Nikolay Nikolov's Blog: Velkom 2 Meine Welt... Meine!!! - Posts Tagged "адам"

"The last man on Earth sat alone in a room. There was a knock on the door.."
- Fredric Brown


- 1 -

Монотонната тишина тегнеше като древно проклятие над призрачния столичен квартал. Адам беше забил поглед в мъртвата земя, върху която от край време не растеше и стрък трева. Гледаше напукания тротоар и въргалящите се наоколо пожълтели вестникарски страници и отблъскваща апатия тровеше съзнанието му. Парещ ветрец жилеше грубоватото му, изсъхнало лице, белязано от нечии зли остриета в едни отдавна отминали времена.

Адам се изправи от старата пейка с посърнала и олющена боя и вдигна очи към необятния син похлупак. Чистота и неподправено изящество. До всички краища на хоризонта се стелеше безоблачно небе и едно единствено жарко слънце хвърляше огнения си бич върху безплодната земя. Скитникът горчиво въздъхна и закрачи напред по пустата магистрала, която отдавна бе превърната в гробище за ръждясали автомобили. Напред, напред... по своя безкраен път към неизбежна и самотна смърт.

Последният човек на земята с усилие разпозна едва четливия надпис „София“ върху крайпътната табела. Моливът му задраска града от картата. Още едно място, където не можете да се намери нито храна, нито екипировка, нито каквито и да е било провизии. Стотици хиксове чернееха върху скъпоценната му карта: Амстердам, Брюж, Париж, Бордо, Сан Себастиан, Мадрид, Малага, Барселона, Монако, Дженоа, Берн, Мюнхен, Прага, Варшава, Минск, Санкт Петербург, Москва, Волгоград, Донецк, Одеса, Варна, София.... Последното беше просто малко отклонение от плана му да достигне Йерусалим през Истанбул и крайбрежието на Средиземно море. Още помнеше онези бели облачета, които пълзяха към безлюдната българска столица. Подлъга се. Тогава Адам реши, че са знамение, виждайки облаци за първи път от доста лета. Но вече не знаеше дали е било илюзия и игра на поквареното му съзнание, отказващо да приеме идеята, че е сам на това кълбо, носещо се безцелно в космоса.

Вървеше мълчаливо по пустата магистрала, леко изгърбен от тежката си раница, пълна със стари военни консерви, малко преварена вода, вехто одеяло, кибрит и всякакви сантиментални глупости, които така и не посмя да изостави. Нали някога са казвали, че човек никога не знае? Някога отдавна.... много, много отдавна. Преди няколко вечности. Но днес единствено избледнели лица и забравени имена го теглеха назад в спомените му, когато навсякъде кипеше жизнерадост и се раждаха мечти. Днес... ах, днес... колко красива и съвъшена дума! Не безвъзвратна като „вчера“ и изпълнена с надежда като „утре“. Днес... когато понасяш на гърба всички последствия от миналото и вземаш съдбоносни решения за загадъчното бъдеще. Но това бе едно друго днес, което нямате нищо общо с дейсвителността. Днес беше апокалипсис... постапокалипсис. Смърт... подминала един единствен човек. Самият Адам не знаеше защо. Нямаше и кого да попита.

Нощта го застигна в покрайнините на Нови Хан. Не, че не обичаше да върви нощем, но болката от едно падане още сковаваше крака му и скитникът избягваше продължителните маратони. Хвърли бегъл поглед към далечните звезди и отломки от онова, което някога наричаха месечина. Въздъхна. Потърси уединение в единствената къща, която все още притежаваше здрави стъкла на прозорците. Тихото бръмчене на хладилника го изкара за момент извън кожата му. Беше истинска рядкост да се натъкнеш на работеща електрическа система. В такива моменти Адам благославяше слънчевите батерии, надживели световния крах. За негово разочарование обаче, хладилникът се оказа празен. Хвърли вътре манерката си и тръшна вратата, очаквайки с нетърпение утрешния ден, в който най-сетне ще пие студена вода. Огледа къщата. Веднага прибра въргалящия се на пода „Пътеводител на галактическия стопаджия“ – търсеше го къде ли не. Настани се удобно на едно от креслата и разгърна новата си придобивка... „Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележително жълто слънце.“

Адам – последният човек на Земята стоеше тихо в стаята и четеше. В този момент на вратата се почука.

