Nikolay Nikolov's Blog: Velkom 2 Meine Welt... Meine!!! - Posts Tagged "last"

"The last man on Earth sat alone in a room. There was a knock on the door.."
- Fredric Brown


- 1 -

Монотонната тишина тегнеше като древно проклятие над призрачния столичен квартал. Адам беше забил поглед в мъртвата земя, върху която от край време не растеше и стрък трева. Гледаше напукания тротоар и въргалящите се наоколо пожълтели вестникарски страници и отблъскваща апатия тровеше съзнанието му. Парещ ветрец жилеше грубоватото му, изсъхнало лице, белязано от нечии зли остриета в едни отдавна отминали времена.

Адам се изправи от старата пейка с посърнала и олющена боя и вдигна очи към необятния син похлупак. Чистота и неподправено изящество. До всички краища на хоризонта се стелеше безоблачно небе и едно единствено жарко слънце хвърляше огнения си бич върху безплодната земя. Скитникът горчиво въздъхна и закрачи напред по пустата магистрала, която отдавна бе превърната в гробище за ръждясали автомобили. Напред, напред... по своя безкраен път към неизбежна и самотна смърт.

Последният човек на земята с усилие разпозна едва четливия надпис „София“ върху крайпътната табела. Моливът му задраска града от картата. Още едно място, където не можете да се намери нито храна, нито екипировка, нито каквито и да е било провизии. Стотици хиксове чернееха върху скъпоценната му карта: Амстердам, Брюж, Париж, Бордо, Сан Себастиан, Мадрид, Малага, Барселона, Монако, Дженоа, Берн, Мюнхен, Прага, Варшава, Минск, Санкт Петербург, Москва, Волгоград, Донецк, Одеса, Варна, София.... Последното беше просто малко отклонение от плана му да достигне Йерусалим през Истанбул и крайбрежието на Средиземно море. Още помнеше онези бели облачета, които пълзяха към безлюдната българска столица. Подлъга се. Тогава Адам реши, че са знамение, виждайки облаци за първи път от доста лета. Но вече не знаеше дали е било илюзия и игра на поквареното му съзнание, отказващо да приеме идеята, че е сам на това кълбо, носещо се безцелно в космоса.

Вървеше мълчаливо по пустата магистрала, леко изгърбен от тежката си раница, пълна със стари военни консерви, малко преварена вода, вехто одеяло, кибрит и всякакви сантиментални глупости, които така и не посмя да изостави. Нали някога са казвали, че човек никога не знае? Някога отдавна.... много, много отдавна. Преди няколко вечности. Но днес единствено избледнели лица и забравени имена го теглеха назад в спомените му, когато навсякъде кипеше жизнерадост и се раждаха мечти. Днес... ах, днес... колко красива и съвъшена дума! Не безвъзвратна като „вчера“ и изпълнена с надежда като „утре“. Днес... когато понасяш на гърба всички последствия от миналото и вземаш съдбоносни решения за загадъчното бъдеще. Но това бе едно друго днес, което нямате нищо общо с дейсвителността. Днес беше апокалипсис... постапокалипсис. Смърт... подминала един единствен човек. Самият Адам не знаеше защо. Нямаше и кого да попита.

Нощта го застигна в покрайнините на Нови Хан. Не, че не обичаше да върви нощем, но болката от едно падане още сковаваше крака му и скитникът избягваше продължителните маратони. Хвърли бегъл поглед към далечните звезди и отломки от онова, което някога наричаха месечина. Въздъхна. Потърси уединение в единствената къща, която все още притежаваше здрави стъкла на прозорците. Тихото бръмчене на хладилника го изкара за момент извън кожата му. Беше истинска рядкост да се натъкнеш на работеща електрическа система. В такива моменти Адам благославяше слънчевите батерии, надживели световния крах. За негово разочарование обаче, хладилникът се оказа празен. Хвърли вътре манерката си и тръшна вратата, очаквайки с нетърпение утрешния ден, в който най-сетне ще пие студена вода. Огледа къщата. Веднага прибра въргалящия се на пода „Пътеводител на галактическия стопаджия“ – търсеше го къде ли не. Настани се удобно на едно от креслата и разгърна новата си придобивка... „Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележително жълто слънце.“

Адам – последният човек на Земята стоеше тихо в стаята и четеше. В този момент на вратата се почука.

- 2 -

Лицето на Адам бавно се изкриви от ужаса на неизвестното. По вратата отново се почука. Остави внимателно Пътеводителя на пода и се умълча. Търсеше трескаво в мислите си решение на ситуацията. Напразно. Изненада и сам себе си с думите, отронили се от устата му.

