Адам - последния човек на земята (S01E05)

- 5 –
Нощта настъпваше бавно и ситни снежинки затрептяха в лепкавия сумрак. Уличните лампи примигаха една по една, преди да хвърлят бледа светлина през плътния снежен воал. Бяла вълчица пробяга в тъмното и изчезна. Застудя. Необичайната прищявка на времето успя да изненада дори бандата бездомни котараци, които се славеха като метереолозите на квартала. Винаги, преди да завали, те виеха като обезумели, докато някой с по-лабилна психика не насъскаше пумияра си по тях. Но Адам ги видя, сломени и омърлушени, да пристъпват стреснато под паркираните наоколо автомобили. Някаква първоюнска шега ли беше това?
Вървеше бавно по тротоара, без да бърза към поредния скандал с Евелин, силно вглъбен в мислите си. Онзи свят, в който той скиташе цял живот, безнадеждно търсещ надежда, изглеждаше толкова истински, колкото истински беше един неочакван сняг в края на пролетта. Защо не беше в състояние да различи реалността от илюзията? Какъв беше той – скитник или шизофреник?
Адам се спря на място. Впери поглед в еднопосочната, неасвалтирана уличка, която пресичаше перпендикулярно пътя му. В края й, където бледата светлина от уличните лампи едва-едва се виждаше, съзря бялата вълчица, която преди малко сметна за шега на въображението му. Снегът се усили и я скри в прегръдката си. Все тая. Някакво улично псе. Не си струваше дори и това внимание.
Адам вече се беше отдалечил доста, когато неясно шумолене иззад гърба му прикова крехкото му любопитство. Обърна се, за да види как две тъмни фигури тичаха по снега, а вятърът довя тихо, едва доловимо мърморене. Изчезнаха в пресечката. Адам стоеше в трепетно очакване и не смееш да помръдне.
Колко време измина? Секунда? Минута? Десет години? Разнесе се предсмъртен вик, последван от аларма на автомобил. Трясък. Колебанието траеше само секунда. Побягна. Обратно към пресечката. Към края на уличката. Задъхан, не видя окървавения труп, в който се спъна и тупна глухо на земята. Изправи се. Трескаво впери поглед във всички страни. Нямаше друг... жив.
Тялото принадлежеше на възрастен мъж. В ръка все още стискаше дълъг, самурайски меч, гравиран със непознати орнаменти, които сякаш светеха в сумрака. Предния капак на близката Лада бе изкривен и два крака все още стърчаха през счупеното стъкло.
Тишина.
Адам се надвеси над мъртвото тяло на лежащия в краката му странник, за да го огледа отблизо. Забеляза го веднага. Златно медальонче със звезда! Същото, което откри в неканения си гост от другия свят. Нима е възможно? Нима е истина? Загадъчните главорези са го открили? Разбрали са за нелепата смърт на своя колега астматик и провала му? И са дошли да довършат започнатото?
Адам грабна меча. И я видя.
Тя стоеше в мрака, извън обсега на светлината, но бялото й кимоно я издаваше. Очите й светеха като на горски звяр, пуснат на свобода..., за да убива.
Тишина.
С безшумни стъпки тя се втурна към него и бясно замахна с меча, готова да посече всичко по пътя си. Той инстиктивно се защити с острието със загадачни орнаменти. Време да се съвземе нямаше. Едва отрази и втората атака. На третата за малко не изпусна оръжието си. Бързината й бе поразителна. Замахваше бясно от всички страни. Пъргава. Грациозна. Неуловима. Черните й коси се рееха навсякъде около нея, отвявайки падащия сняг.
- Исако, спри! – не повярва на собствените си думи Адам. Дори не разбра какво всъщност каза. – Не искам да умра!
Мечът й се спря точно в гърлото му. Усети остротата му. Усети, че е ранен.
- Исако!
Тя го гледаше, готова да сложи край на всичко. Нещо я спря.
- Да умреш? – изръмжа младото момиче. – Не искаш да... умреш?
- Моля те! – разтрепери се той. – Аз не...
- Не си един от тях? – учуди се Исако и свали меча си от шията му. – Ти не си...
- Не, по дяволите! – извика Адам. – Не съм...
Снегът продължаваше да вали. Но нито той, нито нощта можеха да скрият красотата й. По бялото й кимоно нямаше и капчица кръв, която да опорочи невинното й съвършенство.
- Те не умират! – въздъхна Исако. – Регенерират се по някакъв начин. Не знам как. На някои им отнема часове, на други дни. Но после са като непокътнати.
- Значи това те спря? – досети се Адам. – Страхът ми от смъртта!
- Стана ми интересно! – отвърна Исако безлично. – Хем не си от тях, хем знаеш името ми?
Адам извърна замислено глава. Хубав въпрос. От къде знаеше името й? И каква беше мистерията около златното медальонче?
- Преди време... – започна Адам, но се стъписа. Преди колко време? - ... нападнаха и мен. Беше само един. Яви ми се като призрак на малко момиче и ми говореше за сътворение на нов свят. Явно вълнението й е дошло в повече и стана жертва на астмата си. Свлече се в краката ми. Тогава видях истинския му облик. А този медальон...
- Глупости! – отсече Исако, без да го изслуша докрай. – Те не боледуват. Не умират. Вечни са.
- Те? – замисли се Адам. – Кои са... те?
Момичето се засмя на висок глас.
- Не знаеш нищо за тях, а те преследват? А ти кой си?
Уместен въпрос, Исако. Кой беше той? Престъпник? Беглец? Скитник? Шизофреник? Случваше ли се всичко това сега или беше просто плод на болния му ум? Кажи, Исако!