Адам - последния човек на земята (S01E04)

- 4 -
Адам замислено мажеше препечената си филийка с любимото сладко от боровинки. Мислите го бяха отнесли много, много надалеч... отвъд пределите на човешкото въображение. Там, където свърваше детството, където отиваха всички хвърчила и изоставени плюшени мечета; където изчезваха износените годежни пръстени и неносени сватбени одежди; където засъхналите, върху възглавниците, сълзи все още горчяха и отекваха отдавна изсмяти смехове.
- Адам....
Много, много далеч... където обичта се превръщаше в апатия, а безразличието – в непоносимост. Където фотоните достигаха своя предел, изтощени от бясното препускане в космическия безкрай и тупваха глухо в светлозелена трева, сред забравени и никому ненужни вещи и емоции. Но още по-далеч... в самия край на недостижимото... където тревата беше пожълтяла и посърнала... където не бе достигнало нито едно хвърчило... на самия ръб на немислимото съзря величествена бяла врата, от която...
- Адам...
... от която долиташе нежен глас. Тръгна решително напред, безразличен към спуканата си футболна топка, към ръждясалото си колело и навярно все ще работещо Нинтендо. Подритна с крак разпокъсания си учебник по математика, чийто страници се разпаднаха на пепел, а от пепелта полетяха рояк сини пеперуди. Изостави далеч зад себе си пожълтелите снимки на млади момичета, на пиянски компании и бляскави абитуриентски балове. Нищо... абсолютно нищо не бе в състояние да го заинтригува повече от прекрасната бяла врата, която бе съвсем, съвсем близо. Само още една последна крачка...
- Адам...
Адам чу как някой отвъд зовеше името му. За миг се обърна назад към целия си живот и необятен космически безкрай... Нищо! Направи последната си крачка и успя. Успя да достигне там, където не бе достигнал нито един фотон, нито една частица, нито един спомен. Където никога не бе расла трева и никога не е ехтял детски смях. Адам се протегна и леко открехна вратата.
- Адам!!! – изкрещя Евелин. Той се отърси от сладкото опиянение и реалността се стовари грубо върху него.
- Какво? – попита разсеяно той, давайки си вид, че нищо не се е случило.
- Пак си се замечтал някъде – въздъхна съпругата му. – Ще вземеш ли Каин следобяд от училище, защото аз ще се забавя?
- Каин? – на Адам му беше нужен все още миг, за да осъзнае действителността.
- Синът ни, глупчо! – ядоса се малко Евелин. – Свършва училище в два следобяд.
- Аз... ъ-ъ... д-да, да... разбира се, ще го взема!
Адам остави ножа в бурканчето със боровинково сладко и захапа лакомо филията си. Евелин го гледаше и женското й сърчице се късаше на милиони болезнени парченца.
- Не съм те виждала скоро да пиеш от хапчетата, които ти предписа доктор Малчев!
- Нямам нужда от тях. Чувствам се по-добре.
Тежка въздишка се прокрадна през устните на Евелин, придружена от самотна, горчива сълза.
- Адам, състоянието ти се влошава! Отново блуждаеш в свои измислени светове и губиш връзка с реалността.
- Не блуждая никъде! Бях се замислил какво имам да свърша днес, докато ти...
- Докато не трябваше да ти извикам сто пъти името! Адам, състоянието ти не е някаква шега! Искам да си пиеш лекарствата пред мен, а не да те гледам как малко по малко се превръщаш в шизофреник!
- Мила, уверявам те, че наистина се чувствам много подбре. Тревожиш се излишно...
- Ще ти кажа аз кой се тревожи излишно! Много добре помня този блуждаещ поглед, когато започнаха първите ни проблеми. Нужно ли е да ти напомням за измислените ти безтелесни и налудничави привидения? Или за глупавата ти фикс идея, че камъните имат съзнание? Или за нощния ти преследвач? За живота ти на кино звезда? Отвличанията? А онзи татул, който мислеше за горска ягода? Знаеш ли колко съм плакала в болницата без да зная дали ще отвориш отново очи? И ми казваш да не се тревожа!? Що за човек си ти?
- Евелин...
- Не ми викай Евелин! Пий си скапаните хапчета, защото нямам намерение да те гледам как малко по малко си отиваш и съзнанието ти губи връзка с този свят.
Адам хвърли ядосано филията си към стената, с другата ръка запрати буркана със сладкото на пода и стана с гръм и трясък от масата.
- Ами ако грешиш? Ако това всъщност не е един шибан кошмар, в който съм заобиколен от слепци?
Евелин мълчеше. Плачеше.
- Откъде да знам дали това е реалността и всичко това не е плод на съзнанието ми? Можеш ли да ми докажеш, че сега не сънувам, а онова... отвъд... не е истинското?
- Излез навън като искаш! Огледай се! Попитай хората! Всички ще ти кажат, че си въобразяваш глупости!
- А фактът, че прекарах тридесет и шест противни години в един безлюден свят? Как ще ми обясниш това? Помня прекрасно всеки един гнусен ден, в който се лутах като скитник из мъртви земи и пиех отровни води. Как човек може да сънува толкова време?
- Ти си болен... – отвърна тихо Евелин.
Адам изсумтя нечленоразделно и бързо излезе от къщата. Озова се на тротоара в своя спокоен квартал, в спокойно градче, където никога нищо не се случваше и където много млади семейни двойки предпочитаха да отгледат децата си. Тръгна отплеснат нанякъде... без посока и ясна цел... силно замислен за това кое всъщност е истинско. Не обръщаше внимание на безличните, случайни минувачи, които никога и по никакъв начин не са му представлявали някакъв интерес. Болеше го. Болеше го, че нараняваше тази, която обичаше безумно. Но как да знае дали сега не сънува? Там, където бе единствен и последен, можеше с ръка на сърце да се закълне, че беше реалност. Както можеше да го направи и сега. Спря се. Огледа се. Вдиша дълбоко. Дробовете му се напълниха с аромат на цъфнали липи. Не, това не можеше да бъде сън. Не можеше, не беше и никога не е било.
Но защо медальончето, което намери в онзи главорез-астматик, все още висеше на врата му?