- Кой е? - извика Адам. Тишина. Чукането се потрети. Какво да прави? В раницата си имаше оръжие, което да го защити от загадъчния нощен посетител. Но всичките му вещи все още се намираха в антрето, до което се стигаше само през неизбежния сблъсък с неизвестното. А вратата си беше просто затворена - без ключ, без подпори, без резе.

Чукането продължи.

- Влез! - Адам бавно отстъпи назад и стисна яростно юмруци, готов да се нахвърли срещу врага си и да го разкъса със зъби... ако може.

Вратата се отвори. Очите на Адам се изцъклиха от вцепенение при вида на своя гост... или домакин. Разтрепери се. Краката му омекнаха. А тя стоеше мълчалива в рамките на вратата; с бяла, разпокъсана рокля, констратираща на разцъфтелите й черни коси. Беше вторачила празните си, безлични очи в него и потракваше зловещо със зъби. После тръгна с накуцваща походка към Адам, без да го изпуска от поглед. Застана пред изкривеното му лице, цялата ухаеща на тамян.

- Какво виждаш? - дрезгав глас се прокрадна през посинелите й устни. - Какво виждаш да стои пред теб сега, Адам?

Той понечи да отговори, но като пареща буца думите му заседнаха в гърлото.

- Този свят е прокоба! - продължи тя. - Ковчег, в който си погребан жив, скитнико. Ти умираш и с теб умира света ти. Тъжно и някак си романтично...

- Аз... аз не съм сам... тук? - думите едва се откъснаха от гърлото му.

- Сам си, скитнико! - поправи го призрачното малко момиченце. - Сам, единствен и последен. С твоята смърт идва новото начало за този свят. Ще напълним водите, ще разтелим безкрайни гори по цялата земна шир, ще предизвикаме отново еволюцията. Ще си поиграем на богове. Но за да се възроди пак нов свят, основите ще бъдат положени върху стария... върху купчина пепел.

- Пак? - учуди се Адам. - Да се възроди пак? Колко пъти е умирал? Кои сте вие?

- Започна да задаваш много въпроси, скитнико! Отговорите им няма да ти бъдат полезни, когато се изправиш пред Него! - тя посочи с кривия си пръст към тавана.

- Коя си ти? - ужасено извика Адам.

- Коя?! - засмя се изтерично момиченцето. - Това ли било? За това ли ме гледаш все едно пред теб стои призрак на невинно дете? Не случайно в началото те попитах какво виждаш? Това е любимата ми част! Да си играя с ума на трофеите си. Да надниквам в най-болните им кошмари и да сея страх в дълбините на съзнанието... и подсъзнанието им. Аз съм онова, от което трепериш преди да заспиш. Аз съм онова, от което бягаш в сънищата си. Аз съм тихия ужас в очите ти, когато ги затваряш за последен път. Аз съм... Аз...

Малкото момиче изцъкли празните си очи. Отвори бавно уста за жадни глътки въздух. Напразно. Подкоси колене и тупна глухо в краката на вдървения Адам. Скитникът гледаше неразбиращо призрачното малко момиченце с разпокъсана бяла рокля и бледа мъртвешка кожа.

На пода лежеше възрастен мъж с прошарена коса, все още стискащ малък пистолет в ръка. Адам го огледа. Тишина. Чувството за самота го скова отново. Подритна врага си с крак. Несъмнено смъртта го бе застигнала. С широко отворена уста и изблещени, черни очи. По стар навик пребърка сивия му шлифер, стигащ до глезените. Откри няколко бронхиални инхалатори. Ето какво е станало. Късмет ли бе това? Застаряващ главорез-астматик... Късмет ли бе да си единствения жив на тази планета и когато те споходи сигурна смърт, тя да застигне зложелателя ти?

Адам продължи с обиска. Напипа малко тефтерче с хиляди задраскани имена. Откри и своето име. Кой желаеше смъртта на един нещастник? На врата на главореза висеше тънко златно синджирче със златна звезда. Скитникът го взе, грабна всичките си вещи, заедно с новите си придобивки и изтича накуцвайки отвън. Мрак. Мрак и самота изпълваха пустия двор. Онзи каза, че са много. Адам трябваше да бяга. Щом един го е открил, ще дойдат и други. Ще го застигнат, където и да отиде... където и да се скрие. Ще довършат неочаквания провал. Кои бяха те?

Адам се стопи в непрогледната тъма. Забрави водата си.

- 3 -

По пустата магистрала все още се срещаха трудно разпознаваеми автомобили, станали жертва на ръжда и корозия. Киселинните дъждове от първите дни на Апокалипсиса бяха разяли всичко метално по пътя си. Години по-късно цялата земя бе превърната в мъртва пустиня, населявана от призрачни градове и един-единствен скитник, бродещ сам по света.

