Списание 360's Blog, page 46

Витоша прие зрелищно фрийстайл ски и сноуборд състезание през уикенда

СподелиShares

На 16 февруари се проведе четвъртото поредно издание на „Витоша Freestylerz”!
Събитието тази година имаше не само демонстрационен характер, но и за първи път се проведе официално състезание във фрийстайл рейл дисциплината, част от държавния календар на Българска Федерация Ски.

Някои от най-изявените родни скиори и сноубордисти се включиха в събитието и демонстрираха своите умения по изцяло новата арена във „Витоша Сноупарк“ на Меча поляна, която предостави голямо разнообразие от интересни и сложни за каране уреди, които се позиционират за първи път в България.

Най-добре сред сноубордистите в категория мъже елит се представи Анастас Сунков от клуб „Сноуборд Общество“ Смолян, който впечатли съдиите с много чисто каране и сложни трикове, които му донесоха резултат от 41.47 точки, който бе и най-високия през целия ден! След него на второ и трето място се класираха Петър Гьошарков от „НСА“ и Кристиян Димитров от „Мотен“.

При жените златния медал завоюва Яна Попова от „Бороборд“, следвана от Стефания Тончева от „Мотен“ и Анелия Ахтаподова от „Бороборд“. Най-висок резултат сред всчички дами – 26 точки, успя да постигне 15 годишната Радостина Славова, която оглави класирането при девойките.

При децата до 13 години в сноуборда конкуренцията бе много голяма, а най-добре се представи Кристиян Пенев от „Бороборд“ с 29.12 точки. С минимална разлика от 0.89 точки след него се класира Славян Янчев от „НСА“. Трети остана Деян Сивилов.

Скиорите също е представиха на много високо ниво, а първото място успя да завоюва смолянчанинът Георги Масурски. Втори след него се класира Александър Кандев от „Фриски.бг“, а трети остана съотборника му Валентин Дайски.

Победителите в отделните категории получиха медали и награди от партньорите и организаторите на събитието от Витоша Ски АД, Ред Бул, магазини Бордшоп, Допелхерц и Керхер България.

След малко повече от месец, на 23 март, Витоша ще бъде домакин на финалния кръг на Европейската купа по сноуборд във фрийстайл рейл дисциплината, а страната ни за първи път ще бъде домакин на такъв форум. Подобен тип състезания са много интересни и атрактивни за публиката и често по света се организират също в градска среда.

Междувременно сезонът на Витоша е в разгара си, а условията за зимни спортове са много добри. Днес планината осъмна с нова порция сняг, а прогнозите са за още валежи през следващите дни. Съоръженията работят, както за дневно, така и на нощното каране, което се провежда всяка седмица от сряда до събота включително, при благоприятни метеорологични условия.

Актуална информация за метеорологичната обстановка и отворените в релно време писти и съоръжения следете на www.vitoshaski.com

 

СподелиShares

The post Витоша прие зрелищно фрийстайл ски и сноуборд състезание през уикенда appeared first on 360mag.

Четирима мъже в една лодка, без куче

СподелиShares

Дойчин Дойчинов е култова фигура в света на екстремните спортове – сърфист, сноубордист, инструктор по сплитборд. Той е и един от създателите на велосипедите РАМ и магазин TruRiders. Всъщност, той се занимава да оборудва хората, обичащи алтернативните спортове от 1997 година, когато създава култовите магазини BAS. Неговото обичайно състояние е да бъде винаги в движение, заобиколен от приключения и предизвикателства и сме благодарни, че има талант да опише интересните случки около себе си. Споделяме ви неговия разказ за поредното вълнуващо преживяване – 2500 км с платноходка от Франция до Гърция.
Приятно четене!

снимка: личен архив на Дойчин Дойчинов

Годината беше меко казано супер скапана и когато капитан Тотю Тотев обяви набор за деливъри на яхта от Франция до Гърция, скочих в кюпа с ръце и крака! Беше първи ноември, началото на средиземноморската есен и адреналинните ми рецептори надушиха предизвикателството. Детството ми мина в читалище „Антон Страшимиров“, с книгите на Рафаел Сабатини и Емилио Салгари и до днес съм отчасти пират, отчасти завоевател, а в много части – градски мореплавател и винаги съм мечтал за морски приключения, свят, острови, различни нрави, а в моето анропологично пътешествие на филантропически мизантроп, и до ден днешен обожавам да срещам нови хора и да търся истински човеци в различни земи. Плаването от далечния Лионски залив до близка Гърция завладя фантазията ми и мога да призная, че до края си караше сърцето ми да се катери по трахеята ми по един много детски, но и плашещ начин. Неизвестното кратко бъдеще ме притесняваше и плашеше, плашеше и близките ми, но по един много интересен начин гъделичкаше фантазията ми и ме тласкаше към приключение, което никога няма да забравя!

1350 морски мили – 2500 км по вода, пет морета, десетки острови, вятър, вълни, изгреви и залези, морски обитатели и множество истински хора – това не мога да разкажа с две думи, така че започвам пътеписа по глави и както дойде! Пиша го, за да си спомням, а се надявам да успея да го споделя, защото несподеленото удоволствие не е удоволствие!

Глава първа

Екипажът, малко лутане, Барселона без Вики и Кристина, но с Тото, Пако и Вили

снимка: личен архив на Дойчин Дойчинов

Имах честта да бъда първият заявил желание да се включи с Тото в леко налудничавата доставка на платноходката „Анда“ от Франция до Порто Лагос. Тото е човек, който познавам от далечната 1992-ра година и когото смело мога да призная за един от мореплавателите, които усещат вълните и вятъра с душата си. Черноморският Джак Спароу, с гордия си дребен ръст и остри черти, но и благ поглед, желязно спокойствие, с ясна гражданска позиция и уникална житейска философия, определено беше и е човекът, с когото съм способен да скоча в стихията.

Тук идвам аз, както обичам да се легитимирам – обикновен софийски дришльо, който смело се възползва от опит и научено, авантюрист и рисков играч. Кандидатирах се за юнга-практикант в екипажа на „Анда“ и се ангажирах с логистиката и храната. Капитан по документи от десетина години, доста часове на собствена моторна лодка и плавал на ветроходи при няколко истински капитана, но и готов за преваряване през котела на врящо море. Така и стана.

Докато чертаехме плана с капитана, предвид сериозността на задачата, решихме всеки един от нас да назове по един човек, с който да допълним екипажа. Така аз избрах дългогодишната си ахтополска тайфа – Пламен Атанасов – Пако, а Тото избра още един печен капитан – Вилиян Господинов – Вили!

Вили, когото впоследствие нарекох Сър Уилям, беше човекът, който със своя опит и приятен басов глас, донесе спокойствието на експедицията, спокойствие за капитана, че не е сам, а за нас – помощниците, че имаме още един, от когото да получим опит и знание. Човек с много опит, плавал в Индийския океан покрай сомалийските пирати, през Аденския залив, Суец и не на последно място – обичан хижар на хижа „Малка юрта“ – Рила.  За Бога! Вили!? КОГА УСПЯ?

Пако е много ценен кадър. Това, за моя радост, установиха бързо и останалите от екипажа. Роден в Ахтопол на лодка, капитан и собственик на класическа черноморска, рибарска лодка с гордото име „Тайфун“, Пако е човекът, който в момента, в който трябва нещо, което няма откъде да се вземе – бърка в джоба и го вади! Там винаги има и орех за зор-заман, ако огладнееш неудържимо!

След две отлагания, много лутане и драми, двамата с Тото успяхме да изпратим такелажа на лодката към градчето Кане ен Росиьон, откъдето трябваше да вземем новата лодка, а на 23 ноември да се съберем в специално настроение и да се натоварим на самолета към Барселона.

Въобще не е случайно, че Барселона е град със специално значение за много хора, както и за многоцветните му и многонационални жители. Мога да изпиша хиляди страници за моите две пребивавания там. Със сигурност има милиони книги, филми и пътеписи за този цветен и невероятен град, но едно мога да кажа, не е много важно да отидеш до катедралата на Гауди, не е и супер важно да посетиш музея на… и на…, но преди да умреш, трябва да вдъхнеш от въздуха и спокойствието на един от най-космополитните градове на Европа.

След като в самолета срещнахме и други познати, тръгнали да разцепват в Барселона, цъфнахме там в късна вечер. Веднага се разбра, че започваме пътешествието на чуждите езици. Браселона е град, в който доста хора отбират английски, но с всяка следваща стъпка се налагаше да навлизаме в испанския. Въпреки това, и благодарение на Гугъл в телефоните си, успяхме да се озовем в приветливото Еър Би енд Би до Пласа де Еспаня, на едно от милионите еднакви, октагонални кръстовища с еднотипни, но различни сгради.

Вижте още: А защо не сплитбординг през април?

Последваха четири дни, в които изчаквайки приготвянето на Анда в Кане, се насладихме на безметежната атмосфера на града. Трудно мога да опиша собственото си удоволствие от второто си пребиваване в Барселона, но със сигурност смятам, че нашите прословути градоначалници, общински съветници, политици и прочее, могат да си скъсат дипломите, да вземат един нискобюджетен полет дотам и да си попълнят знанията с малко опит.  Така можете да направите и вие. Всяка седмица има полети дотам, с цената на автобус до Сливен. Три дена и сте нови хора! Нямаш чувството, че ще те набият. Туристът е цар. С малко нюх заведенията са прекрасни, а цената – като в София или малко нагоре, но услугата – много по-сърдечна и качествена. За красотата няма смисъл да говорим. МОЧА няма. Има Кристобал Колон. Има море и безкраен плаж, по който хората играят волейбол, карат кънки или сърфират, или просто се разхождат и дишат чист въздух. Куките не гледат лошо и не джобят децата. Колите спират на пешеходна пътека. Има лифт от морето до хълма, а на хълма има крепост. Качихме се на хълма в дванадесет на обяд и не разбрахме кога се стъмни. Покарах кънки – петнадесет километра. Посрещна ни приятел и пихме бири на плажа.  Купихме си бут Хамон, качихме се на автобуса и след четири дни в Барселона, за два часа бяхме в Препинян – Франция. По пътя се качиха едни чичковци с бронирани жилетки да ни проверят. Бяха като от филм на Жан-Пол Белмондо и нямаха нито фуражки, нито шкембета. Пробиват те с поглед, но вежливо ти казват довиждане. Добре дошли във Франция!

Глава втора

Canet en Rossillion

Препинян е един от онези френски градове, където е запазен онзи натурален френски провинциален дух. Озовахме се на една типична автогара, откъдето наехме автомобил за един ден, с който да дозаредим лодката. Сякаш бяхме единствените на улицата. Двадесет километра по-късно бяхме в Кане – градче, което сякаш е изградено около огромна марина и индустриална част за ремонт на лодки. Спряхме да хапнем в местна пекарна. Никой не говореше друго освен френски. Успяхме да поръчаме. Зад сградата имаше паркче с голямо езеро, а вътре семейство нутрии си плуваше необезпокоявано и се въодушеви от остатъците от кроасаните, които си купихме. Петнадесет минути по-късно паркирахме до НАШАТА лодка!  Толкова бяхме желали този момент, че подскачахме около най-малката платноходка в залива като деца около кална локва! Не виждахме нищо друго. Тя беше токова чиста и красива!

Глава трета

Анда

Ветроходната лодка, която щеше да ни бъде дом в следващите две седмици, е чисто нова 41 футова лодка Jeannеau Sun Odissey. Собственост е на SP sailing, които са двамата мои приятели: Степан Папазян и Тотю Тотев, които са хората с които за първи път плавах в друго море, освен Черно, с които обиколих Егейско море и най-красивите острови на Сароническия залив. Някои от местата, които момчетата ми показаха, останаха завинаги в сърцето ми и се връщам там винаги с огромна любов!

Час след като стъпихме на борда, бяхме пред огромния екран на мосю Паскал от Sail Atlantic и гледахме прогнози. За нас не беше тайна, че работата няма да е лесна, но сякаш вдъхнахме доверие на зрелия моряк Паскал, който ни погледна с искра в очите и каза: „Мисля, че вие можете…“… и заедно решихме, че на следващия ден се понасяме, пък ако ще и… Salut Mosieu Paskal!

Глава четвърта

Балеарско море

В страшна истерия успях да обиколя магазините на Препинян за ветроходна екипировка преди да върна автомобила. Имах час на разположение да намеря гумени ботуши за Вили преди последния автобус до Кане. Благодарение на „префектния“ ми френски, ме разкарваха напред-назад до последно, и добре че верните ми кънки бяха в раницата, защото след като хвърлих ключовете от наетата кола в нещо като кофа и скочих в тръгващия автобус, се озовах в мрака на пет километра от лодката. С удоволствие обух търкалата и…  карах кънки във Франция! На другия ден пак ги карах, до местния супер, където вече ме познаваха. И така на 29 ноември, в 12:30 завършихме товаренето, заредихме гориво и от дъното на Лионския залив, се понесохме в Балеарско море.