- 2 -

Лицето на Адам бавно се изкриви от ужаса на неизвестното. По вратата отново се почука. Остави внимателно Пътеводителя на пода и се умълча. Търсеше трескаво в мислите си решение на ситуацията. Напразно. Изненада и сам себе си с думите, отронили се от устата му.

- Кой е? - извика Адам. Тишина. Чукането се потрети. Какво да прави? В раницата си имаше оръжие, което да го защити от загадъчния нощен посетител. Но всичките му вещи все още се намираха в антрето, до което се стигаше само през неизбежния сблъсък с неизвестното. А вратата си беше просто затворена - без ключ, без подпори, без резе.

Чукането продължи.

- Влез! - Адам бавно отстъпи назад и стисна яростно юмруци, готов да се нахвърли срещу врага си и да го разкъса със зъби... ако може.

Вратата се отвори. Очите на Адам се изцъклиха от вцепенение при вида на своя гост... или домакин. Разтрепери се. Краката му омекнаха. А тя стоеше мълчалива в рамките на вратата; с бяла, разпокъсана рокля, констратираща на разцъфтелите й черни коси. Беше вторачила празните си, безлични очи в него и потракваше зловещо със зъби. После тръгна с накуцваща походка към Адам, без да го изпуска от поглед. Застана пред изкривеното му лице, цялата ухаеща на тамян.

- Какво виждаш? - дрезгав глас се прокрадна през посинелите й устни. - Какво виждаш да стои пред теб сега, Адам?

Той понечи да отговори, но като пареща буца думите му заседнаха в гърлото.

- Този свят е прокоба! - продължи тя. - Ковчег, в който си погребан жив, скитнико. Ти умираш и с теб умира света ти. Тъжно и някак си романтично...

- Аз... аз не съм сам... тук? - думите едва се откъснаха от гърлото му.

- Сам си, скитнико! - поправи го призрачното малко момиченце. - Сам, единствен и последен. С твоята смърт идва новото начало за този свят. Ще напълним водите, ще разтелим безкрайни гори по цялата земна шир, ще предизвикаме отново еволюцията. Ще си поиграем на богове. Но за да се възроди пак нов свят, основите ще бъдат положени върху стария... върху купчина пепел.

- Пак? - учуди се Адам. - Да се възроди пак? Колко пъти е умирал? Кои сте вие?

- Започна да задаваш много въпроси, скитнико! Отговорите им няма да ти бъдат полезни, когато се изправиш пред Него! - тя посочи с кривия си пръст към тавана.

- Коя си ти? - ужасено извика Адам.

- Коя?! - засмя се изтерично момиченцето. - Това ли било? За това ли ме гледаш все едно пред теб стои призрак на невинно дете? Не случайно в началото те попитах какво виждаш? Това е любимата ми част! Да си играя с ума на трофеите си. Да надниквам в най-болните им кошмари и да сея страх в дълбините на съзнанието... и подсъзнанието им. Аз съм онова, от което трепериш преди да заспиш. Аз съм онова, от което бягаш в сънищата си. Аз съм тихия ужас в очите ти, когато ги затваряш за последен път. Аз съм... Аз...

Малкото момиче изцъкли празните си очи. Отвори бавно уста за жадни глътки въздух. Напразно. Подкоси колене и тупна глухо в краката на вдървения Адам. Скитникът гледаше неразбиращо призрачното малко момиченце с разпокъсана бяла рокля и бледа мъртвешка кожа.

На пода лежеше възрастен мъж с прошарена коса, все още стискащ малък пистолет в ръка. Адам го огледа. Тишина. Чувството за самота го скова отново. Подритна врага си с крак. Несъмнено смъртта го бе застигнала. С широко отворена уста и изблещени, черни очи. По стар навик пребърка сивия му шлифер, стигащ до глезените. Откри няколко бронхиални инхалатори. Ето какво е станало. Късмет ли бе това? Застаряващ главорез-астматик... Късмет ли бе да си единствения жив на тази планета и когато те споходи сигурна смърт, тя да застигне зложелателя ти?