Адам крачеше под жаркото слънце, леко накуцвайки, прегладнял и прежаднял, проклинайки тежката си участ. Пестеше консервите си, защото храна се намираше все по-трудно, а водата си беше забравил преди два дни, когато нещо се опита да го убие. Повечето водни басейни отдавна зееха пресушени, а малкото останала вода трябваше дълго да се преварява, за да бъде годна за пиене.

Скитникът спря на място и хвърли морен поглед напред към някога процъфтяващия в тучните тракийски земи мегаполис Пловдив. Самотен небостъргач се издигаше величав в далечината, гордост за строителното инженерство. Пътищата към него минаваха през неузнаваеми индустриални предградия, претъпкани с коли. Все още можеха да се различат отдавна изгнилите кости на хора, чиято смърт ги бе застигнала в паническо бягство на никъде.

В късния следобяд Адам вървеше край сухото корито на гребен канал, трескаво търсещ малко вода. Сърцето му се свиваше всеки път, когато влизаше в поредния мъртъв град. От останките от забележителните архитектурни паметници, разбити улици и сгради, той гадаеше какъв живот e кипял там. Но вече му бе трудно да отдели цялото си внимание на постапокалиптичния пейзаж, очаквайки всеки момент на пътя му да се изпречат група главорези и да осъществят мистериозния си план.

С какво един скитник представляваше пречка пред някой, който имаше силата да вдъхне живот на една мъртва планета? Каква могъща излюзия лъжеше човешкия взор, караща застаряващ мъж да изглежда като момиченце, обладано от демони? Какви хора се криеха зад стотиците задраскани имена в тефтерчето на онзи ловец на глави, болен от астма? Въпроси, въпроси, въпроси... Спомни си думите на своя неприятел - отговорите нямаше да му бъдат полезни, когато се изправи пред Него. Кой беше Него? Всемогъщият Бог - създател на Вселената и реалността или мистичен главатар на тайна секта, виновна за Апокалипсиса?

Търпението на Адам се увенча с успех. Той хукна към водата пред него, забравяйки за умората, предпазливостта и болния си крак. Стигна до насъбралата се на ниско място вода и удари колене в земята. Подир това легна по гръб и впери замечтано поглед в необятното небе. Почувства го толкова силно, че разтресе цялото му същество. Нещо се бе променило. Какво?

Слънцето клонеше към залез, когато Адам гасеше с крак малкия огън, върху който се вареше водата му. Напълни празните си манерки и ги ската дълбоко в раницата си. Искаше вече само едно - да намери възможно по-уютно местенце за сън, защото утрешния ден вещаеше поредната порция лов на илюзии и, ако е писано, безценни запаси от консервирана храна. Намираше я най-често в затънтени бомбоубежища, мрачни и неприветливи мазета и някогашни военни казарми.

Нощта го застигна пред разбитите врати на небостъргача, който видя по-рано същия ден. Солидни гранитни букви ETOOR CORP някога посрещаха гостите на сградата. „Хора с влияние“ - помисли си Адам и прекрачи през разнебитения вход. Хвърли багажа си в стаичката на портиера и залости хубаво вратата - за всеки случай. Запали няколко от свещите си. Пазеше ги за редки моменти, но сега не издържа на изкушението да прелисти няколко страници от фантастичния Пътеводител на Дъглас Адамс. Отпусна измършавялото си тяло върху мекото легло и потъна в комично-епичната история на Артър Дент.

Сънят застигна Адам неусетно. Чувствайки се сигурен и защитен от анонимници, желаещи смъртта му, затвори натежали клепачи и тихичко захърка.

Черната завеса с цветни петна постепенно отстъпи място на чуден сън, в който Адам падаше.... знаейки, че няма от какво да се бои. Тупна меко в зелената трева и лицето му усети нежния й допир и натрапчиво ухание. Беше валяло навярно сутринта и малки капчици се стичаха по крехките стебълца.

- Адам! - нежен женски глас извика името му. Отърси се от сладкото опиянение и надигна глава. Евелин стискаше за ръка малкия му син, а вятърът игриво флиртуваше с дългата й рокля. - Проспа целия следобяд, сънливецо.

Адам се изправи. Чувстваше се бодър и силен. Впери поглед в цялото очарование на заобикалящия го свят. После тръгна към единствената жена, която обичаше.

- Тате! - извика малкия Каин. Адам радостно разроши буйните къдрици на сина си и прегърна силно Евелин. Това не беше сън. Беше чисто, истинско и неподправено.

- Какво е това? - усмихна се съпругата му и нежно докосна златното синджирче на врата му. Адам впери неразбиращ поглед в ръката й. Евелин държеше малка златна звезда и с неприкрит интерес я разглеждаше. - От къде го имаш?

Не, това не беше сън. Не беше и никога не е било.