Адам - последния човек на земята - S01E02

- 2 -

Лицето на Адам бавно се изкриви от ужаса на неизвестното. По вратата отново се почука. Остави внимателно Пътеводителя на пода и се умълча. Търсеше трескаво в мислите си решение на ситуацията. Напразно. Изненада и сам себе си с думите, отронили се от устата му.

- Кой е? - извика Адам. Тишина. Чукането се потрети. Какво да прави? В раницата си имаше оръжие, което да го защити от загадъчния нощен посетител. Но всичките му вещи все още се намираха в антрето, до което се стигаше само през неизбежния сблъсък с неизвестното. А вратата си беше просто затворена - без ключ, без подпори, без резе.

Чукането продължи.

- Влез! - Адам бавно отстъпи назад и стисна яростно юмруци, готов да се нахвърли срещу врага си и да го разкъса със зъби... ако може.

Вратата се отвори. Очите на Адам се изцъклиха от вцепенение при вида на своя гост... или домакин. Разтрепери се. Краката му омекнаха. А тя стоеше мълчалива в рамките на вратата; с бяла, разпокъсана рокля, констратираща на разцъфтелите й черни коси. Беше вторачила празните си, безлични очи в него и потракваше зловещо със зъби. После тръгна с накуцваща походка към Адам, без да го изпуска от поглед. Застана пред изкривеното му лице, цялата ухаеща на тамян.

- Какво виждаш? - дрезгав глас се прокрадна през посинелите й устни. - Какво виждаш да стои пред теб сега, Адам?

Той понечи да отговори, но като пареща буца думите му заседнаха в гърлото.

- Този свят е прокоба! - продължи тя. - Ковчег, в който си погребан жив, скитнико. Ти умираш и с теб умира света ти. Тъжно и някак си романтично...

- Аз... аз не съм сам... тук? - думите едва се откъснаха от гърлото му.

- Сам си, скитнико! - поправи го призрачното малко момиченце. - Сам, единствен и последен. С твоята смърт идва новото начало за този свят. Ще напълним водите, ще разтелим безкрайни гори по цялата земна шир, ще предизвикаме отново еволюцията. Ще си поиграем на богове. Но за да се възроди пак нов свят, основите ще бъдат положени върху стария... върху купчина пепел.

- Пак? - учуди се Адам. - Да се възроди пак? Колко пъти е умирал? Кои сте вие?

- Започна да задаваш много въпроси, скитнико! Отговорите им няма да ти бъдат полезни, когато се изправиш пред Него! - тя посочи с кривия си пръст към тавана.

- Коя си ти? - ужасено извика Адам.

- Коя?! - засмя се изтерично момиченцето. - Това ли било? За това ли ме гледаш все едно пред теб стои призрак на невинно дете? Не случайно в началото те попитах какво виждаш? Това е любимата ми част! Да си играя с ума на трофеите си. Да надниквам в най-болните им кошмари и да сея страх в дълбините на съзнанието... и подсъзнанието им. Аз съм онова, от което трепериш преди да заспиш. Аз съм онова, от което бягаш в сънищата си. Аз съм тихия ужас в очите ти, когато ги затваряш за последен път. Аз съм... Аз...

Малкото момиче изцъкли празните си очи. Отвори бавно уста за жадни глътки въздух. Напразно. Подкоси колене и тупна глухо в краката на вдървения Адам. Скитникът гледаше неразбиращо призрачното малко момиченце с разпокъсана бяла рокля и бледа мъртвешка кожа.

На пода лежеше възрастен мъж с прошарена коса, все още стискащ малък пистолет в ръка. Адам го огледа. Тишина. Чувството за самота го скова отново. Подритна врага си с крак. Несъмнено смъртта го бе застигнала. С широко отворена уста и изблещени, черни очи. По стар навик пребърка сивия му шлифер, стигащ до глезените. Откри няколко бронхиални инхалатори. Ето какво е станало. Късмет ли бе това? Застаряващ главорез-астматик... Късмет ли бе да си единствения жив на тази планета и когато те споходи сигурна смърт, тя да застигне зложелателя ти?

Адам продължи с обиска. Напипа малко тефтерче с хиляди задраскани имена. Откри и своето име. Кой желаеше смъртта на един нещастник? На врата на главореза висеше тънко златно синджирче със златна звезда. Скитникът го взе, грабна всичките си вещи, заедно с новите си придобивки и изтича накуцвайки отвън. Мрак. Мрак и самота изпълваха пустия двор. Онзи каза, че са много. Адам трябваше да бяга. Щом един го е открил, ще дойдат и други. Ще го застигнат, където и да отиде... където и да се скрие. Ще довършат неочаквания провал. Кои бяха те?

Адам се стопи в непрогледната тъма. Забрави водата си.