Адам продължи с обиска. Напипа малко тефтерче с хиляди задраскани имена. Откри и своето име. Кой желаеше смъртта на един нещастник? На врата на главореза висеше тънко златно синджирче със златна звезда. Скитникът го взе, грабна всичките си вещи, заедно с новите си придобивки и изтича накуцвайки отвън. Мрак. Мрак и самота изпълваха пустия двор. Онзи каза, че са много. Адам трябваше да бяга. Щом един го е открил, ще дойдат и други. Ще го застигнат, където и да отиде... където и да се скрие. Ще довършат неочаквания провал. Кои бяха те?

Адам се стопи в непрогледната тъма. Забрави водата си.

- 3 -

По пустата магистрала все още се срещаха трудно разпознаваеми автомобили, станали жертва на ръжда и корозия. Киселинните дъждове от първите дни на Апокалипсиса бяха разяли всичко метално по пътя си. Години по-късно цялата земя бе превърната в мъртва пустиня, населявана от призрачни градове и един-единствен скитник, бродещ сам по света.

Адам крачеше под жаркото слънце, леко накуцвайки, прегладнял и прежаднял, проклинайки тежката си участ. Пестеше консервите си, защото храна се намираше все по-трудно, а водата си беше забравил преди два дни, когато нещо се опита да го убие. Повечето водни басейни отдавна зееха пресушени, а малкото останала вода трябваше дълго да се преварява, за да бъде годна за пиене.

Скитникът спря на място и хвърли морен поглед напред към някога процъфтяващия в тучните тракийски земи мегаполис Пловдив. Самотен небостъргач се издигаше величав в далечината, гордост за строителното инженерство. Пътищата към него минаваха през неузнаваеми индустриални предградия, претъпкани с коли. Все още можеха да се различат отдавна изгнилите кости на хора, чиято смърт ги бе застигнала в паническо бягство на никъде.

В късния следобяд Адам вървеше край сухото корито на гребен канал, трескаво търсещ малко вода. Сърцето му се свиваше всеки път, когато влизаше в поредния мъртъв град. От останките от забележителните архитектурни паметници, разбити улици и сгради, той гадаеше какъв живот e кипял там. Но вече му бе трудно да отдели цялото си внимание на постапокалиптичния пейзаж, очаквайки всеки момент на пътя му да се изпречат група главорези и да осъществят мистериозния си план.

С какво един скитник представляваше пречка пред някой, който имаше силата да вдъхне живот на една мъртва планета? Каква могъща излюзия лъжеше човешкия взор, караща застаряващ мъж да изглежда като момиченце, обладано от демони? Какви хора се криеха зад стотиците задраскани имена в тефтерчето на онзи ловец на глави, болен от астма? Въпроси, въпроси, въпроси... Спомни си думите на своя неприятел - отговорите нямаше да му бъдат полезни, когато се изправи пред Него. Кой беше Него? Всемогъщият Бог - създател на Вселената и реалността или мистичен главатар на тайна секта, виновна за Апокалипсиса?

Търпението на Адам се увенча с успех. Той хукна към водата пред него, забравяйки за умората, предпазливостта и болния си крак. Стигна до насъбралата се на ниско място вода и удари колене в земята. Подир това легна по гръб и впери замечтано поглед в необятното небе. Почувства го толкова силно, че разтресе цялото му същество. Нещо се бе променило. Какво?

Слънцето клонеше към залез, когато Адам гасеше с крак малкия огън, върху който се вареше водата му. Напълни празните си манерки и ги ската дълбоко в раницата си. Искаше вече само едно - да намери възможно по-уютно местенце за сън, защото утрешния ден вещаеше поредната порция лов на илюзии и, ако е писано, безценни запаси от консервирана храна. Намираше я най-често в затънтени бомбоубежища, мрачни и неприветливи мазета и някогашни военни казарми.

Нощта го застигна пред разбитите врати на небостъргача, който видя по-рано същия ден. Солидни гранитни букви ETOOR CORP някога посрещаха гостите на сградата. „Хора с влияние“ - помисли си Адам и прекрачи през разнебитения вход. Хвърли багажа си в стаичката на портиера и залости хубаво вратата - за всеки случай. Запали няколко от свещите си. Пазеше ги за редки моменти, но сега не издържа на изкушението да прелисти няколко страници от фантастичния Пътеводител на Дъглас Адамс. Отпусна измършавялото си тяло върху мекото легло и потъна в комично-епичната история на Артър Дент.

Сънят застигна Адам неусетно. Чувствайки се сигурен и защитен от анонимници, желаещи смъртта му, затвори натежали клепачи и тихичко захърка.