Духът беше в добро настроение. Напуснахме огромната марина на Кане и потеглихме на юг-югоизток, докато зад гърба ни се вееше леко странният вариант на българското знаме, закупен от гръцки остров и с демонично присъствие на огромен герб по средата, но нали сме българчета…

Прогнозата беше за силен – 25 възла вятър от югозапад и се сбъдна с точност до минута. Денят беше кратък и с падането на нощта започна боят. Бяхме плавали около четири часа на пълни платна, когато вълните станаха огромни, вятърът силен и се наложи да рифоваме платната (намаляване на площта), както и да запалим двигателя, който е важен за поддържане на скоростта и посоката в такива условия. Стана интересно. Чувството е особено, най-вече след като идваш от суша, топло и цивилизация и потъваш в гневяща се стихия. За първи път проклех френската бира, след като още докато я изпих ми се догади, а сега направо поиска да се връща откъдето е дошла. Между другото, това, което няма във Франция и Италия, е БИРА!!!

Вълните започнаха да минават през лодката и да ни заливат. Облякохме щурмовите облекла и разпределихме вахтите – по двама и по два часа. Започна едно бясно скачане и клатене, преобличане на мокри дрехи. Когато не караш (вахтиш), лягаш долу в ъгъла, в който се изтъркалваш според наклона (крена) на лодката. Единственият начин да не повърнеш, е да спиш, което колкото и да е странно, се получава, защото клатенето е като в бебешка люлка. Може да звучи гадно, но смело мога да кажа, че малко ми липсва тази емоция и има едно особено извратено удоволствие. Всичко беше точно, докато някъде посреднощ, както стискам очи с тапи за уши, някой ме прегазва както спя в малката каюта под кърмата. Отварям очи и виждам Тото, който вече е разглобил леглото ми, отворил е капаците към кормилната уредба и трескаво ръчка нещо.  Излишно е да казвам, че като класически клаустрофобик, само като го видях  заврян в тази преизподня при три-метрови вълни, ми костваше гигантско усилие да не повърна. Изскочих навън и разбрах, че имаме проблем! Двата щурвала се въртяха свободно и безконтролно. Имахме проблем! Вили и Пако бяха на вахта и както автопилота държи курса, забелязват странното олекване на кормилата. Експериментът за изключване на автопилота, довежда до безконтролен поворот на лодката и само благодарение на хладнокръвието на сър Уилям и успеха му да активира наново и в точния момент автопилота, ни връща в курса!

Картината през моите очи изглежда леко уплашена, но успяхме да се мобилизираме. Тото през дупката в трюма, а Пламен отгоре, ремонтират и свят им се вие. Вили и аз примляскваме да не повърнем и даваме ценни указания, а Пако завива две резби на развитата гайка и удобно се обръща и повръща зад борда. Доста интересна картинка бяхме, но за първи път разбрахме колко точен екип се бяхме събрали. Успяха да вържат системата и възстановиха управлението на щурвалите. Капитанът от преизподнята и аз поехме вахтата и след истерията седяхме отгоре, вълните ни заливаха, а ние пресмятахме, че след като се е развило и разпаднало за осем часа, имаме поне два четири часа докато се развие пак. В този момент кормилата се завъртяха отново като вятърни мелници. Спогледахме се и оставихме автопилота да кара. Това сложи началото на всеобщото спокойствие. Сутринта по светло момчетата се завряха отново в трюма и ремонтираха системата, като отнякъде се появи липсващата и важна гайка с уплътнение, сякаш Господ я прати!

Последва красота! Вятърът продължи да си духа. Вълните ни пръскаха и заливаха, лодката се мяташе, но удоволствието беше извънземно. От поредната ми вахта ме събудиха виковете на Пако: „КИТОВЕЕЕ!“. Излетях от каютата и излизайки, видях гърба на величествения морски дух, който пресече следата на лодката ни и се понесе по пътя си. Останах навън в първата сутрин в открито море до вечерта. Не ядохме и не пихме. Още свиквахме с ритъма на вълнението. Делфини летяха на нивото ни и ни гледаха с веселите си очички. Две риби луна шляпаха покрай нас сякаш бедстват. Пейзажът беше извънземен. Изминаха две денонощия, когато по време на нашата вахта с Тото, влязохме във ветровата сянка на о-в Сардиния. Беше мрачно, но красиво утро, а сенките на островите даваха едно спокойствие…

Глава пета

Сардиния

снимка: Дойчин Дойчинов

Всъщност Сардиния е доста огромен остров.  Пристигахме след няколко часа, тъй като трябваше да го заобиколим и да отидем в малка марина, наречена порто Ротондо.  Плавахме и по време на изгрева, и почти до обяд, в нещо като архипелаг от стръмни грамади отляво и отдясно, като имаше много красиви селища, разположени в отвесните основи над морето, гигантски имения над водата и изоставени затвори, и сгради като от старите филми на Фелини. Самотно Фери мереше разстоянието между големия остров и малък събрат. Пристигнахме по обед в закътана марина, почти пълна със зимуващи лодки и красиво, но призрачно пусто ново селище от модерни вили. Маринерото разбира се говореше само лош италиански, за разлика от какъвто и да било друг човешки език. Въпреки това ни настани на прекрасно място, където бяхме готови да посрещнем следващите 24 часа на ураганен югозападен вятър. След двата дена подивяло Балеарско море, скочихме на дървения кей и полегнахме на дървения декинг. Дъските плаваха, сякаш всичко продължаваше. Двадесет и четири часа бехме единствените на порто Ротондо… и  шофьорът на автобуса, който беше в движение само за нас, за да ни натовари измежду избуялите бугенвилии и стерилната чистота и да ни закара до столицата Олбиа. Тихо и красиво. Дори малко прекалено тихо. Вилняхме на лодката. Готвихме и се смяхме. Все пак бяхме преборили Балеареца!

Тръгнахме в неделя, с надеждата да напълним гориво, но се оказа, че единственото работещо място не става, освен ако не искаме да излезем с лодката на сушата. Понесохме се през Тиренско море към провлака Месина.

Глава шеста

Тиренско море, Месина, Валентино, Сицилия

За втори път плавам през Тиренско море и за втори път ме изпраща последната огромна пирамидовидна скала на Сардиния. Това е едно от най-дълбоките морета на Средиземно море и ще го запомня с особения му лилаво-син цвят и тихите му пусти води. Вятърът спря напълно и плавахме ден и половина на двигател и в пълно спокойствие. Изпитах гигантско удоволствие да си разправяме истории и да посрещнем Никулден с Ахтополски паламудени консерви. Свети Николай беше благосклонен към скромния ни екипаж. Луната следваше своя цикъл и намалявайки, изгряваше все по-късно.  Няма думи, с които да опиша звездното небе, когато си позволявахме за малко да загасим напълно навигационните светлини и да се насладим на вселената така както едва ли се вижда другаде, освен в открито море. Но имаше и още една вселена! В морето! Милиони едри планктони присветваха в тъмната вода, като истински морски съзвездия! Феномен, който беше с нас до края на пътешествието ни. Беше тъмна нощ и седяхме, и тихо си говорехме, докато двигателят мъркаше, когато получих подаръка на плаването си. Както си седях, нещо ме накара да отида в мрака на носа на лодката. Седнах и обкрачих мачтата на Генуата . Краката ми увиснаха над водата, която се плъзгаше под мен. Закрих светлините с ръце и в този миг дойдоха морските елфи, окъпани в зеленикави звезди комети, които се стрелкаха във всички посоки. Красотата беше толкова извънземна, че душата ми крещеше: Благодаря ти, Господи!!! Стадото делфини в светлината на планктона беше най-чудната приказка, която съм виждал! Изчезнаха както се появиха, но останаха завинаги с мен и приятелите ми!

На втория ден отново ни подгони югозапада. Вълните станаха големи, но скоростта ни се увеличи и в края на втората нощ видяхме заревото на Палермо и влязохме във ветровата сянка на Сицилия и архипелага от вулканични острови около нея. Отвсякъде присвяткваха фарове, указващи носове и плитчини. Отне ни почти целия светъл ден, докато към два следобед навлязохме в провлака Месина, който разделя Италия от Сицилия. На самия вход на провлака, между двата гигантски електрически стълба на двата носа, ни посрещна еднометровата вълна на течението на провлака, което се бореше срещу вълната, с която идвахме. Бяхме се прицелили в сицилианското градче Рипосто, в което смятахме да си починем и да сменим маслото на новия мотор, който вече беше на почти сто часа. Плавахме от пет дни! В момента, в който дойде обхватът и интернет, разгледахме прогнозите и установихме, че имаме един единствен шанс да стигнем до Пелопонес в по-малко силно време и то е да тръгнем веднага! Успяхме да се свържем с оторизирана фирма на Янмар – марката на двигателя ни и два часа по-късно бяхме на док на бензиностанция, където се качи усмихнатия Валентино, побелял италианец с екипа си, и докато ни обясняваше как е вилнял на Слънчев бряг на италиански, ние с Тото кимахме с разбиране, благодарение на нашия перфектен Челентански. След час се промъкнахме между почти непрекъснатата нишка от фериботи между Сицилия и Италия и с падането на мрака се плъзнахме под пръстите на ботуша.

Глава седма

Йонийско море и Пелопонес

Моята вахта свърши в 12 в полунощ, когато настъпвахме в началото на Йонийско море. Капитан Вили се сви с новото си щурмово яке зад щурвала. Едва час по-късно се събудих от това, че се бях изтъркалял в едната част на лодката, която смело пореше морето на сериозен крен. Плющеше ни отново сериозен югозапад, а старият морски вълк Сър Уилям беше натегнал рифованите платна и пореше с максималната за лодката скорост. Отдолу се чуваха тресчотките на уинчовете, които ме изкараха навън с гурелива мутра и въпрос: „Вили, нужда от помощ?“ „А не, всичко точно, лягай си“. Това момче, с неговите вахти от 00 до 02 ч., отнесе най-тежките атаки на ветровете –  чинно и невъзмутимо. Последва най-дивото и бързо плаване, когато малко преди да обърне фронта и да ни удари следващият – северозападен фронт, видяхме Пелопонес! Посрещнаха ни малки острови с тайни манастири и заприиждаха гигантски кораби напът към Италия.

Пелопонес е най-южната част на континентална Гърция. Паралелът, на който се намира, дори се застъпва с Тунис. След като го заобиколихме, разбрах колко е огромен всъщност. С настъпването на нощта, подминахме най-югозападния пръст на полуострова, когато ни удари най-силния вятър за плаването ни и разбира се по време на вахтата на Сър Уилям! Капитан Вили хладнокръвно заобиколи и втория пръст на полуострова, като регистрира пориви от почти 35 възела. Излишно е да казвам, че по това време, опитвайки се да спя в каютата, се чувствах като в празна каца от сирене, която се търкаля по витошките морени. Когато дойде моят ред за вахтата на изгрева, краят на Пелопонес ни скри и заобикаляйки най-югоизточния му край, по ръба на Критско море, навлязохме в Егейско море. Подскачахме два часа по насрещни вълни и заслужено акостирахме в най-красивото място от цялото ми плаване – Монемвасия!

Глава осма

Матео, Монемвасия – приказното селище от филма Шоколад

Монемвасия е малко градче в края на югоизточен Пелопопнес. Няколкостотин къщи разположени около централната улица, която завива и минавайки по дига от едри камъни, свързва селището с острова-скала, на който има антично селище на над хиляда години.

Още докато скачахме по насрещните вълни, ровехме в телефоните за място, където да направим заслужената си почивка и непрестанно и от всички препоръки излизаше Монемвасия, но заедно с това се появяваше и едно малко нетипично за Гърция име – Матео, телефонен номер и множество звезди и препоръки.  Позвънихме на телефонния номер и се оказа, че се познаваме с Матео отдавна и той ни очаква на пристанището, където вече всичко е уредено. Обедното слънце грееше топло като в началото на септември. Първото нещо, което видяхме от Монемвасия, беше античното селище, полазило целия склон на скалата – остров до върха с крепостта. Гледката спираше дъха със своята красота.

Матео ни чакаше на пристанището със своя скутер. Аурата на този забързан местен грък с италианско име, ни накара да се почувстваме у дома си. Не разбрахме кога се оказахме по плажни бермуди, а аз и Пако тумбихме с кеф в прохладната синева отвъд вълнолома. Водата беше 20 градуса, а времето –  перфектно, като за 130-и август!

Предвкусвах фантастичното изживяване, а и момчетата бяха толкова пресъхнали, че студен Митос или Алфа им се виждаха като оазис в жарка пустиня. Грабнах фотоапарата и се понесох.

Първото, което забелязах, е чистотата. Подредени и чисти къщи, основно покрай главната улица, последвани от прекрасни магазинчета и таверни, площадче със задължителните белобради гърци на кафенце. Пред месарницата седеше висок и елегантен месар с чисто бяла престилка, който на въпроса ми: „Ду ю спийк инглиш?“, ми отговори със сладък гръцки акцент: „А литул“, след което се оказа, че говори перфектно, че е собственик, че произвежда всичко сам със семейството си. Работеше на два гигантски дръвника от маслиново дърво, а в хладилниците му имаше деликатеси, които впоследствие готвих на борда и го споменавахме с възгласи.

