Вълшебната кошута

Ден първи, приказка девета
Из Приказка на приказките, или забавление за малките
от Джамбатиста Базиле (1566–1632)

Фонцо и Канелоро се раждат с магия: царицата, майка на Фонцо, ревнува от Канелоро и му разбива главата. Канелоро избягва, става цар и изпада в голяма беда. Фонцо, благодарение на един извор и един миртов храст, узнава за неговите злополучия и отива да го избави

Имало едно време един цар – Яноне, владетелят на Лунгапèргола, – който толкова силно копнеел да се сдобие с рожба, че молел светци и богородици жена му да забременее, и за да си спечели благоволението им, проявявал безкрайна щедрост към странниците, залъка от устата си давал за тях. Но минало, що минало и видял, че нещата се проточват и от нищо няма полза, залостил портите на двореца си и наредил да се стреля по всеки, който дръзне дори само да ги доближи.

Веднъж оттам случайно минавал един важен белобрад знахар, който не знаел за промяната в нрава на царя, или пък знаел и искал да помогне – отишъл при Яноне и го помолил за подслон. Царят, зъл и свъсен, му рекъл:

- Който няма свещ, да седи на тъмно! Свърши се каквато беше. Котенцата прогледнаха, а майка им я няма! – А когато знахарят го попитал защо такъв обрат, отвърнал: – Аз, от огромно желание да си имам дете, харчих и пилях по всеки, дето идваше и си отиваше, опразних си хазната. Обаче в крайна сметка видях, че си губя залудо силите и съня, отказах се и пуснах резето.

- Щом е само това – казал старикът, – не бери грижа. Ако не направя тъй, че жена ти да зачене, отрежи ми ушите!

- Сбъднат ли се думите ти – възкликнал царят, – обещавам ти половината си царство.

А старецът:

- Тогава чуй добре: ако искаш жена ти да те дари с наследник, извади сърцето на морски дракон и го дай на неомъжена девица да го сготви. Още щом от тенджерата замирише, тя ще се окаже непразна. После, когато сърцето се свари, поднеси го на царицата и коремът й мигом ще порасне, сякаш са минали девет месеца.

- Че как ще стане тази работа? – почудил се царят. – Честно да си кажа, струва ми се твърде мъчна за вярване.

- Много не умувай – казал старикът. – Има една стара легенда, в която се разправя как Юнона, като минавала през поляна с цветя, почувствала, че наедрява и скоро след туй родила.

- Добре, щом казваш – отговорил царят, – ще пратим веднага да ни набавят това сърце.

Така и сторили, изтръгнали сърцето на морски дракон и му го занесли. Царят го дал на една хубава девойка да го сготви. Тя се затворила в кухнята, турила сърцето на огъня и още щом тенджерата закъкрила и излязла първата пара, не само нейният корем, но и всички всички мебели в къщата се надули. А след няколко дни дали потомство: леглото родило креватче, раклата – сандъче, столовете – табуретки, масата – поставка, а цукалото – едно изящно изписано гърненце.

Когато сърцето се сварило, царицата неохотно куснала едно парченце и в миг усетила, че коремът й се окръгля. А четири дни по-късно и тя, и девойката се сдобили с по едно красиво момченце, които си приличали като две капки вода. Двенките отраснали заедно с толкова обич, че едно без друго просто не ги свъртало, та царицата взела да ревнува, защото синът й се стремял повече към сина на нейната слугиня, отколкото към нея самата, само дето не знаела как да се отърве от другото момче.

Един хубав ден принцът намислил да отиде на лов със своя приятел, заповядал да му накладат огън в стаята и започнал да топи олово, за да излее куршуми. Забелязал, че нещо си липсва, и отишъл да го търси. В това време царицата влязла да види с какво се занимава синът й и като открила в покоите му само Канделоро, сина на слугинята, решена да го премахне от този свят, замахнала към лицето му с нажежения калъп за куршуми. Момчето се навело, калъпът го уцелил по веждата и отворил люта рана. Царицата тъкмо се канела да му нанесе нов удар, когато се върнал син й Фонцо, та тя се престорила, че е наминала да го види как е, погалила го хладно и си тръгнала. Канделоро си нахлупил шапката над очите, за да не разбере Фонцо какво се е случило, и гледал да не шава и да не шуква, при все че изгореното го боляло. Когато обаче свършили с леенето на куршуми, поискал принцът да го пусне да си върви: казал, че иска да се махне от царството. Това му желание изумило Фонцо, защото друг път не били говорили за подобно нещо и попитал защо така. Канделоро отвърнал:

- Не питай, Фонцо мили, достатъчно е да знаеш, че се налага да замина. Небето ми е свидетел, че от раздялата с теб, който си моето сърце, душата ми изскача от гърдите, духът ми напуска тялото, кръвта ми се оттегля от жилите. Но нямам избор. Грижи се за себе си и не ме забравяй.

