия, превеждащият си блъска главата в стената и напредва със скорост от по три реда на ден. От опит ви го казвам. После препрочита всичкото и то звучи избълнувано и нефелно, а най-лошото е, че няма гаранция доколко изобщо е вярно. Естествено, когато се залута в непозната област (случва се по много пъти на книга), преводачът е ДЛЪЖЕН да свери всяко от своите изимитирани изречения с професионалист от областта. Обаче ноблесът го оближава (това е от един чуден превод на Удхаус, мисля, че на Жечка Георгиева в "Стрихнин в супата"), тоест благородството и обикновеното приличие го задължават преди да зададе въпрос, да се постарае максимално да си изясни нещата и да не занимава консултанта си с безпосочно отстреляни предположения. Нямате представа КОЛКО време отиде в "Сяра". Когато най-сетне стигнах до максималната си степен на избистреност, фраснах се в тавана на своята некомпетентност и най-сетне се обърнах за помощ към прекрасния инженер Манол Новаков, спец по бои и лакове, той ми промени буквално една трета от изборите, нищо че всъщност доста прилично се бях справила за невежа. Бях безкрайно признателна, защото без неговите знания и успокоителната му намеса никога нямаше да предам ръкописа: не може такъв автор и такава история да останат черно на бяло в библиотеката в какъв да е вид. Тук е моментът да отбележа, че при цялата работа по "Периодичната" си помагах с три други превода - един английски (стар, великолепен), един испански и един руски. Да, когато е трудно и го искаш пипнато, така се прави - колкото повече, толкова по-добре. Само дето испанците и руснаците така бяха помляли нещата и не си бяха направили проверките, че повече ме объркваха, отколкото да ме успокояват.

Беше ми много любопитно да видя, че никой - с изключение на Зори, която трябваше да ме търпи точно когато се пържех на тихия огън на "Сярата" с дни - въобще не допусна, че това е най-трудният за мен разказ. Хич не си въобразявам, че то е защото съм го превела благо и чудесно - какво тогава, "Аргон" зле ли се е получил, че всички него посочиха за най-труден? :) Предпочитам да мисля, че глоката куздра така събира вниманието във взривното протичане на действието, че на никого и през ум не му минава да се вглежда отдолу, в нечовешкото обилие от термини, които никога не среща в делника си...

Някои детайли по отговорите ви! :) На Креми искам да кажа, че ако я нямаше "Сяра", нейният отговор "Никел" щеше да е верният в частта с трудния превод (там пък се зарових до шия в рудничарски понятия и ако не беше инж. Иван Андреев от Българската минно-геоложка камара да ме спаси, нямаше да стане работата... той страхотно помогна, но малко съм му сърдита, понеже обеща да ме заведе в истинска мина и забрави!). На всички, отговорили с "Церий" на въпроса за най-стискащия за сърцето разказ, трябва да призная, че ако не беше "Желязо", най-вероятно щеше да е "Церий". Анджи, на мен също "Азот" ми беше сред любимите - с такъв кеф го превеждах! Заради него си купих червило в Италия, ей така, напук и със смях. И като си го сложих първия път, ми се стори, че леко се разлива... :) Мария, "Олово" не ми е най-любимият, нищо че беше страхотно удоволствие за превод, но пък ме изстреля към Сардиния. Да, в момента, в който свърших превода, си купих билети за Алгеро именно заради Леви и "Олово" и през май отидох. И беше прекрасно.

Победителката във викторината е Грета (ГРЕТААААА! :))), която отговори първа и ме сащиса с три точни отговора :) Тя ще получи един Шон Тан, пастичка, кафе, както и следващите две книги, които ще излязат в мой превод, да сме живи и здрави. Кои ще са, не знам, но допускам, че ще са един сборник с пиеси и "Диви детективи" на Боланьо. Пупупу. С тази моя скорост не ми е ясно кога и как ще станат нещата, но няма да забравя! (Дописано през януари 2017-а - втората вече е дадена, а третата най-вероятно ще е за физика! :)

Понеже всички бяхте чудесни и няма нито един без поне един правилен отговор, за всички взех малки поощрителни награди от Португалия (картинката в началото на този пост е от перваза ми първия ден: имаше горски пожари, небето беше натежало от пепел и дим и сутринта светлината беше ей такава и миришеше на пърлено). Тези за Анджи, Гергана, Любов, Никола, Кремена, Magrathea и Natsnock* днес полетяха на крилете на португалската въздушна поща към българските им адреси. Всяко пликче съдържа по три тукашни нещица, които много обичам - две зелени и едно кафяво, хахахах :) Кафявото е кубче истински мармалад, а защо казвам "истински" можете да видите в една бележка под линия в "Изгубената глава на Дамашсену Монтейру", мили мои литературни шерлокхолмси :)) Тези за Грета, Зори, Мария и Детето К. нося лично, защото държа да ги видя скоро (срещички другата седмица, нещо?). Сашо знам къде да намеря. Губят ми се единствено Lestrange и Madame B. - нямам ви адресите, обаче подаръчетата са ми в раницата, с която поемам към София. Дайте знак и ще си ги получите :)

Още веднъж: огромни и сърдечни благодарности за участието!

---------------------------------------------
В курсив си отбелязвам кой вече е получил поощрителното подаръче :)