Всяко следващо място, в което влизах, имаше своя образ. Леля Мария (мой набор!) с прекрасна сладкарница, която редеше грехове върху готварска хартия и ме черпеше с топли изкушения. Зеленчукаря, който ми конфискува доматите, изчезна за кратко и ми набута плик с прекрасни сладки червени съкровища. Без думи. Преди Марс, има Монемвасия, а героите от „Шоколад“ живеят там! С единствената уговорка, че кметът в сянка – Матео е там, а името му отваря врати!

Разбира се, освен кмет в сянка, нашият хост има кръчма, брат с който я стопанисват, собствена маслинова гора, портокалова плантация и огромно сърце! Бяхме му гости в таверната. Ние и още две-три маси. От менюто имаше само това, което му бяха донесли рибарите. Другото го купи от колониала. Велико!

Не разбрахме кога мина времето и ето, че вече беше утре, а в свободния ден, решихме да превземем крепостта. Монемвасия е селище, построено от камъни, между гигантски стени и с няколко църкви. Красотата по никакъв начин не крие мъката и боевете, които са обагряли камъните в различни краски. Днес, в тези уникални къщи живеят хора, има малко, но красиви кръчми, а и тук пихме най-добрата бира за цялото си пътуване. Думите са малко, спомените много! Ще се върна там. Рано или късно!

Денят премина. Матео ни чакаше с прясна рибена чорба и тубите с райския си пресен зехтин от зелени маслини. Беше хубаво, но тъжно- след часове напускахме Рая. Докато се чудехме как ще завлечем всичкия армаган до лодката, Матео ни попита: Още нещо за пренасяне има ли? Огледахме се. Нямаше. Човекът беше закарал всичко с верното си „папаки“. Натовари „капитанчето“ ни и… остана завинаги наш приятел и същество, което ще споменаваме с добро!

Глава Девета

Идра, Атина, Скирос и Костас

Монемвасия ни изпрати огряна от изгрева. Отново бяхме на пълен ход между циклоните. Бързахме да прецапаме следващите сто и петдесет мили, преди да ни удари най-неприятният вятър – насрещният!  Не помня как мина денят. За първи път подминах любимата си Идра, без да сляза и да се насладя на тесните улици без моторни средства, с магаретата с пералните и крещящите бугенвилии, сините врати, хилядите котки…

Нощта дойде със заревото на Атина. За сетен път минавам оттам, но за първи път в нощта. Заревото на мегаполиса засенчваше звездите. Полунощ настъпи и…  разбира се… очакваният насрещен вятър, със своя харем от насечени вълни, атакува малката Анда, докато на вахта беше кой? Разбира се: Сър Вили! Целият екипаж се изреди да вахти и да се упражнява как да избегнем трясъците от приводняването на кила срещу вълните. Нищо работа. След всичко дотук, както каза Тото – добре дошли у дома!!!

Подумкахме няколко часа и ето ни на Скирос. Северните споради. Акостирахме в амфитеатрално пристанище с огромна бензиностанция Шел. Тя беше единственото натрапчиво нещо в стерилната чистота, която поддържаше един единствен човек – Костас!

Слаб, мургав и изпит, с огромна усмивка, цайси и докерска шапка. Изскочи от будката оборудвана с принтер, климатик и стол. Връчи ни указания на български. Спечелихме го, когато показахме снимка на липсващия нов корабособственик – Стьопата! С физиономията на гръмовержеца Зевс, капитан Папазян се запомня завинаги. Оставаме приятели с Костас завинаги. Най-чистата инфраструктура. Тоалетна с музика и стерилност до най-малкия детайл. Коста! Евхаристо полли!

Глава десета

Лимнос и Самотраки

Трудно е да се опише, как след 1200 морски мили и на поне 500 км от дома се чувстваш вкъщи. Духът беше приповдигнат от факта, че сме близо, но вече се чувстваше и носталгията по завършващото приключение. Плавахме без да бързаме към Самотраки, където ни чакаше Стьопата с останалата част от двучленната флотилия на „пиратите“ Тото и Степан. Последните сто мили планувахме да са един ден и да цъфнем на Самотраки в ранни зори. Аз поех моята вахта както обикновено в 22 часа. Очакваше ме Лимнос, а на мен се падна честта да го заобиколя докато се боря с безбройните риболовни кораби.

Едва започнах да виждам детайли от светлините на острова, когато около мен зелени и червени светлини ме атакуваха от всички страни. Останалите хора от екипажа спяха, а аз не исках да ги събуждам и да се представя като истински капитан. Беше най-напрегнатата ми вахта. Нещо като междузвездни войни, но корабите майка бяха десетки, и цепеха всички посоки със скорост в пъти по-голяма от моята. Кръжах като бяло гълъбче, между гладни соколи. Горд съм да кажа, че само един път Тото се показа през рундука и сънливо ме попита: „Доце, к‘во стаа?“, докато аз търпеливо бях върнал газта и заобикалях трала на безцеремонно преминаващия риболовен гигант със светлината дискотека. Успях! Час и половина по-късно подминах западния фар на Лимнос и въведох правия курс към Самотраки. Останах със смесени чувства от тази армия от кораби с мрежи срещу намаляващите риби… Оувърфишинг!

Събудих Тото да поеме, а аз заспах спокойно, защото предвкусвах дванадесетия си изгрев. Когато щях да срещна Самотраки. Само мигнах и ето ме, чакам заревото, което плавно очертава заснежената грамада, сама и сякаш изригнала от нищото. Рулирах до пристанището. Тото стана, за да въдвори Анда зад вълнолома, където седеше самотната Атена. Въртейки горди кръгчета с нашия красив бял лебед крещяхме бойния „хорн“ на капитаните, който ще спестя на широката публика, защото се очаква да бъде патентован!

Бяхме вкъщи. Самотраки е остров, на който има много хора с български имена и той, както и Тасос, е бил за кратко българска територия по времената, когато световните сили са делили нашите земи. Неблагодарна, обветрена, но безкрайно красива земя, на границата между тропика и арктика. Земя на подивели кози и реещи се орли.

Снегът белееше по върховете, а Тото ни поведе към края на света. Пътят по северната страна на Самотраки преминаваше през разливи и каменопади и завърши в нищото – Краят. Заваля. Настъпих умряла коза. Нямаше стрес. Има ги много. Странно място. Само Голямата мечка го нямаше да запее индианските молитви…

Епилог

Не разбрах кога отпразнувахме. Вече плавахме и се гонехме с Атената по пътя към сушата. Исках вкъщи, но страдах за края на приключението. Двадесет дни във времето на дългите сенки. От страната на Колумб, през родината на Наполеон до страната с най-многото острови! Толкова много гледки, толкова много емоции. Бусът на Стьопата ме клатушкаше по пътя за родината. Все още плавах. Челото ми – залепнало на запотеното стъкло, а пред очите ми се нижеха погледите на милионите котки, изгревите, залезите, делфините, усмивките….. когато легнах в собственото си легло, продължих да плавам. Благодаря ви, Тото, Стьопа, Вили, Пако! Благодаря ти Господи!

снимки: Дойчин Дойчинов

СподелиShares

The post Четирима мъже в една лодка, без куче appeared first on 360mag.

Драй тулинг състезанията в България: сблъсък на поколения и разпознаваеми традиции

СподелиShares

[image error]Многократно е писано какво е Драй тулинг (Dry-tooling). Нека пак да припомня. Атрактивна дисциплина. Състезателите са екипирани с каска, сечива, седалка и еспадрили. В основата на тази дисциплина са смесеното катерене, леденото и миксово катерене . Сечивата се използват за изкачване по стена или скала, които не са заледени.

[image error]Бов, Държавно състезание (снимка: Иван Тотев)

Другото състезание, което е популярно и направи една петилетка през 2024 г., е държавното първенство по драй тулинг на Бов (водопад Скакля). Голямата разлика е, че там катерачите са и с котки, като при ледено катерене.

[image error]Бов, Държавно състезание 

В годините интересът към дисциплината е променлив. Макар че историята се пише постоянно. Основните ни състезатели в него продължават да участват, да подкрепят провеждането на първенствата и да са сред призьорите. Появяват се някои нови имена на млади катерачи като Кирил Цанев или Ивайло Стоилов, при мъжете. При жените е по-шарено до степен в някои години да има само по една състезателка. На Бов, 2024 се получи така. За радост тук, за КУПА НСА имаше 4 състезателки, преминали квалификационните маршрути и стигнали до финал. Забелязва се обаче, че след Радка Петкова, Геновева Михайлова, Елица Павлова, Марина Сухиванов, Станислава Ламбрева, не се появявало запомнящо се име. „В този толкова типичен женски спорт“, както обича да се изразява Станимир Желязков, сърцето на тези състезания в България, това не е изненада.

[image error]Победители от стари времена (вероятно 2015 г.) От ляво надясно: Елица Павлова, Минчо Петков (3-о място); Радка Петкова, Косьо Локмаджиев (1-о място); 
Станислава Ламбрева, Фикрет Фейзулов (2-о място)

Имам сантимент към точно това състезание. Избирах да го гледам, така, както някои ходят на футболни или волейболни мачове, още преди да започна да се занимавам с катерене (било е сигурно 2013 г.). Впечатляващо е как излизат състезателите, как бавно и търпеливо закачат сечивата, как използват различни прийоми и разбира се, как падат – повечето надолу с главата. Състезанието, което предопредели мои житейски избори – дали да правя научна кариера и да стоя затворена или да търся начин да съм винаги навън, в движение. Но толкова с лиричните ми отклонения.

ДРАЙ ТУЛИНГ ПОКОЛЕНИЯ

На финала на Държавното първенство по Драй тулинг в Бов през декември, 2024 г., се срещат титаните (както са ги нарекли в една статия на сайта на Climb NSA): „Непобедимия“ Минчо Петков, „Най-издръжливия” Маниака (Ивайло Ангелов) и „Най-трудния“ Виктор Варошкин.

Два месеца по-късно, на 2 февруари 2025 г., на финала за Купа НСА в зала, титаните отново се изправят един срещу друг! В не просто труден маршрут, а достойно противоречив – балансов, с дълги движения, прецизни намествания на сечивата и възможност да паднеш всеки момент и то в ниското, при първите 3 включени примки.

Титаничният сблъсък обаче се реализира на още едно ниво – нивото на поколенията. Минчо Петков се състезава от над 20 години в дисциплината, Виктор Варошкин е за първи път на състезанието в зала. Маниакът е упоритият синхрон, който не спира да тренира, да се състезава (от 2013 г. насам) и да провокира интерес към тази най-малко посещавана дисциплина на катеренето.

Вижте още: Катерачите Емилиян Колевски и Виктор Варошкин прокараха нова линия във Френските Алпи (видео)

[image error]Маниака

Отсъствие може да се запише за „старите кучета“ Тихомир Димитров, Косьо Локмаджиев, Бойко Лалов. За сметка на тях за втори път виждаме със сечива споменатия вече Кирил Цанев от Варна (дали е нова, млада надежда, ще се разбере във времето), който на държавното стана трети. Да, сред участниците има преплитане на нови и стари състезатели, някои от последните, като Александър Шакрачки, устойчиво и целенасочено се занимават с алпинизъм.

Сухото катерене обаче е предизвикателство – танц по еспадрили и с удължители на ръцете по познатите стени на НСА, където нищо не е естествено, освен движението по вертикала. А може би дори и то?

Финалът

Публиката отива само за него. Няма по атрактивен финал от този – състезателите са се скупчили под маршрута и получават технически инструктаж. След това се прибират в Зоната (място, от което не могат да виждат как се катери маршрута). Излизат един по един, с каска, седалка, сечива и по… еспадрили. Всяко преместване на сечивото е „оопс, леко, леко“, а падането – или с главата надолу, или с изпуснато сечиво, което отскача като пин-понг топка. Любимите ми дънери са там.

[image error]Технически инструктаж за финала

Първият състезател катери толкова деликатно и бавно, сякаш гледаме анимация на забавен каданс. Явно има нещо притеснително. И това се потвърждава при следващия участник, който бързо пада още преди 4-тото си движение.

Какво е то? Защо винаги на финала има дънери? Защо състезател като Минчо продължава да участва във всяко драй тулинг състезание (на скали и в зала). Защо няма публика? Защо вече нямаме представители на световните състезания? Защо жените отсъстват? Въпросите започват да се качулят в съзнанието ми и въпреки намерението ми тихо и кротко да седя и да се наслаждавам, ръцете ме засърбяват, подмятам идеята за интервю и след награждаването – включвам диктофона.

Вижте още: Тиери Рено: алпинизмът се променя заради глобалното затопляне

Получи се жив, интригуващ разговор. Първи откликна Минчо и едва започнали интервюто, мина Виктор Варошкин. Заформи се необичаен разговор между поколенията. Докато за Минчо това е поредно състезание (зае второ място), то за Виктор е първо в стила в зала (единствен направи ТОП на финалния маршрут, респ. стана първи).

Целият патос на този материал е, за да чуете гласовете на основните заподозрени в дисциплината в България. Микрофонът е техен.