Прегърнали се, поплакали си и Канделоро отишъл в своята стая – взел си бронята и един меч, роден от тежка сабя, додето се варяло драконовото сърце, и в пълно бойно снаряжение извел един кон от конюшнята. Тъкмо да пъхне крак в стремето, дошъл Фонцо, облян в сълзи, и го помолил, щом наистина е решил да го напусне, поне да му остави някакъв знак за своята обич, знак, който да уталожва мъката от неговото отсъствие. Канделоро извадил кинжала си, забил го в земята и оттам избликнал красив извор. Рекъл:

- Ето най-добрия спомен, който мога да ти оставя за себе си: по това, как тече тази вода, ще можеш да съдиш и как тече моят живот. Ако е бистра, значи съм спокоен и безгрижен; ако тръгне мътна, значи ме грози опасност; пресъхне ли обаче (не дай си боже!), знай, че маслото в лампата ми е свършило, а аз съм си платил дължимото на природата. – Сетне измъкнал меча си, разсякъл с него пръстта и от нея изникнал миртов храст: – Докато това растение е зелено – добавил, – ще съм жив и здрав; видиш ли го да линее, значи нещо не ми върви; ако пък съвсем изсъхне, поръчай една заупокойна молитва за твоя Канделоро.

Притиснал го още веднъж в обятията си и заминал. Яздил, що яздил и след безчет приключения – свади с кочияши, измами на кръчмари, подкупи на митничари и други премеждия – стигнал до едно царство точно когато там започвал пищен турнир, на победителя в който била обещана за жена царската щерка. Канделоро се включил сред участниците и така храбро се сражавал, че победил всички рицари, дошли от четирите краища на света, за да спечелят слава. Затова в последния ден му дали ръката на принцеса Фениция и вдигнали голямо тържество. След като отпразнували венчавката си, младоженците живели безметежно няколко месеца. Но ето че на Канделоро му се приходило на лов. Царят го предупредил:

- Много да внимаваш, зетко! Гледай да не попаднеш на някой дявол! Отваряй си на четири очите, понеже из нашите гори броди един зверовит човекоядец, който всяка сутрин си променя вида: един път е вълк, друг път лъв, трети – елен, четвърти – магаре. Ту едно животно, ту друго. И с хиляди хитрини повлича със себе си клетниците, дето среща по пътя си. Прилъгва ги да влязат в една пещера и там ги изяжда. Затова, синко мой, недей се излага на риск, защото можеш да загинеш.

Канделоро, който се бил отърсил от всеки страх още в корема на майка си, не обърнал внимание на съветите на своя тъст и още щом слънцето с четката на лъчите си помело саждите на нощта, излязъл на лов. Стигнал до една гора и там, дето под свода от листа сенките се сбирали да заговорничат и да плетат козни срещу слънцето, човекоядецът го зърнал и се превърнал в прекрасна кошута. Канделоро я погнал и à насам, à натам след нея, стигнал чак вдън гората. Там рукнал такъв пороен дъжд и паднала такава суграшица, че сякаш небето се продънило. Тогава младежът влязъл право в пещерата на човекоядеца, за да потърси завет. Сгърчен от студ, събрал съчки и запалил голям огън. Докато се греел на него и сушал дрехите си, пред входа на пещерата се появила кошутата и с жалостив глас изблеяла:

- О, смели рицарю, позволи ми да се стопля малко, че се смръзнах навън.

Учтивият Канделоро отвърнал:

- Заповядай, добре си дошла.

- Ида – казала му кошутата, – но ме е страх да не ме убиеш.

- Не бой се, ела, имаш честната ми дума.

- Ако искаш да се приближа – настояла кошутата, – вържи си кучетата, за да не ме ухапят, вържи и коня, за да не ме ритне.