Черната завеса с цветни петна постепенно отстъпи място на чуден сън, в който Адам падаше.... знаейки, че няма от какво да се бои. Тупна меко в зелената трева и лицето му усети нежния й допир и натрапчиво ухание. Беше валяло навярно сутринта и малки капчици се стичаха по крехките стебълца.

- Адам! - нежен женски глас извика името му. Отърси се от сладкото опиянение и надигна глава. Евелин стискаше за ръка малкия му син, а вятърът игриво флиртуваше с дългата й рокля. - Проспа целия следобяд, сънливецо.

Адам се изправи. Чувстваше се бодър и силен. Впери поглед в цялото очарование на заобикалящия го свят. После тръгна към единствената жена, която обичаше.

- Тате! - извика малкия Каин. Адам радостно разроши буйните къдрици на сина си и прегърна силно Евелин. Това не беше сън. Беше чисто, истинско и неподправено.

- Какво е това? - усмихна се съпругата му и нежно докосна златното синджирче на врата му. Адам впери неразбиращ поглед в ръката й. Евелин държеше малка златна звезда и с неприкрит интерес я разглеждаше. - От къде го имаш?

Не, това не беше сън. Не беше и никога не е било.

- 4 -
Адам замислено мажеше препечената си филийка с любимото сладко от боровинки. Мислите го бяха отнесли много, много надалеч... отвъд пределите на човешкото въображение. Там, където свърваше детството, където отиваха всички хвърчила и изоставени плюшени мечета; където изчезваха износените годежни пръстени и неносени сватбени одежди; където засъхналите, върху възглавниците, сълзи все още горчяха и отекваха отдавна изсмяти смехове.
- Адам....
Много, много далеч... където обичта се превръщаше в апатия, а безразличието – в непоносимост. Където фотоните достигаха своя предел, изтощени от бясното препускане в космическия безкрай и тупваха глухо в светлозелена трева, сред забравени и никому ненужни вещи и емоции. Но още по-далеч... в самия край на недостижимото... където тревата беше пожълтяла и посърнала... където не бе достигнало нито едно хвърчило... на самия ръб на немислимото съзря величествена бяла врата, от която...
- Адам...
... от която долиташе нежен глас. Тръгна решително напред, безразличен към спуканата си футболна топка, към ръждясалото си колело и навярно все ще работещо Нинтендо. Подритна с крак разпокъсания си учебник по математика, чийто страници се разпаднаха на пепел, а от пепелта полетяха рояк сини пеперуди. Изостави далеч зад себе си пожълтелите снимки на млади момичета, на пиянски компании и бляскави абитуриентски балове. Нищо... абсолютно нищо не бе в състояние да го заинтригува повече от прекрасната бяла врата, която бе съвсем, съвсем близо. Само още една последна крачка...
- Адам...
Адам чу как някой отвъд зовеше името му. За миг се обърна назад към целия си живот и необятен космически безкрай... Нищо! Направи последната си крачка и успя. Успя да достигне там, където не бе достигнал нито един фотон, нито една частица, нито един спомен. Където никога не бе расла трева и никога не е ехтял детски смях. Адам се протегна и леко открехна вратата.
- Адам!!! – изкрещя Евелин. Той се отърси от сладкото опиянение и реалността се стовари грубо върху него.
- Какво? – попита разсеяно той, давайки си вид, че нищо не се е случило.
- Пак си се замечтал някъде – въздъхна съпругата му. – Ще вземеш ли Каин следобяд от училище, защото аз ще се забавя?
- Каин? – на Адам му беше нужен все още миг, за да осъзнае действителността.