Минчо Петков: „Сечивата ги вадя от състезание за състезание“[image error]Минчо Петков, Бов / Фотограф: Иван Тотев

Ти се състезаваш в стила от много години. Всъщност от колко?
Минчо: В стила се състезавам от 2004 година.
Защо продължаваш да се състезаваш?

Минчо: Състезавам се от 1989 година, но с драй тулинга се запознах на ледената кула на Мальовица. Там за първи път хванах сечивата и взех медал, без тренировки. Даже не бях слагал котки. Даже ми се стори много лесно – където има лед, навсякъде има хватки.
Предимството на леда. Кое беше трудно тук на това състезание в залата?
Минчо: Имаше много странни елементи, люлеещи се, метални хватки, хокейни шайби и гайки. Разнообразно катерене, много бавно се катериха всички. Труден маршрут
Имаш ли спомен за предишните състезания? В тях финалите не са ли пак трудни?
Минчо: Пак са били трудни, но този тук ми се струва най-труден
Тренираш ли за състезанието?
Минчо: Тренирам катерене, не специално драй
Какво? Сечивата ги пипаш от състезание на състезание ли?
Минчо: Точно така.

Не можах да се въздържа да възкликна от изненада! Талантът си е талант явно.
Виктор слуша отговорите на Минчо и се разсмива:

Виктор: Много натрупвания
Минчо: Вадя ги из под леглото, бъзика се с нас Минчо.

Виктор Варошкин: „Там на дънера беше психологически момент“[image error]Виктор Варошкин

Викторе, затрудни ли те нещо в маршрута?
Виктор: Еми, дънерът много ме затрудни. Първият. За първи път се сблъсквам с нещо такова и бях много дезориентиран. Фактът, че ми плесна предната хватка. Беше голям късмет, че успях. Докато се ориентирам откъде да избутвам, накъде да го разлюлея, как да стане, отне ми много време и си мислех, че няма да се справя. Там на дънера си беше психологически момент
Обаче там в тавана включването въобще не те притесни
Виктор: Не, но беше много далече това включване, та мислех, че ще ми плесне сечивото.
За разлика от Минчо, за теб знаем, че тренираш. Цяла България го знае
Виктор: След последното състезание – Държавното на Бов, не бях тренирал. Осъзнавам, че хващайки сечивата, то си остава под някаква форма в тялото.
На теб кое състезание ти е в зала?
Виктор: Драй в зала ми е за първи път. Хватките са по-прецизни за разлика от на скалата и си ми беше трудно: да се ориентирам коя хватка откъде се захваща. Психологическо си е.
При теб никога няма напрежение чисто емоционално и визуално. Как владееш адреналина?
Виктор: О, не, вътре съм много разтреперан. В зоната се чудех дали треперя от хипогликемия или си треперя от стрес
Имаш ли практика, с която владееш адреналина?
Виктор: Не, оставям му се
С Минчо имате много различни стилове на катерене. Докато при него има красота, при теб, Виктор, има повече сила и рязкост. Минчо разговаря със стената, витиевато е катеренето му, при теб тази, хм (туп-туп-туп, очарователно обяснявам стила на Виктор)
Виктор: Рязък съм, да (намерихме думата)
Та, това дали е поколенческа разлика или е чисто личностна?
Виктор: На скали е по-различно. Тук наистина съм много нахъсан, защото нямам доверие на хватките и ми е много ново.

Вижте още: Тибо Катлен: Аз не чупя ледовете, аз прегръщам леда. Хората трябва да се обединяват, а не да се чупи нещо

Спортът има ли шанс отново да се развие, да има нови състезатели? Например тук, тази година половината са нови имена
Виктор: Да, но повечето от тези нови имена се включват да подкрепят инициативата и състезанието, след това не остават. Малко хора реално си поставят цели в тази дисциплина. Тяхното поколение (посочва Минчо) е най-силното. След това аз и Маниака започваме да се катерим целенасочено. От съвсем скоро. Не знам за след нас дали ще има други.
Затова браво на Станбата и НСА, защото те го поддържат живо това състезание, не сме ние.

Виктор тръгва, ние с Минчо продължаваме да нищим въпросите на драй тулинга.

За женската част ми е интересно. Защото ти знаеш кои бяха състезателите едно време. За Радка Петкова ми е думата основно. Как ще стигнем до новия талант при жените?
Минчо: Трудно.
Ти оптимист ли си?
Минчо: Сърдито старче съм

[image error]Минчо по време на състезанието

Тук временно изключвам диктофона. Но разговорът с Минчо продължава. И в него той признава, че драй тулингът не е любимата му дисциплина. Предпочита катеренето на скали, където може да се докоснеш до скалата, да влезе ръката ти в някоя цепка, да дращи без да има какво да хване. Сечивата, тези удължители, по-скоро отдалечават от преживяването на чистия допир. „В момента, в който си сложиш едни удължители, едни куки, 50 см удължаване на ръцете, си изместваш центъра на тежестта. Ти имаш един нов център на тежестта спрямо дължината на всяка част от тялото. Затова много често, ако си забелязала, при падане от драй хората се обръщат надолу с главата“.

А в състезанието по драй тулинг за купата на НСА участва всяка година, за да подкрепи самата организация и усилията на екипа.

Станимир Желязков (Станбата): „Аз съм научен да правя устойчиви неща във времето“Станимир Желязков

Мине, не мине, и извадите дънерите
Станбата: Първият е дъбов. Трябва малко по-силно да се забива в него и Виктор ако не беше забил с все сила, щеше да го изхвърли. Защото като забиеш отгоре сечивото, дънерът се обръща и хора, които нямат опит, падат.
Защо на всеки финал има дънери?
Станбата: Дънерът имитира някакъв вид лед, като висулка. Да, висулката не се върти. Но трябва да се има предвид, че състезателната форма е малко по-различна. Има няколко вида състезания в света, които не се правят в зала или на изкуствени ледени кули. Едното е в Колорадо, едното е на Бов. Едното е в Щатите, другото е на Бов и на Скакавица.
(дружно се смеем. Не очаквах, вероятно и вие, скъпи читатели?) Няма много състезания, които да са на естествени ледове. Всички състезания обаче, които са на изкуствени/ледени стени, са в едно друго противоречие: да е атрактивно за публиката, да работиш добре със сечивата, защото никъде го няма да забиваш в скалата, пък да си с котките, пък да закачиш със сечивата. На изкуствените ледени кули го имаш. Забиваш по плотовете с котките, със сечивата хващаш само драй тулинга. Това в нормалното катерене го няма. Това е неестествено. Така че ние не трябва да търсим в този тип състезания аналогия със скалата. Каквото можеш прихващаш като движение, като идеи, обаче всички други плъзгащи се тръби, бидони, са за атракция на хората и все пак да затрудняват до някаква степен.
Защо направихте първата част на финалния маршрут да е толкова трудна? Там отпаднаха повечето състезатели. Не може ли да е в средата?
Станбата: Маршрутът го разделихме на две, тъй като 7 години го правим това състезание и всяка година се стремим финалният маршрут да е малко по-различен от предходната. Предходната маршрутът вървеше само в надвес. Когато правиш движения в надвес, те не може да са чак толкова прецизни. Там слагаш драй тулинг хватки, в които клюна задържа все пак, не може да те изхвърля. Та, тук решихме първата част да е технична плоча, в която да има деликатни движения, балансови прихващания с ръцете, да имитира истинско миксово катерене и втора част, която да е вече в самите надвеси, с бидоните, с по-удобни хватки, да се движи мощно. Две различни секции, които да бележат истински финала.

Очакваше ли това разместване на финала след квалификациите – и при мъжете, и при жените?
Станбата: А, очаквах го, да, да. Драй тулингът е непредвидима дисциплина. Понякога имаш едни движения, при които, ако нямаш много опит, веднага те изхвърлят. А понякога дори да имаш много опит става така, че някакво милиметърче ненаместване на клюна на сечивото те изхвърля. И си викаш: „Аз бях много добре, много сила имах, какво стана?“. Финалът си е финал. Той носи неочакваният елемент в себе си.
Затова публиката идваме на финала, за атракцията.
Коментирай частта с участието на жените. Винаги са били 3-4-5 участничките
Станбата: Ами този типичен женски спорт ..
(Любима фраза на Станбата, която всеки път ни разсмива)
Станбата: Смели момичета са. На този етап нямаме по-сериозни състезателки, които да се готвят. Преди Радка се готвеше сериозно, катереше. (Липсва много Рачето – разменяме погледи с Минчо). Има някакви заявки, но те като не идват на състезанията, са само празни приказки и подмятания. Те трябва да припознаят дисциплината като интересна и да ходят да катерят. Има, има, които ходят да катерят.
Например? Някакви конкретни имена, които да запомним, да следим?
Станбата: Еми, няма конкретни. Все ми звънят да ме питат къде да ходят, за Бов, от „Млад дихател“, Марина и Даката явно ги водят. Момичетата катерят. Споменават „ние ходихме там, катерихме това“, което е много хубаво нещо. Въпросът е, че за да се посветиш на драй тулинга, минаваш в по-трудна и технична част, готвиш се по-целеустремено, по-системен.
Така е, но някои хора просто са си дарени (визирам Минчо, който по-рано твърдеше, че хваща сечива само веднъж в годината)
Минчо: Е, аз обаче не съм спирал да катеря.
Е, ама със сечивата …
И минаваме към организацията и упорстването да се прави това и още няколко състезания.
Защо продължаваш, Станба, да правиш това състезание?
Станбата: (контритра ме) А защо да не го правя?
Например не е популярно, няма много публика, няма спонсори – всичко може да те откаже
Станбата: Аз съм научен да правя устойчиви неща във времето. Не ми харесва вариант, при който се разколебаваш от определени твои амбиции и си казваш: „То за какво да го правя, то няма смисъл, то няма хора“. Възприели сме един екип от хора, не съм само аз, че можем да го правим това състезание, да отделим от личното си време и да посветим 5-6, максимум 10 дена в годината да направим едно или две състезание. Това не е проблем за нашия екип. Харесва ни самия спорт, независимо на какво ниво е сегашното му развитие. Правим го, защото на нас ни харесва тоя тип катерене. До някаква степен, когато го има, даваме възможност на други хора, които тепърва искат да пробват, да пробват.
Аз така почнах като по-малък. На Кулата на Мальовица, никога не бях катерил на лед и те ми викат: „идвай тук, ей ти сечива и участвай на състезание“. И аз така съм почнал, никога не бях катерил и направо на състезание.

Рових се скоро по повод мой проект, из материали за драй тулинга и ми излезе информация за участията ви по Световни първенства. Май отдавна не сме имали представители там?
Станбата: Еми, минаха 10 години от последното ни участие – 2015 година беше последното ни по-голямо участие. (Тук с Минчо уточняват годината: може би пролетта на 2016 г., когато са се родили децата).
Това ли ви спря – децата? (Станбата се смее)
Минчо: Тогава ми се роди второто дете и свободното време, което имах, намаля.
Станбата: А, първото състезание 1986 година, на тур „Варна“, Северен Джендем
(Излизат спомени за Световното първенство на скали във Велико Търново. Та, уточняваме, че става дума за ледено и драй тулинг катерене). Последното Световно на скали беше в Търново. Не знам дали хората знаят. Тогава 2015/16, после нещо 2017/18 Виктор ходиха с Косьо (Локмаджиев), направиха едно-две участия
А защо спря това? Няма спонсори или какво?
Станбата: Те са много фактори. Не, тук въпросът не е до спонсорите. Вече се намират
Минчо: Няма ниво вече
Станбата: Тук въпросът е до лична амбиция. До това да приемеш и да искаш да влезеш до едно по-друго ниво в самия спорт. Приемайки, че ще ходиш на световни купи, да си кажеш, че ще тренираш качествено, двуразово, ако трябва и триразово ще тренираш, ще отделиш време за това нещо и ще се готвиш целенасочено. Преди имахме такъв екип, правихме го. В по-новото време първо няма ниво, второ
Минчо: Имат желание, но нямат ниво
Станбата: второ, нямат такъв тип целеустременост, нямат такъв тип разбиране за нещата. Имат по-скоро разбиране „да отидем да се пробваме, да отидем там да покатерим на скали, пък те нещата ще се наредат по някакъв начин“ и то всичко приключва. С това мислене имаш 2-3 участия и след това си аут. Другото нещо е, че нямаме условия в България. Трудно е.
Минчо: 7а ниво – ами не става. Тия на Световната купа са с ниво 8а и ние няма как да се представим
Присетих се, по повод жените, за Инес Папет.
Станбата: Да, тя 4 пъти става Световна шампионка.
Мисълта ми е, че в този мъжки спорт имаме силно женско присъствие.
Станбата: Е, да, тя е много готина и много тренира.
Значи все пак си е и малко талант

/Смеем се/
ПоследнитÐ

Драй тулинг състезанията в България: сблъсък на поколения и разпознаваеми традиции

СподелиShares

Многократно е писано какво е Драй тулинг (Dry-tooling). Нека пак да припомня. Атрактивна дисциплина. Състезателите са екипирани с каска, сечива, седалка и еспадрили. В основата на тази дисциплина са смесеното катерене, леденото и миксово катерене . Сечивата се използват за изкачване по стена или скала, които не са заледени.

