Адам - последния човек на земята - S01E01

"The last man on Earth sat alone in a room. There was a knock on the door.."
- Fredric Brown


- 1 -

Монотонната тишина тегнеше като древно проклятие над призрачния столичен квартал. Адам беше забил поглед в мъртвата земя, върху която от край време не растеше и стрък трева. Гледаше напукания тротоар и въргалящите се наоколо пожълтели вестникарски страници и отблъскваща апатия тровеше съзнанието му. Парещ ветрец жилеше грубоватото му, изсъхнало лице, белязано от нечии зли остриета в едни отдавна отминали времена.

Адам се изправи от старата пейка с посърнала и олющена боя и вдигна очи към необятния син похлупак. Чистота и неподправено изящество. До всички краища на хоризонта се стелеше безоблачно небе и едно единствено жарко слънце хвърляше огнения си бич върху безплодната земя. Скитникът горчиво въздъхна и закрачи напред по пустата магистрала, която отдавна бе превърната в гробище за ръждясали автомобили. Напред, напред... по своя безкраен път към неизбежна и самотна смърт.

Последният човек на земята с усилие разпозна едва четливия надпис „София“ върху крайпътната табела. Моливът му задраска града от картата. Още едно място, където не можете да се намери нито храна, нито екипировка, нито каквито и да е било провизии. Стотици хиксове чернееха върху скъпоценната му карта: Амстердам, Брюж, Париж, Бордо, Сан Себастиан, Мадрид, Малага, Барселона, Монако, Дженоа, Берн, Мюнхен, Прага, Варшава, Минск, Санкт Петербург, Москва, Волгоград, Донецк, Одеса, Варна, София.... Последното беше просто малко отклонение от плана му да достигне Йерусалим през Истанбул и крайбрежието на Средиземно море. Още помнеше онези бели облачета, които пълзяха към безлюдната българска столица. Подлъга се. Тогава Адам реши, че са знамение, виждайки облаци за първи път от доста лета. Но вече не знаеше дали е било илюзия и игра на поквареното му съзнание, отказващо да приеме идеята, че е сам на това кълбо, носещо се безцелно в космоса.

Вървеше мълчаливо по пустата магистрала, леко изгърбен от тежката си раница, пълна със стари военни консерви, малко преварена вода, вехто одеяло, кибрит и всякакви сантиментални глупости, които така и не посмя да изостави. Нали някога са казвали, че човек никога не знае? Някога отдавна.... много, много отдавна. Преди няколко вечности. Но днес единствено избледнели лица и забравени имена го теглеха назад в спомените му, когато навсякъде кипеше жизнерадост и се раждаха мечти. Днес... ах, днес... колко красива и съвъшена дума! Не безвъзвратна като „вчера“ и изпълнена с надежда като „утре“. Днес... когато понасяш на гърба всички последствия от миналото и вземаш съдбоносни решения за загадъчното бъдеще. Но това бе едно друго днес, което нямате нищо общо с дейсвителността. Днес беше апокалипсис... постапокалипсис. Смърт... подминала един единствен човек. Самият Адам не знаеше защо. Нямаше и кого да попита.

Нощта го застигна в покрайнините на Нови Хан. Не, че не обичаше да върви нощем, но болката от едно падане още сковаваше крака му и скитникът избягваше продължителните маратони. Хвърли бегъл поглед към далечните звезди и отломки от онова, което някога наричаха месечина. Въздъхна. Потърси уединение в единствената къща, която все още притежаваше здрави стъкла на прозорците. Тихото бръмчене на хладилника го изкара за момент извън кожата му. Беше истинска рядкост да се натъкнеш на работеща електрическа система. В такива моменти Адам благославяше слънчевите батерии, надживели световния крах. За негово разочарование обаче, хладилникът се оказа празен. Хвърли вътре манерката си и тръшна вратата, очаквайки с нетърпение утрешния ден, в който най-сетне ще пие студена вода. Огледа къщата. Веднага прибра въргалящия се на пода „Пътеводител на галактическия стопаджия“ – търсеше го къде ли не. Настани се удобно на едно от креслата и разгърна новата си придобивка... „Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележително жълто слънце.“

Адам – последният човек на Земята стоеше тихо в стаята и четеше. В този момент на вратата се почука.