- Синът ни, глупчо! – ядоса се малко Евелин. – Свършва училище в два следобяд.
- Аз... ъ-ъ... д-да, да... разбира се, ще го взема!
Адам остави ножа в бурканчето със боровинково сладко и захапа лакомо филията си. Евелин го гледаше и женското й сърчице се късаше на милиони болезнени парченца.
- Не съм те виждала скоро да пиеш от хапчетата, които ти предписа доктор Малчев!
- Нямам нужда от тях. Чувствам се по-добре.
Тежка въздишка се прокрадна през устните на Евелин, придружена от самотна, горчива сълза.
- Адам, състоянието ти се влошава! Отново блуждаеш в свои измислени светове и губиш връзка с реалността.
- Не блуждая никъде! Бях се замислил какво имам да свърша днес, докато ти...
- Докато не трябваше да ти извикам сто пъти името! Адам, състоянието ти не е някаква шега! Искам да си пиеш лекарствата пред мен, а не да те гледам как малко по малко се превръщаш в шизофреник!
- Мила, уверявам те, че наистина се чувствам много подбре. Тревожиш се излишно...
- Ще ти кажа аз кой се тревожи излишно! Много добре помня този блуждаещ поглед, когато започнаха първите ни проблеми. Нужно ли е да ти напомням за измислените ти безтелесни и налудничави привидения? Или за глупавата ти фикс идея, че камъните имат съзнание? Или за нощния ти преследвач? За живота ти на кино звезда? Отвличанията? А онзи татул, който мислеше за горска ягода? Знаеш ли колко съм плакала в болницата без да зная дали ще отвориш отново очи? И ми казваш да не се тревожа!? Що за човек си ти?
- Евелин...
- Не ми викай Евелин! Пий си скапаните хапчета, защото нямам намерение да те гледам как малко по малко си отиваш и съзнанието ти губи връзка с този свят.
Адам хвърли ядосано филията си към стената, с другата ръка запрати буркана със сладкото на пода и стана с гръм и трясък от масата.
- Ами ако грешиш? Ако това всъщност не е един шибан кошмар, в който съм заобиколен от слепци?
Евелин мълчеше. Плачеше.
- Откъде да знам дали това е реалността и всичко това не е плод на съзнанието ми? Можеш ли да ми докажеш, че сега не сънувам, а онова... отвъд... не е истинското?
- Излез навън като искаш! Огледай се! Попитай хората! Всички ще ти кажат, че си въобразяваш глупости!
- А фактът, че прекарах тридесет и шест противни години в един безлюден свят? Как ще ми обясниш това? Помня прекрасно всеки един гнусен ден, в който се лутах като скитник из мъртви земи и пиех отровни води. Как човек може да сънува толкова време?
- Ти си болен... – отвърна тихо Евелин.
Адам изсумтя нечленоразделно и бързо излезе от къщата. Озова се на тротоара в своя спокоен квартал, в спокойно градче, където никога нищо не се случваше и където много млади семейни двойки предпочитаха да отгледат децата си. Тръгна отплеснат нанякъде... без посока и ясна цел... силно замислен за това кое всъщност е истинско. Не обръщаше внимание на безличните, случайни минувачи, които никога и по никакъв начин не са му представлявали някакъв интерес. Болеше го. Болеше го, че нараняваше тази, която обичаше безумно. Но как да знае дали сега не сънува? Там, където бе единствен и последен, можеше с ръка на сърце да се закълне, че беше реалност. Както можеше да го направи и сега. Спря се. Огледа се. Вдиша дълбоко. Дробовете му се напълниха с аромат на цъфнали липи. Не, това не можеше да бъде сън. Не можеше, не беше и никога не е било.
Но защо медальончето, което намери в онзи главорез-астматик, все още висеше на врата му?