Бов, Държавно състезание (снимка: Иван Тотев)

Другото състезание, което е популярно и направи една петилетка през 2024 г., е държавното първенство по драй тулинг на Бов (водопад Скакля). Голямата разлика е, че там катерачите са и с котки, като при ледено катерене.

Бов, Държавно състезание (снимка: Иван Тотев)

В годините интересът към дисциплината е променлив. Макар че историята се пише постоянно. Основните ни състезатели в него продължават да участват, да подкрепят провеждането на първенствата и да са сред призьорите. Появяват се някои нови имена на млади катерачи като Кирил Цонев или Ивайло Стоилов, при мъжете. При жените е по-шарено до степен в някои години да има само по една състезателка. На Бов, 2024 се получи така. За радост тук, за КУПА НСА имаше 4 състезателки, преминали квалификационните маршрути и стигнали до финал. Забелязва се обаче, че след Радка Петкова, Геновева Михайлова, Елица Павлова, Марина Сухиванов, Станислава Ламбрева, не се появявало запомнящо се име. „В този толкова типичен женски спорт“, както обича да се изразява Станимир Желязков, сърцето на тези състезания в България, това не е изненада.

Победители от стари времена (вероятно 2015 г.) От ляво надясно: Елица Павлова, Минчо Петков (3-о място); Радка Петкова, Косьо Локмаджиев (1-о място); 
Станислава Ламбрева, Фикрет Фейзулов (2-о място)

Имам сантимент към точно това състезание. Избирах да го гледам, така, както някои ходят на футболни или волейболни мачове, още преди да започна да се занимавам с катерене (било е сигурно 2013 г.). Впечатляващо е как излизат състезателите, как бавно и търпеливо закачат сечивата, как използват различни прийоми и разбира се, как падат – повечето надолу с главата. Състезанието, което предопредели мои житейски избори – дали да правя научна кариера и да стоя затворена или да търся начин да съм винаги навън, в движение. Но толкова с лиричните ми отклонения.

ДРАЙ ТУЛИНГ ПОКОЛЕНИЯ

На финала на Държавното първенство по Драй тулинг в Бов през декември, 2024 г., се срещат титаните (както са ги нарекли в една статия на сайта на Climb NSA): „Непобедимия“ Минчо Петков, „Най-издръжливия” Маниака (Ивайло Ангелов) и „Най-трудния“ Виктор Варошкин.

Два месеца по-късно, на 2 февруари 2025 г., на финала за Купа НСА в зала, титаните отново се изправят един срещу друг! В не просто труден маршрут, а достойно противоречив – балансов, с дълги движения, прецизни намествания на сечивата и възможност да паднеш всеки момент и то в ниското, при първите 3 включени примки.

Титаничният сблъсък обаче се реализира на още едно ниво – нивото на поколенията. Минчо Петков се състезава от над 20 години в дисциплината, Виктор Варошкин е за първи път на състезанието в зала. Маниакът е упоритият синхрон, който не спира да тренира, да се състезава (от 2013 г. насам) и да провокира интерес към тази най-малко посещавана дисциплина на катеренето

Маниака

Отсъствие може да се запише за „старите кучета“ Тихомир Димитров, Косьо Локмаджиев, Бойко Лалов. За сметка на тях за втори път виждаме със сечива споменатия вече Кирил Цанев от Варна (дали е нова, млада надежда, ще се разбере във времето), който на държавното стана трети. Да, сред участниците има преплитане на нови и стари състезатели, някои от последните, като Александър Шакрачки, устойчиво и целенасочено се занимават с алпинизъм.

Сухото катерене обаче е предизвикателство – танц по еспадрили и с удължители на ръцете по познатите стени на НСА, където нищо не е естествено, освен движението по вертикала. А може би дори и то?

Финалът

Публиката отива само за него. Няма по атрактивен финал от този – състезателите са се скупчили под маршрута и получават технически инструктаж. След това се прибират в Зоната (място, от което не могат да виждат как се катери маршрута). Излизат един по един, с каска, седалка, сечива и по… еспадрили. Всяко преместване на сечивото е „оопс, леко, леко“, а падането – или с главата надолу, или с изпуснато сечиво, което отскача като пин-понг топка. Любимите ми дънери са там.

Технически инструктаж за финала

Първият състезател катери толкова деликатно и бавно, сякаш гледаме анимация на забавен каданс. Явно има нещо притеснително. И това се потвърждава при следващия участник, който бързо пада още преди 4-тото си движение.

Какво е то? Защо винаги на финала има дънери? Защо състезател като Минчо продължава да участва във всяко драй тулинг състезание (на скали и в зала). Защо няма публика? Защо вече нямаме представители на световните състезания? Защо жените отсъстват? Въпросите започват да се качулят в съзнанието ми и въпреки намерението ми тихо и кротко да седя и да се наслаждавам, ръцете ме засърбяват, подмятам идеята за интервю и след награждаването – включвам диктофона.

Получи се жив, интригуващ разговор. Първи откликна Минчо и едва започнали интервюто, мина Виктор Варошкин. Заформи се необичаен разговор между поколенията. Докато за Минчо това е поредно състезание (зае второ място), то за Виктор е първо в стила в зала (единствен направи ТОП на финалния маршрут, респ. стана първи).

Целият патос на този материал е, за да чуете гласовете на основните заподозрени в дисциплината в България. Микрофонът е техен.

Минчо Петков: „Сечивата ги вадя от състезание за състезание“Минчо Петков, Бов / Фотограф: Иван Тотев

Ти се състезаваш в стила от много години. Всъщност от колко?
Минчо: В стила се състезавам от 2004 година.
Защо продължаваш да се състезаваш?

Минчо: Състезавам се от 1989 година, но с драй тулинга се запознах на ледената кула на Мальовица. Там за първи път хванах сечивата и взех медал, без тренировки. Даже не бях слагал котки. Даже ми се стори много лесно – където има лед, навсякъде има хватки.
Предимството на леда. Кое беше трудно тук на това състезание в залата?
Минчо: Имаше много странни елементи, люлеещи се, метални хватки, хокейни шайби и гайки. Разнообразно катерене, много бавно се катериха всички. Труден маршрут
Имаш ли спомен за предишните състезания? В тях финалите не са ли пак трудни?
Минчо: Пак са били трудни, но този тук ми се струва най-труден
Тренираш ли за състезанието?
Минчо: Тренирам катерене, не специално драй
Какво? Сечивата ги пипаш от състезание на състезание ли?
Минчо: Точно така.

Не можах да се въздържа да възкликна от изненада! Талантът си е талант явно.
Виктор слуша отговорите на Минчо и се разсмива:

Виктор: Много натрупвания
Минчо: Вадя ги из под леглото, бъзика се с нас Минчо.

Виктор Варошкин: „Там на дънера беше психологически момент“Виктор Варошкин

Викторе, затрудни ли те нещо в маршрута?
Виктор: Еми, дънерът много ме затрудни. Първият. За първи път се сблъсквам с нещо такова и бях много дезориентиран. Фактът, че ми плесна предната хватка. Беше голям късмет, че успях. Докато се ориентирам откъде да избутвам, накъде да го разлюлея, как да стане, отне ми много време и си мислех, че няма да се справя. Там на дънера си беше психологически момент
Обаче там в тавана включването въобще не те притесни
Виктор: Не, но беше много далече това включване, та мислех, че ще ми плесне сечивото.
За разлика от Минчо, за теб знаем, че тренираш. Цяла България го знае
Виктор: След последното състезание – Държавното на Бов, не бях тренирал. Осъзнавам, че хващайки сечивата, то си остава под някаква форма в тялото.
На теб кое състезание ти е в зала?
Виктор: Драй в зала ми е за първи път. Хватките са по-прецизни за разлика от на скалата и си ми беше трудно: да се ориентирам коя хватка откъде се захваща. Психологическо си е.
При теб никога няма напрежение чисто емоционално и визуално. Как владееш адреналина?
Виктор: О, не, вътре съм много разтреперан. В зоната се чудех дали треперя от хипогликемия или си треперя от стрес
Имаш ли практика, с която владееш адреналина?
Виктор: Не, оставям му се
С Минчо имате много различни стилове на катерене. Докато при него има красота, при теб, Виктор, има повече сила и рязкост. Минчо разговаря със стената, витиевато е катеренето му, при теб тази, хм (туп-туп-туп, очарователно обяснявам стила на Виктор)
Виктор: Рязък съм, да (намерихме думата)
Та, това дали е поколенческа разлика или е чисто личностна?
Виктор: На скали е по-различно. Тук наистина съм много нахъсан, защото нямам доверие на хватките и ми е много ново.

Спортът има ли шанс отново да се развие, да има нови състезатели? Например тук, тази година половината са нови имена
Виктор: Да, но повечето от тези нови имена се включват да подкрепят инициативата и състезанието, след това не остават. Малко хора реално си поставят цели в тази дисциплина. Тяхното поколение (посочва Минчо) е най-силното. След това аз и Маниака започваме да се катерим целенасочено. От съвсем скоро. Не знам за след нас дали ще има други.
Затова браво на Станбата и НСА, защото те го поддържат живо това състезание, не сме ние.

Виктор тръгва, ние с Минчо продължаваме да нищим въпросите на драй тулинга.

За женската част ми е интересно. Защото ти знаеш кои бяха състезателите едно време. За Радка Петкова ми е думата основно. Как ще стигнем до новия талант при жените?
Минчо: Трудно.
Ти оптимист ли си?
Минчо: Сърдито старче съм

Минчо по време на състезанието

Тук временно изключвам диктофона. Но разговорът с Минчо продължава. И в него той признава, че драй тулингът не е любимата му дисциплина. Предпочита катеренето на скали, където може да се докоснеш до скалата, да влезе ръката ти в някоя цепка, да дращи без да има какво да хване. Сечивата, тези удължители, по-скоро отдалечават от преживяването на чистия допир. „В момента, в който си сложиш едни удължители, едни куки, 50 см удължаване на ръцете, си изместваш центъра на тежестта. Ти имаш един нов център на тежестта спрямо дължината на всяка част от тялото. Затова много често, ако си забелязала, при падане от драй хората се обръщат надолу с главата“.

А в състезанието по драй тулинг за купата на НСА участва всяка година, за да подкрепи самата организация и усилията на екипа.

Станимир Желязков (Станбата): „Аз съм научен да правя устойчиви неща във времето“Станимир Желязков

Мине, не мине, и извадите дънерите
Станбата: Първият е дъбов. Трябва малко по-силно да се забива в него и Виктор ако не беше забил с все сила, щеше да го изхвърли. Защото като забиеш отгоре сечивото, дънерът се обръща и хора, които нямат опит, падат.
Защо на всеки финал има дънери?
Станбата: Дънерът имитира някакъв вид лед, като висулка. Да, висулката не се върти. Но трябва да се има предвид, че състезателната форма е малко по-различна. Има няколко вида състезания в света, които не се правят в зала или на изкуствени ледени кули. Едното е в Колорадо, едното е на Бов. Едното е в Щатите, другото е на Бов и на Скакавица.
(дружно се смеем. Не очаквах, вероятно и вие, скъпи читатели?) Няма много състезания, които да са на естествени ледове. Всички състезания обаче, които са на изкуствени/ледени стени, са в едно друго противоречие: да е атрактивно за публиката, да работиш добре със сечивата, защото никъде го няма да забиваш в скалата, пък да си с котките, пък да закачиш със сечивата. На изкуствените ледени кули го имаш. Забиваш по плотовете с котките, със сечивата хващаш само драй тулинга. Това в нормалното катерене го няма. Това е неестествено. Така че ние не трябва да търсим в този тип състезания аналогия със скалата. Каквото можеш прихващаш като движение, като идеи, обаче всички други плъзгащи се тръби, бидони, са за атракция на хората и все пак да затрудняват до някаква степен.
Защо направихте първата част на финалния маршрут да е толкова трудна? Там отпаднаха повечето състезатели. Не може ли да е в средата?
Станбата: Маршрутът го разделихме на две, тъй като 7 години го правим това състезание и всяка година се стремим финалният маршрут да е малко по-различен от предходната. Предходната маршрутът вървеше само в надвес. Когато правиш движения в надвес, те не може да са чак толкова прецизни. Там слагаш драй тулинг хватки, в които клюна задържа все пак, не може да те изхвърля. Та, тук решихме първата част да е технична плоча, в която да има деликатни движения, балансови прихващания с ръцете, да имитира истинско миксово катерене и втора част, която да е вече в самите надвеси, с бидоните, с по-удобни хватки, да се движи мощно. Две различни секции, които да бележат истински финала.