И Канделоро вързал кучетата и коня.

- Да, сега съм по-спокойна – рекла кошутата. – Но ако не свалиш и меча си, кълна ти се, няма да стъпя вътре.

Канделоро, на когото му се сторило забавно да опитоми кошутата, захвърлил сабята си. Веднага, щом го видял без защита, човекоядецът си върнал обичайния облик, сграбчил го, хвърлил го в един трап, който бил изкопал в дъното на пещерата, и го захлупил с каменна плоча, та да го изяде по-късно.

В това време Фонцо, който не пропускал и сутрин, и вечер да навести извора и миртата, за да се осведоми за живота на Канделоро, видял, че водата помътнява, а храстът клюмва, и разбрал, че приятелят му е в беда. Впуснал се да го спасява, без дори да попита за разрешение майка си и баща си – въоръжил се добре, взел две вълшебни кучета, яхнал коня си и препуснал по широкия свят. Обикалял, що обикалял, ту тук, ту там, докато не пристигнал точно в Канделоровото царство. Заварил столицата в траур заради неговата предполагаема смърт. Но едва стъпил в двореца, всички го взели за Канделоро, толкова си приличали двамата, и отърчали при жена му, за да получат възнаграждение за добрата вест, която й носели.

Фениция се втурнала по стълбите, прегърнала Фонцо и го попитала:

- Съпруже мой, сърце мое, къде потъна толкова дни?

При тези думи Фонцо схванал, че Канделоро е бил по тези земи и е заминал нанякъде, така че решил да разпита умело принцесата, за да разбере къде ли може да е неговият приятел. Щом чул, че заради проклетия лов се е изложил на опасност от среща с жестокия човекоядец, веднага се сетил какво е станало с приятеля му, но си замълчал и тъй като вече се било смрачило, отишъл да си легне. В кревата, за да не докосва жената на приятеля си, се престорил, че е дал обет на Диана, и сложил помежду им голия си меч. Изчакал слънцето да излезе иззад портокаловото сладко на небето и да разсее нощните тъми, и тогава, рано призори, станал, и без да слуша увещанията на Фениция и заповедите на царя, тръгнал на лов.

Качил се на коня си и заедно с двете вълшебни кучета стигнал до гората, където му се случило съвсем същото като на Канделоро. Още щом влязъл в пещерата, видял Канделоровите оръжията и вързаните кучета и кон, така се убедил, че приятелят му е именно там. А когато кошутата го помолила да върже своите кучета и кон и да отпаше оръжието си, той ги запратил всичките по нея и те я направили на хиляди парченца. Фонцо тъкмо взел да се чуди къде е Канделоро, когато дочул стенание от дъното на пещерата. Хукнал, надигнал плочата и най-сетне открил приятеля си, заедно с други младежи, които човекоядецът също бил хвърлил долу да се угояват. Двамата се прегърнали с огромна радост, разцелували се и разплакани от щастие се върнали в двореца.

Изправена пред близнаците, Фениция не могла да отличи кой от тях е нейният съпруг, ала щом вдигнала шапката на Канделоро, видяла белега, познала го и го прегърнала. Фонцо останал цял месец в двореца и много се забавлявал, но в крайна сметка му домъчняло за вкъщи и тръгнал да се прибира. Канделоро се възползвал от сгодния случай да прати писмо на майка си, за да я покани да сподели разкошния му живот – тя веднага заминала и така и сторила. А той от него ден нататък не пожелал дори да чуе повече нито за кучета, нито за лов и не забравял какво казва народът: “Тежкò на онзи, който сам се наказва.”


(Сборникът с петдесет записани на неаполитански диалект от Джамбатиста Базиле приказки е известен още като "Пентамерон" – в него в течение на пет дни се разказват по десет приказки, както в "Декамерон" новелите са 10х10. Преводът ми е през произволен италиански превод, намерен в Мрежата, така че не претендира за безкрайна точност. Именно в "Приказка на приказките" се срещат първи версии на "Котаракът в чизми", "Пепеляшка", "Спящата красавица", "Снежанка", "Цар Дроздобрад" и други, преразказани по-късно от братя Грим и Шарл Перо. През 2015-а в Кан беше премиерата на филма на Матео Гароне по три от приказките на Базиле, една от които е тази тук.)