- 5 –
Нощта настъпваше бавно и ситни снежинки затрептяха в лепкавия сумрак. Уличните лампи примигаха една по една, преди да хвърлят бледа светлина през плътния снежен воал. Бяла вълчица пробяга в тъмното и изчезна. Застудя. Необичайната прищявка на времето успя да изненада дори бандата бездомни котараци, които се славеха като метереолозите на квартала. Винаги, преди да завали, те виеха като обезумели, докато някой с по-лабилна психика не насъскаше пумияра си по тях. Но Адам ги видя, сломени и омърлушени, да пристъпват стреснато под паркираните наоколо автомобили. Някаква първоюнска шега ли беше това?
Вървеше бавно по тротоара, без да бърза към поредния скандал с Евелин, силно вглъбен в мислите си. Онзи свят, в който той скиташе цял живот, безнадеждно търсещ надежда, изглеждаше толкова истински, колкото истински беше един неочакван сняг в края на пролетта. Защо не беше в състояние да различи реалността от илюзията? Какъв беше той – скитник или шизофреник?
Адам се спря на място. Впери поглед в еднопосочната, неасвалтирана уличка, която пресичаше перпендикулярно пътя му. В края й, където бледата светлина от уличните лампи едва-едва се виждаше, съзря бялата вълчица, която преди малко сметна за шега на въображението му. Снегът се усили и я скри в прегръдката си. Все тая. Някакво улично псе. Не си струваше дори и това внимание.
Адам вече се беше отдалечил доста, когато неясно шумолене иззад гърба му прикова крехкото му любопитство. Обърна се, за да види как две тъмни фигури тичаха по снега, а вятърът довя тихо, едва доловимо мърморене. Изчезнаха в пресечката. Адам стоеше в трепетно очакване и не смееш да помръдне.
Колко време измина? Секунда? Минута? Десет години? Разнесе се предсмъртен вик, последван от аларма на автомобил. Трясък. Колебанието траеше само секунда. Побягна. Обратно към пресечката. Към края на уличката. Задъхан, не видя окървавения труп, в който се спъна и тупна глухо на земята. Изправи се. Трескаво впери поглед във всички страни. Нямаше друг... жив.
Тялото принадлежеше на възрастен мъж. В ръка все още стискаше дълъг, самурайски меч, гравиран със непознати орнаменти, които сякаш светеха в сумрака. Предния капак на близката Лада бе изкривен и два крака все още стърчаха през счупеното стъкло.
Тишина.
Адам се надвеси над мъртвото тяло на лежащия в краката му странник, за да го огледа отблизо. Забеляза го веднага. Златно медальонче със звезда! Същото, което откри в неканения си гост от другия свят. Нима е възможно? Нима е истина? Загадъчните главорези са го открили? Разбрали са за нелепата смърт на своя колега астматик и провала му? И са дошли да довършат започнатото?
Адам грабна меча. И я видя.
Тя стоеше в мрака, извън обсега на светлината, но бялото й кимоно я издаваше. Очите й светеха като на горски звяр, пуснат на свобода..., за да убива.
Тишина.
С безшумни стъпки тя се втурна към него и бясно замахна с меча, готова да посече всичко по пътя си. Той инстиктивно се защити с острието със загадачни орнаменти. Време да се съвземе нямаше. Едва отрази и втората атака. На третата за малко не изпусна оръжието си. Бързината й бе поразителна. Замахваше бясно от всички страни. Пъргава. Грациозна. Неуловима. Черните й коси се рееха навсякъде около нея, отвявайки падащия сняг.
- Исако, спри! – не повярва на собствените си думи Адам. Дори не разбра какво всъщност каза. – Не искам да умра!
Мечът й се спря точно в гърлото му. Усети остротата му. Усети, че е ранен.
- Исако!
Тя го гледаше, готова да сложи край на всичко. Нещо я спря.
- Да умреш? – изръмжа младото момиче. – Не искаш да... умреш?
- Моля те! – разтрепери се той. – Аз не...
- Не си един от тях? – учуди се Исако и свали меча си от шията му. – Ти не си...
- Не, по дяволите! – извика Адам. – Не съм...
Снегът продължаваше да вали. Но нито той, нито нощта можеха да скрият красотата й. По бялото й кимоно нямаше и капчица кръв, която да опорочи невинното й съвършенство.
- Те не умират! – въздъхна Исако. – Регенерират се по някакъв начин. Не знам как. На някои им отнема часове, на други дни. Но после са като непокътнати.
- Значи това те спря? – досети се Адам. – Страхът ми от смъртта!
- Стана ми интересно! – отвърна Исако безлично. – Хем не си от тях, хем знаеш името ми?
Адам извърна замислено глава. Хубав въпрос. От къде знаеше името й? И каква беше мистерията около златното медальонче?
- Преди време... – започна Адам, но се стъписа. Преди колко време? - ... нападнаха и мен. Беше само един. Яви ми се като призрак на малко момиче и ми говореше за сътворение на нов свят. Явно вълнението й е дошло в повече и стана жертва на астмата си. Свлече се в краката ми. Тогава видях истинския му облик. А този медальон...
- Глупости! – отсече Исако, без да го изслуша докрай. – Те не боледуват. Не умират. Вечни са.
- Те? – замисли се Адам. – Кои са... те?
Момичето се засмя на висок глас.
- Не знаеш нищо за тях, а те преследват? А ти кой си?
Уместен въпрос, Исако. Кой беше той? Престъпник? Беглец? Скитник? Шизофреник? Случваше ли се всичко това сега или беше просто плод на болния му ум? Кажи, Исако!