Очакваше ли това разместване на финала след квалификациите – и при мъжете, и при жените?
Станбата: А, очаквах го, да, да. Драй тулингът е непредвидима дисциплина. Понякога имаш едни движения, при които, ако нямаш много опит, веднага те изхвърлят. А понякога дори да имаш много опит става така, че някакво милиметърче ненаместване на клюна на сечивото те изхвърля. И си викаш: „Аз бях много добре, много сила имах, какво стана?“. Финалът си е финал. Той носи неочакваният елемент в себе си.
Затова публиката идваме на финала, за атракцията.
Коментирай частта с участието на жените. Винаги са били 3-4-5 участничките
Станбата: Ами този типичен женски спорт ..
(Любима фраза на Станбата, която всеки път ни разсмива)
Станбата: Смели момичета са. На този етап нямаме по-сериозни състезателки, които да се готвят. Преди Радка се готвеше сериозно, катереше. (Липсва много Рачето – разменяме погледи с Минчо). Има някакви заявки, но те като не идват на състезанията, са само празни приказки и подмятания. Те трябва да припознаят дисциплината като интересна и да ходят да катерят. Има, има, които ходят да катерят.
Например? Някакви конкретни имена, които да запомним, да следим?
Станбата: Еми, няма конкретни. Все ми звънят да ме питат къде да ходят, за Бов, от „Млад дихател“, Марина и Даката явно ги водят. Момичетата катерят. Споменават „ние ходихме там, катерихме това“, което е много хубаво нещо. Въпросът е, че за да се посветиш на драй тулинга, минаваш в по-трудна и технична част, готвиш се по-целеустремено, по-системен.
Така е, но някои хора просто са си дарени (визирам Минчо, който по-рано твърдеше, че хваща сечива само веднъж в годината)
Минчо: Е, аз обаче не съм спирал да катеря.
Е, ама със сечивата …
И минаваме към организацията и упорстването да се прави това и още няколко състезания.
Защо продължаваш, Станба, да правиш това състезание?
Станбата: (контритра ме) А защо да не го правя?
Например не е популярно, няма много публика, няма спонсори – всичко може да те откаже
Станбата: Аз съм научен да правя устойчиви неща във времето. Не ми харесва вариант, при който се разколебаваш от определени твои амбиции и си казваш: „То за какво да го правя, то няма смисъл, то няма хора“. Възприели сме един екип от хора, не съм само аз, че можем да го правим това състезание, да отделим от личното си време и да посветим 5-6, максимум 10 дена в годината да направим едно или две състезание. Това не е проблем за нашия екип. Харесва ни самия спорт, независимо на какво ниво е сегашното му развитие. Правим го, защото на нас ни харесва тоя тип катерене. До някаква степен, когато го има, даваме възможност на други хора, които тепърва искат да пробват, да пробват.
Аз така почнах като по-малък. На Кулата на Мальовица, никога не бях катерил на лед и те ми викат: „идвай тук, ей ти сечива и участвай на състезание“. И аз така съм почнал, никога не бях катерил и направо на състезание.

Рових се скоро по повод мой проект, из материали за драй тулинга и ми излезе информация за участията ви по Световни първенства. Май отдавна не сме имали представители там?
Станбата: Еми, минаха 10 години от последното ни участие – 2015 година беше последното ни по-голямо участие. (Тук с Минчо уточняват годината: може би пролетта на 2016 г., когато са се родили децата).
Това ли ви спря – децата? (Станбата се смее)
Минчо: Тогава ми се роди второто дете и свободното време, което имах, намаля.
Станбата: А, първото състезание 1986 година, на тур „Варна“, Северен Джендем
(Излизат спомени за Световното първенство на скали във Велико Търново. Та, уточняваме, че става дума за ледено и драй тулинг катерене). Последното Световно на скали беше в Търново. Не знам дали хората знаят. Тогава 2015/16, после нещо 2017/18 Виктор ходиха с Косьо (Локмаджиев), направиха едно-две участия
А защо спря това? Няма спонсори или какво?
Станбата: Те са много фактори. Не, тук въпросът не е до спонсорите. Вече се намират
Минчо: Няма ниво вече
Станбата: Тук въпросът е до лична амбиция. До това да приемеш и да искаш да влезеш до едно по-друго ниво в самия спорт. Приемайки, че ще ходиш на световни купи, да си кажеш, че ще тренираш качествено, двуразово, ако трябва и триразово ще тренираш, ще отделиш време за това нещо и ще се готвиш целенасочено. Преди имахме такъв екип, правихме го. В по-новото време първо няма ниво, второ
Минчо: Имат желание, но нямат ниво
Станбата: второ, нямат такъв тип целеустременост, нямат такъв тип разбиране за нещата. Имат по-скоро разбиране „да отидем да се пробваме, да отидем там да покатерим на скали, пък те нещата ще се наредат по някакъв начин“ и то всичко приключва. С това мислене имаш 2-3 участия и след това си аут. Другото нещо е, че нямаме условия в България. Трудно е.
Минчо: 7а ниво – ами не става. Тия на Световната купа са с ниво 8а и ние няма как да се представим
Присетих се, по повод жените, за Инес Папет.
Станбата: Да, тя 4 пъти става Световна шампионка.
Мисълта ми е, че в този мъжки спорт имаме силно женско присъствие.
Станбата: Е, да, тя е много готина и много тренира.
Значи все пак си е и малко талант

/Смеем се/
Последните думи са всъщност призив да се катери повече, да се интересуват катерачите от информация за състезанията, да гледат състезания.
Станбата: Ние ще продължаваме да ги правим драй тулинг състезанията. По едно, две, три понякога. На този етап могат да разчитат на две от мен: за купата на НСА и държавното първенство на Бов. На Боянския вероятно няма да го има, защото се стопли времето. Може би на Бов ще спрем, защото се изчерпа като потенциал. Има още един вариант за състезание. Може би Бежаново, може би Брезе – има готина пещера. Въпрос на разработка е. Ще видим. Може да не е в този сезон държавното.

С тези размисли се разделяме с момчетата, които упорстват да продължава да има дисциплината Драй тулинг.

ЖЕНСКИТЕ ГЛАСОВЕ

Женското участие на финалите тази година и класирането е както следва:
1. Мария Манзурова
2. Ива Павлова
3. Виолета Евтимова
4. Цвети Костадинова
Амбициозните заявки са дадени. Надявам се състезанието да мотивира дамите да продължат да тренират и да ги видим отново на следващо държавно първенство по драй тулинг.
Съвсем финално успявам да разговарям с Ива Павлова, която участва за втори път на състезанието и стана втора.

Ива Павлова

Ива: Преди две години участвах за първи път. Имах класиране дори. Всъщност тогава участвахме общо 10 жени.
Петрана: Ти тренираш ли целенасочено?
Ива: Не, това ми е третият път, в който хващам кирки
Петрана: Явно ти се отдава, защо не тренираш, а всъщност участваш в състезанието?
Ива: Ами, днес дойдох с нагласата да гледам конкретни хора, да ги надъхвам. Последните три месеца не съм катерила – заради контузия. Изобщо не трябваше да участвам (признава си Ива).
Петрана: Чувстваш ли, че е твоята дисциплина?
Ива: Не мисля. Много ми харесва, възхищавам се на самите движения, специфични са. Но не мисля, че е моето.
Петрана: Спрямо други състезания, в които участваш?
Ива: В момента не се състезавам активно, поради ред причини. Харесва ми дисциплината като нещо, което може да разнообрази ежедневието ми.
Петрана: Ти как се справяш с адреналина на чакане в зоната?
Ива: Изненадващ ме с въпроса. Не съм задълбавала и ме провокираш.
Петрана: Има ли нещо, което би добавила за нашите читатели?
Ива: Да, падането не е толкова страшно. Пробвайте! Това ми беше големия проблем при водене – как ще паднеш, дали няма да се удариш, нещо няма ли да ти стане. Но не е толкова страшно, както изглежда
Петрана: Всъщност това е страхотно послание към нови катерачи в дисциплината
Ива: Да, за публиката е атрактивно – всеки, който пада, се обръща надолу с главата, както вече няколко пъти споменах

Призьорите мъже и жени, 2025 г.: От ляво на дясно: Ива Павлова, Минчо Петков (2-о място); Мария Манзурова, Виктор Варошкин (1-о място); Станимир Желязков, организатор; Виолета Евтимова (3-о място); При мъжете на 3-о място стана Ивайло Ангелов

Изпратихме още едно състезание по Драй. В тази статия представям усилията да се задържи интереса, като избрах призмата на организатори и състезатели.

Благодарностите за изключителния труд и отдаденост, по думите на Варошкин, са споделени!

„Евала на Станимир и всички от Climb NSA, че продължават да я бутат тая дисциплина, колкото и мижав да е интересът.“, написа Маниака.
Всъщност по-важното е, че интересът се запазва във времето и там, където има смисъл, всяко усилие си струва.

Нека да продължим да следим Календара на Българска федерация по катерене и алпинизъм къде ще е следващото първенство и какво ново ще предложи като обект и маршрути екипа на НСА в лицето на Станимир Желязков.

Снимки, благодарение на:
Александър Зайранов, Цвети Паунова – залата на НСА;
Иван Тотев – скалите на Бов;
Благодаря ви, скъпи фотографи, за неуморността и запечатаните моменти!

Ваш летописец,
Петрана

СподелиShares

The post Драй тулинг състезанията в България: сблъсък на поколения и разпознаваеми традиции appeared first on 360mag.

Fjällräven Vándortúra кани любителите на трекинга да изследват приказния регион Балатон това лято

СподелиShares снимка: Виолина Младенова

За единадесети път ще се проведе един от най-големите организирани многодневни преходи в Унгария. Това лято Fjällräven Vándortúra кани любителите на природата да преоткрият местността Балатон. В рамките на 5 дни начинаещи и опитни планинари ще извървят общо 107 км из живописния унгарски регион, носейки своята екипировка в раница и лагерувайки край специално приспособени за похода места. Fjällräven Vándortúra ще се проведе в периода 25.08- 29.08.2025 г., а регистрацията за събитието вече е отворена. Желаещите да станат част от преживяването могат да заявят участието си на уебсайта на събитието. Местата за многодневния трек са ограничени, затова от Fjällräven Vándortúra препоръчват ранна регистрация.

Историята на Fjällräven Vándortúra

От основаването си преди повече от 60 години шведският аутдор експерт Fjällräven насърчава хората да прекарват повече време сред природата. Първият Fjällräven Vándortúra е организиран през 2014 година, а като отправна точка е служело тогавашното трекинг събитие на бранда Fjällräven Classic. 11 години по-късно многодневният трек в Унгария се превърна в международно събитие, което привлича туристи от цял ​​свят, за да открият най-красивите пейзажи на Унгария заедно с унгарски участници.

Туристите носят всичко необходимо, включително палатки, и лагеруват заедно всяка вечер. Организаторите осигуряват топла храна, което позволява на участниците да вечерят заедно и да споделят истории в духа на традиционния туризъм. Fjällräven също така предлага богати на енергия закуски и обеди с лиофилизирани ястия. Тези продукти са леки и компактни, благодарение на технологията за сушене чрез замразяване и могат да бъдат приготвени само за няколко минути по всяко време на деня.

снимка: Виолина МладеноваИздание №11

Тази година любителите на природата могат да изследват разнообразните пейзажи на Балатонските възвишения с живописни гледки, хълмове и сенчести гори. Участниците ще изминат 107 километра от Kislőd до Zánka за пет дни, средно по 20 километра на ден. Програмата не е екскурзия или състезание, а умерен трек сред природата, подходящ за всички възрасти, включително млади хора, възрастни и семейства.

Тил Анила, която участва във Fjällräven Vándortúra за първи път миналата година, също подчертава силата на общността по време на такъв тип преживявания: „Била съм на многодневни походи преди, но това беше първият ми път, когато участвах в такова мащабно събитие. Беше уникално и невероятно изживяване да се разхождам с толкова много съмишленици и да видя как всички се подкрепят и си помагат. Освен това научих много за къмпинга и избора на екипировка.“

По пътя участниците не само ще станат част от подкрепящата общност на природните ентусиасти, но и ще посещават вечерни лекции за местните географски особености и полезни съвети за туризъм.

„Fjällräven Vándortúra бе създаден преди 11 години с цел да вдъхнови хората да открият красотата на унгарската природа и да им предостави незабравими преживявания. За нас е чест, че това събитие не само учи на умения в природата и насърчава любовта към нея, но също така има спомага за изграждане на общността. Често виждаме, че непознати в началото на събитието стават приятели накрая. През годините много хора се присъединиха към нас и имаме много завърнали се туристи, доказвайки, че любовта към природата може да събере хора на различна възраст и интереси от различни места.“, коментира Санела Крисат, маркетинг мениджър на Fenix ​​Outdoor Emerging Markets GmbH и организатор на Fjällräven Vándortúra.

Шведският аутдор специалист Fjällräven поставя голям акцент върху зачитането на околната среда и устойчивостта, като насърчава всички участници да поддържат природата чиста и да я опазват. Осигурени са специални чували за събиране на отпадъци, за да могат участниците да събират не само собствените си отпадъци, но и всякакви боклуци, намерени по маршрута. Това гарантира, че пътеките остават чисти и активно помага за тяхното добро състояние.

jällräven Vándortúra очаква любителите на природата от 25 до 29 август 2025 г. Регистрацията вече е възможна на уебсайта на събитието.

СподелиShares

The post Fjällräven Vándortúra кани любителите на трекинга да изследват приказния регион Балатон това лято appeared first on 360mag.

Fjällräven Vándortúra кани любителите на трекинга да изследват приказния регион Балатон това лято

СподелиShares снимка: Виолина Младенова

За единадесети път ще се проведе един от най-големите организирани многодневни преходи в Унгария. Това лято Fjällräven Vándortúra кани любителите на природата да преоткрият местността Балатон. В рамките на 5 дни начинаещи и опитни планинари ще извървят общо 107 км из живописния унгарски регион, носейки своята екипировка в раница и лагерувайки край специално приспособени за похода места. Fjällräven Vándortúra ще се проведе в периода 25.08- 29.08.2025 г., а регистрацията за събитието вече е отворена. Желаещите да станат част от преживяването могат да заявят участието си на уебсайта на събитието. Местата за многодневния трек са ограничени, затова от Fjällräven Vándortúra препоръчват ранна регистрация.

Историята на Fjällräven Vándortúra

От основаването си преди повече от 60 години шведският аутдор експерт Fjällräven насърчава хората да прекарват повече време сред природата. Първият Fjällräven Vándortúra е организиран през 2014 година, а като отправна точка е служело тогавашното трекинг събитие на бранда Fjällräven Classic. 11 години по-късно многодневният трек в Унгария се превърна в международно събитие, което привлича туристи от цял ​​свят, за да открият най-красивите пейзажи на Унгария заедно с унгарски участници.

Туристите носят всичко необходимо, включително палатки, и лагеруват заедно всяка вечер. Организаторите осигуряват топла храна, което позволява на участниците да вечерят заедно и да споделят истории в духа на традиционния туризъм. Fjällräven също така предлага богати на енергия закуски и обеди с лиофилизирани ястия. Тези продукти са леки и компактни, благодарение на технологията за сушене чрез замразяване и могат да бъдат приготвени само за няколко минути по всяко време на деня.

снимка: Виолина МладеноваИздание №11

Тази година любителите на природата могат да изследват разнообразните пейзажи на Балатонските възвишения с живописни гледки, хълмове и сенчести гори. Участниците ще изминат 107 километра от Kislőd до Zánka за пет дни, средно по 20 километра на ден. Програмата не е екскурзия или състезание, а умерен трек сред природата, подходящ за всички възрасти, включително млади хора, възрастни и семейства.

Тил Анила, която участва във Fjällräven Vándortúra за първи път миналата година, също подчертава силата на общността по време на такъв тип преживявания: „Била съм на многодневни походи преди, но това беше първият ми път, когато участвах в такова мащабно събитие. Беше уникално и невероятно изживяване да се разхождам с толкова много съмишленици и да видя как всички се подкрепят и си помагат. Освен това научих много за къмпинга и избора на екипировка.“

По пътя участниците не само ще станат част от подкрепящата общност на природните ентусиасти, но и ще посещават вечерни лекции за местните географски особености и полезни съвети за туризъм.

„Fjällräven Vándortúra бе създаден преди 11 години с цел да вдъхнови хората да открият красотата на унгарската природа и да им предостави незабравими преживявания. За нас е чест, че това събитие не само учи на умения в природата и насърчава любовта към нея, но също така има спомага за изграждане на общността. Често виждаме, че непознати в началото на събитието стават приятели накрая. През годините много хора се присъединиха към нас и имаме много завърнали се туристи, доказвайки, че любовта към природата може да събере хора на различна възраст и интереси от различни места.“, коментира Санела Крисат, маркетинг мениджър на Fenix ​​Outdoor Emerging Markets GmbH и организатор на Fjällräven Vándortúra.

Шведският аутдор специалист Fjällräven поставя голям акцент върху зачитането на околната среда и устойчивостта, като насърчава всички участници да поддържат природата чиста и да я опазват. Осигурени са специални чували за събиране на отпадъци, за да могат участниците да събират не само собствените си отпадъци, но и всякакви боклуци, намерени по маршрута. Това гарантира, че пътеките остават чисти и активно помага за тяхното добро състояние.

jällräven Vándortúra очаква любителите на природата от 25 до 29 август 2025 г. Регистрацията вече е възможна на уебсайта на събитието.

СподелиShares

The post Fjällräven Vándortúra кани любителите на трекинга да изследват приказния регион Балатон това лято appeared first on 360mag.

Йеле Вейт и Седемте върха

СподелиShares

Белгийският авантюрист Йеле Вей издига катеренето на емблематичните Седем върха на изцяло ново ниво. „Седемте върха“ – най-високите върхове на всеки от седемте континента – не само изискват изключителни физически усилия за изкачване, но и представляват логистично предизвикателство просто за да стигнеш до тях.

Вейт се опитва да покори Седемте върха със собствените си сили от 2013 г., като използва гребане, ски, колоездене, ходене и катерене. Това не винаги е вървяло по план. През 2021 г. той прекъсва опита си да прекоси с гребна лодка разстоянието от Португалия до Маями поради хронична морска болест. Това го кара да избере плаването с платноходка вместо гребането за останалата част от проекта.

След три години на неуспехи, той прекосява САЩ с велосипед – от континенталната част до Аляска – и през май 2024 г. година изкачва връх Денали. След няколко месеца с близките си, се отправя към Аконкагуа (6 961 м). Това би било шестият му връх, оставяйки му само Винсън в Антарктида да завършването на проекта.

#5 Денали (6190 м)

Едно от първите изкачвания на 6190-метровия Денали през 2024 г. беше завършено в наистина ексцентричен стил. Когато Йеле Вейт достига върха на 12 май, той завършва прехода, осъществен само с човешка сила, започнал 18 месеца по-рано. Вейт напуска дома си в Белгия през първата седмица на октомври 2022 г. и отива с велосипеда си до крайбрежието на Франция, където след това се качва на платноходка и прекосява Атлантика до източното крайбрежие на Съединените щати. След като стига до пристанището, Вейт отива с велосипед до Аляска, където заменя велосипеда си със ски и започва да се движи през замръзналата природа до най-високия връх на Северна Америка.

Ако смятате, че това е трудно, ще добавим, че Вейт се е изправил пред още по-големи препятствия в планината. Тъй като той и неговият партньор в катеренето, сънародникът му Жулиен Роелс, пристигат в началото на сезона, те трябва да пробият пътека по маршрута West Buttress.

Вижте още: Седемте върха на щастието

Денали е петият от Седемте върха, изкачен от 38-годишният Вейт. Преди това той е изкачил върховете: Елбрус, Еверест, Пунчак Джая в Индонезия, Килиманджаро и сега Денали.

Вейт не завършва експедицията наведнъж — той си прави почивки, за да работи ежедневната си работа като планински водач и да бъде със семейството си. Вместо това той завършва огромното пътуване в различни етапи, като пътуванията обратно до Белгия са планирани по време на всеки от тях.

#6 Аконкагуа (6 961 м)

Аконкагуа привлича алпинисти от цял свят, които искат да изкачат Седемте върха или да се подготвят за по-високи експедиции в Хималаите. Годишният катерачен сезон в южното полукълбо започва на 1 ноември и остава отворен до 30 април.

Разположена в планинската верига Анди в Аржентина, близо до границата с Чили, Аконкагуа е част от защитения природен парк „Аконкагуа“ – район, известен със своите зашеметяващи алпийски пейзажи.

Макар самото изкачване да е изключително предизвикателство, плановете за пътуването на Вейт изглеждат също толкова трудни:

„Ще премина с каяк от Панама до Колумбия. Много по-безопасно е да се използва този крайбрежен маршрут с каяк, отколкото да се прекоси джунглата. Тази част от пътешествието ще ми отнеме около две до три седмици. След това ще продължа с колело през Колумбия чак до Аржентина. Планът? Да изкача Аконкагуа до декември 2025 г.“, споделя Вейт.

Вижте още: От Намибия до Антарктида: велоекспедициите на Кейт, които вдъхновяват и помагат за социални каузи

Препятствия и предизвикателства

Вейт пристига в Панама в средата на октомври 2024 г. и започва да гребе с каяк. Изправя се пред бури, силно тропическо слънце и дълги участъци от брега без места за акостиране. Най-страшният момент обаче бил сблъсък с група наркотърговци само на 40 км преди края на гребния маршрут. Те го разпитвали три часа, преди да го пуснат.

Тъй като експедицията му продължава вече 12 години, Вейт започва да проявява известна гъвкавост по отношение на правилото да използва само собствената си сила. Например наскоро се качил на автобус, за да отнесе каяка си и да вземе велосипеда си. Въпреки това, огромната част от разстоянията е изминал сам.

След пристигането в Колумбия, Вейт е продължил с велосипеда си, прекосявайки Еквадор и Перу. Преди да продължи към Аржентина обаче, заради коледните празници той си е взел почивка със семейството, която ще удължи, за да навакса и с работата си.

Вижте още: Кърсти Еннис или към върховете на света с протеза

Статистика от 12-годишното пътешествие на Йеле Вейт

4 169 дни по проекта
Пресичане на екватора три пъти (Индонезия, Габон, Еквадор)
55 000+ км с велосипед (3 различни колела)
2 400 км с ръчен велосипед (заедно с Франк ван Линден)
49 държави прекосени
5 континента завършени (в момента на 6-ия)
5 от 7 върха изкачени
-40°C най-ниска температура, +50°C най-висока
540 км пеша
31 063 м изкачени (от 5 върха)
5 700+ км гребане
10 000+ км плаване
350+ км с каяк
Най-ниска точка: 0 м, най-висока точка: 8 848 м (Еверест)

Предстои:
8 500 км с велосипед
2 400 км плаване
1 000 км със ски (Антарктида)
Изкачване на Аконкагуа
Изкачване на връх Винсън (Антарктида)

Идеята

Вейт споделя, че идеята произтича от страстта му към приключенията на открито и липсата на ресурси. В началото на двадесетте си години той е безпаричен авантюрист, търсещ да спести пари между експедициите си.

„Преди дванадесет години вече пътувах с велосипед до различни планини в Европа. Липсата ми на пари и желанието ми за приключения ме накараха да използвам транспорт, задвижван от хора, по този начин можех да направя по-дълго пътуване с по-малко бюджет.“ – казва той.

Вейт намира работа в Непал и решава да стигне с колелото си там от Белгия. По време на пътуването той прави отклонение, за да изкачи Елбрус, най-високият връх в Европа. По маршрута се ражда идеята за грандиозно приключение, свързващо всички върхове. „Срещнах човек, който е изкачил Седемте върха. Това ме накара да си помисля, че мога да ги изкача, но да отида там с колело.“ – казва авантюристът.

Вижте още: Йоран Кроп: „Лудият швед“, който измина с колелото си 13 000 км, изкачи Еверест и се върна обратно още 13 000 км

През последното десетилетие му се налага да се справи с множество препятствия и главоболия. Вейт се опитва да изкачи Еверест през 2014 г., но смъртоносната лавина в ледопада Кхумбу му попречва да изкачи върха; година по-късно той е в базовия лагер по време на трагичното земетресение, което убива 18 души. Най-накрая той изкачва Еверест през 2016 г.

Вейт има два оставащи върха от похода си: Аржентинския Аконкагуа и след това  масива Винсън в Антарктика. Тъй като вече е изминал известна част от маршрута, той ще лети до Панама – мястото на предишния етап от пътуването му – и ще започне колоездене до Южна Америка. След изкачване на Аконкагуа и колоездене до Ушуая, най-южният град в света, Вейт ще плава или ще гребе до Антарктика.

Вижте още: Ушуая: Поздрави от края на света!

Кой е Йеле Вейт

Белгийски авантюрист, физиотерапевт, мотивационен лектор, планински водач. Вейт е роден на 12.01.1986 г. Той е първият човек, който прекосява с гребна лодка разстоянието от остров Ява до Папуа и първият човек, който прекосява Транспапуанския маршрут с велосипед.

Като най-малък от четирима братя, Йеле се научава да кара колело на четири години. Разочарован, че трябва само да гледа по-големите си братя, започва да развива силите си, за да ги настигне. Оттогава го наричат талант в почти всичко, с което се захване – от лека атлетика до кунг-фу в детството, ролери в юношеството, BMX като тийнейджър, бокс в младежките си години и накрая планинско колоездене и капоейра.

На 17 години Йеле преминава през труден период в живота си – заплита се в сложна семейна ситуация и в продължение на три години живее на улицата (в изоставени сгради). За щастие, среща правилните хора, които му помагат да промени живота си. Решава да започне работа и в крайна сметка да се върне в училище. Не си позволява да се провали и завършва специалност „Физиотерапия“ в университета в Гент.

Днес използва своята психическа сила, за да вдъхновява другите в трудни моменти от живота им.

снимки: facebook/jelle.veyt

Вижте още: Лекси Алфорд: най-младата жена, превъртяла картата на света

СподелиShares

The post Йеле Вейт и Седемте върха appeared first on 360mag.

Каякар беше погълнат и изплют от гърбат кит край Чили (видео)

СподелиShares снимка: Matias Delacroix/AP/picture alliance

Гърбат кит поглъща за кратко каякар в Чили, преди да го изплюе, без той да пострада.

Миналата седмица Адриан Симанкас кара каяк със своя баща Дел в Пролива на Магелан, когато гърбат кит излиза от водата и го поглъща заедно с жълтия му каяк.

Няколко мига по-късно китът отново се появява и го освобождава. Дел, който е на няколко метра разстояние, заснема инцидента.

„Спокойно, спокойно. Хвани се за лодката!“, чува се да казва, след като синът му е освободен от устата на кита.

Адриан казва, че истински се е изплашил, след като китът го е изплюл, и се е страхувал, че китът може да нарани баща му или че той самият ще загине в морето.

„Когато изплувах и започнах да се нося по водата, се уплаших, че нещо може да се случи с баща ми, че няма да успеем да стигнем до брега навреме или че ще получа хипотермия“, разказва младият мъж.

Адриан успял да стигне до баща си и двамата се върнали невредими.

Вижте още: Най-дивите реки според най-добрите каякари в света

Атаките от китове са редки в чилийските води, но студените води представляват предизвикателство за моряците, плувците и каякарите.

„Помислих си, че ме погълна“, казва Адриан във видеото.

Говорейки пред CNN en Español, той обяснява какво е почувствал, докато за кратко бил погълнат от гърбатия кит.

„Когато се обърнах, усетих по лицето си нещо като слузеста текстура; видях цветове – тъмносиньо, бяло, нещо, което идваше отзад, затвори се… и ме потопи“, разказва той. „В този момент си помислих, че няма какво да направя, че ще умра. Не знаех какво е.“

Но въпреки паниката, той усеща как спасителната жилетка го изтегля нагоре и „две секунди по-късно вече бях на повърхността и започнах да осъзнавам какво се е случило“, споделя Адриан.

Попитани дали ще се върнат отново към каякинга, бащата и синът отговарят в един глас: „Разбира се!“

Вижте още: Спасяването на един каякар

Ученият Ванеса Пирота обяснява, че най-вероятно китът се е хранел с крил или риба в момента на инцидента и каякарят просто се е оказал на пътя му.

„Тези животни не ловуват плячка с големината на човек. Те нямат нужните анатомични характеристики, за да могат да погълнат човек“, обяснява тя, като посочва тесния им хранопровод и липсата на зъби.

Проливът на Магелан е популярна туристическа дестинация заради природните си забележителности и възможностите за активности на открито. Каякингът с делфини и гърбати китове е една от предлаганите атракции на правителствения туристически уебсайт.

Гърбатите китове се срещат във всички големи океани по света, според Националната администрация за океаните и атмосферата на САЩ (NOAA). Те са любими на туристите, които наблюдават китове, тъй като са активни на повърхността и често изскачат от водата или удрят с плавниците и опашките си.

Вижте плашещата случка, заснета на видео от бащата Дел Симанкас:



СподелиShares

The post Каякар беше погълнат и изплют от гърбат кит край Чили (видео) appeared first on 360mag.

Юкон Арктик Ултра: състезанието, в което малцина успяват

СподелиShares

Дами и господа, представяме ви Yukon Arctic Ultra – леденият маратон със страховита слава! Състезанието, на което през 2025 г. финишираха 6 човека!

Страх, предизвикателство и оцеляване

С много трудности и предизвикателства, това състезание не допуска лесно участниците до финала. Тази година на старта застават 46 участници: 9 на 350 км и 37 на 600 км, в три дисциплини – в пешеходна надпревара, с колело и със ски. До финиш линията достигат едва 6 и то в дългата дистанция – 3-ма пеша и 3-ма с велосипед.

снимка: Yukon Arctic Ultra/Callum Jolliffe

В понеделник, 10 февруари, Матийо Бланшар (Mathieu Blanchard) от Кавайон триумфира в Yukon Arctic Ultra 2025 – надпревара с дължина над 600 км и близо 7000 м положителна денивелация в Канада, която трябва да бъде завършена в рамките на 12 дни. 37-годишният атлет от Воклюз успя да завърши изключително тежкото състезание за 7 дни и 22 часа.

Кой е Матийо Бланшар?

Може би вече сте чували неговото име. Той е добре познат в средите на бягането на дълги разстояния, особено в ултра-трейл състезанията. Роден в Кавайон, Матийо Бланшар спечели вчера Yukon Arctic Ultra 2025 – състезание, известно със свирепите си климатични условия, при които температурите могат да паднат до -50°C.

Тази надпревара се счита за една от най-трудните, брутални, студени и опасни в света!

Трябва да призная, че изпитвам страх, но точно това прави това приключение уникално – предизвикателство извън всякакви норми, възможност да науча много за себе си, за своята издръжливост и способността си да оцелея в тези екстремни условия

– заяви Бланшар преди големия старт.

снимка: Instagram – Mathieu BlanchardТой успя!

След почти осем дни на предела на възможностите, Бланшар премина финалната линия, изминавайки повече от 600 км, като през цялото време дърпаше 30-килограмова шейна.

Още по-впечатляващо е, че той постигна този подвиг само четири месеца след като спечели Diagonale des Fous – състезание със 175 км дистанция и над 10 000 м положителна денивелация на остров Реюнион.

Вижте още: Невъзможните ултрамаратони?

Още една легенда се завърнаДжеси Гладиш / снимка: Callum Jolliffe Services/Yukon Arctic Ultra

Джеси Гладиш (Jessie Gladish) – местен герой и истинско вдъхновение! Тази дама печели респекта на организатори и участници, както и нашия! Родена в Юкон, тя има вече няколко участия в надпреварата и няколко победи, като е завършвала Юкон Арктик Ултра във всичките три дисциплини – планинско колоездене, пеша и ски бягане – постижение, което само още един човек в света е успял да направи!

Тази година Джеси Гладиш пресече финала във Фаро, завоювайки:
4-то място общо
1-во място при жените
2-ро място с велосипед.

Нейното следващо предизвикателство ще бъде на 23 февруари – на легендарното Iditarod Trail Invitational.

Вижте още: “Boleron travel stories”: ледените маратони

СподелиShares

The post Юкон Арктик Ултра: състезанието, в което малцина успяват appeared first on 360mag.

„В преследване на пасатите“: Един българин сред горещите кайт спотове на Оман

СподелиShares Фотограф: Никола Багаров

Оман – екзотична страна, ширнала се из югоизточните части на Арабския полуостров. Тук пясъците се редуват със скали, а скалите с пясъци… И нейде из живописните ѝ зъбери и безкрайни плажове, умивани от водите на Арабско море, се е скрила новата перла на приключенския туризъм. Защото с разнообразния си релеф и благоприятен климат, през последните години държавата се превръща във все по-желана дестинация за търсачите на силни усещания. Попадаща в тропическия климатичен пояс, с температури между 17 и 25 градуса през зимата и около 30 през лятото, в Оман приключенията продължават целогодишно. 

Така например планината Ал Хаджар предлага възможности за практикуване на хайкинг и скално катерене с маршрути, обхващащи всички нива на сложност, а природни забележителности, като оазиса Вади Шаб, са чудесни места за каньонинг. Из пустинните области пък популярни забавления са сандбордингът и трекингът.

Един от плажовете на остров Масира, където могат да се наблюдават огромни костенурки. Фотограф: Никола Багаров

Това обаче, освен пясъците, от което Оман си има много, е море. Завидно дългата брегова ивица се е изпружила на цели 2360 км, с големи отворени заливи, коралови рифове, пясъчни плажове и живописни фиорди. В съчетание с благоприятните ветрове и минимални валежи, никак не е странно, че водните спортове като гмуркането, каякингът и сърфът са сред най-предпочитаните от туристите. 

Luca Ceruti, флет спотът на пристанището на остров Масира. Фотограф: Никола Багаров

Именно последното отвежда фотографа Никола Багаров до тази далечна дестинация. Той посещава някои от най-популярните ѝ сърф спотове, като част от работата му по заснемане на видео, което да представи възможностите на страната за практикуване на кайтсърф. Впоследствие видеото “Chase of the trade winds” става клип на годината в класацията на списание IKSURFMAG.

Никола е оператор и фотограф на свободна практика с афинитет към приключенските спортове. Работи с професионални атлети по различни проекти, а в последните години пътува по света, за да снима реклами и видео съдържание най-вече за кайтсърф индустрията. 

Никола на разминаване с един от корабите на пустинята. Камилите често пресичат пътищата на Оман и шофьорите си сигнализират с аварийните светлини, за да внимават.
Фотограф: Никола Багаров

По тази линия се заформя и нишката, която през юли 2024 г. го отвежда до Оман: 

“Чувал съм за страната, но не знаех нищо конкретно за нея, докато един местен човек не се свърза с мен, с предложение за работа. Бяха ме препоръчали общи познати. Човекът се казва Джамал, организатор на кайтсърф трипове, който имаше нужда от рекламно видео за компанията си Majan Ospreys.

Рамлат ал Уахиба, пясъчни дюни между Масира и Мускат. Фотограф: Никола Багаров

След като се чухме, стана ясно, че Оман е изключително интересна страна, с голям туристически потенциал, дори отвъд кайтсърфинга, която обаче не е достатъчно промотирана, както е Дубай например. Така се роди идеята да направим нещо повече от стандартна реклама за кайт трипове, а именно видеото “Chase of the trade winds”, което да покаже пълния потенциал на страната като кайтсърф дестинация. Опаковах си багажа и се впуснах “в преследване на пасатите”…

“Monkey bay”, остров Масира. Фотограф: Никола Багаров.

Бяхме планирали престоят ми да бъде две седмици, колкото е и продължителността на визата, но бързо разбрахме, че времето няма да ни стигне за всичките планирани снимки. Така се наложи да остана още една допълнителна седмица, заради която, на прибиране трябваше да платя 300 евро глоба, тъй като не успях да си удължа първоначалната безплатна виза и бях леко нелегален. 

Първото ми впечатление, когато кацнах в Маскат, беше страхотната влажност на въздуха – докато изляза от летището, станах вир вода. Забелязах също, че през деня, заради температурата, по улиците почти не се срещат хора. Ако обаче влезеш в някой мол например, вътре е пълно с живот. Въобще по това време на годината местните гледат да излизат навън чак след 20:00 ч. 

Бар ал Хикман, лагуната и морето. Фотограф: Никола Багаров

След два дена в столицата, се отправихме към едно райско място, наречено Бар ал Хикман, докъдето пътувахме по едни безкрайни магистрали сред пустинята. Прекарахме няколко дена в лагер, организиран специално за групата на Majan – палатки, намиращи се между морето и лагуната. Условията за кайт бяха невероятни, покарахме и поснимахме няколко дена. Следващата дестинация беше остров Масира, където заснехме останалата част от кадрите.

Привлекателността на това място, а и на цялата страна въобще, се крие в смесването на спорт и уединение. Кайтсърфистите могат да се насладят на непокътната природна красота, далеч от пренаселените туристически дестинации. Островът има пейзажи, приличащи малко на снимки от луната и като цяло е безлюден, освен в главното му градче. Малко ми напомни на Лимнос отпреди 10 години. 

Лагуната на Бар ал Хикман.
Фотограф: Никола Багаров

Колкото до условията, тук има нещо, което не съм виждал никъде по света – вятър, който духа с различна сила на различни спотове, на по 10 км един от друг, по едно и също време. Преценяваш си на какъв вятър ти се кара днес, спрямо нивото ти, и се пускаш.

Спотът с вълни за уейв райдинг с кайт или уиндсърф. Фотограф: Никола Багаров

По-важното за мен обаче беше, че островът беше пълен с про-та, които тренираха тук, а аз успях да стана част от тяхното общество. Срещнах хора, като Giel Vlugt, Zara Hoogenraad, Mike Mac Donald, Jasmine Cho, Mostafa Abbas, Janek Grzegorzewski, Mostafa Abbas и много други невероятни атлети. Всичките се показаха като супер готини хора, карат заедно и се забавляват заедно. 

Janek Grzegorzewski на флет спота на пристанището, остров Масира.
Фотограф: Никола Багаров

Основният спот е на пристанището, където влизането е малко по-технично и затова там карат почти само прота. След 18:00 ч. следобед пристигат местните, за да наблюдават професионалистите. Всички снимат с телефони и викат, за да ги надъхват – атмосферата е уникална!

В Оман хората имат традиция да се събират семейно на плажа или скали с гледка. Постилат килим и пият от традиционния им чай с кардамон и шафран, разговаряйки помежду си, далеч от социалните мрежи. Фотограф: Никола Багаров

Освен пристанището, из острова има още много популярни спотове, но и безлюдни плажове, из които хора от цял свят идват да карт кайт или уиндсърф. Много местни също практикуват тези спортове и се получава една страхотна мултикултурна среда. Въобще  хората са супер приятелски настроени и се радват да видят чужденци. Повечето говорят английски и човек лесно може да се оправи или да намери помощ, ако му е нужна такава. Самата държава пък е супер поддържана и чиста. Беше истинско удоволствие да я посетя!“

Luca Ceruti покачен на една от малките планини, около пътищата на остров Масира.
Фотограф: Никола Багаров

Следете творчеството на Никола Багаров в неговия профил в Instagram, както и на outframemedia.com

СподелиShares

The post „В преследване на пасатите“: Един българин сред горещите кайт спотове на Оман appeared first